Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Janson Directive, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
VaCo (2016)

Издание:

Автор: Робърт Лъдлъм

Заглавие: Директивата „Янсън“

Преводач: Цветана Русева

Година на превод: 2003

Език, от който е преведено: английски

Издател: ИК „Прозорец“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2003

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Редактор: Марта Владова

Художник: Буян Филчев

Коректор: Станка Митрополитска

ISBN: 954-733-332-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3268

История

  1. — Добавяне

Седемнадесета глава

Тя отново се вкопчи в него като диво животно, опитвайки се да изтръгне беретата от ръката му. Янсън бързо отстъпи назад и придърпа затвора с палеца си.

Погледът й продължаваше да се връща към пистолета.

— Превъзхождаме те, Янсън — каза тя. — Никое посолство няма да те приюти вече. Виж, този път си направиха труда да изпратят най-добрите.

Носовият й глас издаваше, че е родена някъде из Апалачите, и макар да се опитваше да звучи разговорно, напрежението й личеше.

Дали тирадата бе предназначена за него, или за самата нея? Дали се мъчеше да го деморализира, или да си вдъхне кураж?

Усмихна й се мило.

— Сега нека ти направя разумно предложение. Или приемаш, или те убивам.

Тя изсумтя.

— Да не си мечтаеш за номер четирийсет и седем, старче?

— Какви ги дрънкаш?

— Че ще съм четирийсет и седмата ти бройка — Той не отговори и тя продължи: — Досега си ликвидирал четирийсет и шест души, нали? Имам предвид на терена.

Лицето на Янсън стана сериозно. Бройката, от която той не се гордееше и която се бе превърнала в повод за угризения, беше точна. Малцина я знаеха.

— Да караме поред — каза й той. — Коя си ти?

— А ти как смяташ? — отговори снайперистката.

— Не искам игрички — предупреди Янсън и притисна дулото на нейната М40А1 в диафрагмата й.

Тя се закашля.

— Същата като теб. Какъвто беше.

— Консулски операции — предположи Янсън.

— Позна.

Той провери теглото на М40А1. С дължината си от метър и половина и тежина над седем килограма беше твърде голяма и неудобна пушка, ако се налагаше стрелецът да сменя позициите си. Беше предназначена за неподвижен стрелец.

— Значи си от снайперисткия екип „Ламбда“.

Жената кимна.

— А „Ламбда“ никога не пропуска.

Тя казваше истината. И можеше да означава само едно: бяха им наредили да го ликвидират на всяка цена. Отделът за консулски операции беше възложил заповедта на елитна група специалисти, заповед за убийство. Ликвидация без предразсъдъци.

Пушката бе поддържана много добре и по свой начин красива. Магазинът побираше пет пачки. Отвори патронника и извади патрона. След това подсвирна.

Мистерията му се изясни. Патронът беше „Уиспър“ 458, произведен от „ССК Индъстрис“, с куршум „Уинчестър магнум“ с влакнест строеж и много ниско съпротивление. Тоя тип куршуми, специална изработка, губеха скоростта бавно и задържаха максималната ударна сила дори на разстояние над километър и половина. Ниското съпротивление се дължеше на това, че се изстрелваха със свръхзвукова скорост. То елиминираше свистенето, а малкото съдържание на барут намаляваше вътрешната детонация. Оттук и името на куршума — „Уиспър“[1]. В радиус от няколкостотин метра не се чуваше нищо.

— Добре, не се опъвай — каза Янсън, впечатлен от нейното хладнокръвие. — Трябва да ми съобщиш местоположението на останалите. И не ме будалкай.

С няколко бързи движения Янсън извади магазина на пушката и го хвърли високо в сплетените клони, където той застана така, че в очите на обикновен наблюдател щеше да изглежда като клонче. След това опря беретата в главата й.

Вторачи се в него. Той отвърна на погледа й напълно безизразно: щеше да я убие, без да му мигне окото. Само късметът му й бе попречил да го застреля.

— Има още един тип — започна тя.

Янсън я погледна изучаващо. Беше негов противник, но с повече шанс можеше да я използва като щит и източник на информация. Тя знаеше къде бяха укрепените позиции и разположението на останалите членове на снайперисткия екип.

Беше също нагла и безочлива лъжкиня.

Притисна още по-силно пистолета към главата й.

— Да не започваме отношенията си с лъжи, скъпа — каза й той. — От моя гледна точка ти си убийца. Едва не ме застреля и освен това застраши живота на невинни хора.

— Глупости — отговори тя провлачено. — През всичкото време бях наясно с възможното отклонение. Около метър и половина от центъра на тялото ти във всички посоки. Нито един от изстрелите ми не излезе извън този периметър, а и теренът бе чист при всяко дръпване на спусъка. Никой не беше застрашен, освен теб.

Описанието й съвпадаше напълно с неговите наблюдения и можеше да се приеме, че тя казва истината. Но да се постигне подобна точност от повече от половин километър беше наистина чудо. Феномен.

— Добре. Кръгово разположение. Знам, че би било разхищение на човешка сила още един стрелец да стои на петдесетина метра от теб. Но знам също, че има поне още трима в околността. Без да включвам онзи върху строителния кран „Уилмът-Диксън“… Плюс още двама, които използват дърветата като прикритие.

— Щом казваш.

— Възхищавам се на дискретността ти — продължи Янсън. — Но ако не си ми от полза жива, не мога да си позволя да те оставя да се мотаеш наоколо.

Той вдигна нагоре беретата, а пръстът му изпробва съпротивлението на спусъка.

— Добре, добре — съгласи се тя. — Ще ти сътруднича.

Прекалено бързо отстъпи.

— Забрави, маце. Не ти вярвам.

Той вдигна дулото още веднъж и сложи пръста си върху спусъка. — Готова ли си за последния си път?

— Не, почакай — каза тя, а словоохотливостта й се изпари. — Ще ти кажа всичко, което искаш да знаеш. Ако излъжа, ще разбереш и тогава може да ме убиеш.

— Аз определям правилата на играта. Съобщаваш ми местоположението на най-близкия снайперист. Доближаваме. Ако грешиш, умираш. А ако стрелецът е променил позицията, без да уведоми екипа, много лошо. Пак умираш. Ако се опиташ да избягаш, отново умираш. Запомни, познавам цялата система, правилата, процедурите. Поне половината съм ги измислил аз.

Тя се изправи, олюлявайки се.

— Добре, човече. Играта е твоя, правилата също. Първото, което трябва да знаеш, е, че работим поединично. Изискванията за прикритие изключват партньорството, така че всеки покрива собствен периметър. Второто нещо е, че има един човек на покрива на Ханоуерската тераса.

Той хвърли поглед на величествената неокласическа постройка срещу парка, където се намираха домовете на много от видните английски граждани. Боядисаният в бяло и синьо фриз, белите колони и кремавите стени. Стрелците трябваше да се прикрият зад балюстрадата. Дали бе вярно? Не, още една лъжа. Досега щеше да е мъртъв.

— Продължаваш да ме баламосваш, маце — сопна й се той. — Ако зад балюстрадата имаше снайперист, досега да ме е уцелил. Освен това ще бъде изложен на показ пред строителите, които ремонтират покривите на „Къмбърленд“. Сигурно сте обсъждали местоположението, но сте го отхвърлили.

Отново я притисна здраво и тя отстъпи няколко крачки назад.

— Две измислици. Още една и стрелям.

Тя наведе глава.

— Не можеш да обвиняваш едно момиче за това, че поне е опитало да излъже.

— Има ли някой на „Парк Роуд“?

Тя бе наясно, че той знае. Щеше да е глупаво да шикалкави.

— Единият е на минарето — призна тя.

Той кимна.

— А вляво от теб?

— Вземи телескопа — предложи му тя. — Така и така не ми вярваш, виж сам. Стрелец Бе е на позиция триста метра на северозапад. — Беше ниска постройка с телекомуникационни съоръжения на покрива й. — Височината не е оптимална. Затова още не е стрелял. Но ако бе опитал да се измъкнеш през „Джубили Гейт“, щеше да си мъртъв. Има стрелци на улица „Бейкър“, „Глостър“ и на „Йорк“. Пешеходци. Двама стрелци покриват канала „Риджънтс“. Един мъж на покрива на колежа „Риджънтс“. Надявахме се да се опиташ да се скриеш вътре.

Надявахме се да се опиташ да се скриеш вътре. За малко да го направи.

Янсън си представи мислено местата, които тя му изброи. Имаше логика. По същия начин и той би разположил снайперистите.

Стискайки здраво пистолета в ръка, той погледна през телескопа й „Сваровски“ 12 на 50, с двоен обсег. Бетонният бункер, за който тя спомена, беше от типа сгради, които се сливат с околната среда и които хората не забелязваха. Дали наистина имаше някой там? Нямаше почти никаква видимост през гъстия листак, но все пак мярна няколко сантиметра бетон. Снайперист? Увеличи образа, докато различи нещо. Ръкавица? Част от кубинка? Беше невъзможно да се определи.

— Идваш с мен — съобщи й Янсън и я дръпна за китката.

Колкото повече време минаваше, толкова по-голяма ставаше вероятността стрелците да преоценят ситуацията. Ако стигнеха до извода, че той е напуснал периметъра, който в момента покриваха, щяха да сменят позициите си.

— Разбрах — каза тя. — Като при операцията в лагера на „Хамас“ в Сирия. Взе един от постовите като заложник и го принуди да ти разкрие местоположението на останалите. Повтори и потрети. И така за двайсет минути обезвреди охраната.

— Кой, по дяволите, ти е разказал тия неща? — попита Янсън, после се сети.

Подробностите по операцията бяха широко известни дори на хора извън организацията.

— О, учуден си, че знам много неща за теб — каза тя.

Отправи се по пътеката между дърветата, теглейки я след себе си. Тя стъпваше шумно, при това умишлено.

— Върви безшумно или ще си помисля, че не искаш да ми сътрудничиш — предупреди я той.

Тя веднага започна да стъпва внимателно, избирайки местата, където нямаше нападали листа и клони. Беше обучена как да върви тихо. Всички членове от екипа й бяха минали такава подготовка.

Наближавайки края на парка „Риджънтс“, чуваха все по-силно шума от уличното движение и усещаха миризмата на изгорелите газове. Намираха се в сърцето на Лондон, на зелено островче, създадено преди повече от два века и поддържано с много любов и грижи. Дали идеално подстриганата трева щеше да се напои с кръвта му?

Стигнаха до бетонния бункер и Янсън сложи пръст върху устите си.

— Нито звук — прошепна той, стискайки здраво беретата.

Той се наведе и й даде знак да направи същото. На покрива на ниската постройка стрелецът бе заел легнало положение. Задният край на пушката придържаше с лявата си ръка. Никой снайперист не подпира цевта на оръжието си върху каквото и да било. Иначе се деформираше откатът и изстрелът губеше от точността си. Беше образец на съсредоточеност. Наблюдаваше през оптичния мерник, използвайки левия си лакът като опорна точка, докато местеше бавно зрителното поле. Раменете му бяха в изправено положение, прикладът на пушката бе опрян леко на ключицата. Самата пушка стоеше във V-образно положение спрямо левия му палец и показалеца, а теглото й поемаше дланта. Перфектна стойка.

— Виктор! — извика ненадейно жената.

Стрелецът трепна при звука, вдигна пушката и стреля. Янсън отскочи встрани, дръпвайки жената. След това се хвърли към бункера и със светкавично движение изтегли пушката откъм цевта от ръцете на стрелеца. Докато той посягаше към пистолета на хълбока му, Янсън го удари по главата с приклада на пушката. Той се просна по корем, както го завариха, но сега бе в безсъзнание.

Жената се метна с всичка сила към ръката, в която Янсън държеше пистолета. Искаше да му измъкне беретата, така всичко щеше да се промени. За част от секундата Янсън се изплъзна от протегнатата й ръка. Тя обаче го хвана за сакото и заби коляното си в слабините му. Докато той извиваше назад таза си, за да се предпази, тя стегна ръката си и с помощта на китката си изби беретата. Пистолетът излетя във въздуха.

И двамата отстъпиха назад.

Жената зае класическа бойна поза: изнесе лявата си ръка перпендикулярно на тялото като бариера срещу нахвърляне. Саблен удар върху ръката щеше да нарани само кожата и да рикошира от коста. Най-важните мускули, артерии и сухожилия бяха от вътрешната страна, предпазени от атака. Дясната й ръка висеше надолу и държеше малка кама. Явно е била скрита в обувката й, а той не забеляза кога я бе извадила. Беше добра, по-бърза и по-гъвкава от него.

Ако се нахвърлеше върху нея, от позата й личеше, че ще прободе с камата ръката му — ефективен контраудар. Като по учебник.

Беше добре обучена, а това му подейства, колкото и да бе странно, успокоително. В следващите десет секунди разигра наум възможните й ходове, подготвяйки се за контраатака. Нейната тренираност бе и слабостта й. Той знаеше на какво я бяха учили. Самият той бе учил достатъчно хора на същите маневри. Но след двайсет и пет години на терена той разполагаше с много по-богат репертоар, опит и рефлекси. В това бе неговото предимство.

— Командирът обичаше да казва никога да не носим нож, когато борбата е с огнестрелно оръжие — каза тя. — Но аз не исках и да знам. Никога не съм имала нищо против да разполагам за всеки случай с кама.

Тя държеше ножа като лък на цигулка, свободно, но здраво. Явно знаеше как да го използва като оръдие за съсичане.

Ненадейно той падна напред, хвана протегнатата й ръка. Тя вдигна ръката си с ножа, както бе предвидил, и той нанесе съкрушителен удар върху китката й. Средният нерв беше уязвим около два и половина сантиметра откъм основата на дланта. Точният му удар накара пръстите й да се разтворят неволно.

Сега той изтръгна ножа й, но в същия миг другата й ръка се стовари с всичка сила върху рамото му. Тя заби палеца си дълбоко в трапецовидния нерв и парализира временно ръката и рамото му. Янсън усети неистова болка. Бойните й умения бяха невероятни. Триумф на тренировките над инстинкта. Сега той изрита дясното й коляно, причинявайки й силна болка и дестабилизирайки стойката й. Тя се претърколи назад, но му подложи крак и той се строполи върху нея.

Усети биенето на сърцето й под запотеното тяло, стегнатите мускули. Тя се извърна и го преметна като професионален борец. С мощните си бедра той притисна краката й, но ръцете й бяха свободни и с тях можеше да го нарани сериозно. Усети удара й върху снопа от нерви, които отиваха от рамото към прешлените на врата. Изнесе напред лактите си и притисна ръцете й към земята, разчитайки на по-голямото си тегло и сила.

Лицето й, само на няколко сантиметра от неговото, беше разкривено от яд и както му се стори, от погнуса за това, че му бе позволила да я надвие.

Видя как се раздвижиха мускулите на врата й и разбра, че се кани да разбие носа му с челото си. Затисна челото й със собственото си чело и я обездвижи. Усещаще топлия й дъх върху лицето си.

— Ти наистина искаш да ме убиеш, нали — каза Янсън развеселен.

Не беше въпрос.

— Мамка му, не — отвърна с остър сарказъм. — Това е просто загрявка, що се отнася до мен.

Борейки се с всички сили, тя се гърчеше под него и той едвам задържаше позата.

— И така, какво са ти казали за мен?

Тя вдиша и издиша дълбоко няколко пъти, за да се успокои.

— Ти си мръсник — каза му тя. — Човек, продал всичко, което е било смисълът на живота му, човек, който убива за пари. Човек от най-долен вид.

— Глупости.

— Ти си глупости. Прецакал си всичко и всеки, до когото си се докопал. Продал си службата си, страната си. Добри агенти са мъртви заради тебе.

— Наистина? А казаха ли ти защо станах лош?

— Защото, мамка ти, си откачил. А може би винаги си бил лайно. Няма значение. Докато ти си жив, животът на всички ни е в опасност.

— Това ли ти казаха?

— Самата истина е — Тя се изплю. Направи още един опит да преобърне тялото си — Лайно. Добре поне, че не смърдиш. Трябва да съм благодарна за това. Е, какви са плановете ти? Ще ме убиеш ли или не си в настроение да убиваш в момента?

— Не се самозалъгвай — каза той. — Толкова ти сече пипето, а им вярваш — Той измърмори: — Не е срамно. Аз също им вярвах някога.

Челата им бяха притиснати здраво едно в друго, носовете и устите им също: странна интимност между двама смъртни врагове.

Тя присви очи.

— Имаш друга версия? Слушам те. И без това не мога да правя друго.

Но все пак направи нов опит да го преобърне.

— Слушай тогава. Служих в Консулски операции две десетилетия. Виж, стори ми се, че знаеш много неща за мен. Опитай се да разбереш дали онова, което са ти казали, отговаря на истината.

Тя замълча за миг.

— Изложи ми фактите. Ако не си извършил нещата, за които се твърди, че си извършил, ми дай факти, за да се убедя, че казваш истината. Давам си сметка, че не съм в позицията да преговарям. Искам само да чуя истината.

За първи път гласът й не звучеше враждебно или язвително. Дали нещо в тона му й бе въздействало и я бе накарало да се замисли дали наистина бе извергът, за когото го представяха?

Пое дълбоко дъх. Гърдите му се впиха в нейните. Отново странна, нежелана близост. Почувства как тя се отпуска под него.

— Добре — каза тя. — Стани от мен. Няма да бягам. Знам, че ти пръв ще стигнеш до оръжието. Искам само да чуя разказа ти.

Той се увери, че тялото й бе напълно отпуснато — съдбоносно решение, миг на доверие посред смъртоносна битка, — и се изтърколи от нея с рязко движение. Предварително си бе наумил да вземе беретата, която досега лежеше захвърлена под дървото. Грабна пистолета и го вмъкна в колана на панталона си.

Жената се изправи на крака, гледайки все още колебливо и недоверчиво. След това се усмихна хладно.

— Ей, това в джоба ти пищов ли е или…

— В джоба ми има пищов — отряза я той. — Слушай. Някога бях като теб. Оръдие. Насочвано и използвано от някой друг. Въобразявах си, че имам собствен мозък в главата си и взимам сам решенията си. Но истината бе друга. Бях оръдие в ръцете на други хора.

— Само врели-некипели, бих казала. Искам конкретни факти — възрази тя.

— Добре. — Пое дълбоко дъх, преди да се зарови в спомените си. — В Стокхолм бяха заподозрели, че има проникване…

Представи си много добре мъжа. Тъповато, топчесто лице, мекушав. И уплашен, толкова уплашен. Тъмните торбички под очите му бяха признак за безсъние и изтощение. През бинокъла на Янсън тези черти говореха за притеснение. Субектът издаваше тихи, пукащи звуци с устните си — абсурден нервен тик. Защо ще е толкова уплашен, ако наистина беше агент? Той беше виждал много агенти, хора, които правеха поредния голям удар, двайсетия или трийсетия за годината, с отегчени и празни лица. Лицето на този човек бе различно — издаваше страх и отвращение. А когато шведът се обърна към другия мъж, предполагаемата му руска връзка, в изражението му не личеше алчност, а погнуса.

— Стокхолм — каза тя. — Май 1983 година. Ти си наблюдавал субекта как влиза в контакт с агент на КГБ и си го ликвидирал. За неспециалист е бил сносен изстрел от покрива на жилищна сграда до пейка в парка, на която са седели двама души.

— Би ли млъкнала — прекъсна я той. — Все едно четеш от доклада ми. Откъде мислиш съм знаел, че е агент? Така ми казаха. Познах лицето му, но и тази информация получих от оперативния щаб. Ами ако е била невярна?

— Искаш да кажеш, че не е бил от КГБ?

— Всъщност беше. Казваше се Сергей Кузмин. Но човекът, който се срещна с него, е бил заплашван и изнудван да се яви на срещата. Той не е имал никакъв интерес да предоставя на КГБ сведения, които да са от полза. Възнамерявал е да убеди руснака, че няма какво да предложи, че дипломатическият му ранг е твърде нисък, за да е ценен агент. Отишъл е с намерението да скъса с тях, без да му пука за последиците.

— Откъде знаеш?

— Говорих с жена му. Нямах инструкции за това.

— Но това е твърде несигурно. Откъде знаеш, че тя е казала истината?

— Просто го направих — отвърна той и вдигна рамене. Никой опитен оперативен агент нямаше да зададе подобен въпрос. — Тренирана интуиция го наречи, ако искаш. Не е сто процента сигурно, но е достатъчно надеждно.

— А как така този момент е изпуснат от доклада ти?

— Тъй като не беше новина за онези, които ръководеха операцията — каза той студено. — Техният замисъл е бил друг. Преследвали са две цели. И двете бяха постигнати. Първо, да послужи като предупреждение към членовете на дипломатическия корпус, че всяко заиграване с врага може да им струва скъпо. Аз просто трябваше да демонстрирам каква е цената.

— Каза, че целите са били две. Коя е втората?

— Младият швед вече беше доставял информация на КГБ. С ликвидирането му бе изпратен сигнал, че сме взели на сериозно изтичането на сведения, с други думи, че информацията е била ценна. Всъщност беше фалшива. Внимателно подготвена дезинформация. Но с кръвта на дипломата един вид бе потвърдена и аналитиците на КГБ я приеха за чиста монета.

— Това също е било удар.

— Да, в строго определени граници. Кузмин получи повишение. Но ако се върне назад човек, си задава въпроса какъв е смисълът? КГБ беше подведен в този конкретен случай, но каква е ползата от всичко това, ако въобще има? Струваше ли си да се отнеме човешки живот? Човекът имаше жена. Ако бе останал жив, вероятно щяха да имат деца, а после и внуци. Десетки коледи и ваканции в ски курорти и на морето… — Янсън млъкна. — Извинявай — каза той. — Не исках да те обременявам. Тези неща едва ли имат значение на твоята възраст. Но има случаи, когато инструкциите, които получаваш, се основават на куп лъжи. Понякога дори човекът, който издава заповедите, не е наясно с фактите. В нашия случай нещата стоят по този начин.

— Господи — каза тя тихо. — Мисля, че разбирам. Искаш да кажеш, че са ти заповядали да убиеш онзи човек, без дори да ти съобщят истинските причини за акцията.

— Накараха ме да убия човека, който се свърза с Кузмин, като част от една манипулация. Аз също бях сред манипулираните. Какво съдържа заповедта е едно нещо, а каква е целта й — съвсем различно.

— Господи, от това ми се зави свят повече, отколкото от шибаното кроше.

— Не исках да те обърквам, а да те накарам да мислиш.

— Все тая — отвърна тя — Но защо? Защо искат да те ликвидират?

— Да не смяташ, че аз не си задавам същия въпрос?

— Ти беше легенда в Консулски операции, особено за младите. Нямаш представа, Янсън. Нямаш представа колко деморализиращо ни подейства, когато ни казаха, че си станал предател. Едва ли е било прищявка от тяхна страна.

— Прищявка? Не, те никога не действат по този начин. Повечето хора лъжат, за да спасят собствените си кожи. Или се доверяват на идеи, които не споделят, или прехвърлят вината от себе си върху други. Или не разсъждават и си мислят, че просто това им е работата. Този тип лъжа не ме тревожи. Тревожи ме „благородната лъжа“. Лъжата, която се разпространява в името на по-висши цели. Жертването на хора заради възвишени идеи. — Той говореше с огорчение. — Лъжците, които мамят в името на висшето благо или това, което определят за висше благо.

— Чакай малко — каза тя и подсвирна. — Направо ме шашкаш. Ако някой иска да те принесе в жертва, трябва да има основания за това.

— Те смятат, че имат основания и че могат да се разпореждат с нас, както намерят за добре.

— Виж — каза тя. — Преди това говорехме за досието ти. Знам много неща. Но си прав. Нещо в тая история не е наред. Или не си бил толкова добър, колкото се предполага, че си бил, или не си бил толкова лош, колкото се говори, че си.

Тя пристъпи към него.

— Нека те попитам нещо. „Ламбда“ има ли официално позволение за операцията от Уайтхол?

— Не беше подходящ моментът за уреждане на дипломатическите подробности. Операцията е екстериториална.

— Ясно — каза Янсън. — Тогава трябва да решиш.

— Но заповедта ни е…

— Става дума за моя живот, разбира се. Това засяга мен. Но засяга и твоя живот. Това е нещо, което научих от горчивия си опит.

Изглеждаше объркана.

— Добре, погледни през телескопа. Снайперист номер три е на високото дърво близо до Примроуз Хил Гейт.

Когато вдигна телескопа „Сваровски“ пред очите си, за да огледа листака, в ушите му прокънтяха думите на Ангъс Фийлдинг: „Сигурен ли си, че собственото ти правителство не е замесено?“ В това имаше известна логика. Ами ако Консулски операции бяха организирали убийството на Новак с помощта на свой агент сред персонала му? Това не обясняваше ли официалния отказ на Америка да участва в операцията за спасяването? Но тогава кой е прехвърлил шестнайсетте милиона в банковата му сметка? Ако Консулски операции или друга правителствена агенция на САЩ е организирала убийството на Новак, с каква цел? Защо смятат Новак за най-важния елемент на загадката — загадка, която той трябваше да разреши не само заради чувството си за справедливост, но и заради физическото си оцеляване.

Мислите му бяха прекъснати от неочакван удар по главата му. Той се олюля назад зашеметен и изненадан.

Беше жената, която държеше в ръка парче желязо от онези, които се използват в бетонните конструкции. В единия край бе изцапано със собствената му кръв. Беше го измъкнала от купчината строителни материали зад бункера.

— Както казват дамите, всеки инструмент може да послужи като оръжие, стига да знаеш как да го използваш.

Още един удар, този път зад ухото. Желязото го цапардоса с глухия звук, който се получава при съприкосновение с кост. Зави му се свят.

— Предупредиха ни за лъжите ти — изръмжа тя.

Погледът му се замъгли, но разпозна безпогрешно израза на лицето й: неприкрита омраза. По дяволите! Точно когато трябваше да си отваря очите на четири, й позволи да го забаламоса с лъжите си, с престореното си съчувствие. Тя просто е печелела време, изчаквайки удобен момент. Направи го на глупак.

Проснат на земята, той чуваше как кръвта пулсира в главата му като парен локомотив. Протегна се за беретата. Желязото му бе причинило поне мозъчно сътресение. Щяха да минат няколко минути, преди да успее да се изправи на крака. А дотогава тя щеше да избяга.

Повдигаше му се. Почувства празнота. На кого да се довери? Кой бе вдигнал оръжие срещу него?

На чия страна беше той?

На този етап можеше да каже само, че е на своя страна. Можеше ли да разчита на нечия подкрепа? Заслужаваше ли да има съюзници? Снайперистката смяташе, че е виновен. Ако беше на нейно място, щеше ли да постъпи по друг начин?

Погледна си часовника, опита се да стане й му причерня.

 

 

— Проверка на радиовръзката.

— Всичко е наред. Край.

Във Виетнам рядко биваше тихо. Бойните полета представляваха каскади от звуци и гледки. Артилерийска стрелба, сигнални ракети, които свистят, озарявайки небето като стотици светулки, светещите дири от трасиращи снаряди, бученето на хеликоптерите, мигащите светлини на изтребителите. Скоро всичко това преставаше да прави впечатление, както никому не правят впечатление клаксоните на автомобилите и бученето на двигателите по улиците в най-натовареното време. Командирът им обаче бе успял да развие у тях чувство за необичайните неща.

Оглеждайки с бинокъла блатистата местност и палмите, Янсън забеляза ясно двама виетнамци, които клечаха пред запален огън и готвеха нещо. Дали бяха заложили на пътя сигнални ракети? Преди три дни Мендес бе закачил една. Само за секунди ракетата се изстреля автоматично, магнезият се възпламени със съскащ звук и освети цялата група. Янсън се свърза с Димаръст по радиостанцията и му съобщи, че са засекли поне двама виетнамци на триста метра от тях. Попита за инструкции.

Чакам инструкции.

Чакам инструкции.

Слушалката изпука и гласът на Димаръст се чу по линията:

— Искам да пипате внимателно. Доведете ми ги и двамата, но ги искам чисти като кристал. Никакви счупвания, никакви рани и драскотини. Ще се справиш ли?

— Сър?

— Да ги плениш чисто, лейтенант. Не говориш ли английски? Мога да ти го кажа още на седем езика, ако предпочиташ.

— Не, сър. Разбрано, сър. Но не съм сигурен, че ще мога…

— Ще намериш начин, Янсън.

— Поласкан съм от доверието ви, сър, но…

— Никакво но. Виж, знам, че аз бих намерил начин. А както вече ти казах, имам чувството, че двамата с теб си приличаме.

 

 

Пръстите му разровиха земята: градинска трева, не тропическа растителност. Насили се отново да отвори очи, забеляза зеленината на парка „Риджънтс“ и си погледна часовника. Бяха минали две минути. Възстановяването на съзнанието му щеше да му струва огромно усилие, но се налагаше да се напъне.

Мислите, които минаваха през главата му, бяха заменени от една-единствена: „Няма време.“

Снайперистите със сигурност бяха разбрали, че нещо не е наред, най-малкото заради изгубената радиовръзка. Скоро тук щяха да се появят другите стрелци. Всичко пред очите му играеше, главата му щеше да се пръсне, но все пак успя да се промъкне край конусовидните тисове и да си проправи път до изхода.

На улицата бе спряло черно такси, от което слизаха двама възрастни. Бяха американци и се туткаха.

— Не — мръщеше се кисело жената. — Не трябва да оставяш бакшиш. Тук е Англия. Тук не дават бакшиши.

Крещящото оранжевочервено червило на устните й подчертаваше вертикалните бръчки на лицето.

— Не може да не оставят бакшиш — изрепчи се съпругът й. — Какви ги дрънкаш? Какво знаеш ти? Нищо не знаеш. Винаги се месиш там, където не ти е работа — Той немощно ровеше в портфейла си и се взираше в непознатата валута съсредоточено и внимателно като археолог, който проучва древен папирус. — Силвия, имаш ли банкнота от десет лири?

Жената си отвори чантата и бавно започна да ровичка.

Янсън ги наблюдаваше с нетърпение, тъй като наоколо нямаше други таксита.

— Хей — каза той на американците. — Аз ще платя.

Двамата старци го изгледаха с искрена подозрителност.

— Наистина — потвърди Янсън. Американците му се размазваха пред очите. — Няма проблем. Днес съм в щедро настроение. Само ми направете път.

Двамата си размениха погледи.

— Силвия, мъжът каза, че ще плати…

— Чух какво каза мъжът — отговори заядливо жената. — Благодари му.

— Каква е уловката? — попита възрастният мъж и почти се нацупи с тънките си устни.

— Уловката е да слезете веднага.

Двамата се затътриха до тротоара, застанаха там и запримигваха. Янсън се вмъкна в широката кола, която бе класическо такси, произведено от „Манганиз Бронз Холдингс“.

— Момент — провикна се жената. — Торбите ми. Носех две пазарски торби. — Говореше бавно и раздразнително.

Янсън намери торбите с логото на „Марк енд Спенсър“, отвори вратата и ги хвърли в краката й.

— Накъде ще караме, началство? — попита шофьорът, след това погледна Янсън в огледалото за обратно виждане и изтръпна. — Ей, имаш рана на главата.

— По-зле е, отколкото изглежда — измърмори Янсън.

— Гледай да не ми изцапаш тапицерията — намръщи се таксиджията.

Янсън му подаде банкнота от сто лири.

— Така е по-добре — каза шофьорът с изцяло променен тон. — Където кажеш, там карам. Ти си шефът.

Янсън му съобщи двете места, където трябваше да спрат.

— Гледай сега какво може чичо ти — отговори шофьорът.

Главата го цепеше така, все едно че го удряха периодично с чук. Янсън извади от джоба си носна кърпа и я върза около черепа си, опитвайки се да спре кървенето.

— Няма ли да потегляме?

Той погледна през задното стъкло, което изведнъж се напука като паяжина в долния ляв ъгъл, близо до главата му. Куршумът остана заклещен в ламинираното стъкло.

— Мама миа — извика шофьорът.

— Тръгвай — нареди Янсън и се снижи надолу.

— Чичо ти си знае работата — отговори шофьорът и натисна газта до дупка.

— Щом казваш — каза Янсън и му подаде още една стотачка.

— Ще имаме ли още проблеми? — попита шофьорът, поглеждайки подозрително банкнотата.

— Ни най-малко — увери го Янсън. — Повярвай ми. Ще е като разходка в парка.

 

 

Тя го наблюдаваше. Не можеше да повярва.

Кацуо Ониши огледа полупразния задимен бар и после се вторачи в дебелата два и половина сантиметра пяна в халбата с бира пред себе си. Изглеждаше зашеметяваща — дълга руса коса, чипо носле, пакостлива усмивка. Какво ли правеше сама в бара?

— Кац, онова сладуранче на бара теб ли мярка?

Явно беше истина, след като и приятелят му Дакстър забеляза.

Ониши се захили.

— Какво чудно има? — каза той самодоволно. — Момичетата разпознават расовия бик, щом го зърнат.

— Сигурно затова последните десетина пъти, когато сме били тук, се прибираше все сам вкъщи — каза Декстър Филмор, очилат чернокож мъж, чийто късмет с жените не беше по-голям.

Двамата се познаваха още от политехническия институт в Калифорния. Никога не обсъждаха работата си, тъй като онова, което вършеха, беше секретно. Но що се отнася до сърдечните проблеми, почти нямаха тайни.

— Аз съм добра партия за женитба, печеля добре и жените би трябвало да ме търсят непрекъснато по телефона — оплакваше се често Ониши.

— А номерът ирационален ли е или въображаем? — бъзикаше се Филмор.

Този път май му се отвори парашутът.

Жената му хвърли за трети път поглед.

— Викай рефера — каза Ониши. — Някой иска да ни нокаутира.

— Стига, нали винаги казваш колко е важен за тебе характерът на момичето — пошегува се Декстър. — Как разбра какъв й е характерът отдалече?

— А, характерът й е страхотен — отговори на шегата му Ониши. — Веднага си личи.

— Да, бе. Обзалагам се, че най-много ти харесва как характерът й изпълва тесния пуловер.

Жената тръгна към тях, носейки изящно питието си. Определено можеше да се каже, че късметът му се променяше.

— Свободно ли е? — попита тя, посочвайки празния стол до Ониши. Настани се и постави коктейла си до неговата халба с бира, след това даде знак на сервитьорката да й донесе ново питие. — Добре, обикновено не правя така, но чаках бившия си приятел, който отново се оказа, че е зает, ако разбирате какво искам да кажа. Кълна се, че барманът е започнал да се чуди. Имам предвид да се чуди какво правя тук сама.

— Нямам представа — каза Ониши с невинно изражение. — Е, и къде е приятелят ти?

— Бившият — натърти тя. — Току-що ми се обади по клетъчния телефон да ме уведоми, че се появила спешна работа. Както винаги. Повярвайте ми, въобще не съм очаквала, че ще дойде. Мисля, че единственият начин да спре да ми досажда, е, като си намери нова приятелка. — Тя се обърна към Ониши и му пусна закачлива усмивка. — Или ако аз си намеря нов приятел.

Декстър Филмор си допи бирата и се закашля.

— Ще изляза да си купя пакет „Кемъл“. Вие искате ли нещо?

— Донеси и на мен един — отговори Ониши.

След като Филмор излезе, блондинката се обърна към Ониши и му направи физиономия.

— Ти пушиш „Кемъл“?

— Не съм голям пушач, а?

— Няма значение. Ще ти предложа нещо много по-добро от тия лайна. Опитвал ли си „балкански букет“? Това е цигара.

— Какво?

Тя отвори чантата си и извади отвътре метална табакера с наредени в нея черни цигари без филтър.

— Току-що докарани с дипломатическа поща — каза тя и му подаде една. — Опитай.

В ръката й се появи и запалка.

„Момиче със сръчни ръце“, помисли си Ониши, вдишвайки дълбоко. Не беше зле. Чувстваше облекчение, че тя още не бе попитала с какво се занимава. Той винаги отговаряше, че работи в държавната администрация. Обикновено не задаваха повече въпроси, но имаше отговор за всеки случай, а именно че е експерт в Министерството на транспорта. Но истинската причина, поради която се радваше, че тя не го попита за работата му, бе, че не му се мислеше за нея. За истинската му работа. Напоследък беше толкова напрегнато, че още с влизането в кабинета го заболяваше главата. Какъв шибан късмет. Направо не беше за разправяне. Толкова пот, толкова години бачкане, а проклетата програма „Мобиъс“ се разкапваше. Имаше нужда да му се случи нещо хубаво в живота. По дяволите, заслужаваше малко късмет.

Красивите очи на блондинката го милваха, докато изпълваше дробовете си с гъстия дим. Нещо у него я привличаше. В ушите му зазвуча песента от оня нов филм за Втората световна война. Ониши много я харесваше. За миг си помисли, че ще литне от щастие.

Закашля се.

— Силничка е — каза той.

— Това е истинска цигара — отговори тя. Говореше с лек акцент, но той не можеше да определи какъв. — Бъди мъж. Дръпни яко.

Той отново дръпна.

— Специална е, а? — попита тя.

— Малко е остра — отговори той колебливо.

— Не е остра, а хубава. Сигурна съм, че в американските цигари има хартия за пишеща машина.

Ониши кимна, но ако трябваше да бъде честен, малко се замая. Явно беше силен тютюн. Започна да се поти.

— О, горкото момче, я се погледни — каза блондинката. — Май че имаш нужда от чист въздух.

— Няма да ми се отрази зле — съгласи се Ониши.

— Ела — каза тя. — Да излезем да се поразтъпчем.

Той се опита да си извади портфейла, но тя пусна една двайсетачка на масата, а той се чувстваше твърде премалял да възрази. Декстър имаше да се чуди какво е станало. Щеше да му обясни по-късно.

И след като излязоха навън, не го напусна сънливостта.

Тя протегна ръка и го хвана под ръка. На уличното осветление изгледаше още по-красива, освен ако не му се струваше така заради замаяността му.

— Не те държат краката, а? — попита тя.

— Не — призна той, давайки си сметка, че е направил глупава физиономия, но не можеше да се контролира.

Тя зацъка с език.

— Толкова яко момче, а го свали един „балкански букет“.

Блондинката го смяташе за як, това беше обнадеждаващо. Най-после една добра новина за пълната каша, която представляваше сексуалният му живот. Захили се още по-тъпо.

Даде си сметка, че мислите му блуждаят някак странно, а също, че не му пукаше особено.

— Да влезем в колата ми за една разходка — каза тя, а гласът й сякаш се чуваше от километри разстояние.

Някакъв вътрешен глас му нашепваше: „Това не е добра идея, Кац“, но той не можа да каже нищо друго, освен „да“.

Щеше да тръгне с красивата непозната. Щеше да направи каквото тя поиска. Щеше да бъде неин.

Съвсем смътно виждаше как тя сменя плавно скоростите на синия си спортен автомобил и как шофира съсредоточено с премерените движения на човек, който трябва да се вмести в определен график.

— Ще ти покажа какво е животът, Кацуо — каза му тя и притисна дюкяна му, докато се протягаше да заключи вратата.

В съзнанието му проблесна мисълта: „Не съм й казвал името си.“ Тя бе последвана от още една: „Нещо не е наред с мен.“ След това всичките му мисли потънаха в тъмната бездна, в каквато се превърна съзнанието му.

Бележки

[1] Whisper (англ.) — шепот. — Бел.прев.