Робърт Лъдлъм
Директивата „Янсън“ (22)

Двадесет и първа глава

Слънцето проникваше през черниците и високите борове, които разстилаха защитните си корони над хижата. Докато влизаше вътре в нея, Янсън установи със задоволство, че тя се слива с околността невероятно добре. Току-що се бе върнал пеша от малкото селце на няколко мили надолу от планината, носеше покупки и цяла купчина вестници: „Пиколо“, „Кориере деле Алпи“, „Република“. Вътре в хижата аскетичният каменен екстериор се компенсираше от полирана дървена облицовка и мекотата на теракотените подове. Фреските и изрисуваните тавани сякаш принадлежаха на друга епоха и различен начин на живот.

Янсън влезе в спалнята, където жената все още спеше, и сложи на челото й студена, влажна кърпа. Треската й намаляваше. Времето и антибиотиците бяха дали резултат. Времето бе оказало лечебен ефект и върху него. Шофирането до Ломбардия отне цялата нощ и голяма част от сутринта. Почти през всичкия път тя не бе в съзнание, с изключение на последните няколко километра. Гледката бе като от картинка, на която е сниман селски пейзаж в Северна Италия — жълтите полета с изсъхнали царевични стебла, дъбравите от кестени и тополи, старите църкви с модерни куполи, лозята, ломбардските замъци сред чукарите. Зад тях сиво-синият силует на Алпите се извисяваше на хоризонта като стена. Когато пристигнаха, стана ясно, че жената е пострадала много по-сериозно, отколкото си мислеше в началото.

Наглеждаше я, докато спи, и всеки път виждаше жена, която се върти и мята в прегръдките на неспокоен и смущаващ сън. От време на време простенваше и размахваше ръце.

Натопи кърпата в студената вода и я сложи на челото й. Тя се помръдна леко, а от гърлото й се изтръгна слабо стенание. Не след дълго тя се закашля и отвори очи. Той бързо наля чаша вода от каната до леглото и я накара да я изпие. Предния път, когато й даде вода, тя веднага след това потъна отново в дълбок и неспокоен сън. Този път обаче очите й останаха отворени. Гледаше втренчено.

— Още — прошепна тя.

Наля още една чаша вода. Тя я изпи съвсем сама, без негова помощ. Постепенно силите й се възстановяваха. Насочи погледа си към него.

— Къде? — попита тя не без усилие, макар въпросът да се състоеше само от една дума.

— Намираме се в къщата на мой приятел — отговори той. — В Ломбардия. Провинция Брианца. Лаго ди Комо е на петнайсетина километра оттук. Мястото е напълно изолирано и наоколо няма никой.

Докато й говореше, забеляза, че раните й, макар да изглеждаха още по-грозни, заздравяваха. Но дори синкавочервените подутини не можеха да скрият красотата й.

— От кога съм… тук?

— От три дни — каза той.

Очите й се изпълниха с недоверие, тревога и страх. После лицето й придоби по-спокоен вид и тя отново изгуби съзнание.

След няколко часа той отново се върна до леглото й и се загледа в нея. Тя се чуди къде е. Чуди се защо е тук. Трябваше да зададе същия въпрос и на себе си. Защо я взе? Решението му бе придружено с угризения. Студеният, здравият разум му бе гарантирал досега оцеляването. Без съмнение жената можеше да се окаже от полза за него. Но студеният, здравият разум му подсказваше също, че присъствието й можеше да се окаже фатално и че бе действал по-скоро под влияние на чувствата. Чувства, които можеха да струват нечий живот. Какво му пукаше, че щяха да я открият в Амстердам? В края на краищата няколко пъти тя се бе опитала да го убие. „Искам да знам кое е лъжа и кое истина!“ — каза тя и той бе наясно, че не го излъга.

Жената бе преживяла голямо сътресение, което се подсилваше от самозаблудата й, че е неуязвима. Познаваше това чувство, познаваше го от собствен опит. Онова, което я притесняваше, не бе толкова нараненото й тяло, а чувството, че не знае това коя е.

Смени компреса на челото й и тя отново се размърда. Този път тя прокара пръсти по лицето си и опипа подутите рани. В очите й се четеше срам.

— Предполагам, че нямаш спомени за онова, което се случи след Амстердам — каза Янсън. — Съвсем нормално е след преживените контузии и сътресения. Не помага нищо друго, освен времето.

Подаде й чаша вода.

— Чувствам се отвратително — отвърна тя и изпи водата на един дъх.

— Виждал съм и по-лоши неща — успокои я той.

Тя покри лицето си с ръце и се обърна с гръб към него, сякаш се притесняваше да я гледат. След няколко минути попита:

— С лимузината ли дойдохме до тук?

— Не. Остана в Амстердам. Не помниш ли?

— Сложихме й уред за проследяване — обясни тя.

Очите й обходиха тавана, върху който имаше натруфена барокова рисунка на летящи херувимчета сред облаци.

— Предположих — каза Янсън.

— Не искам да ни открият — прошепна тя.

Янсън я докосна нежно по бузата.

— Напълно те разбирам.

Тя помълча известно време. После бавно се надигна в седнало положение. Нараненото й лице излъчваше гняв.

— Те излъгаха — промълви тихо. — Те излъгаха — повтори тя и този път в тона й имаше решителност.

— Лъжи винаги ще има — каза Янсън.

— Копелетата ме прецакаха — добави тя, треперейки от студ или от гняв.

— Не, смятам, че аз съм прецаканият — опита се да я успокои Янсън.

Той отново напълни чашата, а после я наблюдава как тя я поднесе към напуканите си устни и изпи водата на един дъх.

— Става дума за едно и също нещо — възрази тя. Гласът й сякаш идваше отдалече. — Когато собствените ти хора ти сторят нещо такова, може да се нарече само с една дума. Предателство.

— Чувстваш се предадена, така ли?

Тя покри лицето си с ръце и заговори:

— Накараха ме да те убия, но някак си не се чувствам виновна. По-скоро се чувствам… ядосана. Толкова съм ядосана. — Гласът й пресипна. — И толкова засрамена. Като шибана глупачка. Започвам да се съмнявам във всичко, което си въобразявам, че знам. Да се чудя кое е истина и кое не. Имаш ли представа какво е това чувство?

— Да — отвърна Янсън.

Тя млъкна и след известно време пак проговори:

— Гледаш ме, сякаш съм ранено животно.

— Може би и двамата сме точно това — каза нежно Янсън. — И няма нищо по-опасно.

 

 

Докато жената си почиваше, Янсън се усамоти на долния етаж в стаята, която собственикът на къщата Аласдър Сиуфт използваше за кабинет. Пред него имаше купчина от статии, които беше извадил от електронните страници на редица вестници и списания. Отнасяха се за живота на Питър Новак — стотици случки от живота и делото на големия филантроп.

Янсън четеше внимателно, търсейки нещо, което предварително знаеше, че вероятно няма да намери — ключ, знак, късче от информация, която да е от значение. Нещо, каквото и да е то, което да му подскаже защо бяха убили този велик човек. Нещо, което да стесни кръга. Търсеше дума, някакъв детайл, който за повечето хора нямаше да означава нищо, но пък можеше да събуди нещо, което подсъзнанието му беше запечатало. „Знаем повече, отколкото си мислим, че знаем“ — обичаше да казва Димаръст. Мозъкът ни възприема факти, които често не можем да осмислим. Янсън се остави на възприятията си. Не се опитваше да разгадае проблема, а просто да долови нещо, каквото и да е то, без предварителна идея или очаквания. Да направи асоциация с някаква прикрита враждебност във финансовите среди или международната общност. С конфликт, в който да са замесени негови сътрудници. Някой неподозиран враг. Той не знаеше точно какво търси и не искаше предварително да прави предположения, тъй като те можеха да го направят сляп за нещо, което трябваше да забележи.

Враговете на Новак бяха негови врагове. Дали не се самоласкаеше да мисли така? Ако това бе вярно, какво друго ги обединяваше? Знаем повече, отколкото си мислим, че знаем. Но колкото повече четеше — очите му започнаха да парят, — Янсън имаше чувството, че знае все по-малко и по-малко. От време на време подчертаваше някоя подробност, макар че подробностите се различаваха поразително малко една от друга. Имаше безброй съобщения за финансовите успехи на Питър Новак, сума ти разкази за детството му в Унгария по време на войната, безчет хвалби за хуманитарните му благодеяния. Във „Фар Истърн Икономик Ривю“ прочете:

През декември 1992 година той оповести поредната си амбициозна програма, дарявайки сто милиона долара в подкрепа на учените от бившия Съветски съюз. Програмата му имаше за цел да намали изтичането на мозъци от страната и да разколебае съветските учени да приемат по-добре заплатената работа на места като Ирак, Сирия и Либия. Няма по-добър пример за начина, по който Новак действа. Докато Европа и Съединените щати чупят ръце и се чудят какво да направят, за да спрат изтичането на талантливи учени от бившата свръхсила, Новак просто го прави.

„За мен е много по-лесно да печеля пари, отколкото да ги харча, ако трябва да си призная честно“ — казва Новак с широка усмивка. Той се задоволява с най-обикновени неща. Всяка сутрин започва деня си със спартанска закуска, която се състои от купичка каша, и умишлено избягва луксозните курорти и начина на живот, предпочитан от плутократите.

Дори дребните, ексцентрични навици като неизменната каша за закуска се повтаряха във всяко писание, нещо като постоянна утайка от личен „колорит“ в журналистическото речно корито. Тук-таме се споменаваше за разследването на дейността на Новак след „Черната сряда“ във Великобритания, а резултатът от него се резюмираше с казаното от шефа на МИ-6, което бе цитирал и Фийлдинг: „Единственият закон, който този приятел е нарушил, е законът за разпределение на загубите.“ В друг цитат, който се повтаряше често, Питър Новак обясняваше относителната си сдържаност по отношение на журналистите: „Да си имаш работа с журналист е като да танцуваш с доберман. Никога не знаеш дали ще те близне по лицето, или ще ти прегризе гърлото.“ Във всяка статия имаше оценки от стари държавници за ролята му в изграждането на гражданското общество и в решаването на редица конфликти. Цели абзаци от статиите се препокриваха. Цитатите се повтаряха отново и отново с малки разлики, все едно че бяха извадени от чиния с варени зеленчуци. Ето какво пишеше лондонският „Гардиън“:

„Имаше време, когато Питър Новак можеше да се пренебрегне — казва Уолтър Хороуиц, бивш посланик на САЩ в Русия. — Сега той е играч, при това от големите. Действа напълно самостоятелно. Просто решава нещо и го прави. И е доста нетърпелив към правителството. Той е единственото частно лице, което води собствена външна политика.“ Хороуиц обръща внимание на тенденция, която се споделя все повече сред външнополитическите кръгове, а именно че тъй като правителствата не разполагат с ресурсите и волята да предприемат някои видове инициативи, вакуумът ще се запълва от представители на частния сектор като Питър Новак.

Заместник генералният секретар на ООН, който отговаря за политическите въпроси и за Съвета за сигурност, Яако Турвалдс казва: „Същото е като да работиш с приятелска, миролюбива, независима общност, макар да не е правителство. В ООН се опитваме да координираме подхода си към различните райони с Германия, Франция, Великобритания, Русия и с Питър Новак.“

В „Нюзуик“ също можеха да се прочетат подобни оценки:

С какво се отличава унгарският магнат? Като начало с огромната си самоувереност и абсолютна решителност, които се забелязват и в поведението му, и в неговите изявления. „Аз не се занимавам с държавни дела заради тръпката“ — казва Новак, чийто изискан гардероб не отвлича вниманието от физическата му енергичност. Той така често печели битките си със световните пазари, че играта за него не е никакво предизвикателство. В усилията да се подпомогне изграждането на гражданско общество в нестабилни райони като Босна или Централна Азия има обаче толкова голямо предизвикателство, на каквото никой човек не може да се надява, дори Питър Новак.

След няколко часа дочу леки стъпки от боси крака върху теракотения под. Жената, облечена в кафяв памучен халат, най-после се бе измъкнала от леглото. Янсън се изправи, в главата му бе пълна каша от имена и дати, мъгла от факти, от които все още не бе извлякъл онова, което щеше да му помогне да открие истината.

— Доста тежкарско място — каза тя.

Янсън се зарадва, че го откъсна от заниманията му.

— Преди три века тук е имало планински манастир. По-късно бил разрушен, а мястото обрасло с гора. Моят приятел купи земята и хвърли доста пари да превърне останките в колиба.

На Янсън му харесваше не толкова къщата, колкото местоположението й, това, че бе в дълбоката провинция. През предните прозорци се виждаше скалист планински връх, който се издигаше иззад близката гора. Ивици от сив, гол камък прекъсваха нейната зеленина. Разстоянието правеше дърветата да изглеждат като залепнал към камъка мъх. И всичко това на фона на синьото небе, където малки черни птички се издигаха, кръжаха и се спускаха надолу с координирани движения, които обаче изглеждаха безцелни. Желязна пергола, обрасла с рози, се виждаше недалеч от старата няколко века камбанария, една от малкото останки от някогашния манастир.

— Там, откъдето идвам, не викаме на това нещо колиба — каза тя.

— Е, той откри доста фрески по време на обновлението. Сложи и някои картини, които купи от съседни вили. Малко се изсили с рисунките на таваните.

— През цялото време сънувах прилепчета.

— Трябвало е да бъдат ангелчета. Мисли за тях по този начин. По-успокоително е.

— Кой е тоя приятел?

— Бизнесмен от Монреал. „Приятел“ е малко пресилено. Ако ми беше близък приятел, нямаше да припаря до тук, тъй като рискът щеше да е огромен. Аласдър Суифт е човек, на когото съм правил услуги. Отдавна ме кани да отсядам тук, когато имам път към Северна Италия. Прекарва по няколко седмици в къщата през юни, иначе през останалото време е празно. Мисля, че ще свърши работа. Оборудвано е с всякакви комуникации. Сателитна чиния, високочестотна интернет връзка, всичко, от което се нуждае един съвременен бизнесмен.

— Всичко без кафе — каза тя.

— Има пакет кафе в кухнята. Защо не направиш по една чаша?

— Повярвай ми. Идеята ти не е добра.

— Не съм придирчив.

Тя го погледна накриво.

— Не готвя и не правя кафе. Не поради феминистки принципи. Истината е, че не мога. Не ме бива. Сигурно се дължи на това, че мама почина, когато бях малка.

— Това не те ли накара да се научиш да готвиш?

— Не знаеш какъв беше баща ми. Не ми даваше да му се бъркам в кухнята. Приемаше го като неуважение към паметта на мама може би, нещо такова. Научи ме само как да пъхам полуфабрикати в микровълновата фурна и след това да изваждам съдържанието от опаковката и да го слагам в чинии.

Той вдигна рамене.

— Гореща вода. Смляно кафе. Какво толкова.

— Обаче — продължи тя с пламнали бузи — съм дяволски добра с пушката. Освен това всички казват, че ме бива в тактиката на терен, вие му викате наблюдение. Така че, ако имаш поне малко ум в главата, можеш да се възползваш от мен. Вместо това се държиш така, сякаш нямаш нищо друго в главата, освен бръмбари и шушулки от фъстъци.

Янсън избухна в смях.

Тя не очакваше подобна реакция.

— Така ми говореше татко — обясни младата жена смутено. — Но всичко, което ти казах, го мисля. Не ме подценявай. Може да ти дотрябвам. Много добре знаеш.

— Дори не те познавам.

— Казвам се Джесика Кинкейд — отговори тя и му подаде ръка. — Защо не направиш по едно кафе и ще седнем да си поприказваме като хората.

След като цяла кана кафе се намери в чашите, а после в стомасите им заедно с пържени яйца и селски хляб, отчупен от кръгъл самун, Янсън научи някои подробности за своята провалила се екзекуторка. Беше отраснала в Ред Крийк, щата Кентъки, селище в планината Кюмбърланд, където баща й бил собственик на единствената бензиностанция в околността. Харчел парите си главно за ловджийски принадлежности.

— Винаги си бе мечтал да има син — обясни тя. — И често забравяше, че аз съм момиче. Заведе ме на лов, когато бях още на пет или на шест години. Мислеше си, че трябва да спортувам, да умея да поправям автомобили и да застрелям патица само с един куршум, а не с цяла пачка патрони.

— Малката Ани Оукли^[1].

— Стига — каза тя с усмивка. — Точно така ми викаха момчетата в гимназията. Знаеш ли, те се притесняваха от мен.

— Представям си. Някоя кола се разваля, гаджето ти започва да се тюхка и тръгва да търси телефонна кабина на шосето, а през това време ти се справяш с карбуратора и двигателят забръмчава.

— Нещо такова — отговори тя, усмихвайки се на спомените, които неговите думи съживиха у нея.

— Надявам се да не се обидиш, ако ти кажа, че не си стандартният тип от Консулски операции.

— Не бях от стандартните и в Ред Крийк. Завърших гимназия на шестнайсет години. На следващия ден свих дебела пачка от касата на бензиностанцията, качих се на автобуса и тръгнах. Носех със себе си сак, пълен с романи за агенти на ФБР и подобни щуротии. Слязох чак в Ленсингтън. Можеш ли да повярваш, че никога не бях ходила там? Никъде не бях пътувала, баща ми не ми позволяваше. Най-големият град, който бях виждала. Отидох право в офиса на ФБР. На пропуска седеше една дебелана. Забаламосах я със сладки приказки и тя ми даде да попълня молба за постъпване на работа. Представи си, аз съм една глупава тийнейджърка, само кожа и кости, главно кости. Появява се млад агент, а на мен ще ми изтекат очите. Пита ме дали съм повикана за интервю. А аз му отговарям, че нямам нищо против да ме разпита и че ако ме вземат на работа, няма да сбъркат. — Тя се изчерви, докато си припомняше този епизод. — Ами, бях млада. Дори не знаех, че за да станеш агент, трябва да си завършил колеж. Та той заедно с още един в тъмносин костюм започнаха да се бъзикат с мен, за да убиват времето, а аз им казвам, че мога да стрелям безпогрешно. За майтап ме заведоха на стрелбището в мазето. През всичкото време ми говорят, че се опитвам да ги метна, но главно се шегуват с мен. И така застанах аз пред мишените, сложих си предпазните очила и заглушителите на ушите. Ти правил ли си някога двайсет и две?

— И не ми казвай, че си пропуснала.

— Глупости. Един изстрел — в центъра на мишената, четири изстрела — четири пъти в центъра на мишената. Няма празно. Зяпнаха. Продължаваха да слагат нови и нови мишени, а аз продължавах да стрелям без грешка. Увеличиха разстоянието, дадоха ми пушка и аз им показах какво мога.

— И така отличният стрелец получава работа.

— Не съвсем. Взеха ме на обучение. Трябваше да завърша колеж. Изчетох цял куп книги. Не беше толкова трудно.

— Не и за такова умно момиче със смазка под ноктите и барут по косата.

— А в Куонтико беше песен. Никой не можеше да се изкачи по въже по-бързо от мен. Катерене по стена, промъкване през трудни места, прехвърляне през ограда, каквото се сетиш. Никой не можеше да се мери с мен на футболното игрище. Подадох молба в Отдела за национална сигурност на Бюрото и ме взеха. След няколко години някакъв шпионин от Консулски операции ме забелязал и така ме взеха.

— Като Лана Търнър^[2], дето я открили в дрогерията в Шуоб — каза Янсън. — А защо ми се струва, че пропускаш най-интересното?

— Да, ами добре, подробностите са гадни — отговори тя. — Заела съм позиция за стрелба със снайперистка пушка в Чикаго. Засада. Смешна случка беше, корпоративен шпионаж, но шпионинът работи за Китайската народна република. Акцията е на Консулски операции, но местните от ФБР ни помагат. Задачата ми е само да наблюдавам. Но нещата излизат от контрол. Оня тип успява да се изплъзне. Носи у себе си микрофилми и ние естествено не искаме да го изпуснем. Някак си успя да се измъкне от фоайето и бърза към колата си. Ако успее да се вмъкне в колата, ще ни избяга, тъй като не сме предвидили следене с автомобили. Никой не беше очаквал, че той ще стигне толкова далече. И така, искам разрешение да стрелям в дръжката на колата. Оперативният началник категорично забранява. Смятат, че е опасно, че може да улуча субекта и да стане международен скандал. Аз обаче знам какво мога с пушката. Рискът е нулев. Началникът не ме познава и ми казва да не стрелям. Само да стоя. Да си трая.

— Ти обаче стреля въпреки всичко.

— Треснах един откос и дръжката на вратата се пръсна. Той вече не смее да се доближи до колата, гипсирал се е от шубе и си казва молитвите на председателя, а нашите момчета го гепват. Откриха у него микрофилми, технически спецификации за всякакво телекомуникационно оборудване, каквото се сетиш.

— И така спасяваш операцията.

— И за благодарност ми го зачукаха. „Неизпълнение на заповед“, някаква такава простотия. Отстраниха ме за шейсет дни, а после дисциплинарно наказание. Въпреки това ония шпиони дойдоха при мен и ме попитаха дали ще ми хареса да пътувам и всякакви там приключения.

— Мисля, че се досещам какво следва — каза Янсън и това бе вярно.

Нещо подобно бе станало и с него. Знаеше от собствен опит, че в Консулски операции първо са проверили досието й и докладите за работата й на терен. Явно са били много впечатляващи, тъй като хората от Консулски операции имаха като цяло лошо мнение за федералните. След като я бяха оценили като талант, някой от отдела най-вероятно беше пуснал връзките си във ФБР и беше уредил да я отстранят, за да стане по-лесно прехвърлянето. Когато в Консулски операции искаха да привлекат някого, го постигаха. Без съмнение бяха наредили така нещата, че предложението им за назначаването да бъде прието с готовност. Сценарият, който Джесика Кинкейд му разказа, звучеше правдоподобно, но не беше пълен.

— Това не е всичко — каза тя донякъде срамежливо. — Преминах тежка подготовка, след като постъпих в Консулски операции. Всеки от класа трябваше да подготви курсова работа за нещо или някого.

— А, да, курсова работа на шпионска тема. И ти кого избра? Мата Хари?

— Нищо подобно. Легендарен оперативен агент на име Пол Янсън. Направих цялостен анализ на техниките и тактиките, които е използвал.

— Шегуваш се.

Янсън стъкми камината. Под дървата накъса част от италианските вестници. Сухите подпалки пламнаха веднага и огънят бързо се разгоря.

— Ти си голяма работа, трябва да ти призная. Но открих и някои грешни ходове, които си допуснал. Известни… слабости.

Погледът й беше игрив, но не и гласът.

Янсън отпи от горещото кафе.

— Малко преди Рик Фрейзър да изиграе мача с Майкъл Спринкс през 1986 година, треньорът на Фрейзър уведоми света на бокса, че е установил „слабите места“ в играта на Спринкс. Последваха много коментари и спекулации на тази тема. След това Фрейзър излезе на ринга. След два рунда бе нокаутиран. — Усмихна се. — Какво ще кажеш за слабите места сега?

Джесика Кинкейд се нацупи.

— Затова избраха мен. Имам предвид за стрелбата.

— Защото си била истинска ученичка на Пол Янсън. Човек, който би предвидил действията ми по-добре от всеки друг. Да, има логика. Представям си директора по операциите как се смята за много умен, че го е измислил.

— Без съмнение. Между другото идеята за къщата на Григорий Берман беше моя. Бях сигурна след това, че ще те открием в Амстердам. Повечето хора смятаха, че ще се върнеш в САЩ. Без мен.

— Разбира се, че без теб. С твоя истински докторат по Янсъновите науки.

Тя се умълча и се загледа в чашата с кафето.

— Винаги съм искала да ти задам един въпрос.

— Казвай.

— Нещо, за което винаги съм се чудела. През 1990 година хващаш дирите на Джамал Наду, терорист от голям калибър. Разполагаш с надеждна информация от собствени източници, добираш се до тайната му квартира в Аман и автомобила, с който ще пътува. Парцалив, мърляв просяк се доближава до колата, гонят го, а той пада на колене и моли за милостиня, после се пръждосва. Този просяк не е никой друг, а Пол Янсън, самият доктор Янсън, който успява да пъхне експлозив под колата, докато се мотае.

Янсън я изгледа безизразно.

— Час по-късно Джамал Наду наистина влиза в колата. Но заедно с него се вмъкват и четири мадами — йордански курви, които е наел. Уведомяваш за промяната на обстановката. Заповедта обаче е да действаш. В доклада си пишеш, че си се опитал да взривиш колата, но детонаторът не се е задействал. Операцията се проваля по технически причини.

— Случва се.

— Не и при теб — прекъсна го тя. — Виж, това е причината, поради която не се доверявам на официалните доклади. Винаги си бил перфекционист. Детонаторът е бил направен от теб собственоръчно. Два дни по-късно Джамал Наду се връща от среща с група либийци, когато ненадейно мозъкът му изтича върху яката на ризата, тъй като някой го е уцелил в главата само с един точен изстрел. Пишеш доклад, че по всяка вероятност го е застрелял някой от съперниците му в „Хамас“.

— А ти какво мислиш?

— Мисля, че е много ясно какво се е случило. Четири жени в колата. На агента сърце не му е дало да ги убие. Сигурно е решил, че не е необходимо да ги жертва. Помислил си е, че след като е по петите на онова копеле, ще намери друг начин да го премахне, без да отнема живота и на други. Но явно в отдела за планиране не са мислели по този начин. Те са искали убийството да стане веднага и не им е пукало за курвите. Но ти си действал така, както си смятал, че трябва да се действа.

— Ти обаче си била на друго мнение, нали?

— По-интересното според мен е друго. В света на тайните операции ликвидирането на супергадняр като Наду е нещо, от което зависи кариерата на много хора. Какъв трябва да е човек, за да направи подобно нещо и след това да не се възползва?

— Ти ми кажи.

— Може би някой, който не желае шефът му да натрупа точки.

— Кажи ми нещо друго, щом толкова знаеш. Кой ръководеше операцията?

— Директорът Дерек Колинс — отговори тя. — По онова време той оглавяваше сектора за Близкия изток.

— В такъв случай, ако имаш някакви въпроси по процедурите, можеш да се обърнеш към него.

Тя му показа среден пръст.

— Как ли пък не — каза тя начумерено. — Истината е, че ми беше трудно да те разбера.

— Какво искаш да кажеш?

— Това е една от причините, поради която историята с Джамал Наду беше загадка. Трудно е да се каже какво те мотивира. Има разминаване между онова, което съм видяла и което чувам. Без съмнение не си хрисимо ангелче. И съм чувала доста брутални истории за нещата, които си вършил във Виетнам…

— Повечето от онова, което дрънкат, са глупости — прекъсна я той рязко, установявайки с почуда, че в гласа му се прокрадна гняв.

— Добре де, искам да кажа, че се носят доста противни слухове. Представят така нещата, сякаш наистина си забъркан в лайната там.

— Хората си измислят какво ли не — каза Янсън, опитвайки се да говори спокойно, но не успя. Така и не разбра защо.

Тя го погледна учудено.

— Добре, човече. Вярвам ти. Ти си единственият, който знае какво точно се е случило, нали така?

Янсън разрови огъня с ръжена, боровите клони започнаха да пукат и да свистят. Слънцето залязваше зад далечния планински връх.

— Надявам се, че няма да се разсърдиш, ако те попитам на колко си години, мис Кинкейд? — каза той, наблюдавайки как мрачното й изражение се разсея на светлината на камината.

— Можеш да ме наричаш Джеси — каза тя. — На двайсет и девет години съм.

— Можеш да ми бъдеш дъщеря.

— Хей, човек е на толкова, на колкото се чувства.

— Да не съм от ония новооткрити организми, които не остаряват.

— Възрастта е само едно число.

— В твоя случай, но не и в моя. — Той отново разрови с ръжена червената жарава, от която се вдигаше пушек, и от нея избухнаха жълти пламъци.

— Един въпрос. Чувала ли си за компания на име „Унитек Лтд.“?

— Разбира се. Това е една от нашите фирми. Предполага се обаче, че е независима.

— Но се използва от Консулски операции.

— Независима е колкото кучешки крак — каза тя и прокара длан по късата си, остра коса.

— Или като котешка лапа^[3]. — Смътните спомени се върнаха. Компанията „Унитек“ бе играла през годините известна роля в няколко начинания. Понякога я използваха за създаване на легенда на някой таен агент, снабдявайки го с фалшиво удостоверение за местоработата му. Понякога чрез нея прехвърляха пари на лица, вербувани за някоя операция. — Някой от „Унитек“ си кореспондира с изпълнителния директор на фондация „Свобода“, предлагайки подкрепа за образователните й програми в Източна Европа. С каква цел?

— Хвана ме натясно.

— Да си представим, че някой, някаква организация, иска да се добере до Питър Новак. Да разбере къде се намира.

— Някой? Искаш да кажеш Консулски операции са му видели сметката. Моите работодатели.

— Организирали са онова, което се случи, ако трябва да бъдем по-точни. Организирали са обстоятелствата около ликвидирането му.

— Но защо? — попита тя. — Защо? Няма никакъв смисъл?

Малко неща имаха. Дали наистина от Консулски операции бяха организирали убийството на Новак? И защо нямаше съобщение за смъртта му? Ставаше все по-странно. Хората, които бяха негови близки сътрудници, не знаеха нищо за трагичната случка.

— Какво четеше? — попита Джеси, сочейки към купчината принтове.

Янсън й обясни.

— Наистина ли смяташ, че може да се открие нещо ценно в статиите за него?

— Не се самозаблуждавай за тайнството на „разузнавателните сведения“. Половината от нещата, които се съдържат в докладите от чужбина, са преписани от местните вестници.

— Така кажи. Но ти имаш само две очи…

— Това казва жената, която искаше да ми пробие трето.

Тя не се хвана на шегата.

— Не можеш да прочетеш всичко това сам. Дай да ти помогна. Ще прегледам част от тях. Още един чифт очи не са излишни. Няма да навредят.

Двамата четоха, докато той усети, че умората го наляга. Трябваше да поспи, едвам различаваше буквите върху плътно принтираните страници. Изправи се и се протегна.

— Мисля да си легна — каза той.

— През нощта става студено. Сигурен ли си, че не искаш грейка? — попита тя. — Тя протегна ръцете си. Тонът й предполагаше, че се шегува, но очите й показваха друго.

Той повдигна вежди.

— Ще ми трябва много повече от грейка да стопля тия кокали — отговори й той. — Мисля, че трябва да вървя.

— Да. Най-добре ще направиш. В гласа й имаше известно разочарование. — Всъщност аз смятам да поостана още малко и да почета.

— Добро момиче — отговори той и й намигна, след което се завлече горе.

Беше уморен, толкова уморен. Щеше да заспи лесно, но сънят му нямаше да е спокоен.

 

 

В джунглата имаше база. В базата — кабинет. В кабинета — бюро. До бюрото седеше един мъж.

Неговият командващ офицер. Мъжът, който го бе научил на почти всичко, което знаеше.

Мъжът, когото гледаше в очите.

Песен от дванайсети век се носеше от колоните на осемпистовия магнетофон на лейтенанта.

Света Хилдегард.

— За какво искаш да ме видиш, синко?

Изражението върху месестото лице на Димаръст беше любезно. Той изглеждаше така, сякаш наистина нямаше представа защо Янсън бе тук.

— Ще подам рапорт — каза Янсън. — Сър.

— Разбира се, както правим винаги след операция.

— Не, сър. Рапорт за вас. С изложение за лошо поведение в нарушение на член петнайсет — три, свързан с отношението към военнопленниците.

— А-а-а. Това ли било — Димаръст млъкна за миг. — Мислиш, че съм малко грубичък с „Виктор Чарли“^[4].

— Сър? — В гласа на Янсън пролича недоверчивост.

— И не можеш да си обясниш защо, така ли? Е, давай. Имам си достатъчно грижи в момента. Докато ти попълваш формулярите, аз трябва да измисля как да спася живота на шестима мъже, които виетнамците заловиха. Шестима мъже, които ти познаваш много добре, тъй като те са под твое командване или бяха.

— Какво говорите, сър?

— Опитвам се да ти кажа, че членовете на твоята група са заловени в околностите на Лон Дък Тхан. Бяха на разузнавателна мисия заедно със специалните части на морските пехотинци. Сякаш всичко се повтаря, както виждаш. Това място е прокълнато.

— Защо не съм уведомен за операцията, сър?

— Никой не успя да те намери цял следобед — нарушение на член петнайсети. Времето и събитията не чакат никого. Накрая се появяваш и единственото, което те интересува, е да намериш най-близката острилка за молив.

— Позволете да говоря свободно, сър.

— Искането отхвърлено — тросна се Димаръст. — Можеш да правиш каквото си щеш, по дяволите. — Но твоите хора са пленени, мъже, които повериха живота си в твоите ръце, а ти си човекът, който трябва да организира освобождаването им. Или би трябвало, ако ти пукаше за тях. О, ясно, ти си мислиш, че съм безчувствен, нехуманен към Виктор Чарлитата в джунглата. Но каквото правя, си има причини. Изгубих вече много хора заради изтичане на информация между северновиетнамската армия и нейните братовчеди от Виетконг. Помниш ли какво ти се случи при Нок Ло? Засада по твоите думи. Причакване. Точно така е било, по дяволите. Операцията беше докладвана на военното командване за Виетнам (ВКВ), стандартна процедура, и пътьом някой подшушва на Чарли. Случва се отново и отново и всеки път, когато се случи, някой умира. Ти самият стана свидетел на смъртта на Хардуей, нали така? Държеше го в ръцете си, докато кръвта му изтичаше в джунглата. Хардуей беше застрелян само няколко дни преди да се уволни. Разкъсаха го на парчета пред очите ти. Кажи ми, войниче, как се чувстваш при подобна ситуация? Уютно, свежо, стабилно? Или ти прекипява? Случайно да имаш чифт топки или си ги загубил, докато си играел футбол в Мичиган? Може да си забравил, но ние сме контраразузнаването, Янсън, и аз няма да позволя куриерите на Виетконг, които са превърнали ВКВ в шибана телеграфна служба на Ханой, да се ебават с моите хора! — Димаръст никога не повишаваше тон, когато говореше, но това още повече подсилваше ефекта от думите му. — Първото задължение на офицера е да се грижи за живота на хората под негово командване. А когато животът им е изложен на опасност, аз лично съм готов да направя всичко — всичко в рамките на мисията ни, — за да ги опазя. Не ми пука въобще какви формуляри ще попълваш, но ако си войник, ако си мъж, първо ще спасиш хората си. Твой дълг е. След това може да се захванеш с дисциплинарните процедури, които сърцето ти на бюрократ желае. — Той скръсти ръце. — Е?

— Очаквам да получа координатите, сър.

Димаръст кимна мрачно и подаде на Янсън лист синя хартия с напечатани върху него данни за операцията.

— Хеликоптер „Хюи“ вече чака. — Той погледна големия кръгъл часовник на стената срещу себе си. — Екипажът е готов да замине в петнайсет часа. Надявам се да се продъниш в ада.

 

 

Гласове.

Не, един глас.

Тих глас, който не искаше да бъде чут. И въпреки това долови шептящите звуци.

Янсън отвори очи, тъмнината в стаята се разсейваше благодарение на ломбардската луна. Обзе го безпокойство.

Посетител? В Генералното консулство на САЩ в Милано имаше оперативно звено на Консулски операции — на улица „Амадео“, само на петнайсет минути път с кола от тук. Дали Джеси не се бе свързала по някакъв начин с тях? Стана и си взе сакото, опипа джобовете за клетъчния си телефон. Нямаше го.

Сигурно го е взела, докато е спял. А да го е оставил долу? Навлече халата от банята, измъкна пистолета изпод възглавницата и тръгна по посока на гласа.

Гласът на Джеси. На долния етаж.

Слезе до средата на каменното стълбище и се огледа. В кабинета светеше, а светлинният контраст щеше да му осигури прикритието, от което се нуждаеше — ярката светлина вътре и тъмнината отвън. Слезе още няколко стъпала. Сега вече виждаше Джеси, която стоеше в кабинета с лице към стената и с клетъчния му телефон, притиснат до ухото й. Говореше тихичко.

Усети стягане под лъжичката, сякаш се бе уплашил.

От откъслечните думи, които различаваше през отворената врата, разбра, че говори със свой колега от Консулски операции във Вашингтон. Доближи се още малко до стаята и вече чуваше гласа й по-отчетливо.

— Значи, още е в сила заповедта за незабавно ликвидиране. В момента, в който бъде забелязан.

Тя проверяваше дали заповедта за неговото убийство продължава да важи.

Тръпки го полазиха по гърба. Нямаше друг избор, освен да направи онова, което отдавна трябваше да направи. Да убие или да бъде убит. Жената беше професионален убиец. Тя имаше професията, която той бе имал някога, работодателите й бяха негови работодатели някога. Нямаше друг начин, освен да се отърве от нея. Емоциите и самозаблудата, както и нейните сладки приказки бяха отклонили вниманието му от тази проста истина.

Докато нощният ветрец разнасяше скрибуцането на щурците, в кабинета се отвори прозорец. Той премести пистолета в дясната си ръка и започна да следи крачещата й фигура с дулото. Мисълта за онова, което трябваше да направи, го изпълваше с отвращение. Но нямаше друг начин. Убиваш или те убиват. Това бе ужасната истина за живота, който той се бе надявал да остави в миналото. Тя ни най-малко не смекчаваше по-голямата истина, единствената истина на кариерата му: да убиеш или да бъдеш убит.

— Какво казват разузнавателните сведения? — питаше тя. — Последните данни какви са? Само не ми разправяйте, че работите на сляпо, момчета.

Янсън наблюдаваше хладнокръвно жената с дребно телосложение, закръглени бедра и гърди, които компенсираха стегнатите мускулести очертания. По свой начин беше наистина красива. Беше наясно на какво е способна, сам стана свидетел на поразителното й майсторство в стрелбата, изключителната й сила, сръчност и пъргавост, на остротата на нейния ум. Беше създадена да убива и нищо не можеше да я разколебае.

— Момчетата заели ли са позиция, или си седят на задниците? — говореше тихо, но разпалено, почти надуто. — Господи! Няма никакво извинение за това. Така всички изглеждаме смешни. Мамка му, хората правилно говорят, че на вълка му е дебел вратът, защото сам си върши работата. Искам да кажа, че точно така се чувствам в момента. Къде отиде ефективността на екипа?

Поредният глух и бездушен изстрел и нечий череп е пробит, нечий живот е отнет, затрит, превърнат във вонящата плът, от която е произлязъл. Това не беше напредък, а точно обратното. Спомни си за Тео и другите, които загинаха, и за какво? Част от гнева, който го изпълни, бе насочен и към самия него, да. Но какво от това? Жената щеше да умре в планинския имот за пет милиона долара в алпийската част на Ломбардия, земя, която тя виждаше за първи път през живота си. Щеше да умре в неговите ръце — първата и последната проява на близост между тях.

— Къде е той? Къде? По дяволите, само това мога да ти кажа — Джеси Кинкейд отново говореше на невидимия си събеседник след известна пауза. — Големи сте тъпанари. Никога ли не ви е минавало през ума? Монако, човече. Нямам никакво колебание за това. Както знаете, Питър Новак има там къща. — Последва нова пауза. — Янсън не го каза с толкова много думи. Но го чух да се шегува с малкия си приятел, че ще играят бакара. Сам си направи изводите. Хей, момчета, след като работите в разузнаването, се предполага да сте интелигентни.

Тя лъжеше.

Лъжеше заради него.

Янсън върна пистолета обратно в кобура и въздъхна с облекчение. Силата на напрежението му го озадачи. Питаха я дали знае местонахождението му, а тя излъга, за да го предпази. Тя бе избрала на чия страна е.

— Не — продължаваше да говори тя, — не казвай на никого, че съм се обадила. Това е личен разговор, разбра ли? Само между мен и теб, глупчо. Не, можеш да си припишеш заслугите, нямам нищо против. Кажи им, че съм в кома някъде из Холандия и че здравната им каса е поела скъпоструващото ми лечение, тъй като не са открили у мен документи. Кажи им го и те въобще няма да бързат да ме върнат в Щатите.

След няколко минути тя затвори, обърна се и се сепна, когато видя Янсън на прага на вратата.

— Кой е „глупчото“? — попита той с отегчен глас.

— Мътните да те вземат — избухна тя. — Шпионираш ме, а? Прочутият Пол Янсън се оказва най-обикновен любопитко.

— Дойдох да си взема мляко — каза той.

— Пълни глупости — изсъска тя нечленоразделно. Накрая каза: — Той е дебелогъз писарушка в Държавния департамент, Бюрото за анализи и разузнаване. Сладък тип. Мисля, че ме харесва, защото когато съм до него, езикът му работи, както Майкъл Джордан дриблира. Странни неща, нали? Но най-странно е онова, което ми каза за Пума.

— Пума?

— Псевдоним на Питър Новак. Между другото ти си Сокол. Но информацията за Пума е наистина шокираща. Те смятат, че не е умрял.

— Какво, да не би да чакат некролог в „Ню Йорк Таймс“?

— Твърди се, че си взел пари да организираш убийството му, но си се провалил.

— Видях го как умира — каза Янсън натъжено, поклащайки глава. — Бог ми е свидетел, че ми се иска да беше истина. Не мога да опиша с думи колко много ми се иска.

— Какво, да не би да искаш да си припишеш заслуги за убийството му?

— Страхувам се, че връзката ти или иска да те преметне, или по-вероятно не разполага с доказателства.

— Спомена, че днес са го показали по новините на Си Ен Ен. Хваща ли се тук Си Ен Ен? Вероятно пак ще го покажат в повторението на водещите новини.

Тя отиде до телевизора с огромен екран и включи на Си Ен Ен. След това пъхна празна видеокасета в свързания с телевизора видеорекордер и натисна ЗАПИС.

Специален репортаж за намаляващото влияние на Федералния резерв. Подновяване на напрежението между Северна и Южна Корея. Последните новости в модата, по които японските младежи са полудели. Протести срещу генетично модифицираните храни във Великобритания. Записа близо четирийсет минути. Най-после пуснаха репортаж за индийка, която отворила клиника за болни от СПИН нейни сънародници. Някой я определи като доморасла майка Тереза. И поводът за репортажа — церемонията в чест на усилията на жената. Мъж с познато лице й връчи специална награда за заслуги в хуманитарната област. Същият мъж, който бе финансирал отварянето на клиниката.

Питър Новак.

Покойният велик Питър Новак.

Янсън наблюдаваше огромния телевизионен екран с нарастващо учудване. Или беше техническа измама, или най-вероятно репортажът беше заснет доста по-рано.

По-внимателното разучаване щеше да помогне да се изясни.

Заедно с Джеси върнаха обратно видеозаписа. Наистина беше Питър Новак, с познатата фигура, нямаше никаква грешка. Усмихваше се и говореше пред микрофон.

— Любимата ми унгарска поговорка е: Сок киши сокра меги. Което значи: и малките неща могат да допринесат за успеха. За мен е привилегия да поздравя тази забележителна жена, която чрез безброй малки прояви на милосърдие и състрадание предостави на света нещо наистина голямо…

Трябваше да има някакво обяснение. Трябваше.

Изгледаха репортажа отново и отново, кадър по кадър.

— Спри тук — каза Джеси в един момент.

Бяха върнали записа за трети път. Тя посочи към списание, което се виждаше върху сергия, докато Новак даваше интервю след церемонията. Изтича до кухнята и донесе броя на „Икономист“, който Янсън беше купил предния ден.

— Същият брой — каза тя.

Върху корицата се виждаше същият образ, а от датата ставаше ясно, че броят изтича следващия понеделник. Записът, който излъчиха, не беше стар. Беше направен, нямаше друг начин, след катастрофата в Анура.

Ако Питър Новак беше жив, кой беше загинал в Анура?

А ако Питър Новак беше мъртъв, кого бяха снимали?

Янсън усети, че главата му се замайва.

Беше някаква лудост!

 

 

Кого бяха видели? Близнак? Самозванец?

Дали Новак беше убит и… заменен с двойник? Беше сатанинско, почти невъобразимо. Кой би направил подобно нещо?

Кой друг знаеше? Протегна се за клетъчния телефон и се опита да се свърже със служителите на Новак в Ню Йорк и в Амстердам. Спешно съобщение за Питър Новак. Свързано със собствената му сигурност.

Използва всяка дума, по която можеше да се съди, че е близък с Питър Новак — никаква полза. Все един и същ отговор: ще му оставим съобщение; не знаем кога ще се върне. Нито дума за местонахождението на господин Новак. Марта Ланг, ако въобще това бе истинското й име, оставаше все така неуловима.

След петнайсетина минути Янсън усети, че си блъска мозъка, опитвайки се да въведе в ред разхвърляните си мисли. Какво бе станало с Питър Новак? Какво ставаше със самия него? Когато вдигна очи, забеляза, че Джеси Кинкейд го наблюдава с поглед на наранен човек.

— Искам да те помоля само за едно — каза тя. — Знам, че е прекалено, но моля те, не ме лъжи. Чух вече достатъчно лъжи, по дяволите, и аз изрекох твърде много лъжи. За това, което е станало в Анура, знам само от теб. Кажи ми на какво да вярвам? — Очите й бяха влажни и примигваше с мъка. — На кого би трябвало да вярвам?

— Знам само онова, което видях — каза й нежно Янсън.

— Така ставаме двама — отговори му тя и кимна с глава към телевизора.

— Какво искаш да ми кажеш? Че не ми вярваш?

— Искам да ти повярвам. — Пое дълбоко дъх. — Искам да вярвам на някого.

Янсън мълча доста дълго.

— Добре — каза той накрая. — Не те обвинявам. Слушай, ще извикам такси да те откара до секцията на Консулски операции в Милано. Ще се върнеш. Повярвай ми, такъв печен стрелец като теб ще е добре дошъл за тях. Ще се зарадват да те видят. А докато екипът им дойде тук, аз ще съм се измъкнал.

— Задръж топката — каза рязко тя. — Спокойно.

— Мисля, че така ще е най-добре.

— За кого?

— За двама ни.

— Няма нужда да говориш от името на двама ни. Говори само от свое име. — Тя млъкна и се заразхожда из стаята. — Добре, шибано копеле. Видял си каквото си видял. Привидял ти се е Христос на сал. — Усмихна се саркастично. — На това му викам да ти го начукат в мозъка. Само не го прави при първа среща, иначе няма да те уважават на сутринта.

Янсън се бе унесъл в собствените си мисли. Питър Новак: кой беше тоя човек жива легенда, който се появи от неизвестността като метеор и се прочу в целия свят? Въпросите напираха в главата му, но бяха въпроси без отговори. Стомахът му се сви. Янсън метна чашата с кафето в камината и тя се строши върху твърдия камък. Почувства се по-добре, но само за миг.

Седна в стола от мачкана кожа до камината и отпусна върху него смачканото си тяло. Джеси се изправи до него и започна да му разтрива гърба.

— Мразя да подсилвам напрежението — каза тя, — но ако искаме да разберем какво, по дяволите, става, трябва да се махаме оттук. Колко време смяташ ще им отнеме на Консулски операции да ни открият? Те разполагат с всичката информация на света и повярвай ми, в момента денонощно техни специалисти се трудят да открият колата ти и други начини да те намерят. От моя приятел узнах, че засега не разполагат с никакви сведения, само фалшиви сигнали, но не след дълго ще ни пипнат. Ще пуснат в действие агентите си в цяла Европа, ще проследят хиляди нишки, ще изгледат записите от камерите по шосетата и граничните пунктове. И рано или късно ще открият нещо, което ще ги доведе тук.

Беше права. Сети се за любимата унгарска пословица на филантропа, че малките неща допринасят за големите. Спомни си и думите на Фийлдинг: Ще откриеш най-големите му почитатели и най-големите му врагове в Унгария. Също думите на Ланг: За добро или лошо, Унгария го е направила това, което е. А Питър не е от хората, които забравят своя дълг.

Тя го е направила онова, което е.

А кой бе онзи мъж?

Унгария. Това бе посоката, в която трябваше Янсън да тръгне.

Това бе най-добрият му шанс да открие смъртните врагове на Питър Новак — най-отдавнашните и вероятно най-големите.

— Изглеждаш така, сякаш току-що си взел някакво решение — каза му Джеси почти плахо.

Янсън кимна.

— Ами ти?

— Що за въпрос е това?

— Обмислям следващите си действия. А твоите? Ще се върнеш ли в Консулски операции?

— Ти как мислиш?

— Ти кажи.

— Нека те светна. Отивам при моя шеф и му казвам, че искам да напусна терена поне за година, а може би завинаги. Веднага ще ме подложат на продължителни разпити. Знам как работи системата. Това ме чака и не ме разубеждавай. Но това не е най-големият проблем. По-големият проблем е как ще живея в свят, в който не знам кое е истина и кое не. Знам твърде много, но не и достатъчно. Поради двете причини няма да се върна. Мога само да продължа. Това е единственият начин да живея със себе си.

— Да живееш със себе си? Не увеличаваш ни най-малко шансовете си да живееш, ако се мотаеш близо до мен. Вече те предупредих.

— Виж, всичко си има цена — каза тя спокойно. — Ако ми позволиш, ще дойда с теб. Ако не ми позволиш, ще направя всичко възможно да те открия.

— Ти дори не знаеш къде смятам да ходя.

— Сладурче, това няма никакво значение. — Джеси протегна тънкото си и гъвкаво тяло. — И къде смяташ да вървиш?

Той се поколеба за миг.

— В Унгария. Където всичко е започнало.

— Където всичко е започнало — повтори тя.

Янсън се изправи.

— Щом искаш да дойдеш с мен, ела. Но помни, ако направиш опит да се свържеш със службата си, си загубена и не от мен. Ако решиш да тръгнеш с мен, ще следваш моите правила. Иначе…

— Готово — каза тя, прекъсвайки го. — Стига приказки, всичко разбрах.

Изгледа я хладно, преценявайки я като войник и агент. Истината бе, че се нуждаеше от помощ. Никой не знаеше какво ги очаква. Ако работеше за него само с половината от усърдието, с което работеше срещу него, наистина щеше да се окаже смъртоносно оръжие.

Трябваше да се обади на много хора, преди да си легне, да възкреси редица легенди. Трябваше да си подготви пътуването.

Докъде щеше да го доведе, никой не можеше да каже. Но какво друго му оставаше? Каквито и да бяха рисковете, това бе единственият начин да проникнат в тайната, която представляваше Питър Новак.