Робърт Лъдлъм
Директивата „Янсън“ (23)

Двадесет и втора глава

Той залагаше капан.

Мисълта за това съвсем не успокои нервите му, тъй като Янсън знаеше колко често в капаните се улавяха онези, които ги поставят. На този етап главното му оръжие беше собственото му самообладание. Така че трябваше да се пази от уловките на страха и свръхувереността. Едното водеше до бездействие, другото — до необмислени действия.

И все пак, ако се налагаше да се заложи капан, не можеше да измисли по-подходящо място. Мишколц — Лилафюрд 3517, „Ержебет сетани“ 1, се намираше на две мили западно от Мишколц и беше единствената забележителна сграда в курортната област Лилафюрд. Хотел „Палас“, както го наричаха сега, се издигаше близо до гористите брегове на езерото Хамори, сред зеленина, която напомняше за някогашна феодална Европа с нейните паркове и дворци. От мястото лъхаше носталгия, което бе замисълът. Преправеният през двайсетте години на двайсети век ловен замък по проект на режима на адмирал Хорти бе монумент на националната историческа слава. Ресторантът носеше името на крал Матяш, борец за независимост на Унгария, който бе водил народа си по пътя на величието, извоювано с кръвта на враговете. В посткомунистическата епоха мястото бе възстановило предишното си предназначение. Сега то привличаше курортисти и бизнесмени от цялата страна. Проект, плод на имперско славолюбие, се бе сродил с още по-мощна сила — търговията.

Пол Янсън мина през луксозното фоайе и слезе в ресторанта в приземието. Стомахът му бе свит и храната беше последното нещо, за което си мислеше. Но не биваше с нищо да издава напрежението си.

— Аз съм Адам Кързуейл — информира той управителя на ресторанта с добре отработен трансатлантически акцент. Това бе литературният английски, който говореха образованите хора в британската общност — Зимбабве, Кения, Южна Африка, Индия, а също европейците, които го бяха учили в езикови училища. „Кързуейл“ беше облечен в раиран костюм и пурпурна вратовръзка и се пъчеше като бизнесмен, който е свикнал да му угаждат.

Управителят във вечерен фрак, с намазана с брилянтин черна коса, сресана на лимби, измери Янсън с остър, преценяващ поглед, след което лицето му се разтегна в професионална усмивка.

— Вашият гост вече е тук — съобщи той и се обърна към по-млада жена до него. — Тя ще ви покаже масата.

Янсън кимна.

— Благодаря — каза той.

Масата бе разположена дискретно в едно от ъгловите сепарета, както най-вероятно бе пожелал гостът му. Мъжът, с когото имаше среща, беше съобразителен и предпазлив, иначе нямаше как да оцелее толкова дълго, като се имаше предвид с какво се занимаваше.

Докато вървеше към масата, Янсън се съсредоточи върху ролята, която щеше да играе. Първите впечатления бяха най-важните. Мъжът, който го очакваше, Шандор Лакатош, щеше да е подозрителен. Затова Кързуейл трябваше да демонстрира още по-голяма подозрителност и от неговата. Той знаеше много добре, че това е най-ефикасната контрамярка.

Лакатош се оказа нисък, прегърбен човек. Извитият му гръбнак накланяше главата му странно напред, все едно че криеше брадичката си. Имаше кръгли бузи, а носът му приличаше на патладжан. Провисналата му гуша се съединяваше с челюстта, придавайки на главата му крушовидна форма. Беше пример за разгулен живот.

Беше също един от най-големите контрабандисти на оръжие в Централна Европа. Богатството му нарасна неимоверно по време на оръжейното ембарго срещу Сърбия, когато тя бе принудена да търси през алтернативни канали онова, което не можеше да си достави по законен път. Лакатош беше започнал кариерата си с товарни превози, отначало на хранителни продукти, а после алкохол. Не се наложи да прави кой знае какви промени в организацията на бизнеса си, за да се пренасочи към търговията с оръжие. Това, че се съгласи въобще да се срещне с Адам Кързуейл, се дължеше на неговата изключителна, ненаситна алчност.

Използвайки отдавна изоставена легенда на шеф на канадска охранителна фирма — нещо като частна милиция, — Янсън се свърза с неколцина бизнесмени, които отдавна се бяха оттеглили от бизнеса. Всички съобщения бяха еднакви. Някой си Адам Кързуейл, представлявайки клиент, чието име не може да разкрие, търси доставчик на огромна доходна пратка. Канадецът — легенда, която Янсън бе създал за себе си, без да уведоми Консулски операции — се помнеше с добро, особено неговата дискретност, и това, че за дълги периоди се покриваше. Въпреки това хората, с които се свърза, реагираха сдържано. Всички бяха предпазливи, бяха забогатели и прогресирали. И все пак Янсън знаеше, че в ограничените среди на тези търговци новината за поява на сериозен купувач бързо се разчува. Онзи, който успееше да уреди успешна сделка, можеше да очаква комисиона. Янсън нямаше да търси Лакатош, а онези около него. Когато един от бизнесмените, с които разговаря, жител на Братислава, чиито връзки с властите го предпазваха от разследване, го попита защо тоя Адам Кързуейл не се свърже с Лакатош, му бе обяснено, че Кързуейл е недоверчив и не използва хора, за които няма лични препоръки. За Кързуейл Лакатош бил човек, който не заслужава доверие. Той и клиентите му не можели да се излагат на риск заради един непознат. Освен това този Лакатош не беше ли прекалено дребна риба за такава крупна сделка?

Както Янсън предполагаше, надменното му отношение достигна до унгареца, който яко се бе наежил от това, че се отнасяха към него пренебрежително. Не заслужавал доверие? Неизвестен? Лакатош не бил достатъчно надежден за тоя мистериозен посредник Адам Кързуейл? Към гнева се прибавяха и тънките сметки. Не биваше да допуска да петнят репутацията му по този начин. А единственият ефективен начин да заличи позора бе, като се докопа до изплъзващата се сделка.

И все пак кой беше тоя Кързуейл? Канадският инвеститор проявяваше предпазливост и явно не желаеше да каже всичко, което знае.

— Мога да кажа само, че той е един от най-добрите ни клиенти.

Не минаха и няколко часа и мобилният телефон на Янсън зазвъня. Заваляха препоръки в полза на унгареца, който явно се ползваше с благоразположението на останалите. В крайна сметка канадецът кандиса. Кързуейл имал път през района на Мишколц, където се намираше домът на Лакатош. Не било изключено да се навие да се срещнат. Но всички трябвало да са наясно: Кързуейл бил недоверчив човек. Ако откажел, никой не трябвало да го приема като обида.

Въпреки приложената тактика на резервираност нетърпението на Янсън срещата да се състои граничеше с отчаяние. Той знаеше, че един от сигурните начини да достигне до някогашните и сегашните врагове на Питър Новак бе чрез унгарския търговец на смъртта.

Разположен върху висок кожен стол във фоайето на хотела, Янсън забеляза появата на Лакатош и изчака десетина минути, преди да се присъедини към него. Докато вървеше към масата в ресторанта, физиономията му излъчваше самодоволен вид. Лакатош го изненада, като се изправи и го прегърна.

— Най-после се срещаме! — каза унгарецът. — Какво удоволствие!

Той притисна гърдите си към Янсън и го потупа с възпълните си потни ръце по гърба и после по кръста. Едва ли можеше да се нарече хитър номер, но прегръдката служеше един вид като мярка за сигурност. Ако имаше кобур, той щеше да е под мишниците или на кръста.

След като се настаниха около масата, Лакатош, без да се прикрива, измери с очи своя гост. Алчността му не можеше да вземе връх над собствената му подозрителност. Търговецът знаеше от опит, че отворилата се възможност бе прекалено хубава, за да е истинска. Трябваше да се прави разлика между плода, който расте ниско, и отровната стръв.

— Либамай рощон, печеният гъши дроб, е отличен. Същото важи за брошон апропечене, задушеното свинско — каза Лакатош задъхано и с леко напевен глас.

— Аз лично предпочитам бакони шертишхуш — отговори Янсън.

Унгарецът замълча.

— В такъв случай познавате това място много добре — заяви той. — Казаха ми, че много пътувате по света, господин Кързуейл.

— Каквото и да са ви казали, се прекалили — отряза го той с твърда нотка в гласа въпреки полуусмивката на лицето си.

— Ще ме извините, господин Кързуейл. Но както знаете, нашият бизнес се основава на доверието. Ръкостисканията и репутацията заменят писмените договори и всякакви документи. Както е било в миналото. Моят баща цял живот е произвеждал масло и яйца. Десетилетия наред малките му бели камиони обикаляха из планинските райони на Земплен. Започна през трийсетте години, но и когато дойдоха комунистите, откриха, че е по-лесно да поверят тези малки доставки на някой, който познава пътищата. В юношеските си години той самият е бил шофьор на камион. Така че когато неговите работници му кажели, че тази или онази трудност — спукана гума, пробит радиатор — може да забави пътуването с половин ден, той е бил по-наясно от тях. Знаел е точно колко време е нужно да се отстранят повредите, тъй като го е правел със собствените си ръце. Хората около него са го проумели. Знаели са, че не могат да се справят без него. Това обаче не е предизвиквало ненавист, а уважение. Мисля, че и при мен нещата стоят по този начин.

— Често ли хората разчитат единствено на вас?

Лакатош се засмя, показвайки порцелановите си зъби, неестествено бели и равни.

— Малцина са толкова безразсъдни — отвърна той. — Повечето съзнават рисковете.

Тонът му издаваше нещо средно между заплаха и себелюбие.

— Никой не е просперирал, подценявайки унгарския народ — каза Янсън тържествено. — Само че езикът и културата ви са нещо, което малцина от нас биха имали претенциите да разбират.

— Неразгадаемият маджарски език. Той е служел добре на страната във времена, когато други са се опитвали да господстват над нея. В някои епохи не ни е служил толкова добре. Но смятам, че онези от вас, които работят в условия на, да го наречем, предпазливост, го оценяват по достойнство.

Появи се сервитьор и напълни чашите им с вода.

— Бутилка „Марго“ от деветдесет и осма — поръча Лакатош. След това се обърна към Кързуейл. — Неотлежало вино е, но е изключително свежо. Освен ако не пожелаете да опитате местния специалитет „Бича кръв“. Някои видове вина от тази марка са незабравими.

— Мисля, че бих опитал.

Лакатош щракна с двата пръста на сервитьора.

— Вместо „Марго“ бутилка „Егри Бикавир“, осемдесет и втора. После отново погледна госта си. — А сега ми кажете харесва ли ви Унгария?

— Изключителна страна, която е дала на света изключителни хора. Толкова много Нобелови лауреати, музиканти, композитори, писатели. Но има един изтъкнат унгарец, който — как да се изразя учтиво — кара част от клиентите ми да се чувстват некомфортно.

Лакатош го изгледа озадачено.

— Заинтригувахте ме.

— Свободата за един човек е тирания за друг, както гласи известната поговорка. По същия начин фондациите за свобода може да бъдат фондации за тирания.

Замълча за миг, за да се увери, че намекът му е бил разбран.

— Колко вълнуващо — каза Лакатош, преглъщайки трудно. Той се присегна за чашата с вода.

Янсън се прозя.

— Извинете ме — промърмори той. — Полетът от Куала Лумпур беше твърде дълъг, колкото и удобно да е пътуването. — В действителност седемчасовото возене от Милано до Егер в друсащата каросерия на товарния камион, натъпкан с месни консерви, беше неудобно и изнервящо. Докато той вечеряше с оръжейния търговец, Джеси Кинкейд щеше да наеме кола за следващия ден с помощта на фалшив документ за самоличност и кредитна карта и да уточни внимателно маршрута им. Надяваше се тя да е намерила малко време да си почине. — Но пътуването е моят живот — добави Янсън високопарно.

— Предполагам — каза Лакатош със светнали очи.

Сервитьорът с черна вратовръзка се появи с бутилка местно вино без хартиен етикет. Името на винарската изба беше изписано направо върху стъклото. Виното беше тъмно, гъсто и непрозрачно, както му се стори, докато келнерът го наливаше в кристалните чаши. Лакатош отпи яка глътка от виното, задържа го в устата си и обяви, че е отлично.

— Егер е изключителен лозарски район, ако не друго. — Той вдигна чашата. — Нищо не се вижда през виното — добави той, — но аз ви уверявам, господин Кързуейл, че за парите си ще получите качествена стока. Направихте добър избор.

— Радвам се да го чуя — отговори Янсън. — Още едно доказателство за маджарската непроницаемост.

Точно в този момент мъж в небесносин костюм без вратовръзка се доближи до масата, явно беше американски турист, при това пиян. Янсън го погледна и в главата му прозвуча тревожен сигнал.

— Мина доста време — каза мъжът, заваляйки леко думите. Той опря косматата си ръка върху бялата ленена покривка до панера с хляб. — Знаех си, че си ти. Пол Янсън на живо. — Мъжът изсумтя шумно, преди да се обърне и да си отиде. — Казах ли ти, че е той — обърна се мъжът към жената, която стоеше на неговата маса в другия край на помещението.

Мамка му! Това, което си случи, винаги се смяташе за теоретична възможност при тайните операции, но досега Янсън бе имал късмет. Имаше един случай в Узбекистан, когато се срещаше със заместника на техния министър на петрола в качеството си на посредник на голяма нефтохимическа корпорация. В кабинета нахълта американец, клиент на „Шеврон Ойл“, който го познаваше под друго име и в друг контекст, свързан с петролните и газовите находища в Азербайджан. Погледите им се срещнаха, мъжът му кимна, но не каза нищо. По коренно различни причини той също имаше основания Янсън да не разкрие самоличността му, както Янсън не желаеше да бъде разкрита неговата самоличност. Не размениха нито дума и на Янсън му стана ясно, че той няма намерение да го разобличава. Тук обаче му се случи възможно най-лошият сценарий, очна ставка, с която всеки таен агент се надява никога да не се сблъска.

Янсън се опита да овладее ускореното си сърцебиене и се обърна към Лакатош с невинно изражение.

— Ваш приятел? — попита той. Мъжът не бе показал ясно към кого са насочени репликите му. „Адам Кързуейл“ не беше допуснал, че се отнасяха до него.

Лакатош изглеждаше учуден.

— Не познавам този човек.

— Наистина ли? — каза небрежно Янсън, опитвайки се да разсее подозренията, като постави оръжейния търговец в отбранителна позиция. — Е, няма значение. На всекиго се случва. Под влияние на алкохола и при слабото осветление можеше да ви обърка и със самия Никита Хрушчов.

— Унгария винаги е била място, гъсто населено от духове — отвърна Лакатош.

— Някои с местен произход.

Лакатош сложи чашата си върху масата, пренебрегвайки забележката.

— Простете, ако проявявам любопитство. Но никога не бях срещал името ви.

— Радвам се да го чуя — каза Янсън и отпи дълга глътка от местното спасително вино. — Или се самозаблуждавам за своята дискретност? Прекарах по-голямата част от живота си в Южна Африка, където не бих казал, че присъствието ти може да остане незабелязано.

Лакатош заби брадичката си дълбоко в тлъстината, която представляваше вратът му, в знак на съгласие.

— Зрял пазар — констатира той. — Не бих казал, че съм имал много оферти от там, но съм сключил някоя и друга сделка с южноафриканци. Винаги съм ви смятал за изрядни търговски партньори. Знаете какво искате и не се скъпите да платите за нещо, което си струва.

— Доверието се възнаграждава с доверие. Честността с честност. Моите клиенти са щедри, но не прахосници. Те очакват да получат срещу парите си нещо равностойно. Както казвате вие, качество срещу пари. Но искам да ме разберете правилно. Те не търсят само материалното. Те се интересуват и от нещо, което не се намира в сандъци. Те търсят съюзници. Човешки капитал, ако предпочитате.

— Не бих искал да ви разбирам погрешно — каза Лакатош, а лицето му бе като маска.

— Както искате го разбирайте. Те знаят, че има хора, сили на тази земя, които споделят интересите им, и желаят да получат подкрепата на тези хора.

— Да получат подкрепата им… — повтори Лакатош внимателно.

— И обратното, искат да предложат подкрепата си на тези хора.

Той си пое дълбоко дъх.

— В случай че тези хора се нуждаят от допълнителна подкрепа.

— Всеки може да има полза от допълнителна подкрепа — Янсън се усмихна хитро. — Има твърде малко сигурни неща на този свят. Това е едно от тях.

Лакатош се протегна и го потупа по китката, усмихвайки се.

— Мисля, че ми харесвате — каза той. — Вие сте философ и джентълмен, господин Кързуейл. Не като швабската измет, с която често си имам работа.

Сервитьорът им поднесе пържен гъши дроб, обявявайки, че ги черпи собственикът, а Лакатош се нахвърли лакомо върху порцията си.

— Надявам се, че разбирате за какво ви говоря? — продължи да го притиска Янсън.

Американецът в светлосиния костюм се върна, тъй като явно си бе наумил нещо.

— Не ме познаваш, така ли? — попита мъжът войнствено.

Този път беше невъзможно за Янсън да се прави, че не разбира на кого говори.

Янсън се обърна към Лакатош.

— Колко забавно. Излиза, че ви дължа извинение — каза той, след което погледна враждебния американец с безизразен вид, лишен от интерес. — Изглежда, сте се припознали — каза той с трансатлантическо произношение.

— По дяволите. Защо, мамка му, ми говориш по тоя смешен начин? Опитваш се да се скриеш от мен? Така ли? Опитваш се да ме метнеш? Не бих те обвинил за това.

Янсън се обърна към Лакатош и вдигна рамене, правейки се, че не го засяга. Полагаше огромни усилия да контролира пулса си.

— Понякога ми се случва, явно имам такава физиономия. Миналата година в Базел една жена в бара на хотела ми беше убедена, че сме били заедно в Гщад — той се ухили, а после прикри усмивката си с ръка, сякаш сконфузен от спомените си. — И знаете ли, имахме любовна връзка след това.

— Между вас и нея?

— Е, между нея и мъжа, за когото ме взе. Честно казано, беше доста непочтено. Но аз се изкуших да я заведа в стаята си и, да речем, продължихме от там, където я бе зарязал приятелят й. Съжалих, че го направих, но предполагам, че в един момент и тя е осъзнала, че е станала грешка.

Той се засмя безгрижно, съвсем не насила, но когато се огледа, видя, че американецът все още стоеше там с пиян поглед.

— Е, нямаш какво да ми кажеш, така ли — изръмжа той.

Жената от неговата маса, която почти сигурно бе негова съпруга, се приближи и го задърпа по ръката. Беше пълна и облечена в неподходяща лятна рокля.

— Дони — каза тя, — не досаждай на този мил човек. Той е вероятно на почивка като нас.

— Мил човек ли? Заради това лайно ме уволниха. — Лицето му бе пламнало от гняв. — Да, точно така. Директорът те доведе да ни удариш балтията, нали така, Пол? Това копеле Пол Янсън пристига в „Амкон“ като консултант по сигурността. И първото нещо, което прави, е да натопи мен за назначенията и кражбите на служителите. И шефът ме изритва, защото съм позволил да се случи всичко това. Двайсет години работих в тая компания. Някой беше ли те уведомил за това? Давах всичко от себе си. Бачках като идиот.

Поруменялото му лице излъчваше едновременно самосъжаление и омраза.

Жената хвърли на Янсън неприятелски поглед. Макар да изпитваше неудобство от поведението на съпруга си, присвитите й очи ясно показваха, че е чувала доста неща за външния консултант по сигурността, който бе станал причина нейният Дони да си загуби работата.

— Когато изтрезнеете и ви се прииска да се извините, моля, не се самоукорявайте — каза хладнокръвно Янсън. — Приемам извиненията ви предварително. Подобни грешки стават.

Какво друго му оставаше да направи? Как би реагирала жертвата на недоразумение като това? Ще се учуди, ще й стане смешно, а после ще се ядоса.

Разбира се, в този случай съвсем не ставаше дума за припознаване. Янсън си спомняше много добре кой беше Дони Уелдън. Старши мениджър по сигурността в една строителна фирма в щата Делауер, самодоволен дългогодишен служител, който назначаваше на работа свои братовчеди, племенници и приятели, превръщайки отдела по сигурността в източник на синекурни длъжности. Тъй като не се случваше нищо обезпокоително, никой не го закачаше и не поставяше под съмнение неговата компетентност и честност. Междувременно кражбите от страна на служителите и систематичните фалшиви компенсации на работниците се бяха превърнали в невидимо бреме за бюджета. Освен това вицепрезидентът Доналд Уелдън си докарваше още цяла заплата, издавайки поверителна информация на конкурентна фирма. От опит Янсън знаеше, че провинилите се служители никога не обвиняваха себе си и собствените си прегрешения при подобни уволнения, а неизменно хвърляха вината върху онзи, който ги е разкрил. В интерес на истината Доналд Уелдън трябваше да му е благодарен, че му се размина само с уволнение. В доклада си Янсън беше посочил ясно, че някои от фалшифицираните искания за компенсации са направени с негово съучастие. Той предостави и достатъчно доказателства за пред съда, които можеха лесно да доведат до затвор. Препоръката на Янсън обаче беше само да уволнят вицепрезидента Уелдън, без да го дават под съд, за да се спестят на компанията допълнителни неудобства и да не се допусне по време на следствието да се появят разкрития, които биха могли да й навредят. „Дължиш ми свободата си, корумпиран кучи сине“ — помисли си Янсън.

Сега американецът размаха пръст пред носа на Янсън.

— Ах, ти, шибан задник, ще си го получиш някой ден.

Докато жена му го отвеждаше обратно на местата им през няколко маси, нестабилната му походка подсказа, че беше избухнал под въздействие на алкохола.

Янсън се обърна с лъчезарна усмивка към своя домакин, но го обзе чувство на ужас. Лакатош изглеждаше сериозен. Той не бе глупак и поведението на пияния американец го направи подозрителен. Очите на унгареца изглеждаха твърди като малки черни мраморни топчета.

— Не си пиете виното — каза Лакатош, сочейки с вилицата си, и пусна хладнокръвната усмивка на убиец.

Янсън знаеше как разсъждават такива хора. Преценяваха вероятностите, но обикновено предпазливостта ги караше да приемат за истина негативните изводи. Янсън знаеше също, че възраженията му едва ли са го разубедили. Той изгоря, беше разобличен, разбра се, че не е човекът, за когото се представяше. Мъже като Шандор Лакатош се страхуваха най-много от измама. Сега Адам Кързуейл беше не възможност, а опасност. И колкото и мъгляви да бяха мотивите, тази опасност трябваше да се премахне.

Ръката на Лакатош изчезна във вътрешния джоб на огромното му вълнено сако. Едва ли търсеше оръжие, щеше да е твърде грубо за човек с неговото положение. Ръката му мърдаше странно, явно натискаше някакво устройство, автоматичен пейджър или по-вероятно изпращаше SMS с мобилния си телефон.

В същия миг търговецът погледна към отсрещния край на помещението, където се намираше кабинетът на управителя. Янсън проследи погледа му и забеляза двама мъже в тъмни костюми, които седяха незабележимо до дългия бар. Внезапно те скочиха на крака. Оръжейният трафикант едва ли щеше да отиде на среща с непознат, без да вземе подобни елементарни мерки за сигурност.

Разменените погледи му подсказваха, че телохранителите вече имаха нова задача. От обикновени охранители те се бяха превърнали в убийци. Разкопчаните им сака висяха свободно около телата. Непредубеден наблюдател би си помислил, че леката издутина малко над десните им джобове е от цигарена кутия или мобилен телефон. Янсън обаче знаеше от какво е. Кръвта му се смрази.

На Адам Кързуейл нямаше да се остави възможност да напусне жив района на хотел „Палас“. Янсън си представяше много добре какво ще последва. Щяха бързо да приключат с вечерята, след това щяха да излязат заедно от фоайето, придружени от двамата бандити. На удобно разстояние от тълпата щяха да го гръмнат с пистолет със заглушител в тила и щяха да изхвърлят тялото му в езерото или да го пъхнат в багажника на някоя кола.

Трябваше да направи нещо. Веднага.

Протегна се към чашата и бутна с лакът вилицата си на пода, вдигна рамене извинително и се наведе да я вземе. Докато се навеждаше, той повдигна маншета на панталона си, откопча кобура, закачен на глезена му, и си осигури достъп до малкия пистолет „Глок“ М26, с който се бе снабдил в Егер. Под масата бързо използва вдлъбнатините за пръстите, за да нагласи ръката си върху дръжката. Сега оръжието се намери в скута му. Шансовете му се промениха леко.

— Разходихте ли се край езерото? — попита Шандор Лакатош. — Толкова е красиво през този сезон.

Отново показа порцелановите си зъби.

— Вярно, много е красиво — съгласи се Янсън.

— Бих ви поканил да се разходим след вечеря.

— Не е ли малко тъмно?

— О, не знам. — Но ще можем да останем насаме, а това е най-добрият начин да се опознаем. — Очите му блестяха като въглени.

— Нямам нищо против — отговори Янсън. — Ще ме извините ли за минутка?

— Бъдете мой гост.

Унгарецът даде знак с очи на двамата костюмирани телохранители на бара.

Янсън мушна своя глок в колана на панталона си, преди да се изправи и да тръгне към тоалетните, които се намираха в края на малък коридор откъм далечния край на ресторанта. Докато отиваше натам, усети силен прилив на адреналин. Пред него вървеше още един мъж в тъмен костюм със същата стойка като на двамата от бара. Той не беше нито клиент, нито служител на ресторанта, а още един от телохранителите на Лакатош, поставен там за всеки случай.

Янсън влезе в тоалетната с мраморен под. Мъжът, който беше висок и широкоплещест и имаше отегчено изражение, го последва. Когато Янсън се обърна към мивките, чу, че мъжът заключи вратата. Това означаваше, че двамата са сами. Незаглушен изстрел щеше да доведе и другите двама, които също бяха въоръжени. Пистолетът на Янсън не му даваше преимуществото, на което се бе надявал. Изискването да бъде скрит от външни погледи надделяваше над изискването да е безшумен: големината на пистолет със заглушител не позволяваше да бъде укрит в кобур за глезен. Янсън се отправи към писоарите. Върху лъскавите батерии на чешмите виждаше разкривеното отражение на плещестия мъжага. Той забелязваше също продълговатото цилиндрично очертание на оръжието му, което беше със заглушител.

Нямаше да се наложи да чакат Янсън да напусне хотел „Палас“. Щяха да се оправят с него още тук.

— Колко ти плащат? — попита Янсън, без да се обръща. — Ще удвоя сумата.

Охранителят не отговори нищо.

— Да не би да не говориш английски? Обзалагам се, че разбираш от долари.

Изражението на бодигарда не се промени, но той свали пистолета. Безпомощната позиция на Янсън му подсказа по-добър метод. Сега мъжът извади тънко въже с миниатюрни пластмасови дискове в двата края, които служеха като дръжки.

Янсън се напъна да долови лекото като шепот шумолене на сакото, което щеше да се чуе, когато мъжът се протегне да прехвърли примката през врата му. Въжето щеше да гарантира не само безшумно убийство, но и убийство без проливане на кръв. Като се имаше предвид колко яко пиеха в Централна Европа, нямаше да предизвика никакви подозрения да измъкне тялото му навън от заведението. Телохранителят можеше дори да го влачи малко или повече в изправено положение, държейки го здраво под мишниците. Една подигравателна усмивка щеше да убеди околните, че гостенинът се е почерпил малко повече със „Свак Уникум“, специалитета на хотел „Палас“.

Янсън се наведе ниско, подпирайки челото си на облицованата с мрамор стена. После се обърна, прегърбеното му тяло изглеждаше отпуснато като на пиян човек. Внезапно той се изправи рязко нагоре и надясно. Телохранителят се олюля от удара и докато бе още замаян, Янсън заби с всичка сила коляното си в слабините му. Мъжът изохка и се отдръпна, но прехвърли примката през раменете на Янсън и започна да прави неистови опити да го издърпа към врата му. Янсън усещаше как въжето се забива в плътта му, причинявайки му пареща болка. Нямаше друг начин, освен да продължи напред. Вместо да се оттегли, Янсън се притисна още по-плътно към нападателя си и заби брадичката си в гърдите на своя противник. С бързи движения на ръката измъкна от кобура под мишницата му дългия пистолет със заглушител. Нападателят не можеше да освободи ръцете си и в същото време да задържи натиска на въжето. Трябваше да избере едно от двете. Мъжът пусна примката и със саблен удар изби пистолета от ръката на Янсън. Оръжието се плъзна по мраморния под.

С рязко движение Янсън блъсна с глава долната му челюст. Чу как зъбите му изтракаха, удряйки се един в друг. Едновременно уви с десния си крак издадения напред крак на мъжа и го задърпа с всичка сила, докато широкоплещестият бодигард падна по гръб върху мраморния под. Охранителят беше добре трениран и заби крака си в стъпалото на Янсън, който също се строполи на пода. Гръбнакът му изпука от удара, но Янсън успя отново да скочи на крака, спусна се към мъжа и го изрита в слабините, забивайки крака си между бедрата му. С дясната си ръка издърпа левия крак на охранителя, а с лявата сви другия му крак към коляното, извъртайки го така, че глезенът се опря върху другото му коляно. В очите на мъжа се четеше гняв и страх. Той започна да се мята, опитвайки се да се освободи от хватката, блъскайки с ръце Янсън. Знаеше какво се опитва да направи Янсън и беше готов на всичко да го предотврати. Янсън обаче не можеше да бъде спрян. Следвайки хладнокръвно усвоеното от тренировките, той повдигна изпънатия крак на мъжа, опря го върху собственото си коляно и с всичка сила го изви, докато чу как ставата се счупи. Поради обвивката от мускулна тъкан звукът не беше като при кършене на дървен клон, а по-скоро глух пукот, придружен от осезаемото усещане как връзките на сложната става се разкъсват непоправимо.

Мъжът отвори уста, сякаш се канеше да извика. Непоносимата болка се подсилваше от съзнанието, че е осакатен за цял живот. Коляното му бе счупено и никога вече нямаше да се възстанови напълно. Травмите от ръкопашния бой обикновено боляха най-силно по-късно. Ендорфините и хормоните на стреса потискаха до голяма степен болката в момента на нараняването. Но приложената хватка на заклещване на краката постигна своя ефект и Янсън знаеше, че болката от счупването често бе достатъчна, за да предизвика загубване на съзнание. Но телохранителят не беше обикновен екземпляр и силните му ръце продължаваха да се вкопчват в Янсън, макар да се гърчеше от болка. Янсън приклекна рязко и притисна с колене лицето на мъжа, използвайки цялата тежест на тялото си. Беше удар чук и наковалня. Янсън чу как мъжът изпусна дъха си и изпадна в безсъзнание.

Докопа пистолета със заглушител и чак сега забеляза, че беше CZ75, много ефективно оръжие чешко производство. Набута го с мъка във вътрешния джоб на сакото си.

На вратата се почука и той смътно си спомни, че и преди това някой беше тропал, но тъй като умът му беше зает с друго, не обърна внимание. Дочу мърморене на унгарски, явно бяха гости на ресторанта, които спешно имаха нужда да се облекчат. Янсън вдигна от земята едрия телохранител, нагласи го внимателно върху една от тоалетните чинии и му смъкна панталоните до глезените. Горната част на тялото му се килна към стената, но само долните крайници щяха да се забелязват от посетителите. Той заключи вратата отвътре, промъкна се под процепа и се изниза от тоалетната, кимайки извинително към четирима почервенели от гняв клиенти.

Обемният пистолет го притискаше неудобно по гърдите. Янсън закопча най-долното копче на сакото си. От края на коридора видя другите двама телохранители до бара. От изражението им — недоумение, преливащо в смразяваща омраза, разбра, че те са очаквали да помогнат на колегата си при извеждането на „пияния“ от ресторанта. Когато сви към ресторанта, единият от тях, по-високият, му препречи пътя. Продълговатото и с остри черти лице на мъжа остана напълно безизразно, когато заговори на Янсън тихичко на английски със силен акцент.

— Предполагам, че нямаш нищо против да кротуваш. Моят партньор е насочил към тебе пистолета си. Много мощен и съвсем безшумен. В Унгария смъртността от сърдечен удар е много висока. И все пак, ако се наложи да те гръмнем тук, това ще привлече внимание. Предпочитам да го избегнем. Има по-елегантни начини.

Откъм ресторанта долитаха радостни викове и звучеше популярната в цял свят песничка „Честит рожден ден“. Болдог сюлетишнапод! Песничката не губеше нищо от това, че я изпълняваха на унгарски. Той си спомни голямата маса с десетина празнично облечени гости, върху която стояха четири изстудени бутилки шампанско.

Със смразен от ужас поглед Янсън сви театрално ръце пред гърдите си уж от страх. Същевременно той пъхна лявата си ръка под сакото и крадешком хвана дръжката на пистолета.

Изчака един миг, за да се чуе звънът, който съпровожда всяко празненство не само в Унгария — от отварянето на шампанско. Много скоро гръмна тапата на първата от четирите бутилки. При отварянето на втората бутилка Янсън натисна спусъка.

Мекият пукот се изгуби сред шумното веселие. Сега върху лицето на бодигарда се изписа ужас. Янсън си представи едва забележимата дупка и разкъсаните вълнени нишки върху сакото на мъжа, който се свличаше на земята. Рана в корема сама по себе си не би могла да стовари на земята професионалист, както се случи. Моменталната загуба на съзнание можеше да означава само едно — куршумът беше пробил горната част на корема и се бе забил в гръбнака. Резултатът е незабавно спиране на нервните импулси и парализа на всички мускули на тялото от кръста надолу. Янсън познаваше симптомите на пълната катаплексия и вдървяване и знаеше какво причиняват те на бойците, дори най-коравите — печал. Те започваха да скърбят за безвъзвратно изгубената си физика, забравяйки понякога да вземат мерки, за да спасят живота си.

— Извади си ръката от джоба или ти си следващият — каза той шепнешком на втория телохранител.

Властният му тон беше в този миг по-ценно оръжие и от пистолета в ръката му. На теория бяха в положение на мексиканска двойка, двама мъже с пръсти върху спусъците един срещу друг. Нямаше логика другият телохранител да отстъпи. И все пак Янсън знаеше, че ще го направи. Действията му бяха неочаквани, както и самообладанието му. Много фактори определяха неговата увереност, а не можеха да се преценят точно. Дали Адам Кързуейл беше убеден, че ще натисне пръв спусъка? Дали не носеше бронежилетка под ризата си? Две секунди не бяха достатъчни да се направи точна преценка. А всяко грешно предположение се наказваше. Янсън забеляза как мъжът оглежда неподвижния си партньор с пребледняло лице… и локвата урина около тялото му. Загубата на рефлекса за задържане на урината показваше, че са засегнати кръстните нерви вследствие на раняване в средната или в долната част на гръбнака.

Мъжът изглеждаше отвратен, унизен и уплашен.

„Ако врагът ти има добра идея, открадни я“ — обичаше да повтаря неговият командир лейтенант Алън Димаръст, имайки предвид коварните капани, които им залагаха враговете от Виетконг. Янсън си спомни още по-мрачна мисъл: „Който копае гроб другиму, сам пада в него.“ Онова, което бяха замислили срещу него, той щеше да използва срещу тях, включително заглушения пистолет CZ75 на плещестия охранител.

— Не стой така — прошепна Янсън в ухото на мъжа. — Нашият приятел току-що получи сърдечен удар. Тъкмо ми обясняваше, че във вашата страна често се случвало. Сега ще го вдигнеш, ще го подпреш с тялото си и всички заедно ще излезем от ресторанта. — Докато говореше, Янсън закопча сакото на мъжа, за да прикрие петната от кръв. — И ако не виждам и двете ти ръце, ще разбереш, че болестта му е заразна. Може да сменим диагнозата на тежко отравяне с храна и вие двамата да прекарате остатъка от живота си в инвалидни колички.

Онова, което последва, беше тромаво, но ефектно. Някакъв мъж извеждаше своя компаньон от ресторанта. Когато завиха зад ъгъла, Янсън забеляза, че Шандор Лакатош го нямаше на масата. Опасност.

Янсън внезапно смени посоката и се шмугна през двойната врата в кухнята на ресторанта. Шумът беше невъобразим: цвърчене на месо, което се пържи в гореща мазнина, врящи тенджери, звукът от кълцане на лук и домати, от начукване на телешки котлети, миене на чинии. Той почти не обърна внимание на мъжете и жените с бели престилки, докато минаваше тичешком през кухнята. Знаеше, че някъде трябва да има служебен вход. Беше невъзможно доставките за кухнята да минават през луксозното фоайе.

В най-далечния край откри ръждива метална стълба, която водеше над приземието. Янсън се качи по нея и усети свежия нощен въздух, който му се стори хладен след горещината в кухнята.

Той затвори металната врата тихо, колкото може, и се огледа. Намираше се зад хотел „Палас“, близо до паркинга. След като очите му свикнаха с тъмнината, видя на двеста метра пред себе си високи дървета и тревна площ — осигуряваха прикритие, но не и защита.

Долови някакъв звук — стържещ звук. Някой се придвижваше с гръб опрян към стената, а стъпалата му бяха прилепени плътно към земята. Някой приближаваше към него. Човекът знаеше, че той е въоръжен и се пазеше, доколкото бе възможно.

Парчета от тухли и мазилка го удариха в лицето, преди да чуе задавения звук от пистолета. Убиецът се бе прицелил в него. Изчисли, че има на разположение четири секунди, за да заеме легнало положение. Четири секунди.

Янсън се хвърли надолу, подпирайки се на коленете си, и протегна напред лявата си ръка, за да омекоти падането, след което легна на земята. После протегна напред ръката, с която държеше пистолета, и я подпря на земята, превъртайки се върху дясната си страна. Сега можеше да постави ръката, с която се подпираше, на оръжието с плътно опряна длан върху земята. Това щеше да му осигури солидно положение за стрелба. Той вкара пръста си в спусъка на CZ75. Чешкият пистолет не можеше да се скрие надеждно, но това се компенсираше с огневата мощ и точността. Той щеше да му гарантира по-точна стрелба от собственото му оръжие с размерите на дланта.

Разпозна мишената си — костюмирания охранител, когото току-що бе оставил долу, и даде два изстрела. Бяха заглушени, но откатът му напомни каква сила криеха. Единият пропусна целта. Другият го улучи по шията и мъжът рухна на земята, целият облян в кръв.

Приглушена експлозия дойде някъде иззад гърба му. Янсън се напрегна, преди да осъзнае, че беше от гумата на автомобил на десетина крачки от него, която явно бе ударена от куршум. Оказа се, че го дебнеше и втори стрелец, а посоката на стрелбата и формата на сградата му подсказаха приблизително къде се е притаил.

Все още в легнало положение, Янсън се извърна на около трийсет градуса и видя самия Шандор Лакатош, който държеше деветмилиметров пистолет „Глок“ с лъскава никелирана дръжка. „Надут паун“ — помисли си Янсън. Лъскавият метал отразяваше светлината от паркинга и го правеше по-лесна мишена. Янсън нагласи пистолета по посока на закръгленото тяло на мъжа и усети ритането, след като даде още два изстрела.

Лакатош отвърна на огъня, а просветването на дулото заслепи Янсън в тъмната нощ. Той чу как единият от куршумите на унгареца удари твърдата настилка на няколко сантиметра от десния му крак. Оказа се опасен враг. Дали Янсън беше пропуснал? Или мъжът имаше бронежилетка?

В този миг чу, че Лакатош диша тежко и се задушава, падайки бавно на земята. Янсън го бе уцелил в долната част на гръдния кош и беше пробил белите му дробове, които сега бавно се пълнеха с кръв. Търговецът на смъртта не беше глупак, за да не знае какво точно става с него: давеше се в собствената си кръв.