Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Janson Directive, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
VaCo (2016)

Издание:

Автор: Робърт Лъдлъм

Заглавие: Директивата „Янсън“

Преводач: Цветана Русева

Година на превод: 2003

Език, от който е преведено: английски

Издател: ИК „Прозорец“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2003

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Редактор: Марта Владова

Художник: Буян Филчев

Коректор: Станка Митрополитска

ISBN: 954-733-332-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3268

История

  1. — Добавяне

Единадесета глава

Таверната в предната част на пристанището беше западнала и мрачна, дъските на пода изкорубени от разливаните през годините питиета, обикновените дървени столове и маси олющени и нащърбени от небрежната употреба и честите свади. Янсън се насочи с бавни крачки към продълговатия бар с поцинкован плот, за да позволи на очите си да свикнат с мрака. В далечния край вляво седеше намръщен моряк и пиеше сам. Не беше единственият моряк в кръчмата, но най-лесно щеше да го заговори. Янсън не можеше да чака повече. Трябваше да се измъкне от Гърция незабавно.

Само миг преди това бе опитал отново да се свърже с личния номер на Марта Ланг. Безуспешно.

„Те дори не знаят, че шефът им е мъртъв“ — бе казал Агър.

Имаше само един човек, от когото Янсън можеше да научи какво става и с когото можеше да разговаря свободно. Но първо трябваше да вземе предохранителни мерки, за да предпази и себе си, и човека, когото смяташе да посети.

Голямото пристанище на Пирея представляваше обширна кръгла издатина, надвиснала над морето. На Янсън му приличаше на разтворена окова или на такава, която всеки момент щеше да щракне. Тук го доведе неволята. Нямаше никакво намерение да уведомява когото и да било за намеренията си. През последните няколко часа обмисли и отхвърли десетки други начини да се измъкне от страната. Без съмнение на летището в Атина вече гъмжеше от агенти. Съвсем скоро щяха да мобилизират преследвачи на големите летища в Солун и по други места. При всички случаи бе опасно да пътува със собствения си паспорт. Тъй като беше замесено посолството, имаше голяма вероятност да са разпратени предупреждения до местата за международни превози. Не посмя да се свърже със своя човек, който се занимаваше с изготвяне на фалшиви документи, тъй като забеляза, че работилничката му в Омония беше под наблюдение. Едно посещение при него можеше да изложи на опасност или свръзката му, или самия него. А оттук и възможността да прибягва за помощ до онези, чието препитание изискваше задълбочено познаване на формалностите на международния транзит или по-точно на тяхното заобикаляне.

Янсън беше облечен в костюм, който не подхождаше за място като бар „Перигаили“, но вратовръзката му висеше развързана под яката, а самият той изглеждаше объркан и почти безпомощен. Пристъпи напред със заучена походка. Решаваш каква роля ще играеш и след това се обличаш по подходящ начин. Беше проспериращ бизнесмен, изпаднал в беда. Ако изражението на отчаяние не постигнеше преследвания ефект, две минути в тоалетната и промяна в стойката заличаваше изцяло впечатлението.

Седна точно до моряка и го изгледа с крайчеца на окото си. Беше с яко телосложение и закръгленост, което говореше за голям апетит, но често криеше значителна мускулна сила. Дали говореше английски?

— Шибана албанска курва — измърмори под носа си Янсън, но достатъчно силно да го чуят.

Псувните по адрес на етническите малцинства — особено циганите и албанците — бяха надеждно средство за завързване на разговор в Гърция, където още от древни времена много държаха на чистия произход.

Морякът се обърна към него и се захили. Кървясалите му очи обаче бяха нащрек. Какво правеше в тая дупка човек, облечен като него?

— Отмъкна ми всичко — продължи Янсън. — Обра ме.

Даде знак, че иска да пие.

— Шиптерска курва ти е откраднала парите, така ли? — попита морякът без грам съчувствие, но с любопитство.

Все пак бе някакво начало.

— Всъщност парите са единственото нещо, което ми остана. Искаш ли да ти разкажа?

Забеляза нашивката върху униформата на моряка: СЛУЖБА ТОВАРНИ ПРЕВОЗИ. Янсън викна на съдържателя:

— Една бира за моя приятел.

— Защо не метакса? — обади се морякът, пробвайки късмета си.

— Това е идея — метакса! — викна отново той. — Двойна. И за двама ни.

Нещо му подсказа, че морякът е запознат с доковете и бреговете на Егейско море и недотам почтения бизнес, който се въртеше там.

Двете чаши коняк „Метакса“ пристигнаха, беше от безцветния вид, ароматизирана с анасон. Янсън си поиска и чаша вода. С неодобрителен поглед съдържателят му подаде жълтеникава чаша възтопла вода от чешмата. Никой бар не работеше, за да пълни коремите на клиентите си с вода, без да се брои водата, с която разреждаха алкохола.

Янсън заразказва на компаньона си как влязъл в една кръчма, докато чакал ферибота на Зеа Марина.

— Тъкмо бях излязъл от петчасова среща. Сключихме сделка, за която преговаряхме месеци наред. Затова ме изпратиха тук лично да се заема. Местните представители са гола вода. Никога не знаеш за кого работят.

— А с какво се занимава компанията ти, ако не е тайна?

Янсън обходи с поглед заведението и очите му се спряха на керамичен пепелник.

— Керамика — отговори той. — Керамична изолация за електрически уреди — Засмя се. — Съжаляваш, че ме попита, нали? Е, не е приятна работа, но все някой трябва да я върши.

— А курвата… прекъсна го морякът, гаврътвайки наведнъж коняка.

— Ами, бях доста напрегнат — знаеш какво е „напрегнат“? А момичето започна да ми се умилква, а аз си помислих, какво пък, защо да не се облекча? Отведе ме в някаква дупка долу, не знам точно къде, и…

— И когато се събуди, те беше обрала?

— Точно така! — Янсън даде знак на съдържателя да им донесе още по едно. — Сигурно съм задрямал или кой знае, а тя ме е пребъркала. Добре, че не е намерила парите ми в колана. Предполагам, че е трябвало да ме обърне, но е решила, че може да се събудя. Но ми е отмъкнала паспорта и кредитните карти…

Янсън доближи дясната си ръка до лицето на моряка, държейки халката върху безименния си пръст, показвайки му с пиянски жест докъде може да те доведе свалянето на годежния пръстен. Дишаше тежко, търговски мениджър, който си припомняше преживения предната нощ кошмар.

— Защо не се обърнеш към астиномия? Пристанищната полиция в Пирея познава всички проститутки наоколо.

Янсън покри лицето си с ръце.

— Не мога. Не мога да рискувам. Ако подам оплакване, може да си докарам неприятности. По същата причина не искам да ходя в посолството. Не мога да допусна да се разчуе — имаме представители навсякъде. Знам, че външно не личи, но трябва да си пазя авторитета. А жена ми, Господи — очите му се напълниха със сълзи. — Не бива да научи!

— Значи си голяма клечка? — попита морякът с преценяващ поглед.

— И още по-голям идиот. Как можах да си го помисля дори!

Янсън пресуши чашата си и напълни устата си с подсладения спирт, после се завъртя със стола и допря чашата с водата до устните си. Само тренирано око можеше да забележи, че без да беше допълвана, равнището на течността се бе покачило.

— Не си мислил с голямата глава — каза нравоучително морякът. — Мислил си с малката.

— Само да можех да се добера до регионалното представителство в Измир, щях да оправя кашата, която забърках.

Морякът се отдръпна рязко.

— Да не си турчин?

— Турчин? Боже, не — Янсън почеса носа си с отвращение. — Как можа да си го помислиш? Ти турчин ли си?

Морякът се изплю на пода вместо отговор.

В Пирея старите вражди още къкреха.

— Виж, ние сме международна компания. Аз съм канадски гражданин, но клиентите ни са всякакви. Няма да ходя в полицията, нито в посолството. Това ще ме съсипе. Вие, гърците, сте хора с широк кръгозор. Разбирате човешките слабости, но хората, с които работя, не са такива. Трябва да се добера до Измир, за да се измъкна от тоя кошмар. Бих дал всичко за това.

Той блъсна чашата с дебело дъно върху дрънчащия ламаринен плот. След това размаха банкнота от петдесет хиляди драхми и направи знак за по още едно питие.

Съдържателят погледна банкнотата и поклати глава.

— Ехете мипос пио псила? Имате ли по-дребни?

Янсън примижа като пияница с раздвоен поглед срещу банкнотата. Стойността й беше над сто американски долара.

— О, извинявам се — каза той, прибра я и подаде на съдържателя четири хиляди драхми.

Грешката не убягна от вниманието на компаньона му, чийто интерес към изпадналия в неволя Янсън се засили, каквато бе целта.

— Доста е далеч да плуваш дотам — каза морякът със закачлива усмивка. — Може би има друг начин.

Янсън го изгледа изпитателно.

— Мислиш ли?

— Специален транспорт — обясни мъжът. — Не много удобен и никак евтин.

— Ще ми уредиш ли да стигна до Измир, ще ти платя две хиляди и петстотин долара — американски, не канадски.

Морякът изгледа Янсън преценяващо.

— Ще ни трябва помощта и на други.

— Две хиляди и петстотин само да го уредиш. Останалите разходи ще покрия отделно.

— Чакай ме тук — заръча му морякът, а очите му присветнаха от алчност. — Ще се обадя по телефона.

Докато чакаше, Янсън потропваше с пръсти върху бара. Ако пиянството му бе престорено, притеснението му бе истинско и не изискваше актьорска игра. Морякът се върна след няколко дълги минути.

— Говорих с един мой познат капитан. Каза, че ако занесеш на борда наркотици, ще те хвърли в Егейско море, без да му мигне окото.

— Какви наркотици — каза Янсън поразен. — Никакви наркотици!

— Значи албанската курва е свила и тях? — отвърна мъжът кисело.

— Какво? — гласът на Янсън се изпълни с възмущение, глас на лишен от чувство за хумор бизнесмен, чието достойнство е засегнато. — Какви ги дрънкаш?

— Шегувам се — успокои го морякът, загрижен за таксата си. — Но обещах на капитана да ти предам предупреждението му — Замълча за миг. — Товарен контейнер като моя. Тръгва в четири сутринта. Пуска котва на стоянка номер шест на пристанището в Измир четири часа по-късно, разбра ли? Какво ще правиш в Измир си е твоя работа. Няма да споменаваш пред никого как си се озовал там. — Показа с жест как се прерязва гърло. — Много е важно. Още нещо много важно: плащаш му хиляда долара на двайсет и трети кей. Ще бъда там да ви запозная.

Янсън кимна и започна да отброява едри банкноти деноминирани драхми с ръце под плота.

— Останалата половина, когато се срещнем сутринта.

Очите на моряка заиграха.

— Така е справедливо. Но по-късно, ако капитанът те попита дали си ми платил, му кажи, че не съм получил нищо, разбра ли, приятел?

— Ти си шибан ангел спасител — каза Янсън.

Морякът обгърна с пръсти свитите на руло банкноти, оценявайки по достойнство количеството им, и се усмихна.

— Нещо друго мога ли да направя за теб?

Янсън поклати глава разсеяно, посочвайки халката върху пръста си.

— Ще й кажа, че са ме ограбили.

— Ще кажеш на жена си, че те е ограбил албанец — посъветва го морякът. — Никой не би се усъмнил в това.

 

 

По-късно на пристанището в Измир Янсън се замисли колко странни бяха подобни хитрости. Хората бяха склонни да ти повярват, когато ги убедиш, че не заслужаваш доверие. По-лесно проявяваха съчувствие към някой, който е станал жертва на собствената си алчност или похотливост, отколкото на някой, който е честен, но е имал лош късмет. Застанал със засрамено лице пред британски туристически гид, той му разказа версия на историята, която бе разказал на моряка.

— Не е трябвало да палуваш с такива мръсни момичета — му каза гидът с изпъкнал гръден кош и буйна бяла коса. Усмивката му беше по-скоро садистична, отколкото игрива. — Непристойно, непристойно, непристойно.

Мъжът имаше пластмасова значка с името му върху нея. Над него с ярки цветове бяха изписани логото и мотото на туристическата компания, в която работеше: „Холидей Експрес Лтд. — пакет удоволствия“.

— Бях мъртвопиян! — протестира Янсън с характерния за по-нисшата средна класа акцент. — Мръсни турци. Това девойче ми обеща някакво шоу, доколкото си спомням, спомена нещо за ориенталски танцьорки.

— Обзалагам се — отвърна мъжът с цинична усмивка. — Колко си наивен.

След като няколко дни бе угаждал на поверените му туристи, сега му бе паднало да си го върне, и то на клиент.

— Но да ме зарежат тук! Платих си пълния пакет за ваканцията, а това не влизаше в пакета, нали така. Да ме зарежат, без да им мигне окото.

— Случва се. Случва се. Някой момък се запива някъде или се загубва. Не може цялата група да изпусне полета заради един човек. Не е разумно, нали?

— По дяволите! Показах се като пълен идиот — каза Янсън с нотка на разкаяние в гласа. — Мислил съм с малката, а не с голямата глава.

— Всички сме грешни, както пише в Библията — отговори мъжът с по-мек тон. — Кажи си пак името.

— Каванах, Ричард Каванах.

Беше му отнело цели двайсет минути кибичене в интернет кафе на улица „Кибрис Сехитлери“, за да се докопа до името на един от клиентите на „Холидей Експрес“.

— Добре. Дики Каванах загазва по време на почивка в Турция и си взима бележка да води почтен живот.

По всичко личеше, че му доставяше огромно удоволствие да дразни злочестия клиент, чиито похождения го лишаваха от възможността да подаде оплакване.

Янсън гледаше кръвнишки.

Мъжът с бялата коса се обади по своя водафон до съдружника на „Холидей Експрес“ в Измир „Томас Кук Травъл“ и разказа за перипетиите на клиента, като спести най-пикантните подробности. Повтори два пъти името. Разговорът продължи близо десет минути, като през повечето време слушаше, а не говореше.

Поклати глава, смеейки се, и затвори.

— Ха-ха! Те си мислят, че си пристигнал в Станстед преди два часа заедно с групата.

— Мамка му — каза Янсън с невярващо изражение.

— Случва се — каза философски мъжът. — Случва се. В митническата декларация пише, че туристическа група от двайсет души ще пристигне, на никой не му се занимава с обработката на документите и компютърът регистрира, че всичките двайсет са на линия. При редовен полет не може да се случи, но чартърните линии са малко по-разхайтени. Само не казвай на шефа това, което ти споделих. „Ниски цени — високо обслужване“ — това е мотото ни. Ако компютърът е прав, сега трябваше да дремеш в магазина си за оптика в Ъксбридж, вместо да кършиш ръце в скапания Измир и да се чудиш дали някога ще видиш дома си. Поне биваше ли я?

— Какво?

— Птичката. Биваше ли я?

Янсън се сконфузи.

— Там е трагедията. Бях твърде пиян и нищо не помня.

Мъжът го потупа успокоително по рамото.

— Мисля, че ще мога да уредя нещата — каза той. — Но си набий в главата, че ние нямаме нищо общо с мръсния бизнес. Дръж си панталоните закопчани, приятел. Както казва моето гадже, внимавай да не извадиш нечии очи. — Той се заля от смях от собствената си шега. — А на всичко отгоре имаш магазин за оптика!

— Предпочитаме името „оптичен център“ — каза Янсън студено, вживявайки се в ролята на горд управител на магазин. — Наистина ли смяташ, че няма да имам никакви проблеми да се върна в Станстед?

Туроператорът заговори тихо:

— Наистина. Това се опитвам да ти кажа. „Холидей Експрес“ ще изчисти всички недоразумения. Ще ти помогнем. Разбираш ли?

Янсън кимна с благодарност, макар да знаеше истинския мотив за внезапната проява на алтруизъм — опасението, че обаждането на туроператора може да е стигнало до централата на фирмата. Замисълът на Янсън бе дал резултат. Той бе поставил компанията натясно: служителите й бяха заблудили британските митнически власти, че някой си Ричард Каванах, с постоянен адрес „Кълвърт Лейн“ 43, Ъксбридж, е пристигнал в Обединеното кралство. Единственият начин да се избегне ревизия на нейната дейност и преразглеждане на лиценза бе да се направи всичко възможно Ричард Каванах наистина да се озове в Обединеното кралство, при това без да се сверяват данните, което би могло да повдигне неприятни въпроси, свързани с проява на небрежност от страна на служителите. Временните документи, които мъжът с изпъкналия гръден кош му подготви — Спешен транспорт/Служител на авиокомпанията, — се използваха главно за превоз на медицински персонал при спешни случаи, но щяха да свършат работа. „Холидей Експрес“ щеше да уреди неприятното недоразумение и „Дики“ Каванах да си иде у дома за отрицателно време.

Туроператорът му подаде жълтеникавите бумаги и се захили:

— Бил си прекалено пиян, за да помниш, а? Иска ти се да потънеш в земята, нали?

Малък чартърен самолет ги отведе до Истанбул, откъдето след два часа се прекачиха на по-голям самолет заедно с три туристически групи на „Холидей Експрес“ за летище Станстед, северно от Лондон. При всяко прекачване Каванах развяваше жълтите документи, които му издадоха в Измир, и представител на туристическата компания лично го придружаваше до борда. Явно от централата бе дошла заповед: погрижете се за тоя тъпак, че иначе ще си имаме големи неприятности.

Полетът продължи три часа, през които оптикът от Ъксбридж, засрамен от крайбрежното приключение, се бе затворил в себе си. Злочестият му вид разколебаваше всеки опит за завързване на разговор. Малцината, които чуха историята му, останаха с впечатлението, че е тъп търговец, чиито авантюри щяха да останат завинаги в Ориента.

Някъде над Европа Янсън усети, че очите му се затварят. Накрая се предаде и заспа, макар да знаеше, че старите призраци пак ще го споходят.

 

 

Случи се преди три десетилетия, но все едно че се случваше сега. Действието се развиваше в джунглата, но сякаш ставаше тук. Янсън се завърна след поражението при Нок Ло и се втурна в офиса на Димаръст в базовия лагер, без дори да се измие. Бяха му казали, че лейтенантът искал да го види веднага.

Все още с вонята и мръсотията от битката по дрехите си, Янсън се изправи пред Димаръст, който седеше замечтано до бюрото си. Средновековен хорал — ефирно лек и бавен — звучеше от тонколоните.

Накрая Димаръст го погледна.

— Наясно ли си какво се случи там?

— Сър?

— Ако не означава нищо, значи се е случило напразно. Това не е свят, в който искаш да живееш. Трябва да му придадеш някакъв смисъл.

— Както ви уведомих вече, сър, те май са знаели, че ще се появим.

— Изглежда толкова просто, не мислиш ли?

— Вие не сте изненадан, сър.

— Изненадан? Не. Това бе моята първа хипотеза — предположение, което трябваше да проверя. Трябваше да се уверя. Нок Ло беше, освен всичко друго експеримент. Ако бъде изготвен план за нахлуване, какви последици да очакваме. Има само един начин да се установи. Сега вече знаем, че сме изправени пред враг, който е решен да ни унищожи до крак и да се бие с цялото си сърце и душа. А от наша страна? Група бюрократи, които си мислят, че работят за щатското правителство в Тенеси, или нещо такова. Преди няколко часа, синко, ти за малко не си загуби живота. Нок Ло победа ли беше или поражение? Не е лесно да се каже, нали?

— Не приличаше на победа, сър.

— Хардуей загина, защото беше слаб. Ти оцеля, както очаквах, защото си силен. Силен като баща си — от втората група десантчици на Ред Бийч, ако не се лъжа. Силен като чичо си в горите и долините на Шумава, където трепеше офицери от Вермахта с ловджийски нож. Няма по-страшни от източноевропейските партизани. Самият аз имах такъв чичо. Войната ни показва кои сме. Надявам се, че днес ти научи нещо за себе си. Нещо, заради което заложих на теб в Литъл Крийк.

Лейтенант Алън Димаръст се протегна за книжка с оръфани страници върху бюрото си.

— Чел ли си Емерсон[1]? — Започна да чете: — „Големият човек винаги си мечтае да е малък. Докато се излежава върху удобното ложе на своите преимущества, му се доспива. Когато го притискат, когато го изтезават, когато му нанесат поражение, той има шанс да научи нещо. Тогава проявява своята съобразителност, своето мъжество. Обогатява познанията си. Разбира своето невежество. Избавя се от своята самонадеяност.“ Мисля, че Ралф Уолдо се е сблъскал с нещо.

— Добре е, че мислите така, сър.

— Битката е също място, където човек се доказва. Там умираш или се прераждаш. И не го приемай като високопарна фраза. Някога говорил ли си с майка си за това какво е раждането? Жените знаят какво означава това парче месо, знаят, че техният живот, животът на техните родители, на родителите на техните родители се въплъщава в това подмокрено, мърдащо, врещящо нещо. Раждането не е удоволствие. Деветмесечен цикъл от удоволствието до болката. Човек се ражда сред каша от телесни течности, разкъсани вътрешности, лайна, урина, кръв. Това е миг на невъобразима агония. Да, раждането е болка, а болката е тази, която му придава смисъл. Гледам те изправен тук с останки от воняща плът на друг войник върху дрехите ти, но виждам в очите ти един прероден мъж.

Янсън се беше облещил, сащисал. Част от него беше ужасена, останалата част — хипнотизирана.

Димаръст се изправи, без да отмества погледа си. Протегна се и сложи ръка върху рамото на младежа.

— За какво е тази война? В Държавния департамент имат три камари папки, за които претендират, че съдържат отговора. Нищо повече от пушилка и безсмислени аргументи. Всеки конфликт е един и същ. Проверка на бойното поле. През последните четири часа ти разбра какво е сила и изтощение, агония и екстаз, получи прилив на адреналин, какъвто повечето хора никога няма да получат през живота си. Ти просто си по-жив от зомбитата в топлите кокошарници, които са щастливи, че не са на твое място. Те са изгубени души. Прекарват времето си пред скарата за месо и кутии с прах за пране и се чудят дали да поправят мивката или да изчакат водопроводчика. Те са мъртви отвътре и даже не го съзнават. — Очите на Димаръст блестяха. — За какво е войната? Заради нещо много простичко — да убиеш ония, които искат да убият теб. Какво се случи ли? Дали е поражение или победа? Грешно попадение, синко. Ето какво се случи. Почти умря и разбра какво е да си жив.

Бележки

[1] Ралф Уолдо Емерсон (1803–1882), американски философ. — Бел.прев.