Робърт Лъдлъм
Директивата „Янсън“ (40)

Тридесет и девета глава

Ню Йорк Таймс

Предстои сесия на Общото събрание на ООН

Стотици държавни лидери от цял свят

ще се съберат за „диалог между цивилизациите“

От Барбара Корлет

НЮ ЙОРК — У повечето местни нюйоркчани пристигането на стотици чуждестранни държавни глави и високопоставени служители буди сериозно безпокойство. Дали автомобилните кортежи ще предизвикат още по-големи задръствания? За Държавния департамент на САЩ и за дипломатическите среди, от друга страна, грижите са от по-възвишено естество. Възлагат се големи надежди, че Петдесет и осмата сесия на Общото събрание ще доведе до съществени реформи и по-високо равнище на международно сътрудничество. Генералният секретар на ООН Матю Жинсу прогнозира, че сесията ще се превърне във „вододел“ в историята на изпадналата в затруднение организация.

Очакванията бяха подсилени и от слуховете, че на трибуната на Общото събрание може да се появи почитаният филантроп и хуманист Питър Новак, чиято фондация „Свобода“ се сравнява по влияние в света и дори по дипломатически постижения с Обединените нации. Към ООН са задлъжнели с милиарди долари редица страни членове, включително Съединените щати, и генералният секретар не крие, че дължащите се на това ниски заплати и икономии затрудняват набирането на висококвалифицирани служители. Господин Новак, за чиято щедрост се разказват легенди, може да излезе с конкретни предложения как да се облекчи финансовата криза на ООН. Високопоставени служители на организацията намекнаха също, че директорът на фондация „Свобода“ може да предложи да обедини усилията си с ООН в координирането на помощта за засегнатите от бедност и конфликти райони. Господин Новак, който обича уединението, не беше открит за коментар.

Продължава на страница В4.

Всичко щеше да се случи на следващия ден, а какво точно щеше да се случи, зависеше от това колко добра е подготовката им.

Стъпка след стъпка.

Янсън, който бе нает официално от изпълнителното бюро на генералния секретар като външен консултант по сигурността, прекара последните четири часа, обхождайки комплекса на Обединените нации. Какво ли бяха забравили? Янсън се опитваше да се съсредоточи, но умът му бе отнесен.

Беше спал съвсем малко през последните дни, поддържайки се с чисто кафе и аспирин. Стъпка след стъпка. Това беше цивилната разузнавателна мисия, от която зависеше всичко.

Комплексът на ООН се простираше покрай Ист Ривър от Четирийсет и втора до Петдесет и осма улица и беше сам по себе си нещо като остров. Сградата на Секретариата се издигаше на трийсет и девет етажа високо в небето над града. Прочути постройки като Крайслер Билдинг и Емпайър Стейт Билдинг бледнееха в сравнение с нея като дървета, изправени до планина. Онова, което отличаваше сградата на Секретариата, не беше толкова височината, колкото широчината, която заема цяла градска улица. Фасадата и задната стена на сградата приличаха на завеси от синьо-зелено стъкло и алуминий, а всеки етаж бе маркиран с черна редица от ниши, чиято симетрия се нарушаваше само от неравномерно разположените решетки на етажите с техническо предназначение. Двете странични стени бяха облицовани с мрамор от Върмонт, припомни си Янсън, по настояване на бившия върмонтски сенатор, който председателстваше консултативната комисия в щабквартирата и беше постоянен представител на Америка в ООН. В една по-невинна епоха Франк Лойд Райт беше нарекъл Секретариата „суперщайга за пренос на провали по пътя към ада“. Тези думи сега звучаха заплашително далновидно.

По-ниската сграда на Общото събрание, разположена северно от Секретариата, беше по-разчленена като дизайн. Тя представляваше странно извит правоъгълник с чупка в средата, който се разширяваше в двата края. В центъра на покрива също като отстъпка пред сенатора имаше неуместен купол, който приличаше на огромна клапа на турбина. В момента сградата на Общото събрание беше празна и той се възползва да я обиколи неколкократно, като всеки път очите му оглеждаха внимателно педя по педя. Южната стена беше изцяло от стъкло, правейки светло и просторно фоайето за делегатите, над което се издигаха широки бели балкони в три редици. Заседателната зала в центъра на сградата представляваше огромен полукръгъл атриум с тапицирани в зелена кожа седалки, подредени около централния подиум, който приличаше на голям олтар от зелен мрамор, на върха — черен. Над него върху огромна позлатена стена се издигаше кръглото лого на ООН — двете гирлянди от пшеница под стилизирано земно кълбо. По някаква причина логото със своите паралели и меридиани му се видя като образ в центъра на разграфен мерник: земята като мишена.

— „Някои хора искат да напълнят света с глупави любовни песни“ — изтананика фалшиво руснакът.

— Григорий? — извика Янсън в клетъчния телефон. Разбира се, че беше Григорий. Янсън огледа огромния атриум, спирайки погледа си върху големите видеоекрани от двете страни на трибуната. — Добре ли си?

— Никога не съм бил по-добре — отговори Григорий Берман без колебание. — Вече съм вкъщи. Имам частна сестра на име Ингрид. От два дни непрекъснато изпускам термометъра, за да я наблюдавам как се навежда. Какви бедра има само тази млада кобилка — Венера в бели одежди. Ингрид, викам й аз, защо не поиграем на сестри? А тя ми отговаря шокирана: „Меестър Берман, та аз съм сестра.“

— Слушай, Григорий. Имам една молба към теб. Ако не си съгласен, само ми кажи — Янсън му изложи подробностите за няколко минути. Останалото зависеше от Берман.

Руснакът помълча известно време, след като Янсън спря да говори.

— Сега Григорий Берман е шокиран. Това, което предлагаш, господине, е неетично, неморално и незаконно. Това е драстично нарушение на стандартите и практиката в международната банкова система — последва пауза. — Обичам те.

— И аз така мислех — въздъхна с облекчение Янсън. — Ще се справиш ли?

— „Ще се справя с малко помощ от моите приятели“ — изтананика отново Берман.

— Сигурен си, че ще се справиш?

— Попитай Ингрид на какво е способен Григорий Берман — отговори той възмутено. — Какво може Григорий? Какво не може Григорий?

Янсън изключи ериксона и продължи да крачи из залата. Разходи се зад трибуната от зелен мрамор, където стояха ораторите, когато произнасяха речите си, и погледна към редиците от седалки, където щяха да се съберат делегатите. Главните представители на отделните страни щяха да заемат първите петнайсет реда от столове и маси. Върху кръглите маси бяха поставени плакарди с имената на държавите, изписани с бели букви на черен фон. От едната страна бяха подредени табелките с имената на: Перу, Мексико, Индия, Салвадор, Колумбия, Боливия и други, които той не успя да прочете заради сумрака. От другата страна: Парагвай, Люксембург, Исландия, Египет, Китай, Белгия, Йемен, Обединеното кралство и прочие. Редът изглеждаше произволен, но плакардите продължаваха ли продължаваха, знаци на един безкрайно разнообразен и безкрайно разпокъсан свят. Върху дългите маси имаше бутони, които делегатите можеха да натиснат, за да изразят желанието си да вземат думата, както и аудиоустройства за слушалки, по които се осигуряваше симултанен превод на всякакви езици. Зад масите на официалните делегации бяха разположени хоризонтално редиците със седалки за останалите членове на дипломатическите екипи. На тавана от вдлъбнат овал висяха множество лампи, заобиколени от прожектори. Извитите стени бяха облицовани с дърво и изрисувани със стенописи от Фернан Леже. Малък часовник беше закачен точно под балкона, за да се вижда от онези, които говорят. Над балкона имаше още редове със седалки. А зад тях, дискретно отделени със завеси, бяха разположени серия стъклени клетки за преводачите, техниците и членовете на сигурността.

Приличаше на величествен театър и в много отношения беше точно такъв.

Янсън излезе от залата и тръгна към стаите, които се намираха непосредствено до подиума: кабинет на разположение на генералния секретар и „апартамент“ за ръководството. Имайки предвид разположението на охраната и мерките за сигурност, беше невъзможно да се извърши нападение в тези пространства. При третия обход Янсън забеляза нещо, което приличаше на рядко използван параклис или както напоследък го наричаха, стая за медитация. Беше малко тясно помещение със стенописи на Шагал и се намираше надолу по коридора след главния вход на конферентната зала.

Накрая Янсън обиколи западния край на сградата, откъдето щяха да прииждат делегатите. Сигурността беше впечатляваща. Огромните размери на самия Секретариат служеха като щит и предлагаха защита от всички ъгли. Околните улици се затваряха за неофициално движение. Само акредитираните журналисти и членовете на дипломатическите мисии можеха да припарват в района.

Алън Димаръст не можеше да избере по-безопасно място, та дори да се окопаеше в бункер на Антарктида.

Колкото повече проучваше обстановката, толкова повече Янсън се възхищаваше на гениалната тактика в плана за отмъщение. Трябваше да се случи нещо наистина извънредно, за да бъде осуетен, което означаваше, че те разчитаха на нещо, което не можеше да се предвиди.

„Какво общо може да има между праведното и греховното, между светлината и тъмнината“?

Но Янсън съзираше основанието за подобна връзка по-ясно от всеки друг. За унищожаването на този майстор на лъжата и измамата се изискваше нещо повече от хладнокръвни, пресметнати действия и контрадействия от страна на стратезите. Изискваше се необузданата, неутолимата, безумната и, да, безграничната омраза на истински фанатик. По този въпрос спор не можеше да има: най-добрият им шанс да сразят Димаръст беше да прибегнат към единственото, което не можеше да се контролира.

Със сигурност стратезите си въобразяваха, че могат да контролират това нещо. Но те нямаха контрол над него и не можеха да имат. Играеха си с огъня и трябваше да са готови да изгорят.