Робърт Лъдлъм
Директивата „Янсън“ (27)

Двадесет и шеста глава

С огромно нежелание най-накрая Гита Бекеши се съгласи да ги пусне вътре в разпадащата се селска къща, където тя живееше сам-самичка с кръвожадното куче. Враждебността на кучето все още бе голяма, макар че то се отдръпна послушно, но от напрегнатата му поза личеше, че е готово при най-малкия сигнал от старицата да се нахвърли върху посетителите с настръхналата си козина и остри зъби.

Старицата беше грохнала като къщата си. Кожата й висеше свободно от черепа. През оредялата й коса се провиждаше бледата и суха кожа на главата. Очите й бяха хлътнали, безчувствени и празни зад гънките като ивици на змийска кожа. Ако възрастта бе омекотила чертите, които са били остри, в същото време бе изострила чертите, които са били меки. Бузите й бяха измършавели и хлътнали, а устата се бе свила и й придаваше злобно изражение.

Беше лице на оцелял човек.

От многото статии, които прегледа, Янсън знаеше, че Питър Новак е бил осемгодишен през 1945 година, когато войските под командването на Хитлер и особено на Сталин ликвидирали земеделското селце Молнар, родното му място. Населението на Молнар било малобройно — под хиляда души в началото на четирийсетте години. Всички загинали. Дори да не се смяташе възрастта й, човек едва ли можеше да преживее подобен катаклизъм и той да не остави траен отпечатък върху него.

В огромната дневна печката беше запалена. Върху дървения рафт над нея от стара снимка в потъмняла сребърна рамка гледаше красива млада жена. Гита Бекеши на младини — яка селска мома, пращяща от здраве, и още нещо, закачлив поглед. Гледаше ги така, сякаш се присмиваше на опустошенията, нанесени й от възрастта.

Джеси се приближи до снимката.

— Каква красавица сте била — каза тя откровено.

— Красотата понякога е проклятие — отбеляза старицата. — За щастие не е вечна.

Тя цъкна с език и кучето се настани до нея. Протегна се и го погали по козината с кокалестите си ръце.

— Разбрах, че някога сте работили за графа — обади се Янсън. — Граф Ференци-Новак.

— Избягвам да говоря за това — отряза го тя грубо. Седеше върху очукан стол. Седалката беше наполовина разпрана. На стената точно зад гърба й висеше стара пушка. — Живея сама и единственото, което искам, е никой да не ме безпокои. Предупреждавам ви, че само си губите времето. Е, пуснах ви вътре. Сега можете да разказвате, че сте били при старицата и сте й задавали въпроси. След което да уведомите всички, които ги вълнува, че Гита Бекеши не говори нищо. Само едно ще ви кажа: в Молнар не е живял никой с фамилията Киш.

— Чакайте малко, казахте „който се вълнува“. Кого имате предвид?

— Не себе си — отговори тя, след което млъкна и се загледа пред себе си.

— Това кестени ли са? — попита Джеси, забелязвайки купа върху малката масичка до жената.

Бекеши кимна.

— Може ли да си взема? Толкова е невъзпитано от моя страна, но виждам, че току-що са опечени, защото цялата къща ухае на печени кестени и направо ми потекоха лигите.

Бекеши погледна купата и кимна.

— Още са горещи — отвърна тя одобрително.

— Напомня ми за баба. Когато ходехме при нея, тя ни печеше кестени… — Джеси засия при този спомен. — И всеки ден беше като Коледа. — Тя обели един кестен и го излапа лакомо. — Вкусно. Много вкусни кестени. Само заради тях си струваше петчасовото шофиране.

Жената кимна, а настроението й видимо се промени.

— Стават прекалено сухи, когато ги препечеш.

— Но пък остават твърди, ако са недопечени — отбеляза Джеси. — Но тези са докарани като по учебник.

Върху лицето на старицата премина слаба усмивка.

— Всички свои гости ли черпите с кестени? — попита Джеси.

— Аз не приемам никого.

— Абсолютно никого? Трудно ми е да повярвам.

— Много рядко.

Джеси кимна.

— А как се оправяте с шумните посетители?

— Преди няколко години пристигна един журналист от Англия — заразказва старицата. — Задаваше толкова много въпроси. Пишеше нещо за Унгария през войната и след нея.

— Наистина ли? — попита Янсън с напрегнат поглед. — Ще ми се да прочета онова, което е написал.

Старицата въздъхна.

— Той нищо не написа. Само няколко дни, след като ме посети, загина при катастрофа в Будапеща. Тук стават много катастрофи.

Докато тя говореше, напрежението в къщата сякаш спадна.

— Но винаги съм се чудила…

— Че ви е разпитвал за графа ли? — прекъсна я Джеси.

— Вземи си още кестени — предложи й старицата.

— Може ли? С удоволствие.

Жената кимна доволна. След малко продължи.

— Той беше нашият граф. Човек не можеше да живее в Молнар и да не го познава. Земята, която обработвахме, беше негова. Потомък на древен род, чиито корени водеха до едно от седемте племена, създали през 1000 година Унгария. Тук бе родовото му имение, макар че прекарваше повечето време в столицата — жената впери малките си тъмни очи в тавана. — Казват за мен, че живея в миналото. Може и така да е. Живеехме в размирна земя. Ференци-Новак съзнаваше това, за разлика от мнозина други.

— Наистина? — попита Джеси.

Тя я изгледа мълчаливо за момент.

— Ще пийнете ли с мен по чашка палинка?

— Благодаря, не искам, госпожо.

Гита Бекеши смръщи вежди, но не каза нищо, очевидно обидена. Джеси и Янсън се спогледаха.

— Е, ако и вие пийнете.

Старата жена стана от мястото си и отиде, клатушкайки се, до бюфета. После вдигна огромно шише, пълно с безцветна течност, и наля по малко в две чашки.

Джеси взе едната. Старицата седна на стола и започна да наблюдава Джеси, докато тя отпиваше от ракията. Изведнъж тя изплю питието. Беше съвсем неволна реакция.

— Боже, извинявам се! — каза тя със задавен глас.

Старицата се подсмихна весело.

Джеси още се мъчеше да си поеме дъх.

— Какво беше това… — каза Джеси, едвам дишайки и с насълзени очи.

— В тоя край сами си варим ракията — обясни жената. — Осемдесет градуса. Малко силничка е за тебе.

— Малко — призна Джеси.

Старицата погълна остатъка от ракията и като че ли стана по-спокойна, отколкото беше.

— Всичко опира до договора от Трианон през 1920 година и загубените територии. Наложи се да се простим с три четвърти от земите си в полза на румънците и югославяните. Представяте ли си какво е това?

— Нещо като ампутация — предположи Янсън.

— Така е. Имахме усещането, че част от нас е там и не е там. Нет, нет соха! Това се превърна в национален лозунг. Означава „Не, не, никога!“ Така всички отговаряха на въпроса: „Ще позволим ли нещата да останат по този начин?“ На всяка гара беше изписано с цветя „Справедливост за Унгария!“. Но никой в света не взимаше на сериозно жаждата ни по изгубените територии. Никой, освен Хитлер. Такава лудост. Все едно да яздиш тигър. Правителството в Будапеща се сприятели с тоя човек и скоро попадна в търбуха на звяра. Беше грешка, заради която страната ни пострада много. Но никой не страда колкото нас.

— А вие бяхте ли тук, когато…

— Всички къщи бяха подпалени. Хората, които живееха в тях, чиито деди бяха работили тази земя от векове, бяха изведени от леглата, от полето, от масите, докато закусвали. Събраха ги и под дулата на пушките ги накараха да вървят по леда на Тиса, докато ледът се счупи и те паднаха във водата. Цели семейства, вървейки, хванати за ръце, само за минута се издавиха, измръзнаха в ледените води. Казват, че чупенето на леда се е чувало чак до лозята. Аз по това време бях в замъка, който беше под обстрел. Мислех си, че стените ще се срутят върху нас. Значителна част от него беше разрушена. Но ние бяхме в мазето в безопасност. Един ден по-късно дойде армията и аз се върнах в родното си село, единствения дом, който съм имала. Не беше останало нищо.

Гласът й заглъхна и тя започна да шепти.

— Нищо, освен разрушения. Бяха оплячкосали всичко. Овъглени руини, черни въглени. Само тази къща на хълма беше оцеляла. Но село Молнар, което беше преживяло нашествието на римляните, татарите и турците, го нямаше. А в реката плуваха толкова много трупове. А сред тях бяха голите, подпухнали и посинели тела на собствените ми родители. — Тя се хвана за челото. — Когато видиш какво човешките същества могат да направят с други човешки същества, те е срам да живееш.

Двамата американци се умълчаха за известно време.

— Как се озовахте в замъка? — попита след малко Янсън.

Жената се усмихна при спомена за това.

— Янош Ференци-Новак беше чудесен човек, а също и неговата Илона. Да им служа бе за мен привилегия, никога няма да ги забравя. Вижте, моите родители и техните родители, и родителите на техните родители обработваха земите им. Бяха селяни, но с течение на времето благородният човек им раздаде малки парцели земя. Отглеждаха картофи, грозде, ягоди, малини. Хранеха за мен надежди. Аз бях малко момиченце. Вярно е. Смятаха, че ако работя като прислужница в замъка, ще понауча това-онова. Надяваха се графът да ме заведе някой ден до Будапеща и там да срещна жених. Майка ми си мечтаеше за неща от тоя род. Познаваше една от жените, които работеха на Ференци-Новак, представи ме на нея и така накрая се срещнах със самия господар, граф Ференци-Новак и красивата му синеока жена Илона. Графът прекарваше повечето време в Будапеща в правителствените кръгове на регента Хорти. Беше близък с Миклош Калай, който след това стана министър-председател. Калай го взе като министър в правителството. Графът беше образован. Кабинетът се нуждаеше от такива хора като него, а и той имаше много силно чувство за обществен дълг. Но и при това положение прекарваше по няколко седмици в имението в Молнар. Малко селце. Кръчмар, бакалин, евреин от Ходжмежовашархели, но предимно земеделци и дървари. Скромни хора, които си изкарваха прехраната на бреговете на Тиса. Дойде денят, когато мама ме отведе в замъка на хълма. Някога като деца си представяхме, че той е част от планината.

— Аз трудно бих си спомнила нещо, което се е случило преди толкова време — призна Джеси.

Старицата поклати глава.

— Вчера ми се губи. Но онова, което се случи преди шест десетилетия, си го спомням, все едно се случва сега. Дългата пътека покрай конюшните, каменната рамка на портата с изронени ръбове. А вътре стръмното стълбище с излъскани стъпала. Задъхвах се по него. Говореше се, че пияни гости падали по стъпалата. По-късно, когато станах част от прислугата, слушах графиня Илона да разказва подобни случки. Толкова беше забавна. Не харесваше еленовите рога по стените, но можеше ли замък да мине без тях? Картини на Тениерс, по-младия Тениерс. „Като във всеки замък в Централна Европа“ чух веднъж да казва графинята. Мебелите бяха от „късния Франц Йосиф“, казваше също тя. В салона беше много тъмно. Не искаха да дупчат фреските, за да прокарат електричество. Така че осветлението беше от свещи. В салона имаше огромно пиано от палисандрово дърво. С красива дантелена покривка отгоре и сребърни свещници, които лъскахме внимателно всяка неделя. Отвън също беше много красиво. Примрях от вълнение, когато се разходих за първи път из английската градина зад къщата. Там растяха дървета каталпа с надвиснали клони и нападали от тях шушулки, подкастрени акации и орехи. Графинята много се гордееше със своята жарден англе. Учеше ни да наричаме всичко с точните имена. На английски, да, английски. Една от жените ме научи на този език. Илона се наслаждаваше да говори с хората на английски, сякаш живеехме в британско имение, така че го научихме. — Тя изглеждаше учудващо спокойна. — Та от тази английска градина се носеше ухание на прясно окосена трева, аромат на рози и на сено. Чувствах се като в рая.

Хората говорят за мен, че живея с миналото, но това беше минало, в което си струваше да се живее.

Янсън се сети за руините, които бяха видели в подножието на хълма. От огромното имение бяха останали само порутени стени, които стърчаха само на няколко стъпки от земята и едвам се забелязваха през избуялата трева. Тухлени купчини от някогашните високи камини се провиждаха през шубраците. Замъкът, който се бе издигал гордо векове наред, се бе превърнал в развалини, ни повече, ни по-малко в каменна градина. Изгубен свят. Старицата някога бе влязла в красива градина. Сега живееше в сенките на нейните руини.

Дърветата в печката пукаха и пращяха тихичко, а за минута всички се умълчаха.

— А шляпането на малки крачета? — попита накрая Джеси.

— Имаха само едно дете. Питър. Още малко палинка?

— Много сте мила, госпожо, но благодаря — каза Джеси.

— Питър, казахте — повтори Янсън небрежно. — Кога беше роден?

— Кръстиха го в първата събота на октомври 1937 година. Толкова красиво момченце. Красиво и умно. Сякаш беше орисан да стане забележителен човек.

— А стана ли?

— Още си го представям как тича напред-назад из огромния хол с огледала в моряшкото си костюмче и моряшка шапка. Обичаше да се оглежда между две от огледалата, които бяха закачени едно срещу друго. — Усмихна се и лицето й стана като решетка от бръчки. — Родителите му бяха толкова привързани към него. Напълно обяснимо. Раждането беше трудно и след него графинята не можеше да има повече деца. — Старицата се бе пренесла на друго място, в друг свят. Свят, загубен за всички останали, но не и за нея. — Един ден точно след обяда Питър излапа няколко сладки, които готвачката беше приготвила за следобедния чай, както правят непослушните деца, и тя му се скара. Графинята се случи наблизо и я чу. „Никога не разговаряйте по този начин с детето ни“ — предупреди я тя. Докато изричаше тези думи, от устата й сякаш падаха ледени висулки. Бетина, така се казваше готвачката, пламна цялата, но нищо не каза. Прояви разбиране. Ние всички проявявахме разбиране. Не беше като другите деца. Но не беше и разглезен, не ме разбирайте погрешно. Слънчево дете като първи юли, както казваме ние, унгарците. Когато беше доволен, пускаше такава широка усмивка, сякаш лицето му щеше да се разцепи всеки момент. Беше благословено дете. Вълшебно. От него можеше да излезе всичко. Абсолютно всичко.

— За тях Питър е бил всичко на този свят — каза Джеси.

Старицата започна да гали отново кучето.

— Такова прекрасно момченце.

Очите й се озариха за кратко, сякаш зърна пред себе си момченцето в моряшкото му костюмче и моряшката шапка да се оглежда между двете огледала в салона, а отражението му да се отдалечава бавно към безкрайността.

Старицата затвори очи, опитвайки се да задържи образа в съзнанието си.

— Треската му беше ужасяваща. Гореше като чайник и се мяташе в леглото. Имаше холерна епидемия, както знаете. Така пареше, че не можеше да се пипне. И изведнъж изстина. Аз бях една от тези, които седяха край леглото му. — Тя сложи двете си ръце върху главата на кучето, сякаш получаваше утеха от огромната сила на това същество. — Никога няма да забравя онази утрин, когато намериха тялото му изстинало, бледите устни, восъчните бузки. Сърцето да ти се скъса от мъка. Беше само на пет годинки. Какво по-тъжно има от това? Да умреш, преди да си имал възможност да живееш.

Янсън се смути и съвсем се обърка. Питър Новак беше умрял като дете? Как така? Да не би да имаше някаква грешка? Да не би старата жена да описваше друго семейство, друг Питър?

Но основните факти от биографията на филантропа съвпадаха. Питър Новак, многообичаният син на Янош Ференци-Новак беше роден през октомври 1937 година и отраснал в опустошеното по време на войната село Молнар. Така поне пишеше в официалното му досие.

Ами после?

Нямаше никакво съмнение, че старицата разказва истината такава, каквото тя си я спомняше. Какво означаваше това?

Питър Новак: човекът, който никога не го е имало.

Напълно объркан, Янсън започна да подрежда и пренарежда известните факти.

Джеси разкопча ципа на сака си, извади албума със снимки на Питър Новак и го отвори на голяма цветна фотография. Показа я на Гита Бекеши.

— Виждате ли този мъж? Името му е Питър Новак.

Старата жена разгледа снимката и после вдигна очи към Джеси.

— Не следя новините. Нямам телевизор, не чета вестници. Съжалявам. Но мисля, че съм чувала за този човек.

— Същото име като на момчето на графа. Не може да е той, нали?

— Питър, Новак — често срещани имена у нас — каза тя, вдигайки рамене. — Но това не е синът на Ференци-Новак. Той умря през 1942 година. Вече ви казах. — Очите й се върнаха към снимката. — Освен това този мъж е с кафяви очи. Очите на малкия Питър бяха сини като водите на Балатон. Сини като на майка му.

 

 

Напълно шокирани, двамата тръгнаха обратно към ланчията, която бяха оставили на близо километър и половина от хълма. След като се отдалечиха от къщата, се решиха да заговорят и започнаха да обсъждат колебливо задълбочаващата се мистерия.

— Ами ако е имало друго дете? — попита Джеси. — Дете, за което никой не е знаел, което е взело името на брат си. Може би таен близнак.

— Старицата изглеждаше напълно убедена, че той е бил единственото им дете. Не е лесно да се скрие подобно нещо от прислугата. Но ако граф Ференци-Новак е бил параноикът, за когото го представят, са възможни всякакви хитрости.

— Но защо? Той не е бил луд.

— Не е бил луд, но отчаяно се е страхувал за детето си — каза Янсън. — Политическата обстановка в Унгария е била изключително експлозивна. Спомни си какво си чела. Бела Кун взима властта през март 1919 година и управлява сто трийсет и три дни. С терор. След като бил свален, последвало още по-ужасяващо клане на хората, които му помогнали преди това да дойде на власт. Цели семейства са били избити. Това е известният „бял терор“ по времето на адмирал Хорти. Репресиите и контрарепресиите са били начин на живот по онова време. Графът сигурно е съзнавал, че никоя власт не е трайна. Че връзките му с премиера Калай са можели да се превърнат в смъртна присъда не само за него, но и за семейството му.

— Страхувал се е от комунистите?

— И от фашистите, и от комунистите. Стотици хиляди хора са били избити от края на 1944 до началото на 1945 година, след като „Кръстосаните стрели“ взимат властта. Не забравяй, че според привържениците на „Кръстосаните стрели“ Хорти е бил прекалено мек. Доморасли унгарски фашисти. След като Червената армия установява контрол над страната, следват нови чистки. Стотици хиляди хора отново са избити. Врагове на революцията, един вид. Хора като Ференци-Новак са били притиснати в менгеме. Колко други страни са преживели подобни идеологически превратности — от крайнодясно до крайно ляво, а между тях нищо.

— Пак се връщаме на стария въпрос. Как може да се отгледа дете в такъв свят? Може би тези хора са смятали, че е невъзможно. Че трябва да скрият детето си.

— Мойсей в кошницата — промърмори Янсън. — Но това повдига още много въпроси. Новак заявява пред целия свят, че това са били неговите родители. Защо?

— Защото е истина.

— Не е достатъчно убедително. Едно такова дете е възпитано да се страхува от истината, да гледа на нея като на заплаха. За Бога, то дори може да не узнае истината. С децата нещата стоят по този начин — не можеш да им забраниш да говорят. В нацистка Германия, когато християнско семейство укривало евреин, на децата не казвали нищо. Рискът бил твърде голям. Те можели да се изпуснат пред съучениците си, пред учителите. Единственият начин да се опази тайната бил, като се скрие истината от децата. Чак след като детето пораснело, му я казвали. Освен това, ако родителите на Новак са тези, за които той твърди, че са, Гита Бекеши щеше да знае. Сигурен съм в това. Не мисля, че са имали и друго дете. Мисля, че тя ни каза истината: Питър Новак, единственият син на графа, е умрял още като дете.

Слънцето се скри зад далечния връх и се спуснаха сенки като дълги, тесни ивици. Само за няколко минути окъпаната в злато местност стана сива. В планината залезът идва бързо и без предупреждение.

— Тая история ще се окаже проклет салон с огледала като онзи, за който разказа баба Гита. Вчера се питахме дали някой не е откраднал самоличността на Питър Новак. Сега се оказва, че самият Питър Новак е откраднал нечия самоличност. Мъртво дете, унищожено село, идеална възможност.

— Кражба на самоличност — намеси се Янсън. — Красиво изпълнение.

— Гениално, като се замислиш. Избираш село, изличено изцяло по време на войната. Това ще рече, че никой няма да си спомня за твоето детство. Всички архиви — кръщелни, смъртни актове, са унищожени, когато мястото е било опожарено.

— Да се представи за син на аристократ е добър ход — каза Янсън. — Помага да се намерят отговори на много от въпросите, свързани с произхода му. Никой няма да се чуди как е получил толкова добро образование, при това без да има документи в което и да е училище.

— Точно така. За какво да ходи на училище, след като е имал частни учители, дете на граф, нали така? Защо е бил извън светлините на прожекторите? Защото този аристократ, Янош Ференци-Новак, е имал цял тон врагове и основателни причини да се страхува. Всичко пасва.

— Като дъски, закачени с винт. Плътно прилепнали. Прочува се като голям борсов играч.

— Мъж без минало.

— Напротив, има минало. Просто никой не знае за него.

Спомни си изписаните с курсив бели букви върху тъмносиния корпус на самолета „Гълфстрийм“: Шок киси шокра меди. Същата унгарска поговорка, която Новак непрекъснато повтаряше пред медиите. Малките неща могат да допринесат за големите. Това бе мисъл, която се свързваше с благотворителността му. Тя му служеше също за измама. Янсън си припомни и думите, които Марта Ланг му каза в самолета, и го побиха тръпки: Новак доказа кой е всъщност, отново и отново. Човек на всички времена и на всички народи.

И все пак кой бе той?

Джеси прескочи с лекота огромен клон, паднал върху пътеката.

— Непрекъснато си задавам въпроса защо? Защо е нужна тази измама? Всеки го обича. Той е шибан герой на нашето време.

— Дори светците имат какво да крият — каза Янсън, избирайки пътя си по-внимателно. — Ами ако произхождаше от семейство, свързано с жестокостите на „Кръстосаните стрели“? Не трябва да се забравя, че в тази страна хората имат дълга памет. Тук „репресия“ е нарицателно име. Тук са били избити или депортирани цели семейства, включително децата и внуците, тъй като са били на обратната страна. Това циклично отмъщение е било главната движеща сила в унгарската история през двайсети век. Ако в миналото ти е имало такова зло, е нормално да искаш да се отървеш от него, да го загърбиш с всички възможни средства. Баба Гита едва ли е единствената, която живее с миналото. Само помисли. Представи си, че този човек произхожда от семейство, свързано с „Кръстосаните стрели“. Той може да не е направил нищо, но непрекъснато ще му го натякват, във всяко интервю, разговор, обсъждане.

Джеси кимна.

— Бащите са яли кисело грозде, а децата им имат скомина — каза тя. — Както е казано в книгата на Йеремия.

— Мотивът може да е и толкова обикновен — посочи Янсън, но съмненията му, че работата не е толкова проста, си останаха.

Нещо — не точно идея, а неясно подозрение — се прокрадна в съзнанието му, влезе му в главата като муха, която не можеш да изгониш, но чието присъствие усещаш.

Смътно, почти неуловимо, но все пак е там.

Само да можеше да се концентрира, да се абстрахира от всичко останало и да се съсредоточи.

Минаха няколко секунди, преди да разпознае звука, който се чу откъм хълма. Беше далечен и неуловим, но той напъна слуха си и разпозна източника. Сърцето му се сви.

Беше писък на жена.