Робърт Лъдлъм
Директивата „Янсън“ (8)

Седма глава

Няколко дълги мига мъжът стоя неподвижен. След това вдигна глава, все още свит в ъгъла, и погледна право към светлината. Кацарис веднага пренасочи лъча, за да не го заслепява.

Янсън бе поразен.

На няколко стъпки от него се намираше образът, който бе украсявал кориците на безброй списания. Образ, обичан почти колкото този на папата, а може би и повече, тъй като живееха в нерелигиозна епоха. Падащата на кичури върху челото му гъста коса все още беше по-скоро черна, отколкото сива, високите скули — почти азиатски. Питър Новак. Носителят на Нобеловата награда за мир от предната година. Хуманист, какъвто светът не бе познавал досега.

Известността на Новак правеше състоянието му още по-шокиращо. Торбичките под очите му бяха тъмни, почти виолетови. Решителният му някога поглед излъчваше сега ужас. Докато бавно се изправяше на крака, Янсън забеляза конвулсиите на тялото му. Ръцете на Новак трепереха. Дори тъмните му вежди потрепваха.

На Янсън това състояние му бе познато. Така изглеждаше човек, загубил всяка надежда. Познато му бе, защото някога и той бе изпадал в подобно състояние. В Бааклина. Прашен град в Ливан. Похитители, които бяха загубили човешкото си подобие от омраза. Никога нямаше да забрави коравите им като антрацит погледи и сърца. Бааклина. Съдбата бе отредила да се превърне в лобното му място. Беше твърдо убеден в това. Накрая обаче бе освободен след намесата на фондация „Свобода“. Дали бяха платили за него? Никога нямаше да узнае. Дори след като го освободиха, дълго време продължаваше да се чуди дали наистина му се бе разминало, или съдбата му беше дала само отсрочка. Тези терзания бяха дълбоко безразсъдни и Янсън не ги споделяше с никого. Но някой ден сигурно щеше да ги разкрие пред Питър Новак. Новак щеше да разбере, че и други бяха преживели това, което той преживяваше сега, и може би щеше да му послужи като утеха. Дължеше много на Новак. Не, дължеше му всичко. Същото важеше за хиляди други, дори милиони.

Питър Новак беше пътувал из целия свят, за да посредничи за решаване на кървави конфликти. Сега някой го бе въвлякъл в кървав конфликт. Някой, който щеше да си плати.

Янсън изпита прилив на топлота към Питър Новак и едновременно гняв към онези, които се бяха опитали да го сломят. Янсън почти през целия си живот бе бягал от подобни чувства. Той имаше репутацията на човек, който се владее изцяло, проявява олимпийско спокойствие и е лишен от емоции. Бяха му лепнали прякора „Машината“. Нравът му караше някои хора да се чувстват неудобно, у други вдъхваше решителност и доверие. Но Янсън знаеше, че не е направен от камък. Той просто никога не се издаваше. Рядко показваше страха си, тъй като се страхуваше прекалено. Криеше чувствата си, тъй като изгаряше от чувства. Особено след атентата в Калиго, който му отне единствения смисъл в живота. Беше толкова трудно да обичаш, след като знаеш колко лесно се отнема любовта. Трудно е да вярваш, когато си разбрал колко лесно се руши доверието. Някога, преди десетилетия, имаше един човек, от когото се бе възхищавал, но този човек го предаде. Не само него, а цялото човечество.

Веднъж Хелън му каза, че е вечно търсещият човек. А той й отговори, че вече не търси нищо, тъй като е намерил нея. После я целуна нежно по челото, по очите, носа, устните, шията. Но тя бе искала да каже друго: тя бе искала да му каже, че вечно търси смисъл и нещо или някой по-голям от него. Сега си даваше сметка, че този някой е човек като Питър Новак.

Питър Новак в момента бе развалина. Развалина на човек, който бе едновременно и светец. Беше невероятен икономист и трудовете му се цитираха навсякъде. Можеше да бъде Мидас^[1] на двайсет и първи век, разглезен плейбой или прероденият Шах Джахан, императора на могулите, който бе построил Тадж Махал^[2]. Но единственото, което го интересуваше, бе да направи света по-добро място, отколкото го бе заварил. Със сигурност по-добър от мястото, което е бил, когато оцеля на смъртоносните полета на Втората световна война.

— Дошли сме за вас — каза му Янсън.

Отстъпвайки внимателно от каменната стена, Питър Новак дръпна назад раменете си, сякаш за да напълни белите си дробове. Дори говоренето му струваше огромни усилия.

— Дошли сте за мен — повтори той с дрезгав глас.

Вероятно това бяха първите думи, които изричаше от няколко дни.

Какво са му сторили? Дали бе отпаднал тялом или духом? От опит Янсън знаеше, че физиката се възстановява много по-бързо. Дишането на Новак подсказваше, че е болен от пневмония, събиране на течност в белите дробове, което се дължеше на влажния, спарен и пълен с бактерии въздух в тъмницата. Следващите му думи бяха до голяма степен несвързани.

— Вие работите за него — каза Новак. — Разбира се, че е така. Той казва, че може да има само един! Той знае, че когато ме отстрани от пътя си, няма да има кой да го спре!

Интонацията, с която изрече тези думи, бе толкова настойчива, че изцяло заместваше смисъла им.

— Ние работим за вас — отвърна Янсън. — Дойдохме да ви отведем.

Святкащите очи на този велик мъж изразяваха смущение.

— Вие не можете да го спрете!

— За кого говорите?

— Питър Новак!

— Вие сте Питър Новак.

— Да! Естествено! — Той сви ръце пред гърдите си и се изпъна като дипломат на официален прием.

Дали не беше изгубил ума си?

— Дойдохме за вас — повтори Янсън, докато Кацарис изпробваше един от ключовете от връзката на решетката пред килията на Питър Новак. Решетката се отвори. В първия миг Новак не се помръдна. Янсън огледа зениците му, за да разбере дали не е дрогиран, и стигна до заключение, че единствената дрога, на която бе станал жертва, беше травмата от пленничеството. Човекът бе държан на тъмно три дни. Сигурно не бе лишаван от вода и храна, но му бяха отнели надеждата.

Янсън позна синдрома, позна елементите на посттравматичната психоза. В прашния ливански град и на него не му се размина. Хората очакваха от пленниците да паднат на колене от благодарност или да се вкопчат в ръцете на спасителите си като по филмите. В реалния живот обаче рядко ставаше така.

Кацарис хвърли на Янсън нервен поглед и почука върху своя брайтлинг. С всяка изминала минута се излагаха на допълнителен риск.

— Можете ли да ходите? — попита Янсън с по-остър тон, отколкото възнамеряваше.

Последва пауза, преди Новак да отговори.

— Да — каза той. — Мисля, че да.

— Трябва да тръгваме.

— Не — възрази Питър Новак.

— Моля ви. Не можем повече да чакаме.

По всичко личеше, че Новак изпитва обичайното объркване и дезориентация на току-що освободен пленник. Но дали нямаше и друго? Дали не се проявяваше стокхолмският синдром^[3]? Дали Новак не бе станал жертва на прословутата си склонност да проявява съчувствие?

— Не, има още един човек — прошепна той.

— За какво говорите? — прекъсна го Кацарис.

— Тук има още някой — Закашля се. — Още един затворник.

— Кой? — тросна се Кацарис.

— Американка — отговори той и посочи към килията в края на коридора. — Няма да тръгна без нея.

— Невъзможно — прекъсна го пак Кацарис.

— Ако остане тук, ще я убият. Веднага ще я убият! — Отначало очите на човеколюбеца гледаха умолително, а след това заповеднически. Прочисти гърлото си, овлажни изсъхналите си устни и пое отново дъх. — Ще тежи на моята съвест. — Английският му беше изискан, премерен, с почти незабележим унгарски акцент. Дишаше тежко. — Не на вашата.

Янсън разбираше, че затворникът малко по малко се съвзема и възвръща самообладанието си. Проницателните му тъмни очи напомняха на Янсън, че Новак не беше обикновен човек. Той беше аристократ по природа, свикнал да подрежда света според собствените си виждания. Беше надарен от Бога за това и използваше дарбата си изключително за милосърдни цели.

Янсън се загледа в немигащите очи на Новак.

— А ако не можем…

— Тогава ще се наложи да ме оставите тук. — Докато говореше, се запъваше, но думите прозвучаха недвусмислено.

Янсън го изгледа невярващо.

Лицето на Новак трепна леко, преди да продължи:

— Съмнявам се, че спасителният ви план изключва да се съобразите с желанието на пленника.

Явно умът му сечеше както преди. Той изигра картата си веднага, оставяйки у Янсън впечатлението, че по-нататъшните спорове са излишни.

Янсън и Кацарис се спогледаха.

— Тео — каза Янсън тихо, — изведи я.

Кацарис кимна неохотно. След това и двамата застинаха на място.

Шумът.

Триене на желязо в камък.

Познат звук: на металната врата, която бяха отворили, за да влязат в тъмницата.

Янсън си спомни, че единият от войниците произнесе думата тейлай.

Явно беше човекът, когото пазачите очакваха да им донесе чай.

Янсън и Тео се втурнаха към подгизналата от кръв стая, откъдето чуха дрънкането на връзка с ключове, след което видяха подноса с кана от ковано желязо и наредени малки порцеланови чаши.

Забелязаха ръцете, които държаха подноса — съвсем малки ръце. След това се появи и мъжът, който съвсем не беше мъж. Беше момче. Ако трябваше да гадае, Янсън би казал, че беше на осем години. Големи очи, мургава кожа, късо подстригана черна коса. Беше голо до кръста и обуто в сини къси панталонки. Гуменките изглеждаха прекалено големи за тънките му крачета и му придаваха нахакан вид. Очите на момчето се бяха вторачили внимателно в стъпалата. Бяха му поверили важна задача и той внимаваше къде стъпва. Не биваше да изпусне подноса или да разлее чая.

Беше изминал половината от пътя, когато спря рязко. Вероятно бе подушило миризмата или необичайната тишина му бе подсказала, че нещо не е наред.

Момчето погледна стаята. Пазачите лежаха на пода сред локви кръв. Янсън го чу как ахна. Без да иска, момчето изпусна подноса. Ценния поднос. Подноса, който пазачите щяха да посрещнат с благодарност и радост. Той се изтъркаля по стълбите като обръч, чашите се счупиха върху стъпалата пред него, а горещото съдържание на чайника се разля върху краката на момчето. Янсън наблюдаваше неподвижно.

Всичко падаше. Всичко се разливаше. Включително кръв. Янсън съзнаваше какво трябва да направи. Ако го оставеха, момчето щеше да избяга и да предупреди останалите. Онова, което трябваше да направи, бе достойно за съжаление, но неизбежно. Нямаше друг избор. Със светкавично движение той насочи пистолета със заглушителя към момчето.

Момче, което го погледна с разширени от ужас очи.

Осемгодишно момче с тънки крачета, невинно същество, на което животът бе отнел правото да избира.

Не боец. Не конспиратор. Не бунтовник.

Момче. При това въоръжено не с друго, а с кана горещ ментов чай.

Но това нямаше значение. В наръчниците за работа на терен имаше термин за такива лица — невъоръжени помагачи. Янсън знаеше какво трябва да направи.

Но ръката му отказваше да се подчини. Пръстът му не искаше да натисне спусъка.

Янсън беше шокиран, смразен, както никога през живота си, макар че умът му работеше трескаво. Отвращението му към „стандартния оперативен протокол“, според който жертвите не можеха да се избягнат, го завладя изцяло, парализира го.

Момчето се обърна и побягна, взимайки по две стъпала наведнъж, назад към сигурността.

Но неговата сигурност означаваше за тях гибел! Самообвиненията изригнаха у Янсън като лава: заради проявената за две секунди сантименталност компрометира фатално мисията.

Момчето щеше да вдигне врява. Като му позволи да избяга, Янсън подписа смъртната присъда на Питър Новак. На Тео Кацарис. На себе си. А вероятно и на останалите участници в мисията.

Беше допуснал непростима грешка, необяснима, непоправима грешка. Сега на практика той се бе превърнал в убиец на много повече хора, спасявайки детето. Покрусен, той извърна очи от Новак към Кацарис, когото обичаше повече от всеки друг на света, като син. Мисията приключи. Саботирана от пагубна сила, която не бе предвидил — самият той.

Забеляза, че Кацарис се втурна през локвите кръв към стълбите, прескачайки труповете и столовете. Момчето вече посягаше към дръжката на вратата, когато Кацарис го застреля в сърцето. Дори след като дулото просветна, Кацарис остана в позиция за стрелба с ръка върху спусъка, поза на човек, който не можеше да си позволи да пропусне целта. Поза на войник, който стреля по човек, от когото не очаква ответен огън, но чието по-нататъшно оцеляване е смъртна заплаха само по себе си.

На Янсън му притъмня за миг, а когато се окопити, видя как безжизненото тяло на детето се изтърколи по каменното стълбище през глава. После се просна до последното стъпало. Като небрежно захвърлена парцалена кукла.

Янсън се доближи няколко стъпки и забеляза, че главата на момчето бе застанала върху подноса, който малко преди това носеше гордо. Кървава пяна се бе образувала върху меките детски устни.

Сърцето на Янсън биеше бавно и силно. Гадеше му се от самия него и от онова, което позволи да се случи и което бе неизбежно да се случи. Беше похабено единственото нещо, което имаше смисъл на тази земя, човешкият живот. Хора като Дерек Колинс никога нямаше да го разберат. Припомни си защо се оттегли. Защото трябваше да се взимат решения като това. Той обаче не желаеше да взима вече такива решения.

Кацарис го погледна с питащи очи: Защо се гипсира така? Какво ти стана?

Трогна се от това, че изражението на Кацарис издаваше по-скоро удивление, отколкото укор. Кацарис трябваше да е бесен от него, както той беше бесен от себе си. Само обичта на войника към командира можеше да преобрази възмущението в недоумение и скептичност.

— Да се изпаряваме от тук — каза Янсън.

Кацарис посочи към стълбите, но условията налагаха да се промени планът.

Янсън знаеше кога планът трябва да се промени заради успеха на мисията.

— От тук вече е опасно. Да потърсим друг изход.

Дали Кацарис щеше да се доверява от тук нататък на преценките му? Мисия без командир беше най-сигурният път към провала. Трябваше да покаже, че владее положението.

— Да караме поред. Да измъкнем американката — каза му той.

След две минути Кацарис превърташе ключалката на другата желязна решетка, докато Янсън и Новак го наблюдаваха. Вратата се отвори със скърцане.

Лъчът на фенерчето освети сплъстена коса, която някога е била руса.

— Моля ви, не ме наранявайте — изстена жената, свивайки се в килията. — Моля ви, недейте!

— Ще ви отведем у дома — каза Тео, осветявайки я цялата, за да прецени физическото й състояние.

Беше Дона Хедърман, студентката по антропология. Янсън разпозна лицето й. Явно след като бяха завзели Каменния дворец, бунтовниците от ФОК бяха преместили американката в тъмницата. Бяха сметнали, че ще им е по-лесно да охраняват пленниците си, ако ги държат на едно място.

Дона Хедърман беше едра жена, с широк нос и валчести бузи. Някога трябва да е била по-пълна, но и след седемдесет дни в плен не изглеждаше слаба. Всички терористични групи като ФОК се грижеха за затворниците си и ги хранеха добре. Причината беше брутална сама по себе си. Пленник, оставен да гладува, можеше да се разболее и да умре. А да умре от болест бе равносилно на бягство от ФОК. Умрелият пленник не можеше да бъде екзекутиран.

Въпреки това Дона Хедърман бе минала през ада: личеше си по бледата кожа, сплъстената коса, облещения поглед. Янсън бе гледал нейни снимки по вестниците след отвличането й. На тях беше закръглена, сияеща като ангелче. „С висок дух“ — така бяха писали за нея. Но продължилото със седмици пленничество я беше сломило. От ФОК я бяха обявили за агент на американското разузнаване, което беше абсурдно най-малкото заради левите й убеждения. Тя изпитваше искрено съчувствие към положението на кагамския народ, но ФОК смяташе съчувствието за несъвместимо с революцията. Съчувствието беше пречка пред страха, а Халифа се стремеше преди всичко да всява страх.

Дълга пауза.

— За кого работите? — попита тя с треперещ глас.

— За господин Новак — отвърна Янсън и замълча.

След няколко мига Новак кимна.

— Да — потвърди той. — Те са наши приятели.

Дона Хедърман стана и се измъкна през отворената врата. Глезените й бяха подути и ходеше трудно.

Янсън обсъди нещо с Кацарис.

— Има още един изход и в момента изглежда по-подходящ. Но ще трябва да комбинираме ресурсите, с които разполагаме. И двамата имаме по трийсет грама взрив „Семтекс“. Нуждаем се и от двете количества.

Оборудването им включваше по едно пакетче „Семтекс“ и по един детонатор, което беше стандартна практика при спецоперации в непредвидими условия.

Кацарис го изгледа внимателно и кимна. Тонът на Янсън, съдържанието на инструкциите му бяха независимо по каква причина убедителни. Янсън не бе изгубил самоувереността си. Може би само за миг. Сега Янсън беше истинският Янсън.

— Газените фенери — Янсън посочи към тях. — Преди мястото да бъде електрифицирано, са били единственият източник на светлина. В дворцовия комплекс на губернатора трябва да има резервоар с керосин. Вероятно в приземието на място, където да може да се пълни отвън. Сигурно е държал големи запаси.

— Може да е изхвърлен — отбеляза Кацарис. — Да са го циментирали.

— Възможно е. Но е по-вероятно да са го зарязали и да е ръждясал. Пространството под основите е огромно, едва ли са се нуждаели от цялото.

— Че е огромно, си прав. А как ще го открием?

— Според чертежите горе-долу на двеста метра от северозападната подпорна стена има резервоар. Не се бях запитал за какво е служел, но сега е очевидно.

— До там има известно разстояние — каза Кацарис. — Жената ще издържи ли?

Дона Хедърман се хвана за желязната решетка, за да се задържи на крака. Обездвижването бе отслабило мускулите й.

Новак я погледна и отвърна очи притеснено. Янсън разбра, че между двамата уплашени затворници се бе създало силно приятелство. Те не са били в състояние да се виждат, но са можели да контактуват, шепнейки през тръбите, почуквайки по металните решетки, подхвърляйки си бележки, писани с мръсотия върху парчета плат или хартия.

— Тръгваш напред, Тео. Уведоми ме, когато откриеш резервоара, и аз ще ги доведа.

Минаха три напрегнати минути, преди Кацарис победоносно да прошепне в слушалката му:

— Открих го.

Янсън погледна часовника си: всяко по-нататъшно отлагане беше опасно. Кога ли щеше да пристигне следващата смяна пазачи? Кога ли щяха да чуят пак скърцането на металната врата?

Поведе Питър Новак и Дона Хедърман по влажния подземен коридор, който стигаше до резервоара с керосин. Хедърман се подпираше на рамото на Янсън, докато вървеше, но дори и при това положение едвам пристъпваше. Той не бе избрал точно тези карти, такива му се паднаха.

Резервоарът, който явно бе изоставен на произвола на съдбата, имаше метална врата с оловни фланци, за да го държат плътно затворен.

— Нямаме време — каза Янсън. — Да избием с ритници проклетото нещо. Пантите са достатъчно ръждясали и имат нужда от много малко помощ.

Той се засили към вратата и я ритна със стъпало. Тя падна сред облак прах и окислени метални частички.

Янсън се закашля.

— Давай „Семтекса“ — каза той.

Янсън се промъкна в това, което някога бе служило като резервоар за керосин. Облицованата с мед камера все още миришеше на газ. Отворът за пълнене беше почти скрит от втвърдената катранообразна утайка, с която бяха покрити стените — нечистотии, трупани с десетилетия.

Почука с цевта на пистолета си външната стена. Чу се глухото дрънчене на медно тенеке. Явно беше тук. Издатината вероятно беше около метър и половина над земята, освен ако не се бе слегнала с времето.

Кацарис постави пакетчето с цвят на слонова кост и големина колкото дъвка в ръждясалата дупка за канелката и напъха двойните жички, тънки като влакна. Другия край на жиците прикачи към малка, кръгла литиева батерия, каквито се използваха за часовници. Батерията увисна надолу и Кацарис реши да я притисне към взрива, за да я стабилизира.

Докато той работеше, Янсън извади своето пакетче „Семтекс“ и огледа няколко секунди, за да реши коя е най-добрата позиция за втория взрив. Поставянето на пластичния експлозив беше от решаващо значение за постигането на желания резултат, а те не можеха да си позволят провал. Досега бяха защитени от изолираната тъмница и няколкото слоя камък, отделящи я от останалата част на северното крило.

Бяха вдигнали голяма дандания, но никой друг, освен жертвите не беше чул. Нямаше обаче начин да се измъкнат безшумно. Без съмнение взривната вълна щеше да се разнесе из целия Каменен дворец и да събуди всички в комплекса. Бунтовниците въобще нямаше да се чудят откъде е дошъл взривът и къде да изпратят бойците си. Пътят им за бягство трябваше да е напълно чист, иначе всички усилия отиваха на вятъра.

Янсън пъхна пакетчето „Семтекс“ в ъгъла на далечната стена, където тя се съединяваше с медното покритие, на метър и половина над експлозива на Кацарис. То се отлепи и Янсън го сграбчи, преди да се удари в земята. Пакетчето не можеше да прилепне към хлъзгавата повърхност.

Ами сега? Измъкна бойния си нож и изстърга леко утайката в ъгъла на резервоара. Острието се нарани, но много скоро фенерчето освети мястото, откъдето се провиждаше сребристият метал.

Притисна неизцапания край на „Семтекса“ към почистената площ. Тя залепна, но имаше чувството, че ще падне всеки момент.

Двамата с Тео излязоха от резервоара, като Янсън хвърли още едно око към експлозива, за да се убеди, че още е на мястото си. След като се върнаха при пленниците до едно от разклоненията на коридора, те натиснаха дистанционното устройство, за да активират батериите.

Експлозията беше оглушителна, сякаш едновременно гръмнаха цяла камара четирийсет хиляди ватови тонколони. Ударната вълна ги застигна и дори очите им започнаха да вибрират. Бял пушек се засмука навътре, донасяйки характерния мирис на пластичен експлозив и още нещо — соления дъх на морския бриз. Имаха път за бягство от дворцовия комплекс.

Ако оживееха да го използват.