Арнолд Мостович
Ние от Космоса (47)

Мощна армия от детективи на палеоастронавтиката обикаля по целия свят, за да търси следи. Следи, доказателства, свидетелства, оставени из Земята от представителите на извънземна цивилизация, които са ни посетили някога. Разбира се, не е сигурна дали са ни посетили, а ако е така — кога е било това? Веднъж или няколко пъти? Може би разочаровани, че по време на първото им посещение нашият, вид не е дошъл на срещата, те са оставили само визитната си картичка?… А може би, завладени от приятната обстановка, са се появили отново?…

Във всеки случай батальонът от специалисти, които изследват планетата и търсят веществени, доказателства от технико-промишлен или научен тип, е многоброен и добре обучен. Вече не само тези, на които това е хоби, но и скептичните и авторитетни учени се превръщат в търсачи на следи от палеоцивилизациите.

Един от рефератите на Третия световен конгрес на Дружеството за древна астронавтика, състоял се в Цръквеница (Югославия) през 1976 година, беше изнесен от Йозеф Ф. Блумрих, когото вече цитирах. Блумрих е изключителна фигура дори сред онези маниаци, които търсят по целия свят доказателства и следи за палеоконтакти. До 1975 година, отговорен служител в НАСА, в момента той е активен член на движението на търсачи на следи от древните пришълци. Първата издадена от Блумрих книга съдържаше прочутия днес анализ, както и коментар на видението на космическия кораб, описан от Йезекиил, и дори всичките му предполагаеми размери. Освен това въз основа на библейския текст Блумрих разработил специален вид колела, които патентовал. Две американски фирми пристъпили към разработване на съответните модели по плановете му. А напоследък откритието на Блумрих (всъщност на Йезекиил) е приложено в производство на специални колела, използувани при количките за инвалиди.

Питах инженер Блумрих какво го е накарало да се посвети на подобни търсения. (През 1976 година той се пенсионирал преждевременно, отказал се от работа в НАСА, за да се заеме с палеоастронавтиката — тематика, която толкова много го интересува.) И така получих отговор, който досущ ми напомня „предубеждението“ на д-р Хайнек. Блумрих се заел с видението на Йезекиил първоначално само да докаже, че тълкуването на това видение като картина на кацащ космически кораб е просто грешка. Оказало се, твърди Блумрих, че самият той е грешил. Оттам започнало всичко…

Подобен път — от скептицизма до ентусиазма по отношение на палеоастронавтиката — са изминали много учени, при това учени, които се ползуват с уважение. Все по-голям става броят на тези, които са убедени, че нашето минало е изглеждало напълно различно от представяното днес. Следователно ентусиасти се набират не само сред лаиците.

Не зная дали професор Дерек Дж. де Сола Прайс е ентусиаст на теорията за космическия произход на нашата цивилизация, но е сигурно, че има сериозни възражения към официално представяната картина на миналото ни. И как би могъл да няма такива възражения след откритията, които е направил!

Името на този учен би трябвало да е познато на читателите. През 1965 година в библиотека „Омега“ излезе неговата книга „Възлови проблеми на историята на науката“. Де Сола Прайс е физик и историк на науката. От 1959 година той ръководи катедра по история на науката в Йелския университет. Не е необходимо да добавям, че е специалист в тази област.

Особено интересен е един фрагмент от книгата му, на която читателите трябва да обърнат внимание и който е посветен на историята на предмет, известен днес по света като „Машината от Антикитира“. Около Антикитира, малък остров на юг от Пелопонес, ловци на сюнгери се натъкнали на останки от кораб на дъното, пълен с несметни съкровища. Корабът потънал 65 г. пр.н.е.

„Сред съхранилите се творби на изкуството и безформените, захабени от времето големи късове бронз и мрамор имало един, който отначало не привлякъл ничие внимание. Малко по-късно, когато изсъхнал и се разпаднал на парчета, археолозите, участвували в проучванията, разбрали, че са се сблъскали с нещо твърде важно. Във вътрешността му имало останки от бронзови пластини, към които били прикрепени части от много сложни зъбни колела и гравирани скали. Върху някои от пластините имало надписи на гръцки език от I в. пр.н.е. Разчетено било, че влизат в състава на астрономичен уред.“ („Възлови проблеми на историята на науката“).

Накратко казано: в продължение на половин век този механизъм бил изследван, без да се стигне до някакво разумно заключение. След като успели да изчистят останките, проф. Де Сола Прайс могъл вече да го изследва на място, да разчете с помощта на специалисти по-голямата част от надписите, да направи съответните фотографии и горе-долу да реконструира изключително сложния апарат, който, както следвало от надписа, бил произведен през 82 г. пр.н.е.

А ето и описанието на машината:

„Големината на уреда не превишава един дебел том от енциклопедията. В кутията, образувана от рамката и пластините, се намира механизъм, съставен от зъбни колела, около 20 на брой, чиято схема не е много ясна и включва дискови зъбни колела. Всичко това е прикрепено към бронзова плоча. От едната й страна стърчи дръжка, която при задвижване върти стрелките на дисковете с различна скорост. Тези дискове са защитени посредством прикрепени към тях бронзови вратички (…)

(…) Изглежда, че машината е била предназначена да извършва сложни пресмятания; тя е можела да възпроизвежда движението на Слънцето, Луната, а може би също и на планетите. Трудно е да се каже на какъв принцип е действувала, но събраните досега данни подсказват, че се е различавала от всички известни досега планетарни модели. Не напомня и нито един от познатите планетарии, които показват планетите, движещи се с различна скорост, а по-скоро е механизъм, който действува единствено на принципа на вавилонските аритметични методи.“

Напълно невероятно е такава машина да е била еднократно изобретение или пък единствен екземпляр, С други думи това е апарат, който трябва да промени всичките ни представи за гръцката техника. Оказва се, че такава техника е съществувала, само че до наши дни не са достигнали нейни творения.

Реми Шовен, професор по биология в Сорбоната, в книгата си „Някои въпроси, които не мога да си обясня“, Париж — 1976, добавя, че намиращите се в машината от Антикитира зъбни колела, маркирани в градуси, са единствен познат пример за инструмент от античния период с толкова прецизно означаване. Френският учен пише:

„Всички зъби на колелата са изрязани под ъгъл 60°. Следователно нищо чудно, че влизат точно едно в друго.“

Какво заключение можем да направим? Просто че тази машина по никакъв начин не е могла да бъде изработена ръчно. Това би било невъзможно. Или са съществували машини, които да дадат възможност за по-масово производство тъкмо на такива прецизни апарати! Преди 2000 години!

Де Сола Прайс приема, че това е астрономически часовник. Шовен — сметачна машина, вид компютър: „…чрез задвижване на по-големите зъбни колела и преместване на плъзгача е било възможно да се получават едновременно голямо количество сведения, например за фазите на Луната, положението на планетите и т.н.“.

От това следва, че майсторите, разработили машината, са били способни да изпълняват и значително по-сложни конструкции. Според Шовен производството на различен вид автомати, фонограф, електростат напълно са били в техните възможности.

Вече неколкократно в тези разсъждения се позовавах на мнението на Морис Шатлен. И този път ще ни помогнат неговите знания и несъмнена проницателност. На апарата, намерен в Егейско море {който нарича „калкулатора от Родос“), той е посветил в книгата си „Нашите прадеди от космоса“ цяла глава. За съжаление ограничените рамки на книгата не позволяват да приведем в пълнота интересните аргументи на автора. Но ще се постарая да преразкажа заключението му:

Шатлен смята, че инструментът, изваден от Егейско море, е едновременно астрономически календар и калкулатор. Същевременно той се старае да подчертае каква огромна част от гръцкото знание води началото си от древния Египет, от знанието на неговите жреци. А корените на последното се таят в незапомнени времена. От кого жреците са го получили — на това науката не може да отговори с точност.

Тук трябва да повторя още веднъж това, което вече много пъти споменавах. Ако се вярва на доводите, съдържащи се в гигантския труд на К. Л. Венсан, науката на древния Египет произхожда непосредствено от цивилизацията на континента Му. За други изследователи както египетското знание, така и това на другите древни народи водят началото си от „люлката на човечеството“, каквато трябва да е била Атлантида. По-нататък читателят ще намери още много аргументи, които подкрепят тази хипотеза. Но всичко това не променя факта, че все се намираме в кръга на хипотезите, които поне засега трудно могат да бъдат проверени.

За да се конструира такъв астрономичен калкулатор, където постоянните часови пропорции да се изразяват в подялба на дни (на свой ред те да съвпадат с деленията на зъбните колела), най-важното е всеки отделен цикъл, който никога не обхваща кръгъл брой дни, да се включи все пак в такъв брой цикли, който ще позволи обхващането на кръгло количество дни. Сега ще обясня това. Тропическата година например е 365,2422 дни (триста шестдесет и пет дни, пет часа, четиридесет и осем минути и четиридесет и шест секунди). Следователно нужни са милион осемстотин двадесет и шест хиляди и 211 дни или 5000 години, за да може цикълът да обхване кръгъл (цяло число) брой дни. За звездната година (365 дни, 6 часа, 9 минути и 10 секунди) са нужни точно 913 141 дни — две и половина хиляди години, за да получим такъв кръгъл брой дни. Затова пък с египетската година всичко е значително по-лесно. Тази година носи името година на Сириус и е била закръглена от египетските жреци на 365 дни и 6 часа. Следователно лесно е да пресметнем, че са нужни само четири такива години, за да се получи изразен с цяло число брой дни (1461). И точно тази „година на Сириус“ е била взета за основа на пресмятанията, които е извършвал калкулаторът от Антикитира.

Друго нещо, което трябва да се установи, за да може да действува такъв калкулатор, е да се пресметне съвпадането на различните цикли, което никак не е просто. Маите например са се опитвали да направят това за слънчевия цикъл и цикъла на планетата Венера. (Те са пресметнали, че осем слънчеви години по 365 дни се равняват на пет завъртания на Венера по 584 дни всяко, което наистина не било точно, но за онези дни било необикновено постижение.) Календарът на египтяните обхващал съвпадането на циклите на Слънцето, Луната и Сириус. Те пресметнали, че такъв цикъл трябва да обхваща 27 хиляди 759 дни или 940 лунни месеца или 76 години на Сириус. И именно този феноменален цикъл, както твърди Морис Шатлен, е основата, на която се опира конструкцията на калкулатора от Родос.

„Фактът, че този калкулатор — пише Шатлен — има за основа цикъла на Сириус, който сега е малко познат, но преди няколко хилядолетия е бил използуван в целия свят, фактът, че този калкулатор е бил намерен само благодарение на изключителна случайност, както и това, че никога не е намиран друг — всичко това разкрива пред нас безкрайни хоризонти. Създава се впечатлението, че този калкулатор ни пренася в незапомнени времена, в «нощта на времето», в епохата, чието съществуване въобще не сме допускали, когато жителите на Земята — астронавти или хора — са били толкова интелигентни, колкото сме ние днес.“

Както виждаме, за Морис Шатлен това е потресаващо откритие. Впрочем по същия начин го е определил и Сола Прайс…

* * *

Не по-малко потресаващо е и всичко онова, което знаем днес за Стоунхендж. Още повече че не любителите са определили размера на това откритие. Негови герои са изтъкнати астрономи, като Хоукинс (американец) и Хойл (англичанин).

Стоунхендж — „Балетът на гигантите“ — е каменна постройка, издигната между Уелс и Корнуел в Англия. Тя е най-удивителната от мегалитните паметници. Сериозни изследвания и проучвания тук са започнали още през 1801 година. Оттогава десетки изследователи са си изпотрошили зъбите, опитвайки се да счупят този костелив орех, каквато е магическата загадка на тези камъни. Твърде малко им се е удало.

Точно възстановеният от археолозите план показва строгите правила, по които е бил построен паметникът. И за да не остане тълкуването на загадката Стоунхендж неразбрано, трябва най-напред да се ориентираме в него.

Най-външният кръг на постройката е ров. Диаметърът на този кръг е 115 метра. Ровът има два насипа — външен и вътрешен. На едно място той се прекъсва и оставя проход, който води към центъра. В този първи кръг се намира втори, образуван от 56 дупки в земята — „дупки на Обри“. Тук перпендикулярно към входа има правоъгълник, определен от четири големи камъка, от които днес са останали два… Третият кръг, вписан във втория, е с диаметър 31 метра и се образува от тридесет камъка, всеки по 25 тона, свързани с нещо като покрив от плоски камъни — това е затворен кръг от долмени^[1]. В него има още един, четвърти кръг, направен от 59 по-малки камъни и още един полукръг във формата на подкова, отворена към входа с десет каменни блока, всеки по 50 тона, които образуват група от 5 долмена. Има и още една подкова, образувана от 19 камъка и три алеи от камъни — в средата на строежа, при входа и вън от рова, по средата на пътя към центъра на каменните кръгове… И накрая два кръга, които днес трудно се забелязват, с отвори между „дупките на Обри“ и каменния кръг на долмените — първият с 29, вторият с 30 отвори.

Както се вижда, това е сложен строеж. Дали действително е бил място на религиозен култ, култ към Слънцето, както твърдят повечето книги, в които се говори за Стоунхендж?

Вероятно тази версия щеше да бъде единствената призната до днес, ако не бяха професор Хоукинс и професор Хойл.

Джералд С. Хоукинс е професор по астрономия в Бостонския университет. Започнал е да се занимава с мегалитите в Стоунхендж през 50-те години, когато станал ръководител на ракетната база в Ларкил. А Ларкил се намира недалеч от Стоунхендж. Хоукинс веднага разбрал, че каменните кръгове са астрономическа обсерватория. Той не се заел да свързва различните възможни точки с прави линии, а използувал сметачна машина, в чиято програма вложил данни за всички възможни комбинации, които свързват в прави линии всички обекти от каменните кръгове, а също и най-важните положения на небесните тела. Резултатът бил потресаващ — компютърът започнал да информира какво може да се види в Стоунхендж на този и този ден, в този и този час, между този и този камък.

Оказало се, че каменните кръгове позволяват да се следят и означават всички възможни положения на Слънцето и Луната и да се предвиждат техните затъмнения. В това отношение графиките, съставени от Хоукинс, не будят никакво съмнение. Но освен камъните, имало и дупки, издълбани в земята. За какво са служили те?

И на този въпрос скоро се намерил отговор. Оказало се, че строителите на Стоунхендж най-много се интересували от затъмненията на Слънцето и Луната. Съвременните астрономи се интересуват не толкова от ритъма на тези явления, колкото, да речем, от физиологията им. И така, като наблюдавал Стоунхендж, Хоукинс си спомнил за метоничната година или по-просто за цикъла на Метон. Метон (V в. пр.н.е.) въвел за пресмятане на времето цикъл от 19 години. След изтичането на един цикъл на Метон фазите на Луната се падат в един и същи ден от годината. Разбира се, всички затъмнения също се подчиняват на този цикъл.

Трудността е в това, че цикълът не е 19, а 18,61. И че тази неточност през известно време трябва да бъде коригирана. По какъв начин? Чрез създаването на по-голям цикъл, който да е равен на известен брой цикли по 19 и по 18 години. И идеалният по-голям цикъл съдържа два 19-годишни и един 18-годишен. Деветнадесет плюс деветнадесет плюс осемнадесет е равно на петдесет и шест. През всеки петдесет и шест години затъмненията на Луната ще се падат в един и същи ден по слънчевия календар. А броят на „дупките на Обри“ в Стоунхендж е тъкмо 56!

Хоукинс успял да изясни и начина, по който строителите на каменни кръгове са установили изходната точка на пресмятанията (правили са това чрез преместване на камъни или дървени колове по дължината на „дупките на Обри“), а също и как са пресмятани дните. Синодичният месец е съставен от двадесет и девет и половина дни. Два пъти по двадесет и девет и половина е равно на петдесет и девет. А по-малките отвори са двадесет и девет и тридесет; по-малките камъни — петдесет и девет…

С помощта на камъните в Стоунхендж Хоукинс пресметнал не само датите на предишните затъмнения, но също и датата на нашия движещ се празник Великден!

Всичко това придобива особен смисъл, като се вземе предвид, че каменните кръгове в Стоунхендж са били изградени някъде в средата на третото хилядолетие преди нашата ера! Или този необикновен обект, представляващ едновременно обсерватория и календар, е на около 4600 години.

Кой през този период е притежавал такива астрономически знания? Кой в тия времена е разполагал с технически средства, позволяващи издигането на подобна сложна постройка?

Някои от каменните блокове в кръговете е трябвало да бъдат докарани в Стоунхендж от шахти, отдалечени на 400 километра. Транспортирането на тези петтонни блокове е ставало по море, по река и по суша. С какви транспортни средства? Други блокове, още по-големи, са от по-близки шахти. Но и тези грамади е трябвало да бъдат къртени и след това прецизно одялани. При това толкова внимателно, че да бъдат леко закривени. В противен случай в резултат на оптическата илюзия те щяха да изглеждат като вдлъбнати. След това тези блокове е трябвало да се разположат по места и върху тях да се поставят огромни плоски камъни. И всичко, да не забравяме това, с точност до един сантиметър, иначе обсерваторията би се разминала със своята цел. Колко теоретични знания и какво практическо познаване на математиката, физиката и механиката са необходими тук!

Кой го е изпълнил?

И така — познаваме праисторията дотолкова, че да знаем кой е обитавал по това време територията на днешна Англия. Населението (да приемем, че са такива), хора на каменната епоха, които още не са познавали бронза и медта и току-що започнали да обработват земята и да се занимават с примитивно животновъдство. Във всеки случай те са били на много ниско ниво на развитие. И тези ли хора трябвало да издигнат Стоунхендж?

Пресметнато е, че за да се построят каменните кръгове по методите, достъпни за тогавашния човек, би трябвало цели поколения да посветят милиони, милиони дни на труд. И всеки здравомислещ човек ще разбере, че такава постройка не биха могли да издигнат самостоятелно малките племена от примитивни хора, обитаващи днешната Солзбърийска равнина. Трябва някой да ги е ръководил. Някой, който може би се е появил тук само за да издигне кръговете и другите мегалитни постройки. Може би пришълците са разполагали с необикновена физическа сила или с необикновена за онези времена техника, или с едното и с другото…

За ирландските саги или за гръцките митове, които може би ще хвърлят някаква светлина върху историята на Стоунхендж, ще стане дума. Засега ще си позволя да цитирам Повел и Бержие:

„Всичко изглежда така, като че ли някакви мисионери, носители на известни идеи и известна техника, които са тръгнали от някакъв определен, неизвестен център, са обикаляли света. Тяхното главно средство за придвижване е било морето…“

Но нали споменах името на още един астроном, ангажирал се с проблема да разтълкува каменните кръгове. Фред Хойл е сред световноизвестните съвременни астрономи. След статиите на Хоукинс за Стоунхендж, появили се в „Нейчър“, Хойл също изразил отношението си към темата на страниците на „Антикити“ (1966 г.). Бурята се разразила след неговата статия. По принципните неща Хойл се съгласявал с изводите на Хоукинс. Считал, че Стоунхендж е добре обмислена астрономическа обсерватория и едновременно календар. Само че според него тя служела за други цели. А именно за… Но да дадем думата на английския учен:

„Да приемем, че сме кацнали някъде в някаква планетна система, съвсем различна, със собствена Земя, собствена Луна и със собствено Слънце, които се различават напълно от нашите. Като екипировка имаме единствено въжета, на разположение имаме камъни и евентуално дърво. Какъв начин ще намерим например, за да предвиждаме затъмненията?“

„Начин“ според Хойл е именно Стоунхендж. Той заявява, че съществата, построили тези каменни кръгове, са притежавали знания, които могат да се сравнят със знанията на Айнщайн. Математиците, способни да изградят Стоунхендж, са разполагали със сведения, каквито въобще не бихме могли да си представим. Впрочем такова е становището и на Морис Шатлен, който, както много други учени, счита, че не всички големи тайни на Стоунхендж са разшифровани. До подобни заключения е стигнал и руснакът Терюшин.

Морис Шатлен е установил, че мярката, използувана при построяването на Стоунхендж, е била стъпка, наричана келтска или лакът (стъпка и половина). Келтската стъпка била 0,2764 метра, а лакътят — 0,4145 метра.

И така, диаметрите на отделните кръгове, за които споменах, като описвах Стоунхендж, са със следните размери: 112,315 и 385 стъпки. Съответствуващите им обиколки: 352,990 и 1120 стъпки. Освен тези подробно описани кръгове, там има и други, днес вече по-малко отчетливи, с диаметри: 89,140 и 189 стъпки. А обиколките им са съответно: 264,440 и 594 стъпки.

Преди всичко добре би било като Шатлен да забележим, че всички диаметри са кратни на седем, а всички размери на обиколките — кратни на двадесет и две, което естествено не е случайност. Това показва, че онези келти преди хиляди години са знаели числото П. Двадесет и две, делено на седем, е по-примитивната, но не по-малко точна форма за изразяване на числото 3,14…

Шатлен (подобно на Терюшин) смята, че Стоунхендж (позволява да се пресметне разстоянието от Слънцето до всички планети на нашата система, а това доказва, че те са били известни на строителите на каменните кръгове. А нали откриването на някои от тях (Нептун, Плутон) е плод на съвременната научна мисъл.

Нещо повече, той е пресметнал, че разполагането на отделните елементи на Стоунхендж е отговаряло детайлно на точките на изгрева и залеза на десетте главни звезди преди 12 000 години! Тези звезди са: Вега, Кастор, Алцион, Алдебаран, Алтаир, Бетелгейзе, Ригел, Сириус, Антарес и Фомалхаут. Възможно ли е това да е само случайност?!

А след като говорим за размерите на Стоунхендж, то Шатлен обръща внимание на следния факт: По всяка вероятност големината на всички праисторически стъпки и лакти е била производна на големината на един градус географска дължина на различните географски ширини. Ако това е истина, то като таран руши знанията ни за праисторическите времена. Който знае дължината на географския градус, трябва да знае, че Земята е кълбо и трябва да знае размерите на това кълбо.

Келтската стъпка, използувана при строителството на Стоунхендж, е 0,2764 м и 1/240 хилядна част от един градус дължина, който на 53°52 северна ширина е равен на 66, 325 м. Но Стоунхендж лежи на 51°17 и поради това Шатлен прави извода, че по времето на строителството на каменните кръгове полюсът се е намирал вероятно на 2°35 по-близо до Стоунхендж, отколкото сега, а то би позволило определянето на датата на построяването му.

Когато разказвах за Тиауанако, споменах за най-голямата му постройка — храма Каласасая. При строежа на Каласасая като мярка за дължина е била използувана стъпката Тиауанако (така я наричат учените). Тя е равна на 0,2972 м. И ако принципът, формулиран от Шатлен, е верен, т.е. че стъпката, използувана като мярка за дължина от различните цивилизации, е винаги производна на градуса географска дължина, през която е минавал центърът на тази цивилизация (конкретно неговата 240–, 300-, 320–, 360-хилядна част), то стъпката Тиауанако трябва да бъде по-малка — 0,2966. На ширина 16°27 градусът географска дължина е 106 790 метра, което, разделено на 360 000, дава стъпка с дължина точно 0,2966 м. И така Шатлен твърди: Разликата се дължи или на факта, че на мястото, където лежи Тиауанако, земното кълбо има нещо като гърбица и градусът дължина тук е малко по-дълъг; или поради това, че Тиауанако е обхващал в границите си територия, значително по-голяма, и дължината на градуса е била пресмятана с 53 км по на север; или поради обикновена грешка в пресмятанията.

Интересно е, че кубическата стъпка Тиауанако (в сантиметри) е приблизително 26 250, което е равно точно на теглото на един талант злато или сребро в грамове. А преди няколко хиляди години талантът е бил мярка за тегло на тези метали, използувана от повечето народи в басейна на Средиземно море.

Следователно или още от незапомнени времена между Южна Америка и тези народи е съществувала търговия, което вече само за себе си е достатъчно като сензация, или — което е още по-вероятно — цивилизациите на тези народи имат общи корени.

На средната географска ширина на Египет един градус географска дължина е приблизително 96 000 метра. Ако разделим тази величина на 320 000, ще получим стъпка с дължина 0,3 м. Тази стъпка е била използувана при строежа на Хевреновата пирамида. Кубическата стъпка има обем 27 000 куб. см или 27 000 г. вода. Точно толкова тежи египетският талант. А египетският талант е бил равен на 60 отсипни данъка с тегло 450 г., на 600 дебена с тегло 45 г. или 6000 кита с тегло 4,5 г., което вероятно е най-старата мярка в десетичната система, но не и единствената. Тя е била известна и във Вавилон, но стига толкова примери, за да не отвличам вниманието на читателите.

Ще припомня само, че тази система от мерки за дължина и тегло свидетелствува за огромни знания, което вече само по себе си е достатъчно да революционизира всичките ни представи за древната история. В подкрепа на тази истина ще си позволя да приведа още един пример:

М. Филипс в книгата си „Катабан и Шеба“ (Ню Йорк, 1969) съобщава, че в арабската пустиня са открити стари предислямски руини, строени по мярка, равна на 0,3037 м. Откъде се е появила тя? Тук Морис Шатлен, неуморим в пресмятащата, си припомня, че навремето е била намерена стара арабска карта (за картите ще говорим пак), на която екваторът бил разделен на 44 части.

Ако се вземе предвид, че числото π е било известно на древните народи като 22:7 (или 3,142, а не 3,141… както е в действителност), не е трудно да разберем, че разделянето на екватора на 44 части, всяка равна на 8,18°, е било много по-практично, отколкото всяко друго. Разделянето на екватора на 44 части е дало на всяка от тях дължина 910 980 м. Че това число е било известно и на древните строители от Арабската пустиня свидетелства фактът за дължината на тяхната стъпка — 0,3037 е точно една тримилионна част от 910 980. След като тези неизвестни строители са знаели дължината на екватора, знаели са, разбира се, и радиуса на Земята. Смятали са, че екваторът е дълъг 40 083 км. В действителност той има дължина 40 075 км, така че грешката не е толкова голяма. А при пресмятане на радиуса грешката ще бъде още по-малка — 6378 км вместо 6388…

Но да се върнем към Стоунхендж, откъдето започнахме това пътешествие в праисторическите мерки за дължина и тегло. Дискусията около каменните кръгове все още продължава. Затова не мога да приключа тази глава, без да кажа нещо за протестите и възмущението срещу неколегиалното тълкуване на Хойл и Хоукинс. В Англия най-много шум предизвика статията на археоложката Джакит Хоукис. На тезите и доводите на Хойл и Хоукинс тя противопоставя принципен аргумент: може ли да се предположи, че подобни точни пресмятания са направени в колибите на примитивните бедняци от неолита?!

Е, това вече ни е познато. Историята на науката е запазила думите: „Камъните не могат да падат от небето, тъй като в небето няма камъни.“ Автор е самият Лавоазие…

А Стоунхендж е и още дълго ще си остане една огромна въпросителна. Въпросителна, която засяга както постройката, така и магията на тайната, свързана със знания и техника от далечното минало.

Не знаем кой е построил Стоунхендж. Но тези каменни кръгове не са единствена по рода си постройка. През 1971 г. се появи трудът на английския учен Том „Мегалитни лунни обсерватории“, в който се изтъква, че по западния бряг на Шотландия е имало множество астрономически обсерватории. Според автора те са били предназначени не само за наблюдение на затъмненията, но и за много по-сериозни астрономически наблюдения. След дълги пресмятания той установил, че построяването на тези обсерватории е изисквало математически и астрономически изчисления, които са направо смайващи, като се отнесат за времето отпреди 35–40 века.

Бих искал да подчертая, че загадките, свързани с каменните кръгове в Стоунхендж, са само фрагмент от голямата тайна на мегалитното строителство. Това се отнася както за Европа, така й за целия свят. И безразличието на повечето учени към проблема за мегалитите е трудно за разбиране. Споменавам това независимо дали този въпрос има връзка с тъй наречените палеоконтакти, или не. Така например по-голямата част от информацията, която съдържа статията „Мегалити“ в полската „Голяма енциклопедия“, вече с остаряла. Несъмнено каменните алеи, долмените, каменните кръгове и могилите по някакъв начин са свързани с астрономическите знания на строителите на мегалитите. И не само с тях. Ето че групата КАДАТ въз Франция е издала книга, която съдържа резултатите от работата на екипа, изследвал каменните алеи в Карнак. Заключението е, че този комплекс представлява нещо от рода на енергийна централа и че бъдещите изследвания в този район, така богат на каменни алеи, трябва да се развиват в това направление.

Нямам възможност да развия по-подробно темата, по само обсъждането й е вече знак за убедеността на изследователите, че строителите на мегалитите и особено на каменните кръгове са разполагали с изумителни знания.

Добре би било да приведем и още един пример. Д-р Робинс изследвал каменните кръгове в Роулрайт, Англия, съставени от три части (каменни кръгове, наречени „Кингсмен“, каменна алея „Кинг Стоун“ и група камъни „Уиспърийс найтс“), и стигнал до заключение, подобно на изводите на групата КАДАТ. Той смята, че в каменните кръгове се извършва процес на енергийна активация с цел да се използуват магнитните вълни на Земята.

Но мегалитните постройки са дял от съвременната наука, който тепърва ще бъде изучаван. Този раздел от нашата история, написан преди четири-шест хиляди години, свидетелствува за необикновените знания на личностите, които са го писали. Кои са били те?

Споменахме за пресмятащи инструменти. Струва си да добавим, че разкопките предлагат понякога направо изключителни изненади. Оказва се, че нашите прадеди, живели преди 35 000–40 000 години, не само са се интересували от астрономия, но са разполагали със своеобразни джобни калкулатори, доколкото кожите, носени от тях, са имали джобове.

Американецът Маршак е установил съществуването на стотици и дори хиляди рисунки и барелефи с толкова правилна структура и очертания, че вероятно не са нищо друго, освен нормални деления или скали. Той пише:

„Отказът да се направи опит те да бъдат разчетени или ограничаването с непрестанно твърдение, че имат изключително религиозен и обреден характер, е интелектуален мързел.“

Един от най-интересните сметачни инструменти е намерен по време на разкопки в Украйна. (Впрочем това не е изолиран пример.) Този инструмент е бил изрязан от зъб на мамут и е на възраст 25 000–30 000 години. Върху него има скала, която отговаря на лунните месеци с деления за отделните дни. При това инструментът позволява да се коригира 30-дневното разделяне на двадесет и девет и половина дни, т.е. на толкова дни, колкото е синодичният месец. Ще пропусна останалата част от описанието на този мамутов калкулатор и ще приведа само крайната забележка на Шовен:

„Астрономи на древните времена… Учени математици, преживели гибелта на неизвестна, изчезнала цивилизация или космически пътешественици, заблудени във варварството на Земята по времето на неолита, а може и гениални хора, които са били едновременно водачи на народа… Кой ще ни каже кои са били наистина?“

Кои са били онези шумерски астрономи, успели да пресметнат годината с точност до 3 минути разлика в сравнение с най-съвременните изчисления, а периода на обиколката на Луната около Земята — с точност до 0,4 сек? Кой им е предал знания, които позволяват да се пресметне пълният цикъл на звездите, равен на 25 290 години? Кои са били онези египетски учени, които много хиляди години преди нас са знаели, че Земята е кръгла, знаели са дължината на нейния радиус, зашифрован в Хеопсовата пирамида?…

А след като вече стана дума за каменните доказателства на древни цивилизации, знания и необикновено развита техника, но никакъв начин не можем да пропуснем пирамидите.

Много добре си давам сметка, че навлизам в доста опасна територия. Най-просто би било да прескочим тази тема. Но признавам, че съвестта ми няма да бъде чиста. Ще считам, че постройката от повече или по-малко съществени аргументи, която се старая да изградя, ще бъде лишена от много съществено доказателство, кой знае дали не и от едно от най-съществените.

Няма да разглеждам техническите загадки на отделните етапи от строителството на Голямата пирамида {ще говорим главно за нея). Прекланям се пред тези, на които всичко това е било известно — нивелацията на основата, обработката в каменоломните, шлифоването, превозването на 2 милиона и 600 хиляди многотонни каменни блокове до мястото на строежа и напасването им с точност до милиметър. Това е технически невиждано постижение. Дори при нашата съвременна техника това не е нито лесно, нито просто. Едно техническо постижение, което изисква не само съвършена, прецизна техника, но и познаване на математиката и астрономията.

Дори да предположим, че при това строителство не са били използувани някакви специални методи, за които и нищо не знаем (левитация?), Голямата пирамида пак ще си остане доказателство за техника, абсолютно невероятна за времето, когато е била строена. Още повече че както изглежда, датата на това строителство трябва сериозно да се коригира.

Французинът Андре Пошан, който посветил на изследването на пирамидите почти 20 години и е един от най-изтъкнатите познавачи на Египет и неговата история, e стигнал след многобройни изчисления до заключението, че Хеопсовата пирамида е построена преди 6800 години — една корекция от 2000 години. Трудно е да се каже до каква степен пресмятанията на Пошан са верни, но ще припомня само сведенията на Херодот, че по времето, когато той е имал възможност да разговаря с представители на жреческото съсловие в Египет, то е имало летоброене 11 400 години или броени до днес — някакви си 13 800 години.

Книгата на Пошан „Загадката на Голямата пирамида“ (Париж, 1971) е може би една от най-добрите, посветени на темата. Бих искал също да подчертая, тъй като ще го цитирам неведнъж, че са му чужди разсъжденията за пирамидите, изпълнени с мистика или скрит смисъл. Той се опира на конкретни материални изследвания, изчисления и исторически сведения и се противопоставя на всички, които искат да видят в Хеопсовата пирамида постройка от рода на каменния Нострадамус…

В заключение Пошан между другото пише, че никак не би се учудил, ако се окаже, че астрономическите и математически знания на египтяните и халдейците са били на 30 000 години. Беросос, вавилонски жрец, живял между III и IV в. пр.н.е., когото познаваме само от думите на християнските летописци, съобщава, че Египет е бил на 432 000 години! Дреболия! В статията за Беросос, поместена в полската Всеобща енциклопедия, е отбелязана голямата историческа стойност на неговите съчинения, потвърдена и от асирийските открития. Впрочем и Диодор от Сицилия съобщава, че до времето на Александър Велики Египет съществувал вече 473 000 години… Тези цифри естествено са преувеличени, но дали са напълно невъзможни?

Но няма да споря по този въпрос. По-добре да се спра на въпроси, които със сигурност са по-важни и които във всеки случай могат да бъдат проверени и ни принуждават да гледаме съвсем другояче на Голямата пирамида, отколкото, да речем, преди 15 години.

Ще започна с няколко цитата. Проф. Бержие в интервюто си пред швейцарския вестник „24 часа“ заявява:

„В момента работя над някои технологии, които са значително по-напреднали от сегашните и произхождат от древното минало. Например (…) използуването на някои форми. Достатъчно е да поставим някои материали или субстанции в определена пространствена форма и веднага се явява някакъв енергиен източник…

Въпрос: Има ли сред формите, за които говорите, пирамида?

Бержие: Да. И тук се наблюдава нещо, което е не толкова в противовес с тезите на Фон Деникен, колкото с официалната археология. Направих си картонена пирамида… Поставих в нея кръв от бик. Кръвта се раздели на две различни субстанции: едната светла и течна, а другата гъста, която не можах да изследвам. А нали съм специалист по аналитична химия? Кой може да разбере това? В Швейцария живее един човек, нарича се Енел, който изследва тези проблеми и който като че ли е намерил някакви египетски документи, според които тези знания водят началото си още от прадедите на египтяните. Ако е така, не може да ме убедите, че тези прадеди са били диваци, облечени в животински кожи (…)“.

Не е нужно да представям автора на изказването. За него стана дума вече няколко пъти.

В полския вестник „Форум“ е публикувано интервюто на френското списание „Ел“ с английския биолог Лиъл Уотсън. Ето какво можем да прочетем в него:

„Преди няколко години един френски турист при посещение на Хеопсовата пирамида забелязал учудващата влажност в камерата на гробницата. Още повече го удивило това, че телата на малките пустинни животни, дошли да умрат там, не са се разложили, а са изсъхнали. Заинтригуван… той изработил точна миниатюра на Хеопсовата пирамида, разположил я по същия начин към посоките на света, а в нея, на височина 1/3 от основата, поставил мъртва котка, която се… мумифицирала! Група инженери от Прага построили пирамида и мумифицирали в нея труповете на животни, като достигнали до заключението, че съществува някаква връзка между формата на египетската пирамида и естествените процеси, които се извършват там. На един от инженерите му дошла мисълта за старото поверие, че бръсначът затъпява от блясъка на Луната. Неговият бръснач във вътрешността на пирамидата не затъпял, а се наострил! Тогава всички, които знаели за опита, донесли използуваните си ножчета за бръснене и ги сложили в пирамидата, за да си ги подновят… Историята приключила с признаването на патент №91304 на Чехословакия за шлифовъчен уред «Хеопсова пирамида» и една от фабриките започнала да произвежда миниатюрни пирамиди. Аз съм много доволен от моята, благодарение на нея от четири месеца използвам едно и също ножче за бръснене. Яйца, рамстек, умрели мишки прекрасно се съхраняват в пирамидата. Не ме питайте защо — не зная. 1968–1969 г. група учени се опитали да открият тайната на Хефреновата пирамида с помощта на компютър Ай-Би-Ем, като в продължение на една година изследвали и измервали проникването на космическите лъчи във вътрешността на пирамидата. Получените резултати били подадени в компютър за обработка. След няколко месеца ръководителят на група заявил: Пирамидата е тайнствено творение. Това, което става в нея, от научна гледна точка е невъзможно.“

Ако това е недостатъчно, ето още един цитат. Този път от Фон Деникен:

„Специалистът по електроника Ерик Маклуън, син на Маршал Маклуън, заявил в Торонто, че в пирамидите съществуват неизвестни, вероятно гравитационни сили, все още активни. В дома си (Онтарио, Канада) той конструирал червена пирамида от плексиглас, висока 18 дюйма, която по мащаб отговаря на Голямата пирамида. Вътре сложил обикновена стойка. Маклуън поставил на стойката парче телешко задушено и обикновено ножче за бръснене. Задушеното престояло 20 дни и не се развалило, само изсъхнало. Ножчето, което оставил там, било затъпено. След две седмици отново повторил опита и получил същия резултат. Сътрудниците на Маклуън мумифицирали по този метод 100 яйца и 60 фунта телешко задушено… Тези учени твърдят, че всеки може да повтори опита, ако построи пирамида, чиито размери на ъглите съвпадат с тези на ъглите на Хеопсовата пирамида; височината на пирамидата се разделя на три части и тъпото ножче за бръснене се поставя точно по оста север-юг на една трета от височината. В Канада такива пирамиди от плексиглас със съответните размери могат да се купят в магазините.“

В първото издание на книгата посочих и адрес на магазин в Торонто, където се продават тези чудо пирамиди. Днес това е излишно, защото Полша има собствено производство и хиляди мъже възстановяват и поддържат в добро състояние ножчетата си за бръснене. В някои случаи процесът се удължава с месеци и откритието тук върши своето добро дело. Но бих се радвал много повече, ако се намери учен, който да пожелае да обясни тези свойства на пирамидата.

На третия конгрес на Дружеството за древна астронавтика в Цръквеница два от рефератите бяха посветени на пирамидите: на проф. Мирко Бенч за голямата Хеопсова пирамида и на инженер Херардо Левет от Мексико за пирамидата в Теотиуакан. И двата реферата, макар и дело на учени, се разминаваха със строгите научни изисквания — въпреки наличието на сериозна информация, те по-скоро бяха научнофантастична новела, отколкото наука.

Тезата на проф. Бенч е, че Голямата пирамида е била построена преди 73000 години и засипана от пясъци, които едва египтяните откопали и възстановили, както сфинкса… Това наистина възбужда фантазията… но няма нищо общо с данните за самата пирамида и Египет. Не издържа критика и предположението, че със своя строеж пирамидата представлява историческо предание за историята на човечеството. (Дотам се стига, когато любители се мъчат да намерят отговор на неразрешени въпроси.)

Затова пък твърдението на Бенч, че Голямата пирамида е нещо като банка за научна информация, т.е. информация за знания, които са били известни на египтяните от времето на Хеопс, има рационално зърно.

За втория реферат, посветен на пирамидата от Теотиуакан, ще стане дума след малко. И понеже аз бях сред участниците в конференцията, реших да използувам присъствието си и като журналист. Затова помолих инж. Левет да сподели мнението си за пирамидите въобще като явление. От подробната половинчасова лекция не научих нещо по-различно от това, което вече разказах. Инж. Херардо Левет сам е правил експерименти с малки пирамиди.

Както вече беше казано, основата, върху която се разполагат предметите във вътрешността на такава пирамида, трябва да се намира на 1/3 от височината. Ако е по-високо или по-ниско, резултатите ще са с известен процент по-слаби. Инженер Левет е правил опити с живи животни, които поставял в пирамидата на 1/3 от височината й по оста север-юг. Резултатите от тези опити все още не са пълни. Телето например след известно пребиваване в пирамидата израствало много по-бързо. Що се отнася до растенията (инж. Левет е правил експеримент и с растения), поставени в пирамидата, семената им давали след това по-голяма реколта.

Отговорността за всичко това, което съобщавам, лежи върху моя събеседник, както и отговорността за предишните информации — върху техните автори. Не мога да преценя дали при всички наблюдения и експерименти, целта на които е да докажат, че формата на пирамидата влияе по някакъв тайнствен начин върху явленията, които протичат в нея, е бил спазван необходимият строг ред, да речем, на контролните материали. Във всеки случай това, че засега не можем да обясним тези явления, не означава, че те са необясними. Това не е никаква магия. Може би тук има елемент от знания, за които имаме само някакво предчувствие.

Да добавим още, че би трябвало да съществуват общи черти на пирамидите, построени от незапомнени времена, след като според полския учен проф. А. Верчински всички пирамиди, т.е. тези в Америка (Мексико), в Африка (Египет) или в Азия (Месопотамия), са били строени в еднакви пропорции, което обаче не изключва при строежа им да са ползувани различни мерки. Между другото да добавим, че цитираният вече проф. А. Том стигнал до заключението, че мегалитният лакът, по който са строени пирамидите в Америка, може би е използуван и при построяването на каменните кръгове в Стоунхендж. Очаквам да се изясни този факт, след като пирамидите не крият вече никакви тайни, както твърдят някои специалисти.

Да, и още нещо. Очаквам също да не се говори повече за мистификация или магия. Трудно е да си представим, че мрежа от мистификатори обхваща Франция, Канада, Чехословакия и Мексико и че в нея са включени уважавани учени. Трудно е да си представим също, че всички те изведнъж са полудели…

Да започнем с това, че по всяка вероятност Хеопсовата пирамида е била храм, посветен на Слънцето. Самата пирамида е висока 146,560 метра. Като се вземе предвид, че вероятно на върха й се е намирал кълбовиден гномон (астрономически уред, който определял деклинацията и азимута на Слънцето, а също е служил като слънчев часовник), трябва да считаме, че цялата пирамида е била висока над 149 метра, което представлява точно една милиардна от разстоянието между Земята и Слънцето. Освен това не всички знаят, че северната и южната стена са леко вдлъбнати в средата и при равноденствие при изгрев и залез на Слънцето тези две стени половин минута са осветени само до половината. Да прибавим също, че пирамидата е ориентирана по посоките на света, а отклонението по отношение на географския север е малко повече от 3, което е не само великолепно постижение, но и доказва с колко точни знания за нашата планета са разполагали древните египтяни.

Както се знае, противниците на търсенето на конкретни географски, математически или астрономически данни в Хеопсовата пирамида и по-точно в нейните параметри твърдят, че при постройки от този вид могат да се намерят всевъзможни размери и данни. Това ефективно твърдение предопределя, че всичко, което се открива в тази област, ще бъде само случайно.

Ж. Бруше в книгата си „Новите изследвания на Голямата пирамида“ (Париж, 1963) пише, че във формите на пирамидата съвсем сигурно са заложени математически, космологически (!) или астрономически данни. Впрочем не само учените твърдят така. Дори легендата, достигнала до наши дни, разказва, че като построил пирамидата, Хеопс е искал да предаде на следващите поколения най-важните елементи на знанията от негово време, особено тези за Земята.

Във всеки случай сигурно е, че създателите на пирамидата са познавали тригонометрията и дори са умеели да решават тригонометрични задачи от втора степен. Несъмнено и тези, които са я проектирали, са познавали числото П. Периметърът на основата на пирамидата има същата дължина, както колелото, чийто радиус е равен на височината й, с други думи: 4c=2πh (с е дължината на едната страна на пирамидата). Точно пресметнат, ъгълът на наклона на стените на пирамидата е 51°52, което показва, че това не е случайност.

Читателите ще си спомнят, че като разказвах за Стоунхендж, цитирах най-вече Хойл. Та той беше казал, че ако сме на някаква друга планета и имаме като екипировка само въжета, а наоколо камъни и евентуално дърва, за астрономически изследвания и за предаване на някакво съобщение за нашите знания на потомците бихме построили именно Стоунхендж. Това е част от мнението на астронома. А бележката той приключва по следния начин: „Ако пък бяхме кацнали в страната на някой по-богат народ, бихме издигнали голяма пирамида…“

Все пак и учените противници на тезата, че Голямата пирамида е била построена с цел да се предаде в бъдещето запис от астрономически и математически знания, не отричат необикновените, невероятни знания, които крият и размерите на пирамидата, и прецизността на вътрешните коридори. Ярък противник на тази теза е изтъкнатият египтолог Дж. П. Лоуър, чието мнение е: „От гледна точка на математиката изучаването на пирамидите, и особено на Голямата пирамида, разкрива необикновени геометрични свойства, както и някои свойства на числата, които трябва да се подчертаят. Работата е в това да се установи до каква степен конструкторите на пирамидата са познавала тези особености и тези свойства…“ С други думи пирамидите крият необикновени знания, само че ги крият случайно и случайно или съзнателно техните строители са включили тези знания в своите грандиозни и забележителни паметници. Странно мнение! Значи случайно египетските строители са разположили в пирамидата онзи издигащ се коридор, благодарение на който е било възможно да се наблюдава по-голямата част от звездите, преминаващи през египетския меридиан, и да се състави изключително точна небесна карта? Изключително? Реми Шовен, който не е безкритичен ентусиаст на чудесата от миналото, пише, че при използуването на Хеопсовата пирамида като инструмент за астрономически изследвания е било възможно да се постигне точност в изследванията, която се равнява на днешната! А Пошан твърди, че египтяните от времето на Хеопс, а може би и още по-рано, не само са знаели, че Земята е кръгла, но са знаели и нейния радиус. Няма да привеждаме тук математическото доказателство, а само логическото. Знаем, че мярката, използувана по времето на IV династия, е била лакът. Този лакът, пресметнат в наша единица, е 0,5237 метра. Мярката е просъществувала няколко хиляди години, което само за себе си е необикновен факт. Но ето че през 240 г. пр.н.е. фараонът Птоломей Еурегетес I наредил на Ератостен отново да се измери земното кълбо (Ератостен се приема за пионер в тази област, но като че ли това не отговаря на истината.) След като Ератостен изпълнил поставената задача, веднага била увеличена дължината на лакътя. (Според нашите мерки — с 4 мм.) Това показва най-вече, че предишният лакът, както и коригираният лакът, представляват някаква част или от радиуса на Земята, или от екватора, или от паралела, преминаващ през Египет (да си припомним математико-графичните аргументи на Морис Шатлен), и още едно доказателство, че Хеопсовата пирамида действително съдържа информационно послание. Нищо чудно, че мъдрият фараон Хеопс е искал да не пропаднат неговите и на посветените жреци знания, а ги е завещал на бъдещите поколения знания, получени от кого? Откъде?

Прекрасно разбирам, че всички, които влизат в съприкосновение с пирамидата и нейните необикновени в математически смисъл измерения, чувствуват известно безпокойство. Това е съприкосновение като че ли с безкрайността, с изконното послание, кодирано в магията на цифрите и числата…

Както вече казах, за пирамидата в Теотиуакан на конгреса на палеоастронавтите се изказа инж. Левет. Докладът му съдържаше толкова непроверени и непроверяеми доказателства или материали, че нямам право да предавам съдържанието му на читателите.

За тази пирамида продължаваме да знаем малко, макар всичко да сочи, че е служила не само за обредни цели. Знае се например че в пирамидата съществуват много помещения със стени и подове, покрити с високо изолационни материали — глинени плочки или шестсантиметров слой слюда.

Левет свързва съществуването на пирамидата в Теотиуакан с намерените на няколко места в Централна Америка кристални предмети, за които, както твърди той, една американска фирма констатирала, че „днешната оптическа технология не би била в състояние да получи продукти с такова качество и с такива свойства“. Впрочем вече стана дума за един от тях — кристалния череп.

* * *

И все пак не само техниката на каменните постройки като „Балета на гигантите“ или пирамидите поставя нови въпроси.

Учените отдавна са открили, че древният свят отпреди 5000 и дори 10 000 години е покрит с пътища може би за търговия и със сигурност за транспортирането на различни метали. (В каменната епоха!) Известен е например пътят на калая, водещ от Корнуел до Крит през Лион, знаем също за пътя на златото от Южна Африка до Йерусалим. Съществува — и ви моля да не ми задавате допълнителни въпроси на тази тема: пътят на урана, който също води от Корнуел до Крит. Днес никой не може да каже какво са правили с урана преди 5000 години жителите на този остров.

Съществува също и пътят на медта.

Повече от десет години различни съобщения ни напомнят за старите медни мини на територията на Северна Америка. Стари? Това е може би твърде слабо определение. Това са медни мини отпреди 5000–6000 години, които се намират в околностите на Големите езера в северната част на щата Мичиган.

Трудно е да се повярва, че медните рудници в Канада са били дело на нейните древни жители. Освен тези доста добре разработени мини, не е намерено нищо, което да показва присъствието на постоянно население… Индианците нямат никакви традиции, свързани с минно дело. Следователно трябва да предполагаме, че рудниците са били използувани „единствено от пришълците, появили се изключително заради медта“.

Заключението е взето, от коментарите на американските вестници по повод откриването на рудници за червени метали.

През 1961 година списание „Минеаполис трибюн“ предложило на професора по геология д-р Е. Е. Хенриксън да отиде в Гърция и да изследва намерените там бронзови и медни предмети, като установи и произхода на медта, от която са били направени. Преди това проф. Хенриксън прави многократни опити да докаже, че само развита цивилизация би могла да извлича от Северна Америка такива големи количества мед. Открити са повече от 5000 дълбини, от които е била добивана единствена по рода си мед — чиста, самородна. Хенриксън пресметнал, че са били извлечени около 200 000 тона чист метал.

Проф. Хенриксън знаел нищожната плътност на населението на тогавашна Америка и стигнал до извода, че произведеното количество мед не е могло да бъде изразходвано от местното население. Също така тя не с могла да бъде извличана от туземците, тъй като в такъв случай биха останали някакви — видими и днес — следи. Възрастта на рудниците е била определена с метода на радиоактивния въглерод С14. В рудниците под купищата мед, били намерени парчета дърво, което е било използувано при транспортирането на метала.

И така — кой е добивал мед и какво е ставало с нея? Като се има предвид, че в Гърция са намерени много изделия от бронз, който е сплав на медта и калая (междувпрочем докарван от Корнуел), може би трябва да се предполага, че представителите на някаква високоразвита цивилизация, населявали територията на днешна Гърция, са били тези, който са добивали медта в Северна Америка преди 50–60 века и са я докарвали в Крит.

Именно с цел да се добере до окончателна яснота по тези въпроси Хенриксън заминал за Гърция, Резултатите от това пътуване, обявени след това, са многозначителни. Впрочем подобно изследване е много трудно — в чистата мед се намират необикновено малко чужди елементи, по които може да се провери откъде произхожда тя. Следователно няма сигурен отговор на въпроса дали това е американска мед. Може би да, но може и не… По-скоро не.

При това положение възникват редица други, не по-малко важни въпроси за обработващата тази мед промишленост, транспорта, организацията на труда и т.н., и т.н. А ако в Гърция не се открие мичиганска мед? И каква е била тази цивилизация, която преди 5000 години е добивала червения метал в Северна Америка? Къде са отишли тези 200 000 тона метал? Кой го е взел със себе си? И къде го е отнесъл?

Впрочем…

„Човекът не е чакал XX век, за да използува земните ресурси“ — заявява д-р Кориум Мегверчян, сътрудник в Арменския институт по геология в АССР. През 1968 г. Мегверчян открил в Медзамор (Армения) като че ли най-старата фабрика в света. Това е металургичен комплекс на възраст около 5000 години. Работниците, които са преработвали рудата там преди 50 века, са били с ръце, „предпазвани от ръкавици, на устата с предпазна тъкан, както днешните работници на Крьозо, Круп или в Донецките заводи“ — счита д-р Мегверчян.

Откритото в Медзамор лежи върху още по-стари фабрични инсталации, които са отпреди много-много хиляди години.

Френският журналист Жан Видал, който през 1969 година посетил Армения и разкопките в Медзамор, съпровождан от д-р Мегверчян, описва впечатленията си в „Сианс е ви“ така:

„Твърде рано е да се прави баланс по списъка на предметите, намерени в Медзамор. Тук има още много за откриване. Но сред тези предмети има един, който ще потресе историците на металургията. Този предмет представлява пружинни щипци от стомана, негови различни типове са намерени в пластовете от първото хилядолетие преди нашата ера.“

И по-нататък пояснява:

„Този вид уреди напомнят на пинцета; помагат на химиците или часовникарите при хващането на микропредметите, които не могат да се заловят с пръсти.“

Според „Сианс е ви“ Медзамор бил създаден от учени, получили образованието си в школата на древните цивилизации и внесли в този строеж резултатите от знанията, добити по времето на онзи тайнствен и непознат период, който отсега заслужава названието „научна и промишлена праистория“.

Майстори строители на Медзамор са били архитектите, металурзите и астрономите от неолитния период, чиято култура е била научна култура и чиито умствени способности са били формирани с помощта на същата тази закваска, с която били формирани овладените от тях знания и техника. Преди да е започнали историята на Шумер, човек вече е живял в организирано общество, подобно на днешното с много неща. (Дали това е още един аргумент в полза на хипотезите на К. Л. Венсан?)

А Бержие и Повел добавят:

„Още по време на разкопките в Чатал Нюйюк (Турция) и Лепенски вир (Югославия), където са открита останки от градски цивилизации отпреди 9000 и 7000 години, са били намерени медни предмети, споени с останки от шлака. Следователно съществувало е умението да се извлича от рудата метал и да му се придава форма с помощта на огъня. Медзамор, отдалечен от Чатал Нюйюк на хиляда километра, ни предлага първата сензация за праисторическа технология, чието съществуване само преди десет години не сме и подозирали.“

А след като говорим за рудници, нека припомня и онова „неидентифицирано“ откритие от 1885 г. Онзи предмет от неизвестен метал, неизвестен произход, открит в старите въглищни пластове в Австрия, който по странно стечение на обстоятелствата изчезнал от Залцбургския музей през 1910 г. за несъмнено облекчение на всички, които са били твърде разтревожени от неговото съществуване…

Да, да. Предметите на свръхдревната техника също си имат своя съдба… Ето още една история. Разказах я навремето на страниците на „Доокола швята“ И й дадох заглавието „Необикновената находка от Косо“.

За находката от Косо вече нееднократно е разказвано. А моят разказ се основава на написаното от Роналд Уилис в списание „Доубит“. (Жак Бержие в книгата си за необикновените открития, издадена през 1972 г., приема това съобщение като едно от най-важните.)

На 13 февруари 1961 г. трима американци — Майк Майксел, Уолъс А. Лен и г-жа Вирджиния Макси, собственици на магазин за подаръци, скъпоценни и полускъпоценни камъни в Оланча (Калифорния), отишли в близката планина. Имали навик да събират там (в Косо) камъни и преди всичко геоди. Какво представляват геодите? Това са друзи, изпълващи свободни кухини в скалата. А друзите са кристални натрупвания, които имат за подложка стените на самата кухина. Геодите се търсят от бижутерите, тъй като в тези кухини се отлагат обикновено доста красиви полускъпоценни камъни.

Недалеч от планински връх, висок 1300 м, който се издига на разстояние около 120 м от пресъхналото езеро Оуенс, те намерили нещо, което отначало приели за обикновена геода, въпреки че по външния й слой се виждали отчетливо инкрустации от вкаменени ракообразни и миди. Рачетата и мидите се дължат на това, както твърдят геолозите, че преди хиляди години езерото било пълно и нивото на водата достигало до мястото, където търсачите от Оланча направили своето откритие.

В града Майк Майксел, като се надявал да намери в средата някакъв ценен кристал, срязал с диамантена пила тази мнима геода наполовина. Работата не била никак лесна и пилата изцяло се притъпила. И изведнъж изненада! Оказало се, че геодата е нещо съвсем друго. Само че не се знаело какво… Преди всичко тя не била куха. Вместо кухини или вдлъбнатини, там имало някаква много твърда субстанция от рода на керамика или порцелан. В самата среда на тази керамична маса се виждало сечението на блестяща метална пръчка с диаметър 2 мм.

Сечението на „геодата“ изглеждало по следния начин: отвън слой, съставен от втвърдена глина, инкрустирана с изкопаеми миди и малки камъчета. След това слой от някаква мека субстанция, която изпадала по време на рязането на предмета. Този слой изпълвал пространство, което се виждало в сечението с изразителна кубическа форма (предполага се, че този чуплив и мек слой е дърво). Следвал тънък слой мед, който може би имал спирална форма и затова се виждал само частично. Медта обвивала този толкова твърд керамичен слой, в средината на който се виждало сечението на метална пръчка.

Откривателите не се ограничили само с разрязване на предмета. Направили и рентгенова снимка на находката й едва тогава станало ясно какъв необикновен екземпляр е попаднал в ръцете им. Рентгеновата снимка отчетливо показвала, че във вътрешността на мнимата геода се намира сложен метален предмет, срязан наполовина. Самата пръчка завършвала с нещо като пружина и изглеждало така, сякаш всичко това е само част от някакво по-голямо устройство.

Въз основа на рентгеновите снимки специалистите се постарали да възпроизведат този предмет. Оказало се, че той много прилича на… съвременна автомобилна свещ…

Навремето в „Доокола швята“ бях писал следното: Не мога да кажа нищо повече за това какво представлява този предмет и как изглежда. Не мога, защото до ден-днешен находката е частна собственост и нейните откриватели не желаят да я покажат, нито да я предадат на специалистите за по-малко от 25 000 долара. Това е тяхната оценка. И за толкова искат да я продадат на Смитсониън институт — най-голямото американско историко-научно и културно учреждение.

Така че не е изключена и фалшификация, още повече че нито един изтъкнат учен не е виждал предмета. Но както подчертава Бержие, много обстоятелства говорят, че тук имаме работа не със злоупотреба или несъзнателно фалшифициране, а с все още неизяснена тайна.

Все пак само от това, което се знае за предмета от Косо, по единодушно мнение на геолозите находката се определя на възраст минимум половин милион години, ако не и повече. А рентгеновите снимки удостоверяват, че макар да прилича на автомобилна свещ, тя не е такава. Никога не са произвеждани свещи с такава форма и такава големина. Тогава какъв е този необикновен предмет? От коя епоха е? Нима и той е послание на цивилизация, която преди стотици векове е разполагала с високоразвита техника? И дали не е детайл от съвременна машина, покрит за няколко десетки години с кал и глина и заприличал на „геода“?…

Но според Жак Бержие това е едно от най-важните открития на нашия век.

Възможно е. Само че какво е то?

Но ето че след време животът внесе своите корекции и дописа финала на този случай. Наистина продължаваме да не знаем що за предмет е това, но знаем какво става с него. През втората половина на април 1976 г. получих на адреса на „Доокола швята“ следното писмо от САЩ:

„Уважаеми редакторе,

Наскоро прочетох статията «Необикновеното откритие от Косо», публикувана в «Доокола швята» от 16 март 1975 г. Като имах предвид характера на цялата история и нейната тайнственост, реших да науча нещо по-конкретно на място. И така заминах на неколкодневна екскурзия и една красива утрин (на 17 март т.г.) бях в Оланча, която се намира на 70–80 км от Сан Франциско и на 100 км от Долината на смъртта. Това е малко градче и никой от тези, които запитах, не знаеше за историята на онази геода. Накрая открих началника на пощата — една възрастна вече жена, която не само знаеше целия случай, но и неговите герои. За съжаление никой от тройката вече не живее в Оланча, но г-жа Вирджиния Макси-Улмайер (така се нарича сега), след като се свързах с нея по телефона, ме покани на гости в Лон Пайн — на около 40 км от Оланча. От нея научих епилога на тази необикновена история. Един от героите й (Майк Майксел) починал преди няколко години, а вторият живее на мексиканската граница. Продали магазина с камъните. А що се отнася до находката, по предложение на г-н Лен и с нейно съгласие я дали безвъзмездно на университета в Рино (Невада) с молба подробно да се изследва какво представлява. Все още нямат отговор на този въпрос…

Установих две неточности във вашата статия: първо, героите й не са били «млади търсачи» (Така бях писал. — А. М.) и второ, не е истина, че са поискали за тази находка 25 000 долара…

Оставам с уважение:

Владислав Хчюк, Сан Франциско“

Само толкова мога да кажа на читателите, които сигурно ще се заинтересуват от по-нататъшната съдба на находката от Косо. Признавам, че тя малко напомня историята на онова обработено метално парче, намерено от д-р Гуве в Австрия. Мога да се обзаложа, че след няколко години геодата от Косо ще изчезне някъде…

Древна техника и още по-древни знания. Колко следи са оставени и въпреки всичко колко малко учени вървят по тези следи!

През 1930 г. един немски инженер, Вилхелм Кьониг, посетил мазетата на багдадския музей. Там намерил кутия с различни „неидентифицирани култови предмети“, а сред тях и нещо, което приличало на истинска електрическа батерия с вградени в нея елементи от желязо и меден цилиндър. За изолация служели стени от асфалт. Достатъчно било само да се налее електролит…

От батерията се заинтересувал Пенсилванския университет. Неговите учени напълно потвърдили предположението на Кьониг. Това несъмнено е електрическа батерия. Не буди съмнение и нейната възраст — около 2000 години!

Това е всичко, което е известно по въпроса. А имало ли е повече такива батерии по онези времена? Също не знаем. Макар че думите не са мои, също и отговорността, а на един от авторите на книгата „Ще дойде денят“, 1972 г. — Семиджов, в руините на Вавилон са намерени няколко подобни предмета, а това е още по-древна епоха.

Семиджов пише (въпреки руската фамилия, той е швед):

„Ерозията на металните щифтове показва, че тези батерии са били използувани за произвеждането на електрически ток. Нещо повече, тези батерии са били свързани последователно с цел увеличаване на напрежението.“

Вече споменах, че в търсенето на „доказателства“ от рода на елементи или предмети на древна техника някои автори се оставят да бъдат понесени на крилете на фантазията. Смяташе се например че формата на църковните кули и минаретата доказва копирана форма на космически ракети, а на конгреса в Цръквеница датчанинът Мелхегард се опитваше да докаже, че куполът на джамията „Св. София“ в Истанбул подражава с формата си… летящи чинии.

Този тип твърдения подкопават доверието ни към другите, многобройни и конкретни факти, които несъмнено свидетелствуват, че в древните времена са съществували цивилизация или цивилизации, разполагали както със знания, така и с техника.

Роберт фон Хайне-Гулден е установил, че техниката за производство на бронз преди 4000 години е била една и съща в Тонкин и в… Перу. И че тук няма място за каквото и да е случайно съвпадение. Естествено възможно е някакви пришълци от Тонкин да са пренесли тази техника на другото полукълбо. Просто обяснение. Само че изисква още няколко следващи обяснения. Първо — кои са били те? Второ — как са изминала пътя от Тонкин до Перу преди 4000 години? Трето — защо именно този вид металургична техника са пренесли от едното полукълбо на другото?

На изброяването на този вид открития или находки, най-често случайни, може да се посвети цяла книга. (Ще припомня само онзи череп на бизон отпреди, 50 000 години, който се намира в московския музей и който има на челото си отчетлива кръгла дупка от… куршум.) Всички те доказват, и то доста изразително, че най-после трябва да променим във въображението си картината на човешката история, която сме си създали.

На повечето от тези риторични въпроси естествено не мога да отговоря. В тази книга просто искам да отделя някои важни въпроси, свързани с миналото на нашата цивилизация, въпроси, които бих искал да подредя и донякъде обогатя с данни, взети от достъпните ми четива. Не съм учен. А само те и изследователите могат да разсеят безпокойството ни от факта, че много важни неща от миналото на нашата планета се изплъзват от вниманието на науката.

Повтарям: само учените могат да разсеят това безпокойство, но не по пътя на отрицанието…

Ще ми се да представя тук още един пример. Този на древен Китай. И днес от време на време светът се смайва от вести за открития на китайски учени, които доказват невероятни знания в миналото: направо абстрактни — в областта на математиката, по-конкретни — в областта на химията, която жителите на тази страна са познавали преди хиляди години. За съжаление проверката на тези информации е възможна само в отделни случаи.

Пекинският учен проф. Тси Пенлао навремето обяви, че в планината Хунан, както и на един от островите в езерото Тонгтинг, са открити гранитни барелефи, представляващи хуманоидни фигури, облечени в скафандри и нещо, което напомня дихателен апарат. Тези същества са или на земята, или върху някакви предмети с цилиндрична форма, издигащи се във въздуха. Професорът датира възрастта на барелефите около 40 000 години.

Не е известно как е била установена тази възраст и за съжаление не са представени фотографии на барелефите, така че ми е трудно да се изкажа по този въпрос. Тси Пенлао не е отговорил на нито едно от писмата, които са му изпратили неговите европейски колеги…

* * *

В тази книга напълно съзнателно се отказвам от всеизвестните аргументи, познати от публикациите на много автори през периодичния печат и книгите. Не мога и напълно да ги пренебрегна. Трудно е в книга, посветена на палеоастронавтиката, да се избегне такъв голям дял от праисторията, какъвто са скалните рисунки. А те се срещат по цял свят. И ако се съберат снимките на най-интересните, каква монография би се получила! Тогава щяхме да видим, че всички тези петроглифи имат много общи елементи и това се дължи не само на факта, че техните създатели са били на едно и също културно и историческо равнище, но и защото рисунките вероятно са били внушени от едни и същи явления и събития, съхранени във въображението на първобитните художници.

С какво друго събитие може да се обясни фактът, че голяма част от фигурите, изобразени на тези рисунки, представят същества, облечени така, както си представяме космонавтите от други планети? С какво можем да си обясним каските по главите, скафандрите, устройствата, окачени или на гърдите, или на раменете на съществата, които доста често се издигат и направо летят или влизат в транспортни средства, каквито техниката на онова време не е била в състояние да произведе, а очертанията им се раждали във фантазията на неизвестните творци?

Въпроси, отнасящи се за рисунките, открити във Вал Камоника в Италия, в Тасили (Северна Африка), във Фергана (СССР) или в Австралия, но преди всичко в Перу. Такова съвпадение във въображението не ни ли кара да предположим, че става дума за едни и същи събития, разказани в рисунки, които са били зарегистрирани в колективната памет на древните общества?

И дали е случайност и това, че навсякъде, където са намирани скални рисунки с космическо съдържание, други археологически открития са изваждали на дневна светлина предмети от предисторическия период, които в една или друга форма представляват средства за летене и особено самолети? Нека са спомним само снимките на самолетчетата от злато в книгите на Деникен и на други автори, които днес се намират в музея в Богота, и дървените модели на самолетчета в Каирския музей. В последния случай надделя желанието във фигурките да се видят непременно скулптури на птици и едва Международната комисия от специалисти през 1971 г. прие, че става въпрос за скулптури на самолети. Да си припомним онези прочути фигурки „догу“ от Япония, които са на няколко хиляди години и които без всякакво съмнение представляват миниатюрен шлем на скафандър. И т.н., и т.н. Трудно могат да се опишат всички археологически открития, които трябва да се класифицират някъде на границата между изкуството и техниката и които са свидетелства за събития, свързали в някакъв смисъл космоса с човека от ония времена.

„Колко антични предмета с извънземен произход трябва да бъдат намерени, за да се докаже, че са ги оставили пришълци от други планети? Отговарям: Достатъчен е един такъв предмет.“

Това е цитат от книгата на Ендрю Томас, чиито трудове в областта на палеоастронавтиката са изключително ценени в целия свят.

Едни рисунки със сигурност нямат космически произход, онези модели — може би, а останалите предмети?

А може би такова доказателство ще бъде откритието, направено от М. Масеви, астроном и автор на книгата „Шепотите на космоса“? Проф. Масеви, като подреждал някои предмети в Каирския музей, открил огледалце от мед от времето на Втората династия. Това огледалце отразявало върху стената много слаб спектър от светлинния лъч. След изследването се оказало, че то е покрито с необикновено гъста дифракционна мрежа от порядъка на 5000 линии на 1 кв. см!

Ако се вземе предвид, че огледалцето е отпреди 4500 години и като помним, че египтяните не са били в състояние да произвеждат такова чудо не само по технически причини, но и затова че не са познавали вълновия характер на светлината, трябва отново да си зададем въпроса: Откъде произхожда то? Тук мога да приведа само отговора на проф. Масеви: той твърди, че такъв предмет може да попадне на Земята само ако бъде донесен от друга планета.

* * *

Преди да завърша, бих искал да обърна внимание върху един факт, който не излиза извън рамките на традиционните знания за нашето минало и все пак свидетелствува за нещо, което безспорно не съвпада с тези традиционни знания. И така фактът, че човекът все пак е оживял в условията на последния ледников период, между 13 000 и 8000 години пр.н.е., показва немалко знания и не най-малки умения. Ако действително човекът от онова време е умеел най-много да дяла камъни, да поддържа огън, ако действително му е била непозната обработката на земята и още повече животновъдството, ако за да живее, е бил зависим от ловуването, от съхраняването на малки запаси от месо и от събирането на растения или плодове — по какъв начин той е успял да преживее целия ледников период?

Изтъкнатият френски учен Жан-Шарл Пишон отбелязва липсата на логика в тази концепция и пише следното по този въпрос:

„Някои народи несъмнено са се пренесли в топлите страни, други вече са живеели там. Но през периода на най-голямото вледеняваме, когато студовете са обхванали Англия и Франция и когато под леда са попаднали почти всички територии, населявани от различни раси на палеолита (т.е. там, където намираме техните следи), по какъв начин тези народи са успели да преживеят? Възниква мисълта за резервите от диво жито поне за това, че тези видове жита тогава, преди развитието на селското стопанство, са съществували и, от друга страна, за това, че житото запазва хранителните си качества в продължение на много хиляди години и най-добро доказателство са останките от зърна, намерени в египетските гробници.

Но идеята не е проста: тя предполага предвиждане и прозорливост. Ако действително са били правени запаси, това е трябвало да започне много векове преди похода на ледовете; или с други думи бедствието е трябвало да бъде предварително обявено.“

Дреболия! Може би археолозите, които смятат, че всичко от далечното ни минало е вече изяснено, ще отговорят на въпроса на френския учен? И ако е било така, както той предполага, това е свидетелство, че народите от палеолита са разполагали с огромни знания. Освен ако са били предупредени от някого, който е разполагал с тези знания. Не съм сигурен дали днес сме в състояние да правим такива далечни предвиждания. Достатъчно е да прочетем какво се пише около дискусията за бъдещето на нашия климат — една дискусия, която се води между хората на науката…

В известен смисъл този въпрос се свързва с едно откритие, което мина незабелязано и което заслужава поне да бъде споменато.

През 1957 г. мощен екскаватор, който работел на строежа на някакво здание в Хамбург, извадил от изкопа два огромни камъка, напомнящи с вида си човешки глави. Немският археолог проф. Матес, след подробни изследвания на главите и пластовете, в които са били намерени, установил, че това са скулптури, дело на човешки ръце. Каменните глави датират отпреди около 200 000 години! Възрастта на глинените пластове, където са намерени, се определя на толкова. Впрочем проф. Матес забелязал, че тези скулптури имат двойна форма. Ако се завъртят на 120°, мъжкото лице се превръща в женско. И според немския археолог за грешка и дума не може да става.

През 1938 г. във френската местност Люсак льо Шато в една пещера били открити малки камъни с издълбани по тях рисунки на човешки фигури. Възрастта им била отпреди около 10 000–12 000 години, от епохата на късния палеолит. И нещо удивително — жените и децата на тези изображения са в съвременно облекло от XX век.

В Парижкия музей на човека разглеждах такъв камък с издълбана върху него фигура на седнало момиче, Камъкът прави необикновено впечатление. Женската фигура има на главата си нещо като мореплавателска шапка. Обута е в панталони! На единия крачол на панталоните се вижда джоб (както при съвременните работни комбинезони), а на стъпалото й има дебела подметка. Така би трябвало да изглежда образът на съвременна жена, почиваща си след работа.

А барелефът е на около 12 000–16 000 години.

Какво да кажем за открития във Владимир (СССР) скелет на ловец на мамути отпреди 35 000 години, върху който са се запазили панталони и обувки от кожа?

* * *

Когато четем подробностите за всички тези находки, които с по-малка или с по-голяма вероятност говорят за следите, оставени от… от кого именно?… да кажем, от хипотетични цивилизации — е трудно да не цитираме проф. Хепгуд от университета в Ню Хемпшиър:

„…всичко сочи, че в прастари времена е съществувала отлично развита световна цивилизация.“

Авторът им има най-голямо право да изрази подобно мнение. Доказателството за съществуването на тази цивилизация той открил върху покритите с рисунки стари карти. Да го приемем ли за истинско?