Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Janson Directive, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
VaCo (2016)

Издание:

Автор: Робърт Лъдлъм

Заглавие: Директивата „Янсън“

Преводач: Цветана Русева

Година на превод: 2003

Език, от който е преведено: английски

Издател: ИК „Прозорец“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2003

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Редактор: Марта Владова

Художник: Буян Филчев

Коректор: Станка Митрополитска

ISBN: 954-733-332-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3268

История

  1. — Добавяне

Чeтиридесета глава

Автоколоните започнаха да пристигат на площада пред ООН в седем часа на следващата сутрин, ескортирайки хора с всякаква културна и политическа принадлежност. Лидери на военни режими в парадни униформи крачеха към входа така, сякаш правеха преглед на войските си, чувствайки се защитени и овластени от пагоните и нашивките, с които сами се бяха удостоили. Те гледаха на хърбавите лидери на така наречените демокрации като на нищо повече от надути банкери: тъмните костюми и стегнатите им вратовръзки не бяха ли сигнал за вярност по-скоро към меркантилните класи, отколкото към величието на националния дух? На свой ред избираемите ръководители на свободните демокрации се отнасяха към шарените символи, с които тези генерали бяха окичени, с презрение и неодобрение: тези каудильо[1] заграбваха властта благодарение на бедността и социалната изостаналост. Мършавите лидери наблюдаваха дебелите лидери и си мислеха, че им липсва всякакъв самоконтрол, нищо чудно, че бяха натрупали огромни външни дългове. Яките лидери на свой ред смятаха своите слаботелесни западни колеги за безцветни и студени висшистчета, по-скоро административни сухари, отколкото истински лидери мъжкари. Такива мисли се криеха зад широките усмивки. Като молекули рояците от хора се смесваха и отблъскваха, събираха се и се разминаваха. Празнословни закачки заместваха сърцераздирателните оплаквания. Топчест президент на централноамериканска държава прегърна дългурестия германски външен министър, като и двамата бяха наясно какво означава прегръдката им: Не можем ли да побързаме с преструктурирането на дълговете? Защо трябва да ми го начукваш да обслужвам заемите на моя предшественик? В края на краищата аз го застрелях! Безвкусно натруфен властелин от Централна Азия поздрави премиера на Великобритания с ослепителна усмивка и мълчалив протест: Граничният спор с войнствения ни съсед не е международен проблем. Президентът на преживяваща смутни времена страна от НАТО, която някога е била част от огромна империя, издири своята пълна противоположност от стабилната и просперираща Швеция и си размени с него салонни приказки за неотдавнашното си посещение в Стокхолм. Неизреченото послание беше: Действията ни срещу кюрдските села в границите на държавата ни може да притесняват вашите разглезени правозащитници, но ние нямаме друг избор, освен да се защитим от сепаратистките сили. Зад всяко ръкостискане, прегръдка и потупване по гърба се криеше несправедливост, тъй като несправедливостта бе гръбнакът на международната общност.

Сред членовете на делегациите се мотаеше мъж с кафийе, дълга брада и слънчеви очила — типичната премяна за представителите на управляващата класа в арабските страни. С други думи, той изглеждаше като стотиците дипломатически представители от Йордания, Саудитска Арабия, Йемен, Мансур, Оман и Обединените арабски емирства. Мъжът имаше хладнокръвен и леко самодоволен вид. Без съмнение се радваше, че е в Ню Йорк и се надяваше да мръдне към „Хари Уинстън“ или по-простичко казано, да огледа сексуалната чаршия на големия метрополис.

Всъщност рунтавата брада имаше двойно предназначение: тя не само променяше външността на Янсън, но и служеше за укритие на малкия микрофон, който се активираше с устройството в предния джоб на панталоните му. За всеки случай беше поставил микрофон и на генералния секретар. Той беше скрит в яката на ризата му и изцяло под четворния възел на вратовръзката.

Продълговатата рампа водеше до пешеходна алея, свързана непосредствено със сградата на Общото събрание, където през седем входа се влизаше във вътрешността на ниската мраморна сграда. Янсън продължаваше да се движи сред пристигащите тълпи, като през всичкото време се правеше, че е забелязал свой стар приятел. Погледна часовника си. Петдесет и осмата годишна сесия на Общото събрание щеше да започне след пет минути. Дали Алън Димаръст щеше да дойде? Въобще имал ли е такова намерение?

Първият сигнал за пристигането на легендата дойде от баража от фотографските светкавици. Телевизионните екипи, които надлежно снимаха до този момент пристигането на величия и знаменитости, управници и пълномощници, сега насочиха видеокамерите, микрофоните и прожекторите към неуловимия благодетел. Беше много трудно да го хванат в стълпотворението от хора, които го заобикаляха. До него наистина вървеше кметът на Ню Йорк, прегърнал през рамо хуманиста, докато му шепнеше нещо, което явно забавляваше плутократа. От другата му страна се носеше сенаторът на щата Ню Йорк, който беше заместник-председател на Сенатската комисия по външните работи. Малък антураж от старши съветници и граждански знаменитости ги следваха плътно. Агентите на Сикрет Сървис бяха разположени на стратегически места, за да следят за снайперисти или други потенциални злодеи.

След като човекът, известен на света като Питър Новак, влезе в западното фоайе, той бързо бе отведен от антуража му в апартамента на ръководството на ООН зад конферентната зала. Отвън подметките и токчетата на стотици скъпи обувки закънтяха върху пода от италиански мрамор, докато фоайето се изпразваше, а залата се изпълваше.

Това подсети Янсън да се оттегли в централната кабина на хората от сигурността, разположена в дъното на главния балкон в конферентната зала. Редици от малки квадратни монитори заобикаляха огромен монитор. Те показваха залата от различни ъгли. По настояване на Янсън скрити камери бяха разположени и в помещенията зад подиума. Консултантът по сигурността на генералния секретар искаше да държи под око всички лидери.

Нагласявайки контролния панел, той размести камерите така, че да наблюдава масата, на която щеше да седи делегацията от Ислямска република Мансур. Не се наложи да чака дълго.

Ето там, точно до пътеката, се настани красив мъж в дълга дреха, която приличаше на онези, които носеха останалите членове на делегацията от Мансур. Янсън натисна няколко бутона върху конзолата и образът се появи върху големия монитор в центъра, измествайки кадъра със залата в широк план, гледана отгоре. Той уголеми още повече образа, с помощта на дигиталната апаратура изчисти сенките и се загледа, почти хипнотизиран, в огромния плосък екран на монитора, изпълнен с образ, когото Янсън не можеше да сбърка.

Ахмад Табари. Човекът, когото наричаха Халифа.

През тялото на Янсън премина ярост като електрически ток, докато се взираше внимателно в скулите на абаносовото лице, орловия нос и силната, изваяна брадичка. Халифа излъчваше чар дори когато бе в покой.

Янсън натисна няколко бутона и централният екран се изпълни с образите, които излъчваше скритата камера в апартамента.

Различно лице, различен вид харизматичност: харизматичността на човек, който не се домогва, човек, който има всичко, без бял косъм на главата, с високи скули и елегантен костюм — Питър Новак. Да, той се бе превърнал в мъж на име Питър Новак и Янсън трябваше да мисли за него по този начин. Беше седнал в единия край на жълтеникавата дървена маса близо до телефон, свързан пряко с телефонната система на мраморния подиум в конферентната зала, както и с кабините на техническия персонал. Мониторът в ъгъла даваше възможност на важните персони в апартамента да наблюдават какво става в залата.

Вратата се отвори и двама членове на Сикрет Сървис с навити жици, които излизаха от слушалките в ушите им, влязоха, за да инспектират стаята.

Янсън натисна друг бутон, сменяйки ъгъла на камерата.

Питър Новак се изправи. Усмихна се на своя посетител.

Президентът на Съединените щати.

Този човек, който обикновено излъчваше самоувереност, сега бе пребледнял. Нямаше аудиовръзка, но явно президентът поиска от охраната да излезе и да ги остави насаме.

Без да промълви, президентът извади запечатан плик от предния джоб на сакото си и го подаде на Питър Новак. Ръцете му трепереха.

Психологически двамата бяха пример за пълна противоположност. Единият, лидерът на свободния свят, изглеждаше сломен и унижен, а другият — самоуверен и триумфиращ.

Президентът кимна и погледна за миг, сякаш искаше да каже нещо, но явно премисли.

После си излезе.

Камера номер две. Новак пъхна плика в джоба на сакото си. Този плик, както Янсън вече знаеше, можеше да обърне света с главата надолу.

И това бе само началото.

 

 

Халифа си погледна часовника. Времето беше всичко. Металните детектори правеха невъзможно да се внесе огнестрелно оръжие. Но да се снабди с такова оръжие беше елементарна задача. В сградата имаше стотици, притежание на хората от сигурността на ООН и от другите служби за охрана. Той не се притесняваше от тях. Нито от уменията им. Халифа се бе сблъсквал с най-страховитите бойци в света. Проявеното лично от него безстрашие му бе спечелило вечната почит на неговите парцаливи и невежи последователи. Владеенето на идеологията или на стиховете от Корана не беше достатъчно само по себе си. Тези хора имаха потребност да знаят, че лидерите им притежават физически кураж, не само духовна, но и физическа сила.

Славата му за непобедимост, която помръкна след оная ужасна нощ в Каменния дворец, щеше да се върне, дори да се удвои, ако изпълнеше дръзкия си план. Нямаше да се поколебае да го извърши, а сред суматохата, която щеше да настане, щеше да избяга с моторна лодка, завързана на доковете на Ист Ривър, само на стотина метра от сградата на ООН. Светът щеше да разбере, че не може да пренебрегва праведната им кауза.

Да, да се докопа до оръжие щеше да е почти толкова лесно, колкото да го свали от рафта в склада. Предпазливостта изискваше да изчака до последния момент, преди да се снабди с него. Колкото по-дълго време минеше след като го отнеме, толкова по-дълго щеше да е изложен на опасност. В крайна сметка осигуряването на оръжие означаваше да се обезвреди притежателят му.

Според предварителния дневен ред, за който бе уведомен посланикът на Мансур в ООН, Питър Новак щеше да започне изказването си след пет минути. Налагаше се да отиде набързо до тоалетната. Той бутна незаключената врата, през която се излизаше от залата, и свърна към параклиса.

Халифа вървеше много бързо, сандалите му отекваха по мраморния под. Накрая привлече вниманието на агент от американската Сикрет Сървис с квадратна брадичка и къса подстрижка. Дори беше за предпочитане пред служител от охраната на ООН, тъй като оръжието му щеше да е по-качествено.

— Сър — обърна се той към агента в тъмен костюм. — Охранявам лидера на Ислямска република Мансур.

Агентът на Сикрет Сървис се направи на разсеян. Чуждестранните държавни глави не му влизаха в задълженията.

— Получихме сведение, че някой се укрива ей там! — Той посочи към параклиса.

— Ще се обадя да проверят — каза американецът равнодушно. — Не мога да напускам поста си.

— Съвсем близо е. Аз самият смятам, че там няма никой.

— Преди няколко часа обърнахме надолу с главата цялата сграда. Склонен съм да се съглася с вас.

— Но ще погледнете, нали? Трийсет секунди работа. Съобщението без съмнение е безпочвено, но ако грешим, и двамата ще бъдем притиснати яко да обясним защо не сме направили нищо.

Агентът въздъхна недоволно.

— Покажете ми пътя.

Халифа отвори малката дървена врата към параклиса и изчака, докато човекът от Сикрет Сървис влезе вътре. Параклисът представляваше тясно и дълго помещение с нисък таван и слабо осветление от двете страни. В дъното му аплик осветяваше боядисан с черен лак сандък, покрит отгоре с лъскаво стъкло — някакво хрумване на дизайнер, свързано с представата му за нещо като светска религиозност. Върху стената срещу вратата имаше стенопис с полумесеци, кръгчета, квадрати, триъгълници, които се преплитаха в амалгама от вероизповедания. Тази пълна измишльотина беше толкова типично западна и приличаше на украса върху сандвич „Биг Мак“. Не беше нужно да се уточнява, че тази духовна хармония можеше да съществува единствено под неоспоримата протекция на западното благоволение. В другия край близо до входа бяха наредени пейки с плетени седалки. На пода имаше мозайка на неправилни триъгълници.

— Тук няма къде да се скрие — каза мъжът. — Няма никой.

Тежката, шумоизолирана врата се затвори зад него, заглушавайки врявата във фоайето.

— Какво значение има — отвърна Халифа. — И без това нямате оръжие. Ще сте безпомощен срещу убиец.

Агентът от Сикрет Сървис се подсмихна и разтвори тъмносиньото си сако, сложи ръце на кръста си, за да покаже револвера с дълга цев в кобура под мишницата му.

— Извинявам се — каза Халифа и се обърна с гръб към американеца, правейки се, че е заинтригуван от стенописите. След това отстъпи назад.

— Губите ми времето — оплака се американецът.

Халифа рязко изви назад главата си и я заби в брадичката му. Плещестият агент се замая и Халифа се възползва да измъкне от кобура под мишницата му револвера „Магнум“, модел „Руджер“ SP101, снабден с четириинчов барабан за увеличаване на точността. Удари агента по главата с дръжката, за да е сигурен, че самодоволният неверник ще е в безсъзнание поне няколко часа.

После пъхна оръжието в коженото си куфарче и изтегли отпуснатото тяло на американеца зад лакирания дървен сандък, където никой нямаше да го забележи.

Беше време да се върне в конферентната зала. Време да отмъсти за униженията. Време за правене на история.

Щеше да докаже, че е достоен за титлата, с която неговите последователи го дариха. Той беше истински Халиф.

И нямаше да се провали.

 

 

В апартамента лампичката върху черния телефон започна да свети. Това бе знак за оратора, че скоро му идва редът на трибуната — стандартна процедура, с която го уведомяваха няколко минути преди да се изправи пред насъбралите се световни лидери.

Новак се протегна за телефона и отговори:

— Благодаря.

Докато го наблюдаваше, Янсън усети някакво жегване.

Нещо не беше наред.

Той бързо натисна копчето за пренавиване и пусна последните десетина секунди от видеозаписа.

Лампичката на телефона светна, Новак се протегна за телефонната слушалка и я вдигна до ухото си…

Нещо не беше наред.

Но какво? Подсъзнанието на Янсън биеше тревога, но той беше уморен, толкова уморен, че от изтощение умът му бе замъглен.

Пусна още веднъж последните десет секунди от записа.

Светещата лампичка върху вътрешния телефон.

Питър Новак, пазен от цяла батарея охранители, но в момента съвсем сам в апартамента на ръководството, вдига слушалката, за да чуе инструкциите кога да се покаже пред света.

Вдига слушалката с дясната ръка.

Питър Новак доближава слушалката до ухото си.

Дясното ухо.

Изведнъж Янсън се смрази, сякаш кожата му се покри с ледена кора. С ужасна, болезнена яснота в главата му нахлуха каскади от образи. Беше влудяващо, лица и гласове, които се смесваха. Димаръст на бюрото си в Кхе Сан, вдига телефона. Тия съобщения са безполезни! Държи слушалката до ухото си дълго време. Накрая казва: Много неща може да се случат в зоната за свободна стрелба.

Димаръст на блатистия терен близо до Хам Луонг, вдига радиотелефона, слуша внимателно, изрича серия от команди. Протяга лявата си ръка, държи слушалката до лявото си ухо.

Алън Димаръст беше левак. Спор нямаше. Категорично.

Човекът в апартамента не беше Алън Димаръст. Всесилни Боже! Янсън усети, че кръвта му нахлу в главата, слепоочията му започнаха да пулсират.

Беше изпратил двойник. Янсън непрекъснато предупреждаваше останалите да не подценяват опонента си. А ето че самият той го бе направил.

А и стратегическият замисъл пасваше. „Ако врагът ти има добра идея, открадни я“ — го съветваше Димаръст на смъртоносните бойни полета във Виетнам. Сега стратезите на програма „Мобиъс“ бяха врагове на Димаръст. Той бе извоювал свободата си, ликвидирайки двойниците си, явно бе планирал удара си от години. През всичкото това време той си беше създал привърженици и съюзници, беше създал свой собствен двойник, който беше под негов контрол.

Защо Янсън не се сети по-рано за тази възможност? Измамникът, който седеше в апартамента, не беше Питър Новак, а работеше за него. Да, това бе точно в стила на Димаръст. Той винаги… обръщаше нещата в своя полза. Виж двата бели лебеда, вместо единия черен. Гледай към отрязаното парче кейк, вместо към кейка с отрязаното парче. Усъвършенствай движенията.

Мъжът, който всеки момент щеше да говори пред Общото събрание, беше жертвено агне, което ги водеше към собственото им заколение. Той беше машата, с чиято помощ щеше да ги изиграе.

След няколко минути този човек, копие на копието, този двоен ерзац Новак, щеше да застане на зеления мраморен подиум.

И щяха да го застрелят.

Това нямаше да е гибелта на Новак, а тяхната собствена гибел. Алън Димаръст щеше да потвърди параноичните си подозрения: щеше да нанесе удар на враговете си, щеше да разбере, че поканата наистина е била заговор.

В същото време те щяха да унищожат последната си пряка връзка с Алън Димаръст. Нел Пиърсън беше мъртва. Марта Ланг, както тя наричаше себе си, също беше мъртва. Всяка човешка нишка, която можеше да ги отведе до него, беше прекъсната, с изключение на мъжа в апартамента. Този човек явно бе прежалил половин година от живота си, за да се възстанови след пластичната операция. Беше жертвал — доброволно или недоброволно — самоличността си за гениалния маниак, в чиито ръце бе бъдещето на света. Ако го убиеха, Янсън щеше да се лиши от единствената връзка с Димаръст.

Ако се изправеше на подиума, щяха да го убият.

Планът, който бяха пуснали в действие, не можеше да се спре. Беше извън техния контрол. В това се състоеше най-голямото му предимство, а вероятно и най-голямата опасност за провал.

Янсън бързо насочи камерата към делегацията от Мансур. Ето я седалката до пътеката, на която седеше Халифа.

Празна.

Къде ли беше отишъл?

Янсън трябваше да го открие. Това бе единствената възможност да предотврати катастрофата.

Той включи микрофона и се свърза с генералния секретар.

— Трябва да отложите речта на Новак. Нуждая се от десет минути.

Генералният секретар седеше на високата мраморна пейка зад подиума, усмихваше се и кимаше.

— Невъзможно — прошепна той, без да промени изражението си.

— Направете го! — настоя Янсън. — Вие сте генералният секретар, по дяволите! Вие решавате.

После той бързо затича по стълбището към фоайето. Трябваше да открие онзи фанатик от Анура. Това убийство нямаше да спаси света, щеше да го обрече.

Бележки

[1] Вождове (исп.). — Бел.прев.