Робърт Лъдлъм
Директивата „Янсън“ (21)

Двадесета глава

Насили се да се съсредоточи в лицето на убийцата си. Искаше да гледа смъртта в очите.

Но онова, което видя, бе объркване, изписано на физиономията й. Тя премести оръжието си няколко градуса наляво и натисна спусъка.

Стрелецът на съседния покрив се олюля назад и се катурна от покрива.

Какво, по дяволите, ставаше?

Незабавно последва проглушителен тътен на автоматично оръжие, насочено не срещу него, а срещу нея. От декоративния корниз, зад който тя се бе прикрила, се отчупи парче, оставяйки след себе си облак прах.

Да не би някой да го спасяваше от убийцата от парка „Риджънтс“?

Опита се да разгадае сложната ситуация. Явно имаше два екипа. Единият използваше американско снайперистко оборудване, екипът от Консулски операции. А другият? Някакъв странен вид оръжие. Нередовни войници. Наемници. Ако се съдеше по куршумите и екипировката, източноевропейски.

Кой ги бе наел?

Врагът на моя враг е мой приятел. Ако старата поговорка бе вярна в този случай, онзи, за когото работеха, наистина не беше неприятел. Но беше ли вярно?

Мъжът с автомата, руски модел АКС-74, сега се показваше над парапета и се опитваше да си осигури по-добър ъгъл към жената.

— Хей — викна му Янсън.

Мъжът — Янсън беше достатъчно близо, за да забележи грубите му черти, присвитите очи и брадата му на два дни — му се ухили и се обърна към него.

Пусна в действие автомата.

Когато огънят застигна покрива, Янсън се претърколи и полетя по наклонения плочник. Отломък от камък профуча край ухото му, а мястото, откъдето се премести миг преди това, бе пометено от мощна стрелба. Изподра челото си на разкъртената мазилка и поряза дланта си върху нащърбена керемида. Накрая тялото му се блъсна в балюстрадата. Целият се разтресе и му прималя. И все пак можеше да е и по-лошо — да се пльосне от високия покрив право върху асфалта.

Дочу викове от всички посоки. Замаяният му мозък се напъваше да асимилира звуците, които ту кънтяха, ту заглъхваха.

Какво се случи? Жената го държеше на мушката си. Беше й в ръцете.

Защо се отказа да стреля?

А другият екип, кои бяха хората в него? Ангъс Фийлдинг спомена за сенчестите врагове, които Новак си бе създал сред корумпираните източноевропейски олигарси. Дали не беше частна милиция? Всички признаци говореха за нещо подобно.

Той беше тяхна мишена. Но същото се отнасяше за екипа от Консулски операции. Как беше възможно това?

Не разполагаше с никакво време. Промуши пистолета между богато украсените перила от варовик и даде два бързи изстрела. Мъжът с АКС-74 се олюля и издаде гърлен звук. Единият от куршумите бе пробил гърлото му, от което бликна като фонтан артериална кръв. Той падна върху керемидите, а с него падна и оръжието, закачено с пластмасов ремък през рамото му.

Автоматът можеше да се окаже спасението за Янсън, стига да успееше да го достигне.

Сега Янсън се изправи върху балюстрадата и прескочи късото разстояние до съседната къща. Имаше цел. АКС-74: смъртоносен автомат. Не успя да стъпи добре на краката си и през левия му глезен премина болка като електрически ток. Куршум прелетя през въздуха само на сантиметри от главата му и той се хвърли върху керемидите на няколко стъпки от човека, когото току-що бе застрелял. Блъсна го познатата миризма на кръв. Протегна се и измъкна автомата, като преряза ремъка с джобно ножче. Без да променя позицията си, проточи шия, за да се огледа и да се намести по-добре. Геометричната структура на покривите беше измамна, както вече разбра. Върховете се издигаха перпендикулярно един спрямо друг, но ъглите не бяха наистина прави. Парапетите изглеждаха паралелни, но не бяха паралелни. Стрехите изглеждаха на едно ниво, но не бяха на едно ниво. Корнизите и балюстрадите, строени и престроявани през вековете, се бяха слегнали или изместили тук-таме, което не се забелязваше на пръв поглед. Янсън знаеше, че човешкият мозък има силната нагласа да пренебрегва подобни несъвършенства. Зрителното възприятие обикновено се адаптираше според представите. Но когато нещата опрат до траекторията на куршум, незначителните несъвършенства можеха да се окажат решаващи. Интуицията трябваше да се превъзмогне отново и отново с безпристрастните данни на оптичните уреди.

Янсън опипа мъртвия мъж, докато откри и измъкна от джоба му малък прибор с две огледала под ъгъл, прикачени към продълговат телескоп, който приличаше на антена за транзистор. С тях си служеха командосите при градски условия. Нагласи внимателно огледалата и изтегли нагоре металната пръчка. Издигайки я над корниза, той щеше да прецени какви други заплахи го дебнат, без да излага себе си на опасност.

Оръжието, което Янсън държеше в ръцете си, трудно можеше да се определи като прецизно, тъй като не беше лазерно, а помпа.

Онова, което видя, не беше окуражаващо. Убийствената брюнетка не бе мръднала от позицията си. Стрехите, върховете и подпорните греди го прикриваха засега, но тя щеше да реагира на всяко движение и той не можеше да смени местоположението си, без да се покаже.

Един куршум се заби в комина, откъртвайки парче от вековните тухли. Янсън завъртя наподобяващия перископ прибор, за да разбере откъде е дошла стрелбата. През един покрив с карабина М40, притисната към раменете му, бе заел позиция негов бивш колега от Консулски операции. Позна го по широкия нос и живите очички: специалист от старата школа на име Стивън Холмс.

Янсън се придвижи внимателно, прикривайки се от жената зад стърчащия тухлен фронтон, докато пълзеше по наклонения покрив. Трябваше да изпълни следващата стъпка прецизно, иначе щеше да е мъртъв. Държейки главата си приведена, той издигна дулото на АКС-74 над покрива. Разчиташе на паметта си за видяното през перископа, когато изстреля един откос към дългата цев на пушката. Метален звук, предизвикан от удара на куршум върху цев, направена от твърда сплав, му подсказа, че е успял.

Сега повдигна главата си над равнището на покрива и стреля отново, като този път се прицели по-точно. Куршумите със стоманени върхове се забиха в цевта на карабината М40 на Холмс и тъмнозелената тръба се раздроби на парчета.

Холмс беше беззащитен и когато очите му срещнаха очите на Янсън, имаше отчаяния поглед на човек, който е сигурен, че ще умре.

Янсън поклати глава с отвращение. Холмс не му беше враг, дори той да си мислеше обратното. Янсън се обърна и надникна през една от пролуките в полукръглия фронтон. Забеляза брюнетката по диагонал на срещуположната страна. Дали щеше да приложи един от своите специалитети, двоен изстрел? Беше видяла всичко и знаеше, че колегата й е обезвреден и сега трябва да покрива по-голям периметър. Дали щеше да изчака, докато той се измъкне от прикритието си? Приличащата на цепнатина пролука беше твърде тясна и дълбока, за да позволява точен изстрел от диагонал. Налагаше се да чака. Времето беше най-добрият приятел на снайпериста, както и негов смъртен враг.

Той присви очи и взе лицето й на фокус. Тя не беше в позиция за стрелба. Беше се отместила от мястото, където преди това лежеше като прикована, и гледаше неспокойно към колегата си. Миг по-късно Янсън долови някакво движение зад нея, а после видя как една от капандурите на тавана се отвори с трясък и отвътре изскочи грамаден мъж. Той удари брюнетката по главата с нещо, което Янсън не можа да различи. Вероятно с приклада на пушката си. Тъмнокосата жена се отпусна безжизнено върху парапета, явно в безсъзнание. Гигантът грабна снайперската й пушка и стреля два-три пъти вдясно от себе си. Пронизителният писък откъм съседния покрив му подсказа, че поне единият от изстрелите бе улучил целта — Стивън Холмс.

Янсън хвърли едно око и му призля от това, което видя. Изстрелите му се бяха сторили напосоки, но се оказа, че са били точно премерени. Тежкокалибрените куршуми бяха отнесли челюстта на Холмс. От разбитата долна част на лицето му кръвта се стичаше върху куртката му. Последният му дъх се изтръгна като шумна гаргара, полукашлица, полустон. Холмс се свлече и се търкулна по наклонения покрив, докато накрая се блъсна в парапета. През богато украсения каменен парапет безжизнените му кафяви очи се вторачиха в Янсън.

Всичко, което Янсън знаеше, бе, че гигантът не е негов спасител. Той стреля продължително в посока на огромния мъж, който се бе изправил на мястото на снайперистите от Консулски операции. Така щеше да го принуди да заеме отбранителна поза поне за кратко. После, използвайки каменните орнаменти като дръжки, Янсън бързо слезе от покрива откъм страната на къщата, която бе извън обсега на стрелбата. Скочи върху сенчестата асфалтова алея възможно най-безшумно, скри се зад два метални контейнера за смет и огледа внимателно улицата пред себе си.

Гигантът се оказа бърз, а ловкостта му бе учудваща за човек с неговите размери. Той вече се измъкваше през предната врата на сградата, влачейки изпадналата в безсъзнание брюнетка като торба. Мъжът имаше върху бузата си противен, грапав белег, спомен от неспокойно минало. Сините му очички бяха малки и гледаха мръсно.

Още един мъж, облечен в същата униформа, се появи изневиделица и Янсън ги чу да разговарят. Езикът му бе непознат, но не изцяло. Напъна се и успя да разбере част от репликите им. Беше славянски, по-точно сърбохърватски. Далечен братовчед на чешкия, но достатъчно близък, за да схване най-важното.

В тоя миг се появи малък, мощен автомобил седан и след още една размяна на реплики двамата мъже се мушнаха на задната седалка. В далечината се чуха сирените на полицейски коли.

Напуснаха полесражението, тъй като насам идваше полиция. Още няколко униформени стрелци скочиха в друг автомобил седан и също отпрашиха.

Целият изподран и изпоцапан с кръв, Янсън се промъкна в страничната уличка, където Бари Купър го чакаше зад волана в бронираната лимузина, плувнал в пот и облещен.

— Трябва да отидеш в болница — каза разтревожен Купър.

За миг Янсън остана безмълвен и затвори очи. Напъна се да си спомни думите, които бе чул. Корте Принсенграхт… централната гара… Вестердок… Оостердок…

— Карай към централната гара — каза Янсън.

— Половината ченгета в Амстердам ще тръгнат след нас.

Ръмеше леко и Купър включи чистачките.

— Газ до дупка.

Купър кимна и потегли на север по „Принсенграхт“, гумите свистяха по гладкия асфалт. Когато стигнаха моста над Броуверсграхт, се убедиха, че не ги следва полиция. Но дали имаше други преследвачи?

— Сръбски нередовни войници — измърмори Янсън. — Напоследък служат като наемници. Но на кого?

— Сръбски наемници? Не ме шашкай, мой човек. Все едно не съм чул.

Корте Принсенграхт бе отделен от Вестердок, където се намираха огромни изоставени складове, от изкуствен остров, върху който бе издигната централната гара. Но не за там се бяха запътили гигантът и приятелите му. Сигурно отиваха към огромните депа на юг от гарата, които бяха скрити от външни погледи. Нощно време наркоманите ходеха там да се боцкат, но през деня бе почти празно.

— Продължавай напред! — викна Янсън.

— Нали каза да карам към централната гара…

— Вдясно от нея има депа, на около шестстотин метра по-надолу. Точно срещу кейовете на Оостердок. Сега влизай.

Лимузината мина покрай паркинга пред гарата и сви по натрошената настилка на изоставения железопътен парк, където преди много години тук бе процъфтявала търговията. Сега търговските пристани се бяха изнесли в северен Амстердам, а тук бяха останали само купчини тухли, бетон и ръждясали железа.

Пред тях неочаквано се изпречи телена ограда със заключени врати. Купър спря колата и Янсън излезе. Оградата беше стара и ръждясала, но ключалката, монтирана върху голяма четириъгълна пластина, блестеше, явно бе нова.

В далечината се чуваха гласове.

Янсън извади светкавично малък шперц от джоба си и се залови за работа. Вмъкна края на шперца в ключалката, след което рязко го натика до края и превъртя с едно-единствено непрекъснато движение. Скоростта на завъртането бе решаваща. Ключът трябваше да се превърти, преди пружината на ключалката да притисне най-горния щифт.

Усети с пръстите си, че най-горният щифт се бе повдигнал достатъчно високо и бе останал свободен, което означаваше, че той бе улучил частицата от секундата, при която редиците от щифтове се бяха разместили. Вратата се отвори.

Махна на Купър да вкара колата вътре и да паркира на стотина метра зад изоставен вагон.

През това време Янсън се втурна към огромен метален навес и ослушвайки се, бързо се отправи в посоката, от която идваха виковете.

Накрая видя в полумрака нещо, от което му се повдигна.

Жената от Консулски операции беше завързана за циментов стълб с дебели корабни въжета, а дрехите й бяха грубо разкъсани.

— Мръсно копеле — крещеше тя, но в очите й не бе трудно да се прочете страх.

Пред нея гигантът с гадния белег се хилеше. Той я удари с ръка и главата й се блъсна в цимента. Извади нож и разкъса бельото й.

— Не ме докосвай, мамицата ти — викаше тя.

— И какво ще ми направиш? — гласът му беше ужасно противен.

Гигантът се заливаше от смях, докато си откопчаваше колана.

— Не бих дразнил Ратко, ако бях на твое място — каза другият мъж, който държеше дълъг тънък бръснач, който проблясваше в мрака. — Предпочита ги живи, но не държи на това чак толкова.

Жената издаде писък, който можеше да смрази кръвта на човек. Животински страх? Янсън подозираше, че има и още нещо, тя се надяваше някой да я чуе.

Но вятърът и грохотът от баржите в далечината заглушаваха всички останали звуци.

От мрака на депото той забеляза очертанията на седана, с който беше потеглила втората група мъже, моторът постепенно загасна.

Мъжът отново я удари, след това ударите станаха ритмични. Целта му не беше да я накара да говори. Явно беше част от сексуален ритуал, осъзна Янсън с ужас. Панталоните на мъжа паднаха и половият му орган се очерта в мрака. Смъртта на жената щеше да бъде предшествана от изнасилване.

Янсън замръзна, когато чу тих глас със силен сръбски акцент зад себе си:

— Хвърли оръжието.

Янсън се обърна и се намери лице в лице със слаб мъж с очила със златни рамки над орловия му нос. Беше облечен в зелени панталони и бяла риза, добре изгладени. Доближи се плътно до него и опря револвера в челото му.

Беше подкрепление.

— Пусни оръжието — повтори мъжът.

Янсън пусна пистолета си на цимента. Плътно притиснатият револвер към челото му изключваше всякакви пазарлъци. Още един пронизителен писък прокънтя във въздуха, този път придружен с треперене, което говореше за ужасен страх или гняв.

Мъжът с очилата със златни рамки се захили.

— Американската кучка пее. Ратко обича да ги чука, преди да ги убие. Писъците го възбуждат. Това, което очаква теб обаче, няма да е толкова приятно. Сам ще се убедиш в това. Той скоро ще приключи. Тя също. Ако имаш късмет, ти също.

— Защо? За Бога, защо? — попита Янсън с тих, настойчив глас.

— Типичен американски въпрос — отговори мъжът, чийто глас бе по-култивиран от гласа на гиганта, но еднакво безизразен. Вероятно той беше ръководителят на операцията. — Въпросите ще задаваме ние. И ако не отговориш задоволително, ще умреш по възможно най-болезнения начин, преди тялото ти да изчезне във водите на Оостердок.

— А ако ви отговоря?

— Смъртта ти ще бъде по-бърза и по-милостива. О, извинявай. Да не би да си очаквал да имаш по-голям избор? — Тънките устни на мъжа се изкривиха от презрение. — Вие, американците, винаги искате онова, което го няма в менюто, нали? Никога не сте доволни от избора. Само че аз не съм американец, господин Янсън. Предлагам ви само един избор. Смърт с агония или смърт без агония.

Спокойният му тон имаше ефект на леден вятър.

Жената нададе нов писък, а Янсън изкриви лицето си от ужас.

— Моля ви — каза той, почти хленчейки. — Ще направя каквото поискате.

Янсън отстъпи по-навътре и започна да трепери.

Доволна, садистична усмивка се появи върху лицето на мъжа с очилата със златни рамки.

Изведнъж треперещите колене на Янсън се олюляха и той падна върху тях, задържайки тялото си изправено. В същия миг сграбчи с дясната си ръка мъжа за китката.

Усмивката му изчезна, когато Янсън издърпа със сила ръката му и я изви под остър ъгъл към лакътя. От разтягането сухожилията се скъсаха и мъжът изрева от болка, но Янсън беше безмилостен. Отстъпи крачка назад с левия крак и свали нападателя на земята. Отново издърпа ръката му с всичка сила. Чу се пукане, когато раменната става излезе от легенчето си. Мъжът изрева отново не само от болка, но и защото не можеше да повярва, че всичко това се случва. Янсън се хвърли върху него и съсредоточавайки цялата си тежест върху дясното си коляно, притисна гръдния кош на мъжа. Чу как се счупиха поне две ребра. Мъжът започна да се задушава, а под очилата със златни рамки рукнаха сълзи. Счупените ребра направиха дишането му изключително болезнено.

Дочувайки приближаващите стъпки на своите хора, мъжът се обнадежди и се опита да си освободи ръката с оръжието, въпреки че ставата му бе изкълчена. Янсън обаче я притисна между гърдите му и лявото си коляно, след което го сграбчи с дясната си ръка за гърлото и започна да удря главата му в пода, докато той се отпусна безжизнено. След миг Янсън стана, държейки пистолети и в двете си ръце.

Изстреля два куршума — единия срещу мъж с груби черти, който тичаше срещу него с автоматичен пистолет, а втория срещу брадат мъж на няколко крачки зад първия с полуавтоматична пушка под мишница. И двамата се проснаха на пода.

Янсън се отправи към мястото, където се намираше мъжът, на когото викаха Ратко, но го пресрещна флангови огън от АКС-74. Върху циментовия под се сипеше порой от искри, придружени от миниексплозии. Стрелбата идваше от металните конструкции над него и препречваше пътя му към Ратко, който бързо бе вдигнал панталоните си и тъкмо се обръщаше с лице към Янсън. Пистолетът, четирийсет и пети калибър, изглеждаше прекалено малък в огромната лапа на сръбския гигант.

Янсън се прикри бързо зад един от циментовите стълбове. Както можеше да се очаква, над главата му мъжът с полуавтоматичната пушка сега се опитваше да заеме удобна позиция за стрелба срещу него. Така обаче се показа и Янсън за миг успя да зърне от прикритието си нисък, набит мъж с кръгло като луна лице, който държеше пушката АКС-74 така, сякаш беше част от него. Колоната, зад която се бе скрил, бе обсипана с дъжд от куршуми. Янсън изви ръката си покрай нея и стреля напосоки. Чу как куршумът се удари в една от металните релси и разбра, че не е улучил. Бързи стъпки по металната конструкция му помогнаха да установи местонахождението на мъжа и той даде още три изстрела.

Отново пропусна. По дяволите, какво си бе въобразявал? Нямаше как да разбере къде е мъжът с полуавтоматичното оръжие, без да се изложи на смъртоносния огън.

В депото изведнъж нахлу светлина, тъй като някой отвори една от страничните врати.

Нов автоматичен откос на АКС-74, насочен не срещу Янсън, а срещу новодошлия.

— О, мамка му! О, мамка му!

Беше гласът на Бари Купър.

Не можеше да повярва. Бари Купър се бе промъкнал в изоставеното депо.

— Бари, какво, по дяволите, правиш тук? — извика му Янсън.

— И аз си задавам същия въпрос. Чух стрелбата, докато бях в колата, уплаших се и побягнах насам да се скрия. Ужасно глупаво, нали?

— Истината ли искаш да чуеш? Да.

Нов автоматичен откос разпръсна искри по циментовия под.

Янсън отстъпи назад от колоната и видя какво става. Бари Купър се бе скрил зад огромен метален бидон, а мъжът върху металната конструкция сменяше местоположението си.

— Не знам какво да правя — извика Купър, почти разплакан.

— Бари, прави това, което аз ще направя.

— Разбрах.

Чу се изстрел и ниският, набит мъж над главите им изведнъж замлъкна.

— Точно така, бейби. Прави любов, не война, кучи сине — извика Купър и изпразни пълнителя си в стрелеца.

Сега Янсън излезе иззад колоната и веднага стреля срещу спътника на Ратко, който бе насочил нож срещу завързаната жена.

— Сранье! Лайно! — изкрещя мъжът.

Куршумът бе засегнал рамото му и той изпусна ножа. Мъжът се свлече на земята, стенейки.

Янсън видя как жената изви едното си стъпало към ножа и го придърпа към себе си. След това го подхвана с двете си пети и постепенно го вдигна от земята. Краката й трепереха от усилието.

Сърбинът гигант се колебаеше между две мишени, Купър и Янсън.

— Пусни пистолета, Ратко — викна му Янсън.

— Да ти еба майката! — изкрещя сърбинът, изплю се и стреля по Бари Купър.

— По дяволите! — изпъшка Купър.

Куршумът бе пронизал ръката и долната част на гръдния му кош. Оръжието му падна на земята и той се промъкна с усилие зад редицата метални варели близо до страничния вход.

— Добре ли си, Бари? — извика Янсън, прикривайки се зад другата колона.

— Ще се оправя, Пол — отговори той едва-едва. — Боли, мамка му. Чувствам се така, сякаш съдбата ме е изоставила. Изглежда, трябва да стана вегетарианец, та кармата ми да бъде поправена.

— Добър изстрел беше. Да не е от времето на нелегалната ти дейност?

— От летните ученически лагери — отговори Купър.

— Можеш ли да шофираш?

— Състезателен автомобил „Инди“ 500 едва ли, но мисля, че с друго ще се справя.

— Успокой се и ме изслушай. Влизаш в колата и отиваш в болница. Веднага!

— Ами ти…

— Не се безпокой за мен! Веднага си вдигай задника!

Куршумът от пистолета на сръбския гигант изсвистя в огромното пространство и парче цимент падна съвсем близо до краката на Янсън.

Останаха само двамата.

Двама мъже, които нямаше какво друго да загубят, освен живота си.

Янсън не посмя да стреля напосоки, за да не би да улучи пленничката. Остъпи няколко крачки назад, докато си осигури ясна видимост към целта. Ратко държеше пистолета пред очите си с двете ръце и се прицелваше с гръб към жената. Проблясване на метал подсказа на Янсън, че тя не бе толкова безпомощна, както сърбинът си мислеше.

Със свободната си ръка тя се присегна, колкото можа, и докопа дръжката на ножа, който с невероятни усилия бе успяла да повдигне до средата на бедрата си. После го вдигна високо, внимавайки острието да е хоризонтално, за да избегне ребрата, и…

Заби го в гърба на гиганта.

Изненада замени заплашителното изражение върху лицето му с противен белег. Янсън пристъпи напред, а през това време гигантът даде още един изстрел, но по-високо, отколкото трябваше. На Янсън му бе останал само един патрон. Не можеше да си позволи да пропусне. Той зае удобна позиция и изпрати единствения куршум в сърцето на мъжа.

— Да ти еба майката — избоботи сърбинът и се строполи като отсечено дърво мъртъв на земята.

Янсън се доближи до жената. Обзе го гняв и възмущение, когато видя разкъсаните й дрехи, наранената плът, червените белези от пръсти, които бяха мачкали и драскали нейната плът, все едно че е глина за моделиране.

Без да продума, Янсън измъкна ножа от гърба на сърбина и разряза въжетата, за да я освободи.

Тя се свлече на земята, опря се с гръб към колоната. Явно не можеше да стане. После се сви и обгърна с ръце колене, притискайки ги към тялото си, след което отпусна глава върху ръцете си.

Янсън изчезна за малко, след което се върна с бялата риза и зелените панталони на мъжа с очилата със златни рамки.

— Облечи ги — каза й той.

Най-после тя вдигна глава и той забеляза, че очите й са влажни от сълзи.

— Не разбирам — каза тя едва.

— Има генерално консулство на САЩ на „Музеумплейн“. Ако можеш да стигнеш до там, ще се погрижат за теб.

— Защо ме спаси? — попита тя със странен глас. — Дойде за мен. Защо, по дяволите, го направи?

— Не дойдох за теб — прекъсна я той. — Дойдох за тях.

— Недей да лъжеш — каза тя. — Моля те, недей да ме лъжеш. — Гласът й трепереше. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще припадне, но продължи да говори през сълзи, опитвайки се отчаяно да се придържа към останките на своя професионализъм. — Ако искаше да ги разпиташ, можеше да хванеш някой жив и да си тръгнеш с него. Но не го направи. Не го направи, защото иначе щяха да ме убият.

— Добери се до консулството — каза й той. — Напиши си доклада. Знаеш правилата.

— Отговори ми, за Бога!

Тя избърса сълзите от лицето си отчаяно, неистово с дланите на двете си ръце. Колкото и наранена и съсипана да беше, изпитваше ужасен срам от своето безсилие и уязвимост. Опита се да се изправи на крака, но мускулите й се разбунтуваха и тя отново се свлече на земята.

— Защо не ликвидира Стив Холмс? — попита тя, дишайки тежко. — Видях какво се случи. Ти не го уби. Трябваше да го убиеш. Стандартна бойна практика, просто очистваш човека. А ти само го обезоръжи. Защо? — Тя се закашля и се опита да се усмихне, но се получи само леко трепване. — Никой не прилага бойни хватки по време на престрелка.

— Може да съм пропуснал. Може да не съм имал патрони.

Лицето й пламтеше. Тя бавно поклати глава.

— Мислиш си, че не мога да схвана истината? Е, не знам дали мога. Знам само, че не желая да слушам повече лъжи.

— „Музеумплейн“ 19 — повтори Янсън.

— Не ме зарязвай тук — помоли се тя, а гласът й трепереше от уплаха и смущение. — Страх ме е, разбираш ли? Тия копелета не влизаха в първоначалните сметки. Не знам кои са, какво искат и откъде са. Знам само, че имам нужда от помощ.

— В консулството ще ти помогнат — каза й Янсън и понечи да си ходи.

— Не ми обръщай гръб, Пол Янсън! Едва не те убих на три пъти. Дължиш ми поне обяснение.

— Връщай се на работа — отговори Янсън. — Върши си работата.

— Не мога. Не разбираш ли? — Гласът й прегракна. Жената, която се опитваше да го убие, се задави. — Моята работа, моята работа е да те ликвидирам. А не мога да го направя в момента, не мога да си свърша работата — каза тя с горчива усмивка.

Бавно, бавно успя да се изправи на крака, подпирайки се на колоната.

— Чуй ме. Срещам един американец в парка „Риджънтс“ и той ми разказва налудничавата история, че в момента от Консулски операции са ни оплели в някаква голяма… манипулация. Че лошото момче, което са ни наредили да очистим, всъщност не е лошо. Не се вслушах, тъй като иначе всичко щеше да се обърне с главата надолу за мен. Разбираш ли? Ако не можеш да вярваш на хората, които ти дават заповедите, тогава всичко става безсмислено. По-късно им предадох доклад за разговора, както изискват правилата, и ми се обажда не прекият ми шеф, а неговият шеф. И ми напомня, че Пол Янсън е гениален лъжец и ме подпитва дали не съм се поддала на лъжите му. А сега треперя в тоя изоставен от бога склад и си мисля, че ако искам да разбера нещо на тоя свят, едва ли ще го разбера от моите шефове. Сега вече смятам, че единственият, който може да ми обясни какво става, е човекът, когото преследвам. — Треперейки, тя започна да облича дрехите, които той й донесе. — Същият тип, когото се опитвам да утрепя през последните четирийсет и осем часа.

— Току-що преживя голяма травма. Не си на себе си. Това е всичко.

— Не съм свършила с теб, Пол Янсън.

Тя облиза напуканите си устни. Раните върху лицето й бяха започнали да се зачервяват.

— Какво искаш от мен?

— Нуждая се от помощ. Нуждая се… да разбера какво става. Искам да знам кое е лъжа и кое не. — Очите й отново се напълниха със сълзи и тя ги избърса. — Трябва да стигна до безопасно място.

Янсън примигна.

— Искаш да си в безопасност? Тогава стой далеч от мен. С мен не е безопасно. В това съм сигурен. Искаш ли да те закарам в болница?

Хвърли му гневен поглед.

— Ще ме открият там. Ще ме намерят и още как.

Янсън вдигна рамене безпомощно. Тя беше права.

— Искам да ми кажеш какво, по дяволите, става. — Походката й бе несигурна, но тя пристъпи няколко крачки към него.

— И аз се опитвам да разбера същото.

— Мога да ти помогна. Не можеш да си представиш колко много знам. Познавам хората, плановете, лицата, знам кои са пратени да те убият.

— Не влошавай още повече положението си — каза й Янсън с доста мил тон.

— Моля те — извика жената, гледайки го безнадеждно в очите.

Имаше вид на човек, който никога не бе изпитвал колебание в кариерата си до този момент, който нямаше представа как да се справи с несигурното положение, в което бе изпаднал.

— Забрави — каза Янсън. — След минути ще ми се наложи да открадна кола. Това е незаконно, а всеки, който е с мен в момента на кражбата, се смята за съучастник. Харесва ли ти подобна перспектива?

— Аз лично ще открадна кола за теб — отговори тя без колебание. — Виж, не знам къде отиваш. Не ми пука. Но ако ме изоставиш, никога няма да узная истината. Искам да разбера кое е истината и кое не.

— Отговорът ми е не — отряза я Янсън.

— Моля те.

Слепоочието отново го преряза. Ако я вземеше със себе си, щеше да е лудост, очевидна лудост.

Но пък вероятно в лудостта имаше смисъл.

 

 

— О, Исусе! О, Исусе! — нареждаше като над умрял Крейтън Акърли, човекът от Дирекцията за операции на ЦРУ, а безопасната телефонна линия ни най-малко не намаляваше ужаса в гласа му. — Те, мамка му, са решили да ни очистят.

— За какво говориш? — попита Дъглас Олбрайт. Тонът му бе рязък, но неспокоен.

— Не знаеш ли?

— Чух за Шарлот. Ужасно. Ужасен инцидент и ужасен удар.

— Не знаеш!

— Успокой се и ми го кажи на английски.

— Санди Хилдрет.

— Не!

— Извадиха лимузината му от дъното на Потомак. Шибаната бронирана лимузина. Бил е на задната седалка. Удавен!

Последва дълга тишина.

— О, Исусе! Не е възможно.

— В момента чета полицейския доклад.

— Да не би да е катастрофирал все пак? Някакво ужасно, нелепо съвпадение?

— Катастрофа? Със сигурност са искали да изглежда така. Шофьорът карал с превишена скорост, очевидци са видели как колата се е преобърнала през моста. Като при Шарлот Ейнсли. Някакъв си шофьор изгубил контрол. Удря я и се измъква. А сега и Ониши.

— Какво?

— Намерили са тялото на Кац тази сутрин.

— Мили Боже.

— На ъгъла на „Четиринайсета“ и улица „Д“ в североизточния район.

— Какво, по дяволите, е правил там?

— Според доклада на патолога в кръвта му е имало фенциклидин. Това е нещо като райски газ. Официално е умрял от свръхдоза на улицата точно пред къща, пълна с наркомани. „Всеки ден сме свидетели на подобни случаи.“ Това казва един от градските полицаи.

— Кац? Това е лудост!

— Разбира се, че е лудост. Но е направено да изглежда така. Истината е, че трима от най-важните участници в програмата ни са убити само за двайсет и четири часа.

— Боже, вярно е, те ни трепят един след друг. Кой ли е следващият? Аз? Ти? Дерек? Държавният секретар? Самият президент?

— Говорих с тях по телефона. Всички се опитват да не изпадат в паника и да не го превръщат в трагедия. Но истината е, че са ни нарочили всичките. Току-що са ни включили в списъка на застрашените видове.

— Но няма логика! — избухна Олбрайт. — Никой не знае кои сме. Нищо не ни свързва! Нищо, освен една от най-строго пазените тайни в САЩ.

— Да бъдем по-точни. Дори никой друг да не знае кои са участниците в програмата, той знае…

— Чакай малко…

— Знаеш за кого говоря.

— Исусе. Искам да кажа, какво сме направили? Какво сме направили?

— Той не само реже конците. Убива всеки, който ги е дърпал.