Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Janson Directive, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
VaCo (2016)

Издание:

Автор: Робърт Лъдлъм

Заглавие: Директивата „Янсън“

Преводач: Цветана Русева

Година на превод: 2003

Език, от който е преведено: английски

Издател: ИК „Прозорец“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2003

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Редактор: Марта Владова

Художник: Буян Филчев

Коректор: Станка Митрополитска

ISBN: 954-733-332-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3268

История

  1. — Добавяне

Трета част

Осемнадесета глава

Хасидът[1] стискаше неспокойно очукания си куфар с твърди стени и вървеше покрай парапета на горната палуба, влачейки краката си, както правят повечето старци. Погледът му издаваше неопределен страх, който по-скоро се дължеше на характера му, отколкото на обстановката на „Стена Лайн“. Гигантският двукорпусен ферибот стигаше за четири часа от Харуич до Хьок ван Холанд, откъдето специални влакове отвеждаха пътниците до централната гара на Амстердам. Високоскоростният кораб правеше каквото може да осигури удобно пътуване. На борда му имаше няколко бара, два ресторанта, магазини и киносалон. Еврейският духовник с очукания куфар нямаше вид на човек, който би се възползвал от тези забавления. Беше от предвидимия тип хора, в когото никой не би се усъмнил. Като търговец на диаманти, който не би проявил интерес към скъпоценности, тъй като сам ги доставя, или въздържател, от когото никой не очаква да произвежда спиртни напитки. Останалите пътници му хвърляха по едно око и отстраняваха погледите си. Нямаше нищо за гледане. Никой не искаше да оставя грешно впечатление у еврейския духовник.

Свежият бриз рошеше дългата бяла брада и огромните бакенбарди на мъжа, черното му вълнено палто и панталони. Кръглата черна шапчица бе здраво закрепена на главата му и не помръдваше, докато той продължаваше да се взира в оловното небе и сиво-зелената морска шир. Гледката не беше вдъхновяваща, но той сякаш намираше утешение в нея.

Янсън знаеше, че фигура като него остава незабележима именно благодарение на това че изпъкваше. Ако бузите те сърбят от лепилото, а от вълнените дрехи ти е възтопло, не е никак трудно да пресъздадеш леката загриженост, която произтича от ролята ти. Остави се на бриза да го разхлади и да изсуши потта му. Нямаше никаква причина за съмнение, че е точно този, за когото го представяше паспортът му. От време на време изваждаше малка снимка в найлонова подвързия с лика на покойния равин Шнеерсон, смятан от мнозина хасиди за месия, и я съзерцаваше с любов. Тоя тип подробности имаха значение, когато човек пресъздава нечий образ.

Обърна се бавно, тъй като дочу нечии стъпки да приближават. Стомахът му се сви, когато видя мъж с кръгла шапчица и строги черни дрехи. Беше хасид — истински. Хасид колега, каза си той настойчиво. Ти си този, за когото се представяш — това бе закон на честта в шпионското изкуство. Макар че друг закон гласеше да не се правиш на идиот.

Другият мъж, по-нисък от Янсън, в началото на четиридесетте години, му се усмихна.

— Воос хурст зих[2]? — каза той и направи лек поклон с глава.

Косата му бе червеникава, очите прозрачносини под очилата с пластмасови рамки, каквито раздаваха от националната здравна служба. Под мишницата му бе пъхната малка кожена папка.

Янсън му кимна, стисна още по-здраво куфара и му пусна предпазлива, приятелска усмивка, която се затрудняваше от залепените върху лицето му изкуствени атрибути. Как да му отговори? Имаше хора с невероятна дарба за чужди езици, които научаваха да говорят безупречно. Алън Димаръст бе един от тях. Янсън обаче не спадаше към тази група, макар да бе научил прилично немски и френски в студентските си години и да поназнайваше чешки от своята майка чехкиня. Напъна си мозъка да си спомни някой израз на иврит. Трябваше да предвиди подобна възможност.

Вместо да рискува да се преструва, поздравявайки го с „шалом“, беше по-безопасно да отклони всякакъв разговор. Имаше развинтена фантазия как да се отърве от неудобен натрапник. Само след миг посочи към гърлото си и поклати глава.

— Ларингит — прошепна той с приблизителния акцент, характерен за Ист Енд[3].

— Ир филт зих бесер[4]? — попита мъжът любезно.

Беше самотна душа и нямаше нищо против да установи контакт с човек, когото взе за свой духовен събрат.

Янсън силно се разкашля.

— Съжалявам. Много съм болен — прошепна той.

Човекът отстъпи притеснено няколко крачки. Отново се поклони и стисна ръцете си.

— Шалом алейхем. Бъди благословен и мир тебе — каза той и му махна за довиждане, оттегляйки се любезно, но без да губи време.

Янсън се остави отново на хладния вятър. „Знаем повече, отколкото си мислим, че знаем“ — обичаше да напомня Димаръст. Янсън смяташе, че в конкретния случай беше самата истина и че щеше да постигне напредък, стига да успее да съедини правилно данните, с които разполагаше.

Знаеше, че тайна служба на американското правителство се опитва да го убие. Че крупна сума е депозирана в банковата му сметка чрез сложни електронни манипулации с идеята да се създаде впечатлението, че му е платено да убие Новак.

Дали можеше да използва тези пари по някакъв начин? Вътрешен глас го предупреди да не го прави — още не.

Не и докато точният произход на парите не бъде установен, което щеше да му предостави важни доказателства. А и не бе изключено това да е някакъв високотехнологичен капан, за да могат неговите врагове да разберат местонахождението му, ако изтегли пари. Което отново го върна към въпроса кои са тия врагове?

На чия страна си, Марта Ланг? Преди да се качи на ферибота, опита пак да се свърже с нея, без успех. Дали тя бе част от заговора за убийство? Или я бяха отвлекли, дори убили? Жертва на интрига, която бе коствала живота на Питър Новак? Янсън се обади на стар приятел в Манхатън, ветеран от разузнаването, сега пенсионер, и го помоли да следи дали тя ще се появи в представителството на фондация „Свобода“ в Ню Йорк. Доколкото успя да разбере, постоянната месторабота на Ланг беше там. Досега нямаше признаци да е влизала в сградата на Четирийсета улица. Все някъде трябваше да се намира, но къде?

Освен това, подобно на Фийлдинг, Янсън смяташе за странно, че новината за смъртта на Новак все още не е разгласена. Широката публика не знаеше нищо за отвличането и убийството. Дали беше умишлено, част от план с участието на вътрешни хора от фондацията, които смятаха, че моментът не е подходящ да се оповести огромната трагедия? И все пак колко дълго си въобразяваха, че могат да крият подобно нещо? Янсън бе чувал слухове, че смъртта на Дън Сяопин е била укривана повече от осем години, докато се реши въпросът за неговия наследник, тъй като режимът е смятал, че не може да позволи, дори за кратко, несигурност в обществото. Дали нещо подобно не се случваше и във фондация „Свобода“? Огромното богатство на Новак беше обвързано вече с фондацията, следователно не бе ясно дали смъртта му би засегнала пряко нейните финанси. В същото време Григорий Берман му каза, че транзакцията е била направена от Амстердам, и то от сметката на Питър Новак. Кой от фондацията би могъл да уреди подобно нещо?

Новак беше влиятелен човек, следователно и враговете му трябваше да са влиятелни. Трябваше да приеме, че враговете на Новак са и негови врагове. А най-неприятното в цялата работа бе, че врагът можеше да е всеки. Преди да се обърне срещу него, Фийлдинг се изказа остро за опонентите на Новак. Не беше изключено „олигарсите“ от корумпираните плутократски режими, особено в Източна Европа, да са намерили общи интереси със заговорници в Съединените щати, които са гледали на растящото влияние на Новак с ужас и завист. „Запитвал ли си се защо Америка е толкова мразена“ — му каза Андрос. Отговорите бяха сложни и обхващаха злобата и ненавистта на онези, които се чувстваха изместени от нейното господство. Но и самата Америка не беше беззъба и невинна. Понякога усилията й да опази световното си надмощие бяха наистина безмилостни. Представители на дипломатическите й кръгове наистина можеха да се чувстват застрашени от действията на една искрено благодетелна фигура просто защото тези действия бяха извън техния контрол. Припомни си думите на Фийлдинг: „Всеки знае, че той се отнасяше с презрение към ходовете на Америка, че беше разгневил външнополитическите й кръгове с независимото си поведение. Единственото му мерило бе неговата съвест.“ Кой можеше да предвиди докъде стига умопомрачението на плановиците от Вашингтон, на тези късогледи унилатералисти, заслепени от жаждата за контрол, която те погрешно взимаха за патриотизъм? Това не бе истинският образ на Америка, още по-малко те бяха истинските ангели хранители на нейната същност. Но беше пълна наивност да се смята, че тези хора не са способни на подобни действия. Лейтенант Алън Димаръст смяташе себе си за истински американец. Янсън отдавна бе стигнал до извода, че това е плод на самоизмама с пагубни последици. Ами ако хората като Димаръст бяха прави? Ако те представляваха не точно Америка, но част от нея, една Америка, с която чужденците в размирните райони се сблъскваха най-често? Янсън притвори очи, но не успя да изгони натрапчивите живи спомени, които го пронизваха и спохождаха дори сега.

 

— Не, не ги води — нареди лейтенантът на Янсън, който долови в слушалката звучащия хорал. — Сам ще дойда.

— Сър — отговори Янсън. — Не е необходимо. Здраво са вързани, както наредихте. Затворниците са недокоснати, но обездвижени.

— Което е изисквало малко да се понапрегнеш. Не съм учуден, че си се справил с предизвикателството, Янсън.

— Транспортирането им няма да е проблем, сър — настоя Янсън.

— Знаеш ли какво — каза му Димаръст. — Заведи ги в Кендъл Бог.

Американците бяха кръстили Кендъл Бог сечище в джунглата на четири изстрела северно от главния лагер на армията. Три месеца по-рано там бе станала престрелка, когато американски караул се натъкна на наблюдателници и трима мъже, които се оказаха куриери на Виетконг. Единият от американците загина при стрелбата. Тримата виетконгци в крайна сметка бяха убити. Ранен американски войник изопачи виетнамското име на района Куан Хо Бок в Кендъл Бог и прозвището много пасваше.

Транспортирането на пленниците до Кендъл Бог отне два часа. Димаръст ги очакваше, когато пристигнаха. Беше в джипа заедно със своя помощник Том Биуик, който караше.

Янсън разбра, че пленниците са жадни и тъй като ръцете им бяха завързани, поднесе манерката си до устните им, разделяйки съдържанието между двамата. Виетнамците бяха уплашени, но приеха водата с благодарност. Той им позволи да седнат на земята.

— Отлично, Янсън — похвали го Димаръст.

— Хуманно отношение към пленниците, както повелява Женевската конвенция — отвърна Янсън. — Ако и врагът следваше нашия пример. Благодаря, сър.

Димаръст се захили.

— Ти си смешен, момче. — Обърна се към помощника си:

— Том, ще им… засвидетелстваш ли нашата почит?

Светлокафявото лице на Биуик изглеждаше като издялано от дърво, с грубо изрязани цепки вместо очи и уста. Носът му бе малък, тесен и сякаш подострен. Ефектът се подсилваше от неравномерния му тен, който напомняше за линии на дърво. Движенията му бяха бързи и точни, по-скоро резки, отколкото плавни. Янсън имаше чувството, че Биуик е творение на Димаръст.

Биуик се доближи до пленниците, извади голям нож и разряза въжетата, с които бяха вързани.

— Трябва да се чувстват удобно — обясни Димаръст. Много скоро обаче се оказа, че целта на Биуик не беше точно удобството им. Помощник-офицерът завърза стегнато с найлоново въже китките и глезените на пленниците и после го прекара през централния дирек на всяка от наблюдателниците. Телата им бяха леко извити, ръцете разтворени като крила, крайниците им изпънати навън от стегнатото въже. Бяха напълно безпомощни и го съзнаваха. Усещането за безпомощност бе замислено за психологически ефект.

Стомахът на Янсън се сви.

— Сър? — започна той.

— Не говори — прекъсна го Димаръст. — Само гледай. Гледай и се учи. Старо правило.

Сега Димаръст застана до пленника, който лежеше върху земята откъм по-близкия край. Той погали по бузите младежа и каза:

— Той мен бан. — Притисна двете длани към сърцето си и повтори на английски: — Харесваш ми.

Двамата виетнамци изглеждаха шашнати.

— Говориш ли английски? Всъщност няма значение, защото аз говоря виетнамски.

— Да — каза единият с напрегнат глас.

Димаръст го възнагради с усмивка.

— Знаех си, че говориш. — Той прокара показалеца си по челото на мъжа, после по носа и го спря върху устните му.

— Харесваш ми. Вие, момчета, ме вдъхновявате. Защото наистина ви пука. Това за мен е много важно. Имате идеали и ще се биете за тях до последен дъх. Колко нгой ми сте убили, а? Колко американци?

Другият пленник се обади.

— Ние не убивали!

— Не сте убивали, защото сте селяни, нали така? Почтени, обикновени, отрудени рибари, така ли?

— Дунг. Правилно.

— Или може би сте земеделци?

Двамата се спогледаха смутено.

— Не сме Виетконг — каза първият умолително.

— Той не е твой боен другар, така ли? — попита Димаръст, сочейки към лежащия до него виетнамец.

— Просто приятел.

— О, той е твой приятел.

— Да.

— Той те харесва. Вие си помагате.

— Помагаме си.

— Вие, момчета, сте страдали много, нали?

— Много страдали.

— Като нашия спасител Исус Христос. Знаете ли, че той е умрял заради греховете ни? Искате ли да научите как е умрял? Да? Защо не казахте по-рано. Ще ви разкажа. Не. Имам по-добра идея. Ще ви покажа.

— Моля?

Димаръст се обърна към Биуик.

— Биуик, направо е нецивилизовано да държиш тия клети момчета на земята.

Биуик кимна и пусна усмивка върху дървеното си лице. След това с помощта на пръчка затегна още по-здраво въжето и повдигна пленниците от земята. Тежестта на телата им падаше върху яко вързаните китки и глезени. И двамата извикаха уплашено.

— Ксин Лой — каза Димаръст. — Съжалявам.

Те агонизираха, крайниците им бяха свръхразтеглени, ръцете им щяха да изскочат от раменните стави. Положението на телата им затрудняваше неимоверно дишането, изисквайки огромни усилия. Да движат гръдния си кош и диафрагмата — усилия, които допълнително опъваха крайниците им.

Янсън се зачерви от гняв.

— Сър — викна той с остър тон. — Може ли да поговорим, насаме?

Димаръст се доближи до него.

— Може да се наложи да свикнеш с тази гледка — каза му той тихичко. — Но няма да те товаря с изпълнението.

— Вие ги изтезавате — възмути се Янсън.

— Смяташ това за изтезание? — Димаръст поклати глава с отвращение. — Лейтенант Биуик, младши лейтенант Янсън е разстроен. За негово добро ти заповядвам да го успокоиш, както намериш за добре. Нещо против?

— Не, сър — отвърна Биуик и опря пистолета си в главата на Янсън.

Димаръст отиде до джипа и натисна копчето „плей“ върху касетофона. Разнесе се нежен хорал.

— Хилдегард фон Бинген — каза той неясно на кого. — Прекарала по-голямата част от живота си в манастир, който сама основала през дванайсети век. Един ден, когато била на четирийсет и две години, й се явил Бог и оттогава тя се превърнала в един от най-големите композитори на своето време. Всеки път, преди да седне да твори, тя се самобичувала, докато болката я докара до халюцинации. Тогава от нея извирали антифони, черковни напеви и религиозни трактати. Болката карала света Хилдегард да твори. Болката я карала да пее — той се обърна към втория пленник, който бе плувнал в пот и дишаше на пресекулки като умиращо животно. — Мислех си, че музиката ще ви успокои — каза му Димаръст и се заслуша в черковния напев:

Sanctus es unguendo

Perculose fractos:

Sanctus es tergendo

Fetida vulnera.[5]

След това застана до другия пленник.

— Погледни ме в очите — нареди му Димаръст. Той извади от калъфа на колана си малка кама и резна корема на мъжа. Кожата и тъканта под нея веднага се разтвориха от напрежението на въжетата. — Болката ще те накара да пееш.

Мъжът заквича.

— Ето това е мъчение — каза Димаръст на Янсън. — Какво искаш да ти кажа? Че и мен ме боли, колкото тях ги боли? — След това се обърна към пищящия виетнамец: — Мислиш си, че ще бъдеш герой в очите на сънародниците си, като се съпротивляваш срещу мен? Никакъв шанс. Дори да си герой, ще се погрижа никой да не научи за това. Героизмът ти ще отиде на вятъра. Знаеш ли, аз съм много лош човек. Мислиш си, че американците са мекушави. Мислиш си, че можете да ни устройвате засади? Мислиш си, че можете да ни се присмивате, докато ние се балтавим с тъпите си бюрократични разпоредби като гиганти, омотани в собствените си кълчища? Но ти си мислиш така, защото досега не си се сблъсквал никога с Алън Димаръст. От всички сатанински форми на лъжа и измама най-голямата е да убедиш някого, че не съществува. Погледни ме в очите, рибарю мой, тъй като аз съществувам. Рибарче мило. Рибарю на човешки души.

Алън Димаръст беше луд. Не, всъщност бе по-лошо. Беше с разума си, контролираше напълно действията си и техните последствия. В същото време бе напълно лишен от най-елементарно чувство за съвест. Беше чудовище. Умно и харизматично чудовище.

— Погледни ме в очите — повиши тона Димаръст и се наведе близо до лицето на мъжа, който агонизираше неописуемо. — С кого трябваше да се свържете? Коя е южновиетнамската ти връзка?

— Аз земеделец! — прошепна мъжът, едвам дишайки. Очите му бяха кървясали, бузите му влажни. — Не Виетконг!

Димаръст смъкна панталоните му, излагайки половите му органи.

— Извъртането се наказва — каза той отегчено. — Време е да включим проводниците.

На Янсън му се доповдига, наведе се напред, от гърлото му изригна пареща струя и той повърна на земята пред себе си.

— Няма нищо срамно, синко. Като хирургическа операция е — успокои го Димаръст. — Първия път, като го видиш, е малко шокиращо. Но после се свиква. Както е казал Емерсон, когато човек се сблъска с трудности, когато се измъчва и търпи поражения, натрупва опит.

Обърна се към Биуик.

— Отивам да включа мотора, погрижи се за проводниците. Даваме му шанс да говори. Щом не иска, ще умре по най-мъчителния начин.

Димаръст погледна Янсън, който имаше измъчен вид.

— Не се притеснявай — продължи той. — Другарчето му ще оставим живо. Много е важно да оставиш някого жив, за да разкаже на другите от Виетконг, та да знаят, че това ги очаква, когато се ебават с нгой ми.

После намигна на Янсън, сякаш го канеше да участва в тая поквара. Колко ли войници, претръпнали и закоравели от дългото време, прекарано на бойното поле, бяха отвръщали положително на тази покана и се бяха превърнали в негови последователи, изгубвайки душите си? Някъде в главата му прозвуча познат рефрен. Къде отиваш? Хайде, не искаш ли да дойдеш?

Не искаш ли да дойдеш?

 

 

„Принсенграхт“, една от най-елегантните улици с канали в старата част на Амстердам, датираше от седемнайсети век. Фасадите на сградите на пръв поглед приличаха на нагънати като хармоника хартиени замъци. Когато човек се вгледаше по-отблизо, забелязваше, че все пак всяка от високите и тесни тухлени къщи се различава от съседната. Фронтонът в горната част на всичките бе старателно проектиран: стъпаловидни фронтони, от зигзагообразни до плоски фронтони, редуващи се с триъгълни и четириъгълни фронтони. Тъй като вътрешните стълбища бяха тесни и стръмни, повечето от къщите имаха издадени площадки, които позволяваха мебелите да се качват до по-горните етажи с помощта на скрипец. Много от сградите се гордееха с корнизите и сложните си антаблементи. Обикновените тухли бяха украсени с гирлянди. Зад къщите се криеха дискретни хофйес или вътрешни дворове. Доколкото бюргерите от златната епоха на Амстердам са се гордеели със своята семплост, семплостта стигаше до показност.

Янсън вървеше по улицата, облечен в яке с цип и дебели панталони като повечето минувачи. Беше пъхнал ръце в джобовете си, а очите му внимателно оглеждаха наоколо. Дали някой го следеше? Досега не бе забелязал никакъв признак за това. Но знаеше от опит, че ако са го открили, много бързо могат да съберат и изпратят екип. „Винаги трябва да имаш резервен план“ — поучаваше го Димаръст и колкото и противен да бе източникът на тази максима, тя му служеше добре. Запомни това предписание като една от тайните на Чингис хан.

На две преки от така наречената златна дъга мярна струпаните едно до друго корабчета къщи, закотвени в ръждивата на цвят тинеста вода на канала. Тези плаващи домове бяха характерна особеност за Амстердам от петдесетте години и резултат от недостига на жилища. Няколко десетилетия по-късно градският съвет ги забрани, но съществуващите бяха оставени на доизживяване и властите проявяваха търпимост, когато собствениците им си плащаха годишната такса.

Янсън си отваряше очите на четири и внимателно огледа всяко от тях. Най-близкото приличаше на продълговато бунгало от кафяви дъски с малък кръгъл комин от червен нагънат метал на покрива. Следващото изглеждаше като висока плаваща оранжерия. От вътрешната страна стъклените панели бяха покрити с пердета, които осигуряваха на обитателите някаква интимност.

Карабчето къща до него имаше перила от дървени решетки със сложни плетеници около кабина с плосък покрив. Чифт фенери стърчаха от нещо, което приличаше на каменни хранилки за птици. Сандъчета с мушкато говореха за грижовен стопанин.

Накрая стигна до познатата боядисана в синьо кабина със запуснат вид. Саксиите и сандъчетата за цветя бяха предимно празни. Прозорците — малки и зацапани. На палубата до кабината имаше дървена пейка, излъскана от употреба. Дъските на долната широка палуба бяха изкорубени и неравни. Корабчето бе закотвено точно до малък вълнолом. Докато Янсън доближаваше, сърцето му заби силно. Много години минаха, откакто беше тук за последен път. Ами ако имаше нов собственик? Долови характерния мирис на канабис и веднага разбра, че не е нов. Стъпи на борда и влезе през вратата на кабината. Както очакваше, не беше заключено.

В единия ъгъл на помещението мъж с дълга мръсносива коса се бе надвесил над голямо парче картон. Държеше пастелите и в двете си ръце и шареше върху хартията ту с единия, ту с другия. Цигара марихуана димеше до червена ароматизирана свещ.

— Замръзни, кучи сине — каза тихичко Янсън.

Бари Купър се обърна бавно, хилейки се на нещо свое. След това позна своя посетител и поизтрезня.

— Хей, ние сме върхът, а? Двамата с теб сме върхът, нали?

На лицето му бе застинала леко тъповата усмивка, но във въпроса му имаше нещо като изненада.

— Да, Бари, ние сме върхът.

Облекчението му бе видимо. Разтвори широко ръцете си, които бяха изцапани с боя.

— Покажи ми малко обич, бейби. Покажи ми малко обич. Откога не сме се виждали? Хип-хип.

Речта на Купър от край време представляваше странна смесица от рокерски и ученически жаргон, а това, че американецът живееше в чужбина вече четвърт век, служеше като езикова спойка.

— От много дълго — отговори Янсън, — а може би недостатъчно дълго. Как мислиш?

Историята на познанството им бе сложна. Никой от двамата не разбираше напълно другия, но се разбираха достатъчно за делово сътрудничество.

— Мога да ти направя кафе — каза Купър.

— Едно кафе ще ми дойде добре — отвърна Янсън и се настани на изтърбушен кафяв диван, след което се огледа.

Почти нищо не се бе променило. Купър беше остарял, но точно както можеше да се очаква от него. Вързаната му на опашка кестенява коса беше посивяла. Под очите му имаше огромни торбички, ъглите на устните и носа се съединяваха с тънки бръчици. Разстоянието между веждите му бе набраздено с дълбоки вертикални бръчки, а челото с хоризонтални линии. Но беше Бари Купър, същият Бари Купър, малко боязлив и донякъде смахнат, но нито едно от двете изцяло. В младостта му съотношението беше друго. В началото на седемдесетте години той скъса с колежанския радикализъм и премина към по-суровата, по-грубата действителност и накрая стана член на тайната организация „Време“. Лозунгът й „Да смачкаме системата!“ се бе превърнал в нещо като поздрав. Мотаейки се из студентския град Мадисън в щата Уисконсин, той бе попаднал на по-умни и по-убедени от него хора, които бяха приели неосъзнатото му недоволство от политиката на властите за чист екстремизъм. Невинните лудории, замислени като предизвикателство към силите на реда, повлякоха след себе си по-крайни действия.

Един ден в Ню Йорк се бе озовал в къща в Гринич Вилидж по време, когато взривно устройство, подготвено от негов съмишленик, гръмна преждевременно.

В този момент той беше под душа. И както бе още мокър и насапунисан, но невредим, избяга и известно време се кри, преди да бъде арестуван. Пуснаха го под гаранция, но полицията установи, че пръстовите му отпечатъци съвпадат с отпечатъците, открити на мястото на друг бомбен атентат в университетската лаборатория в Евънстън. Експлозията бе станала през нощта и нямаше жертви, но това бе по-скоро късмет, тъй като на мястото спокойно е можело да има пазач. Обвиниха го в опит за убийство и участие в конспирация и отмениха освобождаването под гаранция. По това време обаче Купър бе успял да избяга в чужбина, отначало в Канада, а после в Западна Европа.

В Европа започна нова глава в смахнатата му кариера. Преувеличените слухове, разпространявани от властите по негов адрес, бяха взети за чиста монета от радикалните групировки на европейската левица. По-специално от кръговете, свързани с Андреас Баадер и Улрике Майнхоф, известни официално като фракция „Червена армия“, а неофициално като бандата „Баадер-Майнхоф“. Също и от близката до нея организация, наричаща себе си Движение 2 юни, и от „Червените бригади“ в Италия. Отровени от романтизма на революционното насилие, тези екстремисти сметнаха рошавия американец за съвременен вариант на радетеля за революция след Джеси Джаксън. Те го приеха в своите редици и дискусионни клубове и му искаха тактически и технически съвети. Бари Купър беше доволен от вниманието, но същевременно се чувстваше малко притеснен. Беше много сведущ по разните видове марихуана, като например по какво се отличава Мауи сенсимила от Червено Акапулко, но нито познаваше, нито му пукаше за практическите аспекти на революцията. Той бе твърде далеч от престъпните намерения, които му приписваше Интерпол, най-обикновен наркоман, отдаден единствено на секса и наркотиците. Непрекъснато бе друсан, за да е в състояние да разбере жестокостта на новите си приятели, да схване, че онова, което той смяташе за студентски лудории, за тях бе прелюдия към насилствено сваляне на съществуващия ред. Криеше тази подробност от революционерите зад дидактически отговори. Неговата сдържаност и липса на интерес към тяхната дейност ги притесняваше. Мислеха си, че американецът не им се доверява или не ги взима на сериозно за революционен авангард. В отговор те му доверяваха своите амбициозни планове, опитваха се да го впечатлят, като му разкриваха подробности за своите човешки и материални ресурси: за тайната квартира в Източен Берлин, за организацията в Мюнхен, която ги финансираше, за офицера в националната гвардия на Федерална република Германия, който снабдяваше своята любовница радикалистка с огромно количество секретна военна информация.

С течение на времето Бари Купър се чувстваше все по-неловко не само заради маскарада. Нямаше нерви да слуша подробните им описания за насилието. Един ден малко след атентата в метрото в Щутгарт, организиран от „Революционни ядра“, той видя списъка на жертвите във вестниците. Посети майката на една от жертвите на терористичния акт, като се представи за репортер. Непосредственият му досег с човешките измерения на славното революционно насилие го разтърси и отврати.

Янсън го посети не след дълго. Опитвайки се да установи контакти със сенчестия свят на терористичните организации, той издирваше техни представители, чиято чувствителност към цивилизоваността не бе ерозирала напълно и които не бяха изцяло изстинали за така наречения буржоазен морал. Винаги бе смятал връзките на Бари Купър с тези организации за странни. Познаваше подробно досието му и знаеше, че той е по-скоро чешит, фукльо и клоун, а не убиец. Тип, който я караше ден за ден и който случайно се бе озовал в лоша компания.

Купър се бе установил по това време в Амстердам в същото корабче къща и си изкарваше прехраната, като продаваше на туристите цветни графики на стария град. Имаше вид на човек, който бе пушил трева твърде дълго. Дори когато не беше друсан, изглеждаше разконцентриран и простодушен. Двамата не се харесаха от пръв поглед, а и не беше възможно да си представи човек две души, толкова различни една от друга. Накрая обаче Купър оцени по достойнство факта, че представител на американското правителство нито се опита да му се мазни, нито да го заплашва. Приличаше на тежкар, но не се правеше на такъв. Янсън реши да не увърта и премина направо на въпроса. Купър се опита да отклони разговора към неравенството на Запад, а Янсън, който беше печен в политологията, с готовност се съгласи с него. Той без колебание призна, че много неща в западните демокрации търпят критика, но веднага след това разобличи нечовешкия характер на тероризма, с думи право в целта. Нашето общество върши измяна към човечеството винаги когато не се придържа към собствените си идеали. А какъв свят искат да създадат твоите приятели? Свят, който върши предателство към човечеството винаги когато се придържа към идеалите си. Толкова ли е трудно човек да направи избор?

Дълбокомислено — каза Бари Купър искрено. — Дълбокомислено, не е за тъпоумни.

Но ако Купър беше тъпоумен, неговото тъпоумие го бе предпазило от най-опасните изкушения на революционната левица. А сведенията, които му предостави, се оказаха пагубни за десетки революционни ядра. Тайните им квартири бяха затворени, лидерите им вкарани в затвора, източниците на финансиране прекъснати. И всичко това стана с помощта на тая откачалка от синьото корабче къща. В едно отношение коравосърдечните позьори на революционния авангард се оказаха прави: понякога малкият човек може да допринесе за нещо голямо.

Като отплата Държавният департамент тихомълком се отказа от опитите си да иска екстрадицията му.

Янсън отпи горещо кафе от канчето, по което имаше следи от блажни бои.

— Знам, че не си дошъл току-така — каза му Купър. — Нещо ще искаш от мен.

Беше намек за първите им разговори преди четвърт век.

— Хей — възрази Янсън. — Не мога ли просто да се отбия за малко?

Mi casa es su casa, amigo. Моята къща е и твоя къща, приятел — отговори Купър. Той поднесе малката цигара от марихуана към устните си. Янсън не беше сигурен дали тревата все още действаше на Купър, или обичайната доза просто го връщаше към състоянието, което минаваше за нормално. От пушека гласът му стана дрезгав. — Ще се възползвам от компанията ти да споделя с теб, че Дорис ме напусна. Казах ли ти?

— Никога не си ми казвал, че Дорис е живяла при теб — отговори Янсън. — Бари, нямам представа коя е Дорис.

— О-о-о — каза Купър и смръщи чело, опитвайки се да се концентрира. Явно се мъчеше да се сети за последователността на събитията. — Значи… значи… значи. — Мозъкът му работеше трескаво, но нищо не се получаваше. Накрая вдигна показалеца си. — В такъв случай… няма значение.

Той вероятно бе стигнал до заключението, че човек, когото не бе виждал осем години, едва ли би се интересувал от прекъсването на една шестседмична връзка. Купър бе видимо доволен, че е успял да съобрази. Облегна се назад и се захили.

— Хей, човече, наистина ми е приятно да те видя — Тупна Янсън по ръката. — Съквартирант — каза той. — Все едно че отново си имам съквартирант. Феликс и Оскар.

Янсън потрепна, ръката го болеше от боя в парка „Риджънтс“.

— Добре ли си, човече? — Очите на Купър станаха загрижени.

— Добре, всичко е наред — отговори Янсън — Но този път посещението ми ще си остане между нас. Comprende?

Comprando mio maximo — отговори Купър на любимия си език, който бе миш-маш между испански, италиански и латински, но с наклонения, глаголни времена и словоред негово собствено изобретение. Янсън понякога си мислеше, че той бе много подходящ герой за приключенските разкази на Хънтър С. Томсън. В някои отношения се бе променил, но в други се бе съхранил същия.

— Да се поразходим — предложи Янсън.

— Върхът — отвърна Купър.

Уличните лампи светеха ярко, отпъждайки вечерното небе, докато двамата мъже вървяха по улица „Херенграхт“. Някога тя е била любимият адрес на корабостроителите и търговците, които бяха просперирали преди триста години в златната епоха на Амстердам. Повечето от разкошните огромни къщи сега принадлежаха на банки, музеи, издателства, консулства. Окъпани от сребристата светлина, тези постройки от седемнайсети век сякаш сияеха с особен отблясък, който подчертаваше разликите между тях. Ето една къща с подчертано френско влияние, чиято фасада от пясъчник бе украсена с листа от акант и волути. Една друга пък бе мрачна наглед, от тъмни тухли, а единствената й декорация бе фронтонът. Накъдето и да се насочеше погледът, попадаше на заоблени корнизи, декоративни подпори под стрехите, шпилове, декоративни конзоли и кръгли прозорчета с безчет дупки и цепки, от които можеше да се възползва скрит наблюдател.

— Значи всеки ден си по тия улици — каза Янсън.

— Всеки ден, човече — отвърна Купър. — Изкуството ми. Рисувам онова, което виждам. Но на различни места. Улични сцени, къщи, църкви. Туристите наистина си падат по църкви.

— Може ли да си поръчам картина?

Купър го погледна развълнувано.

— Наистина ли, човече?

— Има една къща на „Принсенграхт“, на ъгъла с „Лайдзестраат“. Сещаш ли се за коя става дума?

— Имаш добър вкус. Истинска красавица.

Сградата се състоеше от три отделни къщи, но фасадата й бе реконструирана така, че създаваше впечатлението за едно цяло. Осем колони с канелюри в коринтски стил подпираха фронтона. Седем еркерни прозореца гледаха към улицата. Ивици от червена зидария се редуваха с декоративен камък. Централата на фондация „Свобода“ имаше богата история, изписана върху всяка тухла.

— Ще я нарисуваш ли веднага? Колкото можеш по-подробно.

Край тях профуча велосипедист в обратната посока на еднопосочната улица и едва не ги бутна.

— Бре! Никога не съм си представял, че се интересуваш от работата ми. Винаги си бил някак безразличен. Дори си мислех, че не си падаш по рисуването.

— Колкото можеш по-подробно, Бари — подчерта Янсън. — Опитай също и задната част. Би трябвало да има видимост откъм „Лайдзедварсстраат“.

— Ще си взема новите пастели — отговори му Купър. — Заради теб.

Велосипедистите и уличните художници никога не се набиваха на очи в старата част на Амстердам. Купър можеше да застане на тротоара точно срещу сградата и никой нямаше да му обърне внимание. Той го правеше от десетилетия. Губеше се сред пейзажа, тъй като беше част от него.

 

 

Час по-късно в корабчето къща на Купър Янсън разглеждаше рисунките. Не остана обнадежден. Много бяха местата, откъдето можеше да се проникне, но нито едно не беше защитено от външни погледи. Освен това сградата със сигурност се наблюдаваше с камери. А тъй като задната й част гледаше към улица „Лайдзедварсстраат“, нямаше таен излаз и от там.

Като правило имаше два начина да се гарантира сигурността. По-често срещаният беше да се избере изолирано място, например някой замък върху планински склон. При другия се разчиташе на публичността. Когато сградата е обществено достъпна, всяко съмнително проникване се изключва от само себе си. В случая с фондация „Свобода“ най-хитрото бе, че вместо да разчита единствено на мерки за сигурност, тя превръщаше стотиците минувачи — и местни, и гости на града — в охранители. Тя бе защитена просто защото изцяло се набиваше на очи.

Янсън се ядосваше на себе си. Как можеше да мисли с клишета. Решенията, които си беше наумил, му бяха вършили работа в миналото, сега обаче не бяха подходящи. Трябваше да погледне на нещата по различен начин.

Спомни си съветите на Димаръст. Не виждаш начин да се измъкнеш, а? Опитай се да видиш нещата по друг начин. Виж двата бели лебеда, вместо единия черен. Гледай към отрязаното парче кейк вместо към кейка с отрязаното парче. Изнеси лактите напред, не назад. Усъвършенствай движенията, ще се чувстваш свободен.

Затвори очи за няколко секунди. Трябваше да мисли като тях. По тяхната логика публичността и излагането на показ бяха най-ефикасните щитове срещу подмолни действия. Същата логика трябваше да възприеме и Янсън. Тайното промъкване бе нещо, срещу което бяха взели защитни мерки. Тогава нямаше да се промъкне тайно. Щеше да влезе вътре открито, и то през главния вход. Тази операция не изискваше дискретност, а безочливост.

Янсън мерна постланите на пода вестници.

— Имаш ли вестник?

Купър се затътри до ъгъла и победоносно се върна с последния брой на „Де Фолксрант“. Първата страница беше изпоцапана с бои и пастели.

— Нещо на английски?

— Холандските вестници са на холандски, мой човек — отговори той със забавен говор под въздействието на марихуаната. — Макар че така се преебават.

— Ясно — отвърна Янсън.

Той огледа заглавията и благодарение на познанията си по английски и немски успя да схване смисъла. Обърна на другата страница, където вниманието му привлече малка статия.

— Ето — каза Янсън, почуквайки с пръст. — Ще ми преведеш ли това?

— Няма да ме иззори, човече. — Купър напрегна всичките си сили да се съсредоточи. — Не е на музикална тема, каквато аз бих избрал. Я чакай малко. Веднъж май ми каза, че майка ти е чехкиня.

— Беше. Почина.

— Не е моя работа, но е ужасно, нали? А внезапно ли стана?

— Умря, когато бях на петнайсет, Бари. Имах известно време да го преживея.

Купър помисли за миг, опитвайки се да асимилира фактите.

— Върхът — каза той. — Мама почина миналата година. Не можах да отида дори на проклетото погребение. Това ме съсипа. Бях закопчан в затвора и нямаше как. Но бях съсипан.

— Съжалявам — каза му Янсън.

Купър започна да чете статията, мъчейки се да я преведе на английски заради Янсън. Не че беше кой знае колко интересна. Чешкият външен министър, който беше на посещение в Холандия за разговори с правителството, щеше да дойде в Амстердам. Тук щеше да се срещне с представители на борсата и водещи фигури във финансовите среди, за да обсъди с тях смесени холандско-чешки проекти. Поредното безсмислено пътуване на човек, чиято работа е да пътува, с надеждата да увеличи нивото на чуждите инвестиции в страна, която силно се нуждаеше от тях. Холандия беше богата. Чехия не. Беше пътуване, което можеше да се състои и преди век, дори преди два или три века, и вероятно се бе състояло. Човек спокойно можеше да се обзаложи, че то няма да реши проблемите на Чешката република. Но щеше да реши проблемите на Янсън.

— Да отидем на пазар — каза Янсън и стана.

Внезапната смяна на темата ни най-малко не смути Купър. Той беше толкова отнесен от канабиса, че животът бе за него непредвидим като хвърлянето на заровете.

— Върхът — каза той. — Кльопачка?

— Дрехи. Елегантни. Последна мода.

— О — каза той разочаровано. — Добре, има едно място, което никога не посещавам, но знам, че е много скъпо. На „Нювезайдс Воорбургвал“ на няколко преки от канала.

— Отлично — каза Янсън. — Ще дойдеш ли с мен? Ще имам нужда от преводач.

Истинската причина бе, че ако някой го следеше, нямаше да очаква да се движи с компания.

— Ще ми е приятно — отговори Купър. — Но всеки разбира от „Мастър Кард“.

Сградата на площада „Магна“ беше построена преди сто години като пощенска станция, макар че богатата декорация, извитите тавани, пиластрите, первазите, корнизите и арковидните галерии не я правеха много подходяща за целта. След като бе превърната в търговски център, прекалената й натруфеност вече си идваше на мястото. Сега тя приютяваше четирийсет бутика. В един от луксозните магазини за мъжко облекло Янсън пробва костюм номер петдесет и три. Беше марка „Унгаро“ и етикетът му сочеше цена две хиляди долара. Янсън имаше правилно телосложение и готовите дрехи му ставаха. Костюмът му бе по мярка.

Продавач със зализана с гел коса се понесе леко по лъскавия под и тутакси се лепна за американския си клиент.

— Ако позволите, трябва да ви кажа, че ви стои отлично — каза той.

Беше мазен и учтив, което можеше да се очаква при такива цени.

— Платът е с изключително качество. Красив костюм. Много елегантен, меко казано.

Като повечето холандци той говореше английски с почти недоловим акцент.

Янсън се обърна към Купър. Кървясалите очи и разсеяният му поглед подсказваха, че мъглата в мозъка му още не се бе разсеяла.

— Казва, че ти стои добре — каза Купър.

— Когато ми говорят на английски, Бари, няма нужда да превеждаш — напомни му Янсън. След това се обърна към продавача. — Предполагам, че приемате пари в брой. Ако можете да направите подгъва сега, вземам го. Ако не, няма да го купя.

— Всъщност имаме тук ателие, но шивашките услуги ги правим другаде. Утре ще ви го изпратим…

— Съжалявам — каза Янсън и тръгна към вратата.

— Почакайте — викна продавачът, виждайки как му се изплъзва процентът от продажбата. — Ще го направим. Ако почакате, ще го отнеса. На отсрещната страна на улицата е. Както казвате вие в Щатите, клиентът винаги е прав.

— Тези думи са балсам за сърцето на един янки.

— Да, знаем, че при американците е така.

Вашингтон, окръг Колумбия

Едрият мъж с жълтеникава вратовръзка спря таксито на ъгъла на улиците „Осемнайсета“ и „М“ близо до закусвалня с неонова табелка на витрината, която рекламираше някаква газирана напитка. Таксиджията имаше на главата си тюрбан и държеше радиостанция. Новият му клиент беше добре облечен, малко широкичък в кръста и пълен в бедрата. Тежеше поне сто и двайсет килограма, но явно обичаше да си похапва и да си пийва бира, а и не виждаше защо трябва да си променя навиците. Биваше го в това, което работеше, не бе получавал оплаквания, а и нямаше намерение да става манекен.

— Ще ме откараш до парка „Кливланд“ — каза той. — Улица „Макоум“, трийсет и четири.

Шофьорът сикх повтори адреса, запомни го и потегли. Оказа се, че на този адрес има нефункциониращ супермаркет, заграден и пуст.

— Сигурен ли сте, че това е мястото? — попита шофьорът.

— Да — отговори той. — Ще имаш ли нещо против да минеш през паркинга и да завиеш отзад? Трябва да взема нещо.

— Няма проблем, сър.

Докато таксито заобикаляше ниската сграда от тухли и стъкло, сърцето на пътника заби по-силно. Трябваше да свърши работата без усложнения. Всеки можеше да го направи. Той обаче можеше да го направи чисто.

— Тук е добре — каза той и се наклони напред.

Със светкавично движение той прехвърли въженцето през главата на шофьора и стисна здраво. Сикхът започна да се задушава, очите му изскочиха, а езикът му надебеля. Скоро щеше да загуби съзнание, както добре знаеше пътникът, но той не можеше да спре дотук. Още малко стягане и щеше да се задуши.

Прибра въженцето в горното си джобче и измъкна отпуснатото тяло на шофьора от колата. Отвори багажника и го пъхна между резервна гума, електрически кабели и изненадващо много одеяла. Тялото трябваше да се махне веднага от шофьорското място. Знаеше го от горчив опит. Понякога при внезапна смърт седалката можеше да се изцапа. Не му беше до това в момента.

Радиостанцията му „Блекбъри“ запращя във вътрешния джоб на сакото. Съобщаваха му новите координати на субекта.

Нямаше много време.

Субектът още по-малко.

Гласът в слушалката му даде точното местонахождение на субекта, докато пътникът, който сега стана шофьор, потегляше с таксито към „Дюпон Съркъл“. Редовно го информираха за движението й. Изборът на момента бе от съществено значение за успеха.

Пред магазина нямаше много хора. Субектът носеше тъмносиньо сако, златист копринен шал, вързан хлабаво около врата, и пазарска торба с елегантното лого на луксозен магазин в едната си ръка.

Единственото, което го интересуваше сега, бе фигурата на чернокожата жена, която ставаше все по-голяма и по-голяма, докато форсираше таксито. Изведнъж завъртя волана рязко надясно.

Когато таксито се качи на тротоара, писъци на изненада изпълниха пространството, а гласовете се съчетаваха така, че се получи нещо като хорова музика.

Каква странна интимност се създаде, уплашеното лице на жената приближаваше все повече и повече към неговото, както любима се навежда за целувка. Когато предницата се блъсна в нея — той караше с близо осемдесет километра в час, — тялото й се притисна към предното стъкло на таксито и чак когато натисна спирачките, литна в обратна посока, преметна се във въздуха и се пльосна върху асфалта на натоварената улица, където пикап „Додж“, макар да удари спирачки, остави следи от гуми върху натрошеното й тяло.

Таксито бе намерено по-късно същия ден, изоставено в югозападен Вашингтон. На една алея, върху която се въргаляха стъкла от счупени бутилки бира, празни ампули от наркотици и пластмасови спринцовки. Местната младеж се отнесе към изоставеното такси като към намерена вещ. Преди полицията да открие колата, тя бе лишена от фаровете, регистрационните табели и радиото. Само тялото в багажника си стоеше необезпокоявано.

Бележки

[1] Поклонник на еврейски религиозен култ. — Бел.прев.

[2] Как сте? — Бел.прев.

[3] Работнически квартал в източен Лондон. — Бел.прев.

[4] Зле ли се чувствате? — Бел.прев.

[5]

Свещен си, когато помазваш

опасно сломените духом,

свещен си, когато очистваш

зловонните рани.