Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Janson Directive, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
VaCo (2016)

Издание:

Автор: Робърт Лъдлъм

Заглавие: Директивата „Янсън“

Преводач: Цветана Русева

Година на превод: 2003

Език, от който е преведено: английски

Издател: ИК „Прозорец“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2003

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Редактор: Марта Владова

Художник: Буян Филчев

Коректор: Станка Митрополитска

ISBN: 954-733-332-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3268

История

  1. — Добавяне

Двадесет и осма глава

Шофирането до Шарошпатак продължи само два часа, но това бяха два часа, изпълнени с напрежение. Янсън през всичкото време наблюдаваше дали някой не ги следи. В града минаха покрай гимнастическия салон „Арпад“, който беше част от местен колеж и имаше сложна дъговидна фасада. Накрая спряха пред превърната в хотел къща, или както тук ги наричаха, кащей салода, принадлежала някога на дребен дворянин.

Регистраторът, мъж на средна възраст с хлътнал гръден кош и обратна захапка, почти не ги погледна, дори не провери документите им.

— Имаме една свободна стая — уведоми ги той. — С две легла.

— Идеално — отговори Янсън.

Чиновникът му подаде от стария вид хотелски ключове с месингова плочка с гумени ръбове. — Закуската е от седем до девет. Добре дошли в Шарошпатак.

— Страната ви е много красива — изчетка го Джеси.

— И ние така смятаме — отговори регистраторът и се усмихна механично, без да покаже зъбите си. — Колко време ще останете?

— Само една нощ — осведоми го Янсън.

— Сигурно ще пожелаете да посетите замъка Шарошпатак, госпожо Пимслър — обърна се той към Джеси така, сякаш я забеляза за първи път. — Крепостната стена е впечатляваща.

— Забелязахме това, когато минавахме край нея — съгласи се Янсън.

— Отблизо усещането е различно — увери ги той.

— Това важи за много неща — отговори Янсън.

В семпло обзаведената стая Джеси прекара двайсет минути с клетъчния телефон на Янсън. Тя държеше листче, на което той бе написал имената на тримата бивши агенти от Консулски операции, които разпозна. След като изключи телефона, тя го погледна видимо объркана.

— Е — подкани я Янсън, — какво ти каза твоят приятел за статута им — бивши ли са или действащи?

— Приятел? Ако го видиш, няма да ревнуваш.

— Ревност? Не си въобразявай.

— Виж — каза Джеси, — работата е там, че не са активни.

— Пенсионирали са се?

— Не са се пенсионирали.

— Тогава какво?

— Според официалните досиета са умрели преди близо десет години.

— Умрели? Това ли ти казаха?

— Помниш ли експлозията в Кадал, в Оман?

В Кадал имаше база на Морската пехота на САЩ. Там се намираше също щабът на разузнаването за Персийския залив. В средата на деветдесетте години терористи взривиха базата и причиниха смъртта на четирийсет и трима американски войници. Десетки „аналитици“ от Държавния департамент също изчезнаха при атентата.

— Една от „неразкритите трагедии“ — спомни си Янсън.

— Да, според архивите трите момчета, за които спомена, са умрели при взрива.

Янсън повдигна вежди, опитвайки се да асимилира информацията. Терористичният акт в Оман явно е бил прикритие. Той е помогнал на целия екип от Консулски операции да изчезне по много удобен начин и след това да възкръсне най-вероятно под нечия друга власт. За кого ли работеха? Каква тайна би могла да мотивира един силен мъж като Черни да пререже собственото си гърло? Дали актът му бе резултат от страх или убеждения?

Джеси се заразхожда из стаята.

— Те са мъртви, но всъщност не са, нали така? А има ли начин — някакъв начин — онзи Питър Новак, когото видяхме по Си Ен Ен, да е същият Питър Новак? Без значение какво е рожденото му име. Възможно ли е — чудя се — той да не е бил в самолета, който избухна? Да се е качил в него и после по някакъв начин да е изчезнал, преди машината да излети?

— Бях там, видях всичко… Не виждам как би могло да стане! — Янсън поклати глава бавно. — Мислил съм го неведнъж и дваж. Не си го представям.

— Това, че не можеш да си го представиш, не значи, че е невъзможно. Все има някакъв начин да докажем дали е същият мъж.

Върху дървената масичка Джеси разхвърля снимки на Новак от последната година, които бе източила от Интернет във вилата на Аласдър Суифт в Ломбардия. Едната беше от сайта на Си Ен Ен и показваше филантропа на церемонията в чест на жената от Калкута, която бяха гледали по телевизията. Тя извади златарската лупа и линията, с които се бе снабдила, за да анализира картата на планината Бюк, и започна да разглежда с тях снимките пред себе си.

— Какво се опитваш да направиш? — попита я Янсън.

— Досещам се какво си мислиш, че си видял. Но трябва да има начин да ти докажа, че си имаме работа със същия човек. Пластичната хирургия не е достатъчна.

След десет минути тя наруши продължителната тишина.

— Исусе! — възкликна Джеси.

Обърна се да го погледне, а лицето й бе пребледняло.

— Е, трябва да се имат предвид неща като размазване на образа от лещата и отначало си помислих, че в това е проблемът. Но има нещо друго. В зависимост от снимките има малка разлика в ръста на тоя човек. Незначителна, около сантиметър и половина. Ето го тук, застанал до директора на Световната банка. Тука също, по друг повод, стои до същия човек. Обувките изглеждат същите и на двете фотографии. По принцип може да е от подметките, нали така? Но съвсем, съвсем малко — и все пак има разлика в дължината на ръцете. А и съотношението между дължината на ръката до лакътя и дължината на бедрата… — Тя показа една от снимките, на която се виждаше как той върви до министър-председателя на Словения. През сивия му панталон личеше извивката на коляното, както и линията, където горната част на бедрото прави извивка към ханша. Посочи подобна конфигурация на друга снимка. — Същите стави, но съотношенията се различават — каза тя и вдиша дълбоко въздух. — Нещо не е наред.

— Какъв е изводът?

Тя прегледа целия албум със снимки, който бяха купили в Будапеща, и отново поработи здраво с линията. Накрая проговори:

— Същите различия в съотношението между дължините на пръстите. Може да има изкривяване на образа, но не вярвам да си сменя ръката, на която е брачната му халка.

Янсън се надвеси над наредените върху масата снимки. Потропа с пръст на няколко места.

— Трапецовидната кост към китката. Това е друг индекс. Провери го. Изпъкналата част на лопатката се вижда през ризата. Да видим и това съотношение.

С помощта на лупата и линията тя продължи да търси и да открива несъответствия. Дължината на показалеца в съотношение със средния пръст, дължината на ръцете, точното разстояние между брадичката и адамовата ябълка. Скептицизмът се стопи след като примерите станаха много.

— Въпросът е кой е този човек? — Тя поклати глава замислено.

— Струва ми се, че искаш да попиташ „Кои са тези мъже?“.

Джеси заразтрива слепоочията си с върховете на пръстите си.

— Добре, да поразсъждаваме. Да кажем, че искаш да отнемеш всичко, което притежава този човек. Убиваш го и заемаш мястото му, тъй като по някакъв начин изглеждаш досущ като него, почти. Сега неговият живот става твой живот. Всичко негово е твое. Гениално. И за да си сигурен в успеха си, участваш в някои публични прояви, правейки се на него. Нещо като генерална репетиция.

— А истинският Питър Новак не е ли подушил?

— Може да е подушил, може и да не е. Да предположим, че имаш преимущество пред него, знаеш за някоя тайна, която той се е опитал да погребе… така че можеш да го изнудваш. Има ли логика?

— Когато няма добро обяснение и лошите вършат работа и ти изглеждат все по-добри.

— Предполагам — Джеси въздъхна.

— Да пробваме друг вариант. Не можем да се доберем до Питър Новак или както там му е името. Познаваме ли някой, който има достъп до него?

— Сигурно не са хората, които се опитват да те спрат, а онези, които дават заповедите.

— Точно така. И силно подозирам, че знам кой е той.

— Говориш за Дерек Колинс — досети се тя. — Директорът на Консулски операции.

— Групата „Ламбда“ никога не действа без директна заповед от него — напомни й той. — Да не говорим за останалите екипи, на които се натъкнахме. Мисля, че е време да го посетя.

— Слушай — притесни се Джеси. — Трябва да се пазиш от този човек. Ако Колинс те иска мъртъв, не разчитай, че ще напуснеш компанията му жив.

— Познавам го — успокои я Янсън. — Знам какво правя.

— Аз също. Ти искаш да си пъхнеш главата в устата на лъва. Даваш ли си сметка, че е лудост?

— Нямам избор — призна Янсън.

— Кога тръгваме — попита Джеси, въздишайки тежко.

— Не „ние“. Отивам сам.

— Смяташ, че не ме бива достатъчно.

— Знаеш, че не е така — възрази Янсън. — Търсиш потвърждение ли? Ти си много добра, Джеси. Най-висока класа. Това ли искаш да чуеш? Е, вярно е. Умна си, бърза си, приспособяваш се лесно, разумна си. Може би си най-добрият командос, когото съм срещал. Но това не променя нещата. Отивам сам. Не можеш да дойдеш с мен. Не е необходимо да поемаш такъв риск.

— Не е нужно да поемаш такъв риск — повтори тя. — А ти отиваш в клетката на лъва без камшик.

— Довери ми се, ще е като разходка в парка — успокои я Янсън с лека усмивка.

— Кажи ми, че не ми се сърдиш повече за Лондон. Защото…

— Джеси, нуждая се от услугите ти да разузнаеш представителството на фондация „Свобода“ в Амстердам. Ще се присъединя към теб скоро. Не можем да пренебрегнем възможността нещо или някой да се появи там. Що се отнася до Дерек Колинс, мога да се справя. Всичко ще е наред.

— Аз пък си мисля, че не искаш да ме излагаш на опасност — каза Джеси. — Бих определила това като липса на професионализъм.

— Какви ги дрънкаш, Джеси?

— По дяволите. Може и да си прав. — Тя млъкна за миг и отклони погледа си. — Може би не съм готова за това. — Изведнъж забеляза малко петно кръв върху дясната си ръка. След като го разгледа внимателно, сякаш й призля. — Какво направих днес на оня хълм…

— Направи каквото трябваше. Убиваш или те убиват.

— Знам — отвърна тя, но от тона й пролича, че се чувства тъпо.

— Никой не очаква от теб това да ти харесва. Не е срамно да се чувстваш по този начин. Да отнемеш нечий живот е висша отговорност. Отговорност, от която бягах през последните пет години. Но има още една истина, която трябва да помниш. Понякога смъртоносната сила е единствената, с която можеш да победиш друга смъртоносна сила. Направи това, което трябваше, Джеси. Ти спаси живота ми. — Усмихна й се насърчително.

Тя се опита да му върне жеста.

— Няма нужда от благодарности. Ти спаси моя живот. Сега сме квит.

— Ти какво си, снайперист или госпожица?

Тя се усмихна тъжно, но погледът й се върна към петното от засъхнала кръв. Известно време не каза нищо.

— Изведнъж ми мина през главата, че тези момчета си имат майки и татковци.

— Ще се научиш да не мислиш за това.

— А това помага ли?

— Понякога — каза Янсън, преглъщайки с мъка. — Понякога е необходимо.

Джеси се отправи към банята и дълго стоя под душа.

След като най-после излезе, около тънкото й, но с меки извивки тяло бе увита хавлиена кърпа. Тя се отправи към леглото до прозореца. Янсън беше удивен колко женствена изглеждаше в момента оперативната агентка.

— Значи ме изоставяш сутринта — каза след известна пауза.

— Не бих го формулирал така — отговори Янсън.

— Чудя се дали въобще някога ще те видя отново — натъжи се тя.

— Стига, Джеси. Не си мисли подобни неща.

— Най-добре да се възползваме от деня, по-точно от нощта. Да наберем рози или нещо такова. — Можеше да се обзаложи, че се страхуваше за него, а и за себе си. — Имам добро зрение. Знаеш го. Не ми е нужен оптичен мерник, за да виждам онова, което е пред лицето ми.

— И какво е то?

— Виждам как ме гледаш.

— Не разбирам какво искаш да кажеш.

— Я стига, прояви смелост, войниче. Кажи ми колко ти напомням за жена ти.

— Между другото, това е истина.

Тя се замисли за миг.

— Карам те да се чувстваш неспокоен, признай си.

— Не мисля, че е така.

— Оцелял си след осемнайсет месеца мъчения и разпити от Виетконг, но трепериш целият, когато се приближа до теб.

— Не — възрази той, но устата му бе пресъхнала.

Тя се изправи и отиде до него.

— Очите ти се разширяват, лицето ти светва и сърцето ти започва да бие. — Тя се протегна, хвана ръката му и я притисна до шията си. — Същото е и с мен. Не усещаш ли?

— Един оперативен агент не бива да се поддава на изкушения — каза Янсън, но чувстваше под нейната топла и мека кожа пулса й, който биеше в ритъм с неговия.

— Спомням си нещо, което беше писал за сътрудничеството между тайните служби на отделните държави. „За да работим като съюзници, е необходимо напрежението да бъде преодоляно чрез свободна и открита размяна на мнения.“ — В очите й имаше смях. А после се появи нещо по-меко. Нещо като топлина. — Затвори очи и мисли за страната си.

Тя се приближи още повече и свали хавлията от себе си. Гърдите й бяха като два великолепно оформени глобуса, зърната набъбнали от възбуда. Притисна се в него и покри лицето му с ръце. Погледът й бе топъл и непоколебим.

— Готова съм за дипломатическата ти мисия.

Докато събличаше ризата му, Янсън й напомни:

— Правилникът забранява побратимяването.

Тя впи устните си в неговите и всичките му колебания изчезнаха.

— Наричаш това побратимяване? Хайде, всеки знае, че си дълбоко проникващ агент.

Той усети нежната арогантност на тялото й. Устните й бяха меки и влажни, те обходиха лицето му и стигнаха до устата му, приканвайки я към нейната. Пръстите й нежно докосната бузите, скулите, ушите му. Усещаше гърдите й, гладки и твърди, притиснати към неговите гърди, краката й, притиснати към неговите крака.

В този миг неочаквано тя се разтрепери, от гърлото й се изтръгнаха ридания, макар че продължаваше да го прегръща, дори още по-силно Той нежно дръпна назад главата й и забеляза, че бузите й са мокри от сълзи. Видя болката в очите й, болка, която бе предизвикана от страха и от унижението, че той стана свидетел на нейния страх.

— Джеси — промълви нежно той. — Джеси.

Тя поклати безпомощно глава и след това я опря в мускулестата му гръд.

— Никога не съм се чувствала така самотна — призна тя. — Толкова уплашена.

— Ти не си сама — успокои я Янсън. — А страхът е онова, което ни помага да сме живи.

— Ти изобщо не знаеш какво е страх.

Целуна я нежно по челото.

— Много грешиш. През всичкото време изпитвам страх. Както ти казах, това е причината да съм тук сега. Затова сме заедно.

Тя го притисна към себе си с дива страст.

— Искам да правим любов — каза тя. — Искам да чувствам онова, което ти чувстваш. Искам да го почувствам сега.

Две прилепнали тела се търкулнаха върху леглото, пламнали от почти отчаяна страст, извиваха се и тръпнеха в очакване да се слеят в едно.

— Не си сама, любов моя — прошепна Янсън. — Никой от нас не е. Никога вече.

 

 

Орадея, която се намираше в най-западната точка на Румъния, беше на три часа път с кола от Шапошпатак. Както в редица градове на Източна Европа, и там красотата беше нещо като компенсация за бедността след войната. Великолепните минерални бани и високохудожествените сгради от деветнайсети век бяха запазени само защото не е имало средства да бъдат разрушени и заменени с постройките, към които в комунистическия блок имаха предпочитания. За да разбере човек какво му липсва на града, беше достатъчно да види безличния, еднообразен индустриален вид на летището, което приличаше на стотици други из целия континент.

На него обаче щеше да му свърши работа.

Там, на петия терминал, мъжът в жълто-синя униформа притискаше към тялото си папката с документите да не се разпилеят от вятъра. Товарният самолет DHL, префасониран за целта „Боинг“ 727, се подготвяше за директен полет до летище „Дълес“ и инспекторът придружи пилота до кабината. Списъкът с проверките, които трябваше да се направят, беше дълъг: дали бяха завинтени добре капачките на резервоара за горивото, дали беше наред отделението за двигателите; дали върху перките не беше попаднал някакъв чужд материал. Добре ли бяха завинтени болтовете на колесниците; нормално ли бе налягането в гумите; в добро състояние ли бяха елероните, предкрилките и задкрилките, и кормилната вилка…

Накрая инспектира товарното отделение. Останалите членове на летищния персонал отидоха да проверят друг самолет, който се използваше за пренасяне на колети от различните области на Румъния и Орадея. След като пилотът получи разрешение за излитане, никой не забеляза, че мъжът в жълто-синята униформа остана вътре в самолета.

Чак когато машината набра височина, Янсън свали шушляковото инспекторско яке и се настани за пътуването. Летецът, който седеше до него, включи на автопилот и се обърна към своя стар приятел. Бяха минали две десетилетия, откакто Ник Милеску беше служил като военен летец в американските специални части, но обстоятелствата, при които се запознаха с Янсън, предопределиха изграждането на силна и трайна връзка на лоялност. Янсън не му обясни причината да прибегне до подобна хитрост, а Милеску не го попита. За него беше привилегия да услужи на Янсън по всякакъв начин. Това не компенсираше изцяло неговия дълг, но беше по-добро от нищо.

Никой от двамата не забеляза — нямаше как да забележат — мъжа с широкото лице в камиона за хранителни доставки, който киснеше на една от товарните рампи, и чийто напрегнат, бдителен поглед не съответстваше на отегчения и изтормозен вид, който си придаваше. Нямаше как да чуят, че мъжът звънна по клетъчния си телефон веднага щом самолетът излетя. Визуално идентифициране: потвърдено. Плановете за полета: изпратени и уточнени. Дестинация: проверена.

— Ако ти се спи, зад нас има легло — уведоми Милеску Янсън. — Когато летим с помощник-пилот, го използваме понякога. От Орадея до „Дълес“ полетът е десет часа.

От „Дълес“ обаче щеше да стигне с кола за нула време при Дерек Колинс. Може би Джеси бе права, че той нямаше да си тръгне жив от срещата. Но беше риск, който се налагаше да поеме.

— Бих подремнал малко — призна Янсън.

— Тук сме само двамата с теб и няколко хиляди корпоративни документа. Не се задава буря, така че нищо няма да наруши съня ти. — Милеску се усмихна на своя стар приятел.

Янсън му върна усмивката. Пилотът нямаше представа колко грешеше.

 

 

Часовият от Виетконг сигурно си помисли тази сутрин, че американският пленник е умрял.

Янсън се беше отпуснал на земята с клюмнала в неестествено положение глава. Около носа и устата му кръжаха мухи без никаква реакция от страна на измършавелия затворник. Очите му бяха леко отворени, както беше виждал на много трупове. Дали недохранването и болестите не си бяха казали накрая думата?

Часовият отключи клетката и побутна силно затворника с крак. Никакъв отговор. Наведе се и попипа с ръка шията му.

Как само се шокира и ужаси, когато пленникът, тънък като вейка, внезапно обви с крака кръста му като в любовна прегръдка, измъкна пистолета от кобура му и го удари с дръжката по челото. Мъртвият беше възкръснал. Още веднъж, по-силно, той тресна оръжието върху черепа на часовия, който загуби съзнание. Янсън бързо се шмугна в джунглата. Изчисли, че разполага с около петнайсет минути преднина, преди да вдигнат тревога и да пуснат кучетата. Можеше пък кучетата да се затруднят да се движат из гъстата тропическа растителност като него самия в момента, макар да си прокарваше път с ножа и да се движеше като автомат. Чудеше се как въобще се движеше, как успяваше да се задържи на краката си, без да припадне, но умът му не искаше да признае физическата немощ.

Стъпка по стъпка…

Знаеше, че пленническият лагер на Виетконг се намира в района на Чи Чиен, в Южен Виетнам. Долината на юг гъмжеше от бунтовници. От друга страна, представляваше тясна ивица земя и разстоянието до границата с Лаос на запад и до морето на изток не надхвърляше повече от двайсет и пет километра. Трябваше да се добере до крайбрежието. Ако стигнеше до брега на Южнокитайско море, можеше и да се измъкне жив.

Можеше да стигне у дома.

Изстрел от далечината? Не беше свързан с него. Никой не идваше за него. Знаеше го.

Почвата под краката му започна да потъва по някое време на следващия ден, намираше се на брега на широка река. Започна да крачи в тинестата, топла като в баня вода и откри, че стигаше с крака дъното дори на най-дълбокото място. На половината път той забеляза виетнамско момче на отсрещния бряг. Янсън затвори очи уморено и когато ги отвори, видя, че момчето го нямаше.

Халюцинация? Да, вероятно беше така. Сигурно си е измислил момчето. А какво друго си въобразяваше? Наистина ли беше избягал или сънуваше, вероятно мозъкът му се разпадаше заедно с тялото му в мизерната клетка? Може би сънят беше единственото му бягство, на което някога ще се наслади — защо да свършва?

Воден стършел кацна на рамото му и го ужили. Заболя го, доста при това, но същевременно му донесе странно чувство на облекчение. Щом го заболя, значи не сънуваше. Отново затвори очи и ги отвори, погледна към брега на реката и видя двама мъже, не, трима, единият беше въоръжен с автомат АК-47 и изстреля в тинестата вода пред себе си предупредителен откос. Налегна го умора, сякаш го помете вълна, и той бавно вдигна ръце. В очите на стрелеца нямаше милост, нито любопитство, изглеждаше като земеделец, който е уловил плъх.

 

 

На кораба „Музеумбоот“ Джеси Кинкейд изглеждаше като всички останали пътници или поне така се надяваше. Както можеше да се очаква, корабът със стъклен покрив беше пълен с пасажери, които си бъбреха, мотаеха се и щракаха с видеокамерите, докато плаваха по калните канали на Амстердам. Стискаше в ръка шарената брошура за „Музеумбоот“, който „те отвежда до най-значимите музеи, търговски улици и места за отдих и забавления в центъра на Амстердам“. Кинкейд въобще не се интересуваше от пазаруване или музеи, разбира се, но тя забеляза, че маршрутът на кораба включваше и „Принсенграхт“. Какъв по-добър начин за наблюдение, без да те забележат, освен да се присъединиш към група хора, чието занимание бе наблюдението.

Корабът зави и къщата се показа: къщата със седемте еркерни прозореца, централата на фондация „Свобода“. Изглеждаше толкова безвредна и същевременно отблъскваща, сякаш беше залята с помия.

От време на време тя вдигаше пред очите си тридесет и пет милиметрова камера с увеличителни лещи, предназначена за аматьори ентусиасти. Това, разбира се, беше като за начало. Трябваше да измисли начин да стигне по-близо, без да я открият. Но за момента се налагаше да се задоволи с онова, което бе възможно.

Точно зад нея двама неконтролируеми тийнейджъри периодично я побутваха. Родителите им корейци изглеждаха изтощени до смърт. Майката държеше пазарска торба с изрисувани слънчогледи и сувенири от музея „Ван Гог“. Съпругът й със занесен поглед слушаше сказката на туристическия гид на корейски език. Отляво виждате… Отдясно… Тийнейджърите, момче и момиче, непрекъснато се закачаха, побутваха се и периодично се блъскаха в нея. Извиняваха се, но техните хилещи се гласове звучаха най-малкото нахално. Родителите изглеждаха прекалено уморени, за да се чувстват неудобно. А децата небрежно пренебрегваха стрелкащите й погледи.

По едно време си помисли, че сбърка, като не се качи на кораба „Редери Лавърс“, който обещаваше на пасажерите си „незабравима любовна вечер с меню от пет ястия“. Перспективата не беше идеална за сама жена, но тя не знаеше, че е трябвало да избира дали да е прицел на непознати мъже или на непознати деца. Джеси фокусира отново погледа си през камерата.

 

 

Тя не виждаше мъжа, който се поотмести малко от позицията си върху високия покрив над „Принсенграхт“. Чакаше вече твърде дълго, непоносимо дълго, но вече имаше причина да смята, че не е било напразно. Да — ето там, в кораба със стъкления покрив. Тя беше. Нагласи оптичния мерник и всякакви подозрения отпаднаха.

Лицето на американката се виждаше съвсем ясно в обектива. Различаваше дори острата й кестенява коса, високите й скули, чувствените устни. Издиша половината въздух и задържа дъха си, когато кръстчетата на екранчето се застопориха върху горната част от тялото на жената.

Без да трепне, погали спусъка.