Робърт Лъдлъм
Директивата „Янсън“ (11)

Десета глава

Не му достигаше въздух, стените на стаята го притискаха. Янсън се нуждаеше да сложи в ред мислите си, трябваше да излезе. Районът около площад „Синтагма“ бе осеян с павилиончета и магазини, които в близост до самия площад ставаха все по-шикозни. Но дори тук се забелязваха символи на глобализацията като „Уендис“, „Макдоналдс“ и „Арбис“. Янсън продължи нататък покрай неокласическите фасади на сградите от деветнайсети век, останали от османската епоха, повечето от които сега бяха държавни учреждения. Закрачи по улица „Херод Атикус“, после излезе на „Василисис Софиас“ и се поспря пред Вули, сградата на гръцкия парламент, огромна, жълтеникавокафява постройка с малки прозорци и дълга галерия с колони от лицевата страна. Отпред пазеха евзони със своите пушки с щикове, кафеникави шапки с пискюли и надиплени фустанели. Дълга редица бронзови щитове върху фасадата отдаваха почит на вече забравени битки.

Потърси по-хладния и по-чист въздух в Националния парк срещу парламента. Сред храстите и дърветата бяха скътани зацапани бели статуи и езерца с рибки. Из храсталаците се стрелкаха стотици улични котки, изпод рошавите коремчета на много от тях стърчаха набъбнали зърна. Колко странно: човек просто можеше да ги отмине, но когато ги забележеше, му се струваше, че навсякъде гъмжи от тях.

Кимна на беловлас мъж, който седеше на една от пейките в парка и гледаше към него. Мъжът отклони погледа си неестествено бързо, като се имаше предвид непринудеността на повечето гърци. Явно нервите на Янсън се бяха обтегнали. Привиждаха му се сенки.

Направи един кръг и се върна в Омония, до голяма степен западнал квартал северозападно от „Синтагма“. Там познаваше един човек със специален бизнес. Спусна се бързо по улица „Стадиу“ покрай дюкянчета и кафенета. Вниманието му бе привлечено от непознато лице, което отново се извърна прекалено бързо, когато го доближи. Дали не си въобразяваше? Опита се да си припомни сцената. Мъж в обикновени дрехи кривеше очи пред уличен знак, когато Янсън свиваше зад ъгъла, след това веднага обърна поглед към едно от магазинчетата. Според Янсън го направи прекалено бързо, като човек, който знае, че не бива да се изпречва пред обекта на наблюдение.

Янсън съсредоточи максимално вниманието си към околните. Една пряка по-надолу забеляза жена на отсрещната страна на улицата, която се взираше във витрината на бижутерски магазин. Но и тук нещо не бе както трябва. Слънцето светеше свирепо върху плоското стъкло и го правеше по-скоро огледало, отколкото витрина. Ако наистина разглеждаше гривните и герданите, щеше да се завърти обратно, с гръб към слънцето, за да си направи сянка, която да възстанови видимостта към магазина. Само няколко минути преди това друга клиентка беше използвала широката си шапка, за да прекъсне притока на слънчевите лъчи. Ами ако човек се интересуваше само от онова, което се отразява във витрината?

Инстинктите на Янсън от работата на терен заговориха. Следяха го. Сега, като се върнеше малко назад, си даваше сметка, че е трябвало да се усети още когато пред сергията с цветя срещу хотела видя мъжа и жената, които се правеха, че разглеждат огромна карта на града, криейки зад нея лицата си. Нелепо голяма. Повечето туристи се задоволяваха с по-малки карти, джобен формат.

Какво, по дяволите, ставаше?

Шмугна се в пазара за месо на Омония, разположен в наподобяваща пещера сграда от деветнайсети век с орнаментирани железни решетки отпред. Върху купчини от счукан лед лежаха планини от дреболии: сърца, черен дроб, шкембета. Неразфасовани трупове на телета, прасета и невероятно едри птици висяха на куки с главите надолу като подрязани в странни форми дървета от плът.

Янсън се огледа. Вляво от него през няколко сергии клиент разглеждаше купчина свински шкембета — същият човек, който бе отместил погледа си от него в Националния парк. Без да покаже, че е забелязал своя наблюдател, Янсън се прикри зад плътна завеса от заклани овце върху куки, закачени на дълга метална пръчка. Между труповете на две от животните забеляза как беловласият купувач бързо загуби интереса си към свинските шкембета. Мъжът тръгна покрай редицата от висящи овце, напрягайки очи да го открие. Янсън дръпна назад един от по-едрите екземпляри, стискайки го за бутовете, и когато мъжът с бялата коса мина покрай него, го блъсна с огромния труп и го запрати върху сергия, отрупана с телешка карантия.

Вдигна се голяма олелия. Янсън се възползва от суматохата и се измъкна бързо към срещуположния край на пазара, а после на улицата. Добра се до намиращия се наблизо универсален магазин от веригата „Ламбропулис“ на ъгъла на улиците „Еолу“ и „Ликургос“.

Фасадата на триетажната постройка беше почти изцяло от стъкло и релефни бетонни плоскости с декоративна мазилка. Спря се пред сградата и занаднича през витрината, докато забеляза мъж с разкопчано жълто яке, който кибичеше пред отсрещния магазин за кожени изделия. Янсън се вмъкна в универмага и се отправи към щанда за мъжка конфекция в дъното на долния етаж. Той заразглежда костюмите, хвърляйки по едно око към огледалата, разположени стратегически високо до тавана като мярка срещу крадци. Минаха пет минути. Дори да имаха човек на всеки изход, никой член на наблюдателен екип не си позволяваше да изгуби от поглед следения обект. Рискът от непредвидими усложнения бе твърде голям.

Без никакво съмнение мъжът с жълтото яке влезе в магазина, мина покрай щандовете и накрая забеляза Янсън. Зае позиция до стойките от хромиран метал и огледални рафтове с изложени върху тях парфюми. Огледалните повърхности щяха да му помогнат да проследи Янсън, в случай че той се опита да се измъкне от дъното на магазина.

Накрая Янсън откачи един костюм и една риза, влезе в пробната и зачака. Беше очевидно, че персоналът не достига и че щандистът имаше повече клиенти, отколкото можеше да обслужи. Нямаше да забележи липсата на Янсън. Това не важеше обаче за човека, който го следеше. Докато минутите се изнизваха, безпокойството му щеше да расте и той щеше да се зачуди защо Янсън се бави толкова. Можеше да си помисли, че се е измъкнал през някой от служебните входове. Нямаше да има друг избор, освен да провери пробните.

След три минути човекът с жълтото яке направи точно това. През цепката на вратата Янсън видя как се отправи към пробните с чифт панталони в цвят каки върху закачалка. Явно мъжът бе изчакал момент, в който край пробните да няма жив човек. Но това бе обстоятелство, от което и двамата можеха да се възползват. Точно когато минаваше покрай вратата, Янсън я блъсна с всичка сила. Изскочи бързо, завлече стъписания мъж в края на нишата с пробните и го набута в едно от служебните помещения.

Трябваше да действа мигновено, преди някой да дойде да провери откъде се е вдигнал шум.

— Само една дума и умираш — предупреди Янсън тихичко зашеметения мъж с нож, опрян в сънната му артерия от дясната страна на гърлото.

Дори в мрачния склад Янсън успя да забележи слушалката, чийто кабел чезнеше някъде из дрехите на мъжа. Откопча с един замах ризата му и дръпна кабела, който бе свързан с радиостанция „Арекс“ в джоба на панталона му. После забеляза нещо като пластмасова гривна върху китката му. Беше локатор, с който всеки момент можеха да определят местоположението му.

Всъщност системата не беше никак прецизна. Явно цялата операция по наблюдението бе организирана набързо с подръчни средства. Същото важеше и за състава на екипа. Не че не бяха обучени, но или нямаха достатъчно опит, или от дълго време не бяха практикували, или и двете. Това не беше работа за всеки. Огледа внимателно човека пред себе си: умореното му лице и меките му ръце. Познаваше този тип — морски пехотинец, който е седял зад бюро дълги години, извикан набързо поради липса на подходящи хора.

— Защо ме следите? — попита Янсън.

— Не знам — отговори мъжът с широко отворени очи.

Беше малко над трийсетте години.

— Защо?

— Така ми наредиха. Но не ми казаха защо. Инструктираха ме да наблюдавам, без да се намесвам.

— Кои са те?

— И аз като теб не знам.

— Шефът по сигурността в консулството — каза Янсън, измервайки с поглед пленника си. — Ти си от наряда морски пехотинци.

Мъжът кимна.

— Колко души сте?

— Само аз.

— Опитваш се да ме преметнеш — изсъска му Янсън и стисна яко подезичния му нерв точно под ченето. Знаеше, че болката е непоносима, затова закри устата на мъжа, за да не извика. — Колко сте? — попита отново.

След миг отмести ръката си, за да му даде възможност да отговори.

— Шест — изпъшка мъжът с изкривено от болка и страх лице.

Янсън можеше да продължи разпита, ако имаше време. Но ако забележеха, че дълго време няма движение, останалите щяха да пристигнат да проверят защо. Освен това подозираше, че мъжът няма какво повече да му съобщи. Пехотинецът беше прикрепен към отдела за борба с тероризма. Едва ли бяха сметнали за нужно да го информират или да му обясняват. Така обикновено постъпваха при извънредни ситуации.

Какво им бе издрънкал Никос Андрос?

Разкъса оксфордската му риза на ленти, завърза китките и глезените му и му запуши устата. Взе със себе си гривната за засичане.

Знаеше как действа този уред. Използваха го като допълнение към радиостанциите „Арекс“, които бяха прословути със своята ненадеждност, особено на градски терен. Да не говорим, че устното комуникиране беше изцяло неприемливо. Тоя тип локатори се използваха от шефа на екипа, за да следи хората си. Всеки от тях сигнализираше за себе си чрез светеща точка върху плосък екран. Ако някой от тях се впуснеше да следи обекта, останалите щяха да разберат със или без устна инструкция.

Янсън навлече жълтото яке на мъжа, нахлупи сивата му шапка и се измъкна през централния вход на универсалния магазин с бързи крачки.

Човекът, който го следеше, беше с почти същия ръст и тегло като неговите, така че отдалеч нямаше да го разпознаят.

Но не биваше да скъсява разстоянието. Янсън побягна по улица „Еолу“ към „Праксителос“, след това сви по „Лека“, знаейки, че движението му се проследява върху светещия екран.

Какво им бе казал Андрос?

Какво беше обяснението за парите в банковата му сметка на Каймановите острови? Кой искаше да го натопи? Не беше ли прекалено скъп метод? Кой имаше на разположение толкова много пари? Във всеки случай не и правителствена служба. Не така стояха нещата обаче с някой високопоставен служител във фондация „Свобода“. Вечният въпрос: Cui bono? Кой имаше полза от това?

Сега, когато Новак бе отстранен, кой във фондация „Свобода“ печелеше? Дали Новак не бе убит, тъй като е надушил някаква грандиозна злоупотреба в собствената си организация, злоупотреба, която преди това бе убягнала от неговото внимание и от вниманието на Марта Ланг?

На тротоара изскочи малко улично коте. Янсън явно наближаваше котешкото царство на Атина, Националния парк. Втурна се да хване котето. Няколко минувачи го гледаха учудено.

— Грета — викна той, грабвайки сивото коте за врата. — Изгубила си си каишката.

Нагласи пластмасовата гривна с локатора около шията на животното. Беше стегнато, но не и неудобно. Доближи парка и пусна бясно съскащото животинче, което се шмугна в храсталаците да търси мишки. После Янсън влезе в кафявата дървена постройка с тоалетните. Свали жълтото яке и шапката и ги изхвърли в коша за отпадъци.

След няколко минути се возеше в тролей единица. Нямаше признаци някой да го следи. Членовете на екипа скоро щяха да пристигнат в парка с котките. Доколкото познаваше сектора Атина, съвсем скоро щяха да пишат обяснения, опитвайки се да се оправдаят за некадърността си.

Секторът Атина. Тук бе прекарал по-голямата част от седемдесетте години. Опита се да си спомни за някой, когото познаваше и който можеше да му обясни какво става и разполагаше с информация отвътре. Много хора му дължаха услуги. Време беше да поиска отплата.

Припомни си образа, преди да се сети за името. Мошеник на средна възраст от екипа на ЦРУ в Атина. Работеше в малък кабинет на третия етаж в американското посолство на улица „Василисис Софиас“ 91 недалеч от Музея за византийско изкуство.

Нелсън Агър беше от познатия вид. Кариерист с нервен стомах и малко встрани от големите идеи. Беше завършил Северозападния университет с магистратура по политология. Макар че успехът и препоръките му бяха подходящи за докторат, не му достигаха, за да се докопа до стипендия или намаляване на таксата. Нуждаеше се за това от подкрепа отвън — фондация, ръководена от Държавния департамент, в неговия случай.

След като се дипломира, стана аналитик, демонстрирайки владеенето до съвършенство на неписаните правила за правене на анализи. Докладите му, някои от които Янсън бе чел, бяха без изключение празнословни, а тяхната безсъдържателност се прикриваше с високопарни фрази. Бяха изпълнени с изрази като „сегашните тенденции е много вероятно да се запазят“ и с такива хитроумни думички като „нарастващо“. По този начин тенденциите се определяха така, че да не се обвързват с резултатите. „Крал Фахд ще се сблъсква с все по-нарастващи трудности да държи нещата под свой контрол“ — прогнозираше той всеки месец за бъдещето на саудитския лидер. Фактът, че владетелят продължаваше да държи властта година след година и че отстъпи от нея след двайсетгодишно управление, вследствие на сърдечен удар, ни най-малко не го притесни. В края на краищата той никъде не бе конкретизирал срок, в който крал Фахд ще загуби контрола. За Сомалия веднъж Агър бе написал следното: „Ситуацията и обстоятелствата все още не са се развили в достатъчна степен, за да е възможно да се определи със сигурност кой ще поеме властта и каква политика ще следва.“ Анализът наистина беше железен — абсолютно необорим и лишен от всякакъв смисъл.

Слаб, оплешивяващ, върлинест, Нелсън Агър беше от типа хора, към които оперативните агенти се отнасяха с пренебрежение. Липсата на физически качества обаче той компенсираше с невероятна вещина в канцеларската работа. Каквито и други качества да притежаваше този бюрократ, той бе преди всичко майстор в оцеляването.

Той беше негова пълна противоположност и Янсън нямаше приемливо обяснение защо двамата се разбираха толкова добре. Донякъде това се дължеше на факта, че Агър не си правеше никакви илюзии за себе си. Беше циник, да, но не като надутите нравоучителни кретени във Фоги Ботъм^[1] и никога не си придаваше важности, поне не в присъствието на Янсън. Опитът на Янсън му бе показал, че най-опасни са некадърниците с идеи и грандиозни планове. Агър, макар да не беше гордост за професията, правеше повече добрини, отколкото злини.

Но ако Янсън беше честен пред себе си, трябваше да признае още една причина, поради която двамата се разбираха. Чисто и просто Агър го харесваше и му се възхищаваше. Писарушките, бранейки със зъби и нокти мястото си в системата, обикновено се отнасяха с високомерие към оперативните. За разлика от тях Агър, който веднъж шеговито нарече себе си „безгръбначно мекотело“, никога не криеше възхищението си.

Или своята благодарност. Преди години Янсън понякога му пращаше тайно по някое разузнавателно сведение, за да може Агър да стъкми аналитичния си доклад, преди разузнавателната информация да пристигне по официалните канали. Посредствеността в аналитичната дейност бе толкова голяма, че един служител се нуждаеше от няколко подобни удара, за да си спечели репутацията на отличен аналитик.

Нелсън Агър бе човекът, към когото можеше да се обърне за помощ. Каквито и слабости да имаше той в света на международното разузнаване, по отношение на разузнаването в рамките на собствената си служба беше ненадминат. Той бе наясно кой е любимец и кой е в немилост, кой на кого има зъб, кой е на път да се издигне. Трябваше да му се признае също, че макар да се бе превърнал в разпространител на клюки, самият той никога не ставаше обект на клюки. Нелсън Агър можеше да хвърли светлина върху онова, което ставаше, ако въобще някой можеше. Нищо в сектора Атина не се случваше без знанието на малкия, но сплотен колектив на ЦРУ.

Янсън се настани в кафенето на улица „Василисис Софиас“ точно срещу американското посолство. Докато пиеше силното и сладко кафе, както жителите на Атина го обичаха, той набра номера на телефонната централа на главната агентура върху своя двучестотен „Ериксон“.

— Търговският протокол — отговори гласът.

— Агър, ако обичате.

Минаха няколко секунди, през които чу три сигнала, разговорът се записваше.

— За кого да предам?

— Александър — отговори Янсън. — Ричард Александър.

Минаха още няколко секунди, преди да чуе гласа на Агър.

— Отдавна не сме се чували — каза той. Гласът му звучеше неутрално, без грам емоция. — Радвам се, че ми се обаждаш.

— Какво ще кажеш за по една чашка? — Каза го с умишлено безизразен глас. — Можеш ли да излезеш? Ще те чакам в кръчмата на „Лакитос“…

— Имам по-добра идея — отвърна Агър. — Кафенето на „Пападима“. „Каладза“. Помниш ли го? Малко по-далече, но храната там е превъзходна.

Янсън усети прилив на адреналин. Контрапредложението дойде някак много бързо. А и двамата знаеха много добре, че в „Каладза“ храната беше отвратителна. Бяха го обсъждали последния път, когато се видяха преди четири години.

— Най-гадната в града — беше казал тогава Агър, след като опита хапка от съмнително на вид ястие от калмари.

— Чудесно — отговори му Янсън сърдечно за пред онзи, който ги подслушваше или щеше да прослуша разговора. — Имаш ли клетъчен телефон?

— Кой в Атина няма?

— Вземи го. Ако нещо ме задържи, ще те уведомя.

— Добра идея — отговори Агър. — Добра идея.

От кафенето на „Василисис Софиас“ Янсън видя как Агър излезе през страничния вход и тръгна надолу по улицата в посока към военноморската болница, откъдето щеше да излезе на улицата към „Каладза“.

След това забеляза и онова, което се опасяваше, че може да забележи. Малко след Агър от сивата тухлена пристройка към посолството изскочиха мъж и жена и тръгнаха в същата посока. Имаше опашка.

А писарушката не притежаваше и най-елементарни умения да я забележи.

Който и да бе подслушвал разговора им, бе разпознал псевдонима му и бе реагирал незабавно. Явно бяха предвидили възможността Янсън да се свърже с аналитика заради взаимоотношенията им.

Агър се смеси с тълпата пешеходци, които се носеха към парка „Еутериас“. Скоро върху тротоара се появиха мъжът и жената.

В „Каладза“ щеше да е прекалено рисковано. Срещата щеше да се състои на място по негов избор. Янсън пъхна няколко драхми под чашата с кафето и тръгна към Ликавитос. Ликавитос беше най-високият хълм в Атина. Обраслите му с гори склонове се издигаха над града като зелен купол. Ликавитос беше най-предпочитаното място за необичайни срещи. Той привличаше посетителите с гледката към града, от която на човек му спираше дъхът. За него бе привлекателен, тъй като високият терен изключваше възможността екип за наблюдение да заеме позиции незабелязано. Разполагаше само с малък бинокъл. Дали не беше параноя усещането му, че няма да му е достатъчен?

Въжената железница тръгваше на всеки двайсет минути от булевард „Плутарику“ във височинния район Колонаки. Отваряйки си очите на четири, Янсън се изкачи с въжената железница до върха на хълма, където на височина близо хиляда стъпки те обземаше благодатното чувство, че си избягал от непоносимия смог. Върхът бе осеян с обсерватории и кафенета. На най-високото място се издигаше малкият бял параклис „Свети Георги“ от деветнайсети век.

Янсън телефонира на Агър от клетъчния телефон.

— Промяна в плановете, старче — каза му той.

— Казват, че промяната е хубаво нещо — отвърна Агър.

Янсън замълча за миг. Дали да му каже за опашката? Слабият трепет в гласа на Агър му подсказа, че е по-добре да не го прави. Агър не знаеше как да се изплъзне от преследвачите, а всеки аматьорски опит да го направи щеше да привлече още повече вниманието им. Освен това можеше да се изнерви, да се уплаши и дори да реши да се върне в кабинета си. За предпочитане бе да му посочи маршрут, който щеше да накара преследвачите му волю-неволю да се откажат.

— Имаш ли писалка? — попита Янсън.

— Самият аз съм писалка — въздъхна аналитикът.

— Слушай внимателно, приятелю. Искам от теб да се качиш последователно на следните трамваи.

Янсън му даде подробни инструкции.

— Доста заобиколен път — каза Агър.

— Довери ми се — отговори Янсън.

Онова, което щеше да разколебае професионален преследвач, не беше физическото усилие, а малките шансове да остане незабелязан. В подобни ситуации тайните агенти предпочитаха да прекратят наблюдението, отколкото да рискуват да се изложат на показ.

— Добре — примири се Агър с глас на човек, който съзнава, че няма друг избор. — Разбира се.

— Сега слушай, след като се качиш на Ликавитос, ще тръгнеш по пътеката към театъра. Ще се срещнем пред фонтана.

— Ще ми трябва, да речем, един час?

— Добре, ще се срещнем след час.

Янсън се опита да изглежда спокоен. Гласът на Агър звучеше нервно, много по-нервно от обикновено, а това не беше хубаво. Можеше да го направи излишно предпазлив и непродуктивен до такава степен, че да се взира прекалено в несъществените неща, да притъпи способността му да разсъждава трезво.

Янсън мина покрай много приятно кафене на склона с бежови пластмасови столове, покривки с цвят на праскова и тераса с тъмносини плочки. Наблизо имаше градина с мраморни скулптури в модерен стил. В нея се разхождаха двама тийнейджъри, облечени в бели мъжки ризи, които падаха свободно около немъжествените им все още тела и се вееха насам-натам от лекия ветрец. Изкуфяла старица, която стискаше в ръка торба, пълна със стар хляб, хранеше претъпканите вече гълъби.

Янсън зае позиция в боровата гора и започна да проучва подробно хората наоколо. В неработните дни атиняните търсеха убежище тук от жегата и задушливия смог. Забеляза японско семейство. Мъжът държеше миниатюрна видеокамера с размера на апаратите за моментални снимки, свидетелство за изобретателността на битовата електроника. Мъжът снимаше съпругата си на изключителен фон — цяла Атина в краката й.

Минаха пет минути, десет, после петнайсет, все повече хора идваха и си отиваха, както изглеждаше, в случаен порядък. И все пак не всичко бе случайно. На около трийсет метра вляво под него мъж с шарена риза рисуваше пейзаж върху голям скицник с широк размах и кръгообразни движения. Янсън фокусира бинокъла си върху яките му ръце. В едната ръка държеше пастел, с който нанасяше върху скицника щрихи напосоки. Каквото и да го интересуваше, това не беше пейзажът пред очите му. Янсън се съсредоточи върху лицето му и нещо го жегна. Този човек въобще не приличаше на американците, които срещна преди това. Якият му врат, напращял през яката на ризата, студените очи подсказваха, че мъжът е професионален убиец, оръдие за стрелба. Тръпки полазиха Янсън.

Диагонално в срещуположната посока друг мъж четеше вестник. Беше облечен като бизнесмен, с очила и светлосив костюм. Янсън го разгледа внимателно: устните му мърдаха. Не четеше на глас, тъй като продължи да говори и когато погледът му се отмести. Установяваше връзка с някого. Микрофонът бе нагласен или във вратовръзката му, или на ревера. Разговаряше с някой, който имаше слушалка в ухото.

С кого?

Червенокосата жена със зелена памучна рокля? Не. След нея вървяха десет деца. Явно беше учителка и беше довела децата на излет. Никой оперативен агент не би изложил себе си на хаоса и непредвидимостта на група дечурлига.

На стотина стъпки над фонтана, където си бяха определили среща с Агър към четири часа, Янсън продължи да оглежда внимателно околността. Очите му шареха из покритите с чакъл пътеки, занемарените тревни площи и шубраците.

Изводът му бе, че вместо неопитен американски екип бяха пратили местни таланти, хора, които познаваха терена и можеха да реагират бързо.

Но какво им бяха наредили?

Продължи да наблюдава фигурите върху полегатия хълм, внимавайки за всякакви аномалии. Сега бизнесменът похъркваше с подпряна брадичка върху гърдите си, правейки се, че се е унесъл в следобедна дрямка. Само периодичното раздвижване на устните му — явно от време на време осъществяваше връзка, мърморейки в микрофона, най-малкото, за да разсейва скуката — разваляше илюзията.

Двете лица, които идентифицира, бизнесменът с вестника и художникът със скицника, без съмнение бяха гърци, а не американци. Личеше много ясно от физиономиите им, от облеклото, дори от държането им. А също по езика, на който говореше бизнесменът. Янсън не можеше да чете много добре по устните, но бе сигурен, че мъжът говореше на гръцки, не на английски.

Но, за Бога, защо го следяха? Наличието на уличаващи данни не обясняваше само по себе си предприетите действия. Янсън бе работил като агент на една от най-секретните разузнавателни служби на САЩ в продължение на двайсет и пет години. Знаеха всичко за него и внимателно го бяха наблюдавали. Ако наистина се стремеше да натрупа пари, отдавна да го е направил, при това по сто различни начина. И въпреки това явно си бяха помислили най-лошото за него.

Какво ги бе променило? Нещо, което бе направил, или което мислеха, че е направил? Дали му бе известно? Нещо, което го правеше заплаха за стратезите във Вашингтон, намиращ се на половин свят разстояние от този античен хълм в центъра на Атина.

Дали още някой го следеше? Слънцето блестеше ярко и му пречеше да вижда добре, но въпреки това Янсън огледа внимателно всяка педя земя пред себе си, докато накрая го заболяха очите от напрягане.

В четири часа се появи Агър, видимо неспокоен. Беше свалил лененото си сако и го носеше метнато през рамо, а синята му риза на райета бе подгизнала от пот. За свикналия на заседнал живот аналитик, който рядко се отдалечаваше от кабинета си с климатик, идването на хълма бе тежко изпитание.

От прикритието си под боровете Янсън видя как Агър се настани върху дългата мраморна пейка около фонтана и дишайки тежко, започна да търси с очи някогашния си приятел по чашка.

Янсън се снижи към земята.

Съсредоточи се към мъжа, който се правеше на художник. Сплашване? Само наблюдение? Фактът, че беше грък, го притесняваше. Хората, които го следяха на улицата, бяха американци от разузнавателния екип към посолството. Не бяха аматьори, но и не показаха кой знае какви професионални умения. Явно бяха най-доброто, което са можели да съберат за краткото време, с което са разполагали след получаването на заповедта. В секцията в Атина не са знаели предварително, че той ще се появи в града. В края на краищата той сам бе взел решението, при това импулсивно, само дванайсет часа преди да пристигне.

Но тези гърци? Кои бяха? Не вярваше да са служители на ЦРУ. Бяха професионалисти, на които бяха възложили поръчка. От типа хора, които гледаш да са ти подръка, в случай че ти дотрябват. Често те се нагърбваха с наказателни мисии, каквито официалните членове на екипите по сигурността нямаха право да изпълняват.

Но Янсън осъзнаваше, че се увлича. Едва ли имаха заповед да го убият. Не още.

Запълзя по корем, прикривайки се зад дивата растителност и зад дългата каменна ограда. Гъсталакът забавяше движението му. Острите стръкове трева го гъделичкаха по носа. Високи бурени растяха на групи през няколко стъпки и Янсън внимаваше да не ги разклаща, за да не се издаде. След две минути вдигна бързо глава зад прикритието си, за да се увери, че е стигнал на няколко крачки от човека със скицника. Мъжът стоеше прав, пастелът бе захвърлен небрежно на земята като фас.

Беше с гръб към него и Янсън ясно виждаше якото телосложение на „художника“. Мъжът без никакво съмнение бе насочил очи към Агър, който седеше върху мраморната пейка до фонтана. Янсън напрегна мускулите си, за да е готов да реагира веднага. Забеляза, че гъркът бръкна за нещо под шарената си риза.

Янсън грабна един камък от скалистата тераса, като внимаваше да пази абсолютна тишина. Всеки неочакван шум, като например почукване между два камъка, щеше да накара мъжа да се обърне веднага. Янсън вдигна камъка над главата си и го метна с всичка сила, целейки се в тила му. Мъжът тъкмо се обръщаше, когато бе цапардосан. Олюля се и се просна на земята. Янсън скочи върху него и го сграбчи за косата, запушвайки с ръка устата му. Притисна го с гръб към оградата.

Измъкна от колана на панталона му плоско оръжие — мощен автоматичен пистолет „Валтер“ Р99 — и забеляза, че е с перфориран цилиндър, здраво закрепен. Оръжие със заглушител: предназначено за стрелба, не за сплашване, Мъжът беше професионален убиец с професионална екипировка. Янсън прокара пръсти по бродираната яка, за да открие микрофона и да се увери, че радиостанцията не е включена. Измъкна малкото тъмносиньо пластмасово дискче с меден кабел, който излизаше изпод ризата.

— Кажи на приятеля си, че има тревога! — нареди той, шепнейки в ухото му. Знаеше, че не биха поверили задачата на човек, който не говори английски и може да разбере грешно заповедите. — Уведоми го, че си предаден! Каквато е истината.

— Ден омило, тин Аглики — каза мъжът.

Янсън започна да натиска гърлото на мъжа с коленете си, докато той започна да се дави.

— Не говориш английски, така ли? Тогава нямам никаква причина да не те убия.

Очите на мъжа се разтвориха широко.

— Не! Моля ви, ще направя каквото искате.

— И запомни — каталавено елиника — разбирам гръцки.

Беше почти вярно.

Гъркът включи микрофона и заговори, без повече да се опъва, тъй като Янсън опря собствения му валтер към слепоочието му.

След като съобщението бе предадено, той блъсна убиеца в каменната ограда. Тъй като по-голямата част от силата на удара пое черепът му, гъркът щеше да е в безсъзнание поне час или дори два.

През бинокъла Янсън видя как бизнесменът със светлосивия костюм стана рязко и закрачи към гората. Начинът, по който носеше вестника си, показваше ясно, че той му служеше да крие нещо в него. Очилатият бизнесмен се огледа внимателно и се мушна в залесената площ, а ръката му все още бе увита в екземпляр на атинския всекидневник „Елефтеротипия“.

Янсън погледна часовника си. Доста време бе минало и Агър можеше да се притесни и да реши да се върне в посолството. Беше стандартна процедура в случай на неявяване. Не бива да чакаш повече от определен период от време.

Янсън бързо зае позиция в края на пътеката. Когато бизнесменът се появи, Янсън изскочи и го блъсна с валтера по лицето, изпочупвайки зъбите и костите му. От устата му бликна кръв, която оплиска бялата риза и сакото му. Вестникът падна и пистолетът със заглушител дрънна върху каменната настилка. Без да губи време, Янсън обърна ревера на сакото и видя малкия тъмносин диск — същия като на другия грък.

Янсън мушна валтера в колана си и избърса от ръката си малко петно кръв. Почувства вътрешна пустота. През последните няколко дни се върна към всичко онова, което се бе зарекъл да изостави — насилието, рискованата игра, смъртоносните хватки, попрището на закоравелия убиец. Но сега не разполагаше с време да се вглежда в празнотата в себе си. Трябваше да се съсредоточи, да анализира, да действа.

Кои бяха другите? Не бе успял да ги открие. Японският турист? Възможно, но малко вероятно.

Трябваше да рискува.

Янсън тръгна към Агър, който продължаваше да седи на мраморната пейка и да се поти яко.

— Пол — каза Агър. — Слава Богу! Започнах да се безпокоя, че нещо се е случило с теб.

— Движението по „Василисис Софиас“. Бях забравил колко е натоварено в този час на деня.

Янсън сметна, че е по-добре да не го тревожи засега. Агър беше писарушка и подобни явки излизаха извън територията на неговата дейност, дори бяха нарушение на процедурите. Според правилника за всеки опит за установяване на контакт от бивш служител на разузнаването трябваше да се докладва незабавно. Агър беше нарушил правилата още като се съгласи да се срещнат и сигурно нервите му се бяха опънали от шубе.

— Господи, какви бяха тия маневри из целия град. Това шпионска игра ли е? — Усмихна се уморено. — Не ми отговаряй. Толкова се радвам, че се обади, Пол. Тревожех се за теб, наистина. Не знаеш какви гадости говорят по твой адрес.

— Успокой се, стари приятелю — отвърна му Янсън.

Агър като че ли се поуспокои от увереността и самообладанието на Янсън.

— Но аз съм сигурен, че ще успеем да оправим нещата, каквито и да са те. Смятам, че ще се оправим. Остави тия вашингтонски бюрократи на мен. Довери ми се, никой не познава по-добре писарушката от самата писарушка.

Янсън се разсмя главно заради Агър.

— Сутринта забелязах, докато вървях по „Стадиу“, нещо, което ми напомни на другарска сбирка на служителите по сигурността в посолството. Никога досега не съм бил толкова популярен.

— Пълна идиотщина — каза Агър, — но се говори, че си приел някаква работа, която не е трябвало да приемаш, Пол.

— И?

— Всички искат да знаят кой ти е възложил работата. Според някои става дума за шестнайсет милиона.

— Как може някой да си го помисли, Исусе. Всички ме познават.

Погледът на Агър го изучаваше.

— На мен няма какво да ми обясняваш. Виж, всички са откачили. Но аз съм убеден, че можем да оправим нещата. — След това почти небрежно добави: — Е… вярно ли е, че си приел работата?

— Да, приех да свърша нещо за Питър Новак. Неговите хора се свързаха с мен. Имах дълг към него. Както и да е, бяха ме препоръчали от Държавния.

— Слушай, работата е там, че от Държавния департамент отричат.

— Какво?

Вдигна рамене извинително.

— Държавният департамент отрича. ЦРУ също. Не знаят дори какво точно се е случило на Анура. Съобщенията са противоречиви, най-малкото непълни. Но се говори, че са ти платили да направиш така, че Питър Новак никога да не напусне острова.

— Това е безумие.

Агър отново вдигна рамене безпомощно.

— Интересно, че използваш тази дума. Казаха ни, че ти си обезумелият, макар че формулировката е по-завързана. Асоциативно разстройство. Посттравматична реакция…

— Изглеждам ли ти луд, Агър?

— Разбира се, че не — отговори веднага Агър. — Разбира се, че не. — Последва неловка пауза. — Но виж, всички знаем какво си преживял. Месеци мъчения във Виетнам. Искам да кажа, побоищата, глада — сигурно ти се е отразило. Рано или късно ще ти се отрази. Исусе, онова, което си изтърпял… — След това добави с по-тих глас: — Да не говорим за нещата, които ти си извършил.

Ледени тръпки полазиха Янсън.

— Нелсън, какви ги дрънкаш?

— Просто, че има много хора, които се тревожат по цялата верига на разузнаването.

Наистина ли смятаха, че е откачил? Ако бе така, нямаше да го оставят да се разхожда свободно, не и с информацията, която един бивш агент от Консулски операции имаше в главата си — познаването на процедурите, информаторите, мрежите, които все още действаха. Изтичане на информация можеше да разруши структури, градени с години, така че нямаше да го допуснат. Янсън много добре знаеше каква е официалната процедура в подобни случаи.

Въпреки непоносимата жега го втресе.

Агър се разсмя притеснено.

— Не съм експерт в тия неща. Говорят, че си изглеждал благонадежден, убедителен, стабилен, но че шестнайсетте милиона са те поблазнили. Аз поне не бих устоял.

— Нямам никакво обяснение за тия пари — каза Янсън. — Може би фондация „Свобода“ има навика да плаща по ексцентричен начин. Стана дума, че ще ми платят. Но не сме преговаряли, не сме уточнявали сумата. Виж, мотивацията ми беше морална. Беше дълг на честта. Знаеш защо.

— Пол, приятелю, искам да изясня всичко това и ще направя всичко по силите си, знаеш много добре. Но трябва да ми помогнеш. Дай ми малко информация. Кога хората на Новак се свързаха с теб за първи път?

— В понеделник. Четирийсет и осем часа след отвличането на Новак.

— А кога са били прехвърлени първите осем милиона?

— Накъде биеш?

— Парите са преведени преди деня, за който твърдиш, че са те потърсили. Преди да знаят, че ще се съгласиш. Преди да са наясно дали ще се наложи да бъде измъкнат. Няма логика.

— Някой попита ли ги за това?

— Пол, те нямат представа кой си ти. Те не знаят за отвличането. Те дори не знаят, че шефът им е мъртъв.

— А как реагираха, когато им казахте?

— Не сме.

— Защо?

— Заповед от горе. Ние събираме информация, а не я разпространяваме. А като стана дума за събиране на информация, затова нашите хора искат да те разпитат. Това е единственият начин. Ако не се явиш, ще си направят съответни изводи и ще предприемат съответни действия. Нали така? Да продължавам ли?

— Господи!

— Пол, трябва да ми се довериш. Можем да оправим тая каша. Но трябва да дойдеш. Трябва.

Янсън изгледа аналитика подозрително. Не му убягна начинът, по който тонът му стана по-малко почтителен и по-малко загрижен в хода на разговора.

— Ще си помисля.

— Това значи не, нали? — попита Агър. — Няма да е добро решение.

Докосна с небрежен жест ревера на сакото си и промуши пръста си през илика.

Сигнализираше на останалите.

Янсън се протегна и обърна ревера. От обратната страна се показа познатият тъмносин диск. Вцепени се.

Гърците не бяха опашка. Бяха подкрепление. Следващият им ход беше насилствено отвличане.

— Имам един въпрос, свързан с времето — каза Янсън. — Кога се получи заповедта?

— Имаш предвид заповедта за издирването ти? Не си спомням.

— Кога?

Янсън застана така, че да прикрие действията си от погледите на случайни минувачи, измъкна валтера и го насочи към аналитика.

— О, Боже, о, Боже — извика Агър. — Пол, какви ги вършиш? Тук съм да ти помогна. Искам само да ти помогна.

— Кога?

Янсън притисна валтера със заглушителя в гърдите на Агър, който веднага проговори.

— Преди десет часа. На съобщението беше отбелязано 10,23 часа източно време.

Агър се огледа, без да може да прикрие ужаса, който го обземаше.

— И какви бяха инструкциите, в случай че откажа да се явя? Имаше ли заповед за ликвидиране?

Той притисна револвера още по-силно към гръдната кост.

— Престани! — викна Агър. — Причиняваш ми болка.

Говореше високо, сякаш се е паникьосал. Но макар да не беше оперативен агент, Агър не беше и аматьор. Колкото и да се уплаши, не изпадна в истерия. Виковете му не бяха предназначени за Янсън. Опитваше се да предупреди останалите.

— Да не би да очакваш компания?

— Нямам представа за какво говориш — излъга Агър.

— Съжалявам. Трябваше да те предупредя по-рано. Гръцките ти приятели са възпрепятствани.

— Ах, ти, мръсно копеле!

Думите изригнаха като вулкан, а лицето му пребледня — не от страх, а от гняв.

— Ще ти поднесат извиненията си веднага щом дойдат в съзнание.

Очите на Агър се разшириха.

— Исусе, значи всичко, което говорят за теб, е истина. Ти си неконтролируем!