Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Janson Directive, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
VaCo (2016)

Издание:

Автор: Робърт Лъдлъм

Заглавие: Директивата „Янсън“

Преводач: Цветана Русева

Година на превод: 2003

Език, от който е преведено: английски

Издател: ИК „Прозорец“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2003

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Редактор: Марта Владова

Художник: Буян Филчев

Коректор: Станка Митрополитска

ISBN: 954-733-332-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3268

История

  1. — Добавяне

Тринадесета глава

Застаряващият учен сведе за миг поглед и задиша тежко от яд към себе си. Защото Янсън също държеше пистолет, който измъкна със светкавично движение от кобура отзад, след като подсъзнанието му подсказа онова, в което умът му не искаше да повярва.

Без да каже нито дума, Янсън освободи предпазителя. Няколко секунди двамата мъже стояха един срещу друг мълчаливо.

Който и да бе посетителят на Фийлдинг, във всеки случай не беше студент по история на икономиката.

— Томът от А до О. Много подходящо — промълви Янсън. — „О“ за оръжие. Защо не разкараш тази антика в ръката си? Няма да ти помогне.

Икономистът изсумтя.

— За да ме убиеш, така ли?

— За Бога, Ангъс! — избухна Янсън. — Използвай великолепния си ум. Наистина ли не разбираш колко налудничаво звучи всичко това?

— Онова, което разбирам, е, че са те изпратили тук да ме предадеш, да елиминираш всеки, който те познава добре, нямам никакво съмнение. „Машина за убийства“ — така говорят за теб, героичен епитет, който се харесва на онези, които те контролират. О, да, поддържах връзка с американските колеги. Но не вярвах в това, което говореха за теб. До този момент. Лукавството ти заслужава адмирации. Великолепно изигра сцената със скръбта. Направи ме на пълен групак. Не се срамувам да го призная.

— Всичко, което исках да разбера…

— Местонахождението на колегите на Питър, за да ги погнеш, нали? — извика старият професор разпалено — „Близкото му обкръжение“, както се изрази. Щом получиш тази информация, вече ще си сигурен, че мисията на Питър на тази планета е разрушена. — Той се усмихна, студена, ужасна усмивка, която показа безцветните му, неравни зъби. — Трябваше веднага да се досетя, че хитруваш, когато попита какво разбирам под „те“ и „тях“. Естествено „те“ и „тях“ са хората, за които работиш.

— Току-що се срещна с някого. Кажи ми с кого? — попита Янсън, обзет едновременно от ярост и смущение.

Погледът му се върна върху оръжието на ректора, пистолет „Уебли“ двадесет и втори калибър, най-маломерните и лесни за укриване, използвани от агентите на британското разузнаване през шейсетте години.

— С кого, мамка му?

— Много ти се иска да узнаеш, нали? За да добавиш още едно име към кървавия си списък.

— Чуй се какви ги дрънкаш, Ангъс. Това е пълна лудост! Защо аз ще искам…

— Такова е естеството на тайните операции. Те никога не се смятат за напълно приключени. Винаги остава по някоя нишка за разплитане.

— По дяволите, Ангъс. Ти ме познаваш.

— Дали е така наистина? — Двамата продължаваха да стоят изправени един срещу друг с насочено оръжие — старият учител и някогашният му ученик. — Дали някой от нас наистина те познава?

Макар да се преструваше на безразличен, не можеше да прикрие страха и отвращението си. Това не беше игра. Ангъс Фийлдинг наистина вярваше, че Янсън е станал отстъпник и убиец.

А той не можеше по никой начин да докаже обратното.

Какви бяха фактите?

Че той единствен бе свидетел на случилото се. Че той единствен ръководеше операцията, довела до смъртта на Новак. Че милиони долари бяха преведени в банковата му сметка по начин, за който нямаше никакво смислено обяснение. Мощни интереси явно стояха зад ликвидирането на Новак. Не беше ли съвсем правдоподобно да наемат за целта някой като Янсън, разочарован бивш оперативен агент с безспорни умения?

Янсън си представяше ясно какво досие би изготвил за него специалист по психологически профили: щеше да открие причината в преживяното някога от него предателство и насилие. Колко ли дълбока бе травмата и можеше ли да се прояви отново? Неговите работодатели никога не бяха споменавали за това, но той го разбираше по очите им, по честите тестове, на които го подлагаха — теста на Майърс-Бригс, теста за тематично възприятие, личния профил на Аристъс. Тяхното предназначение беше да открият и най-малкото отклонение в психиката му. „Насилието е нещо, в което много, много, ама много те бива“ — беше хладнокръвната оценка на Колинс. Докато действаше като тежко оръдие, насочено срещу враговете, го смятаха за богоизбран, но ако се обърнеше срещу хората, които го бяха обучили, срещу онези, които го използваха, щяха да докажат, че е чудовище.

Връхлетя го спомен отпреди десет години, един от дузината, които смътно разграничаваше. Той е бойно куче, което се е изплъзнало от каишката си, Янсън. Трябва да го усмириш. Някой му подаде досие: имена, места, които обикновено посещава, списък с обвинения. Трябваше всичко да наизусти и след това да пъхне документите в торбата с хартия за горене. Твърде много рискове криеха съдебните формалности или „дисциплинарните процедури“, а и агентът беше причинил смъртта на неколцина добри мъже, негови колеги. Възмездието щеше да бъде малокалибрен куршум в тила. Тялото щяха да открият в багажника на автомобил, собственост на руски престъпен бос, който току-що е бил убит. Светът щеше да узнае, че жертвата е още един американски бизнесмен в Москва, който си е помислил, че може да направи бърза печалба чрез сделка с руската мафия и който в крайна сметка си е платил за това.

Бойно куче, което се изплъзне от каишката си, трябва да умре. Това бе стандартният протокол в Консулски операции. Янсън, който неведнъж и дваж бе изпълнявал такива задачи, знаеше това добре като всеки друг.

Опита се да подбере внимателно думите:

— Не мога да разсея с нищо подозренията ти, Ангъс. Не знам с кого разговаря преди малко, така че не мога да кажа нищо за надеждността на източника. За мен е поразително, че някой или група лица са успели да ти донесат посланието толкова бързо. Намирам за поразително това, че само с няколко думи и фрази са успели да те убедят да насочиш смъртоносно оръжие срещу някой, когото познаваш от години като свое протеже и приятел.

— Както някой бе казал за мадам Дьо Стал[1], ти си неумолимо права. Повече неумолима, отколкото права — Фийлдинг пусна изкуствена усмивка, все едно че щяха да го фотографират. — Не се опитвай да търсиш аргументи. Това не е урок.

Янсън погледна съсредоточено лицето на застаряващия учен. Видя човек, който се страхуваше, че има срещу себе си изключително коварен противник. Той забеляза обаче и сянка на съмнение, човек, който не е напълно сигурен в преценката си. Всичко, което знаеш, трябва непрекъснато да подлагаш на критична преценка. Ако се наложи, се отказваш от него. Двата малокалибрени пистолета продължаваха да сочат един срещу друг като огледален образ.

— Обичаше да казваш, че академичните битки са толкова свирепи, защото ничий живот не е застрашен — Янсън се чувстваше странно спокоен. — Предполагам, че нещата са се променили. Но както знаеш, Ангъс, има хора, които се опитват да ме убият, защото така си изкарват прехраната. Тоест, имат основателни причини или най-малкото обясними. Докато си на терена, не се замисляш за причините, но не и след това. Ако си наранил някого, се молиш на Господа да е в името на справедливата кауза. Не знам какво става, но знам, че някой те е излъгал, Ангъс. Поради тази причина ми е трудно да те обвинявам. За Бога, Ангъс, погледни се само. Не би трябвало да стоиш тук с пистолет в ръка. Нито пък аз. Някой ни е накарал да забравим кои сме всъщност — той поклати тъжно глава. — Иска ти се да натиснеш спусъка ли? Тогава трябва да си повече от сигурен, че постъпваш правилно. Наистина ли си сигурен, Ангъс? Не ти вярвам.

— Винаги съм намирал странна ирония в тези думи — каза Фийлдинг, — изречени от човек, неспособен да се усъмни в собствената си правота, та дори това да е във вреда на страната му.

Продължавайки да го гледа в очите, Янсън протегна ръката си, с която държеше оръжието, отмести пръста си от спусъка, сложи пистолета върху дланта си и го подаде на Ангъс.

— Ако смяташ да ме застреляш, използвай моя. Затворът на твоя е скапан и може да ти гръмне в ръцете.

Ръцете на Фийлдинг затрепериха още по-силно. Мълчанието му беше непоносимо.

— Вземи го — настоя Янсън.

Ректорът на „Тринити“ беше пребледнял като платно, разкъсан между почитта си към благодетеля и привързаността си към своя любим ученик. Янсън го забелязваше много ясно от набръчканото лице на стария човек.

— Нека Господ си смили над душата ти — каза накрая Фийлдинг и свали оръжието.

Думите му бяха нещо средно между благословия и проклятие.

 

 

Четирима мъже и една жена седяха около масата в „Меридиън Сентър“. Секретарките им ги бяха оставили сами поради най-различни извънслужебни ангажименти: час при фризьора, детски рецитал на пиано, отдавна отлагано посещение при зъболекаря. Внимателно вглеждане в бележниците и календарите само можеше да разкрие, че и най-високопоставените служители от изпълнителния клон и техните сътрудници имат куп банални и досадни задължения от семеен и личен характер, които не могат да избягнат. Кризата се бе задълбочила от невидимите пропуски вследствие на свръхнатоварения им живот. Нямаше друго обяснение. Програмата „Мобиъс“ бе променила света. Ако я откриеха хора със зли намерения, можеха да разрушат света.

— Не бива да очакваме най-лошия сценарий — каза съветничката по националната сигурност, безупречно елегантна чернокожа жена с кръгло лице и огромни, изучаващи очи.

Това бе първото заседание, в което Шарлот Ейнсли участваше, откакто започна кризата, но заместник-директорът на Съвета за национална сигурност Санфорд Хилдрет я бе държал през всичкото време в течение.

— Преди седмица щях да твърдя същото — обади се инженерът на системата Кацуо Ониши.

В официалните кръгове на бюрокрацията във Вашингтон хора като шефа на Съвета за национална сигурност стояха много нива по-високо от компютърните фурии на ЦРУ. Но свръхсекретният характер на програмата „Мобиъс“, съчетан със сегашната криза, бе станал причина да се създаде ограничена, изкуствена демокрация, демокрацията на спасителната лодка. В момента мненията на високопоставените служители не тежаха повече от мненията на всички останали. Въпросът опираше до убеждаването.

— В каква паяжина се оплетохме… — започна Санфорд Хилдрет от СНС.

— Пощади ни — прекъсна го Дъглас Олбрайт, директорът на военното разузнаване ДИА, опирайки месестите си ръце върху масата. — Какво знаем? Какво сме чули до този момент?

— Че е изчезнал — отговори човекът от СНС, разтривайки слепоочията си с палеца и показалеца. — Беше ни в ръцете и го изпуснахме.

— Не е възможно — каза намръщено представителят на ДИА.

— Не познаваш Янсън — каза Дерек Колинс, заместник държавен секретар и директор на Консулски операции.

— Моли се на Господа, Дерек — намеси се Олбрайт. — Той е шибан голем. Знаеш ли какво е това? Баба ми разказваше за тях. Нещо като фигурка от глина със зъл дух, която се превръща в чудовище. А ла Франкенщайн.

— Голем? — повтори Колинс. — Любопитно. Имаме си работа с голем, но всички знаем, че този голем не е Янсън.

Възцари се гробна тишина.

— Моите уважения — обади се Санди Хилдрет, — но аз мисля, че трябва да се върнем към същината. Програмата застрашена ли е от демаскиране? Янсън ли ще стане причината за това демаскиране?

— Историята се повтаря — каза съветничката по националната сигурност. — Мислим си, че държим нещата в ръцете си, и в следващия миг се издънваме. — Кафявите й очи обходиха лицата на присъстващите в стаята. — Да не би нещо да ни се изплъзва? Да прегледаме още веднъж досието му — обърна се тя към заместник държавния секретар. — Основните неща.

— Пол Ели Янсън — започна Колинс, чиито очи бяха прикрити зад тъмни пластмасови очила. — Отраснал в Норфолк, Кънетикът, завършил училището в Кент. Майка му е родена като Ана Клима — емигрирала от някогашна Чехословакия. Била е преводачка в родината си и се сближила с писателите дисиденти. Посетила своя братовчедка в Ню Хейвън и повече не се върнала в страната си. Писала стихове на чешки и на английски. Някои са поместени в „Ню Йоркър“. Алек Янсън работил като вицепрезидент на застрахователната компания „Долки“, преди да умре. През 1969 година Пол напуска университета в Мичиган точно преди да се дипломира и постъпва във флота. Оказва се, че има талант за бойни изкуства. Преместват го в „тюлените“, най-младият боец, когото някога са приемали за обучение при „тюлените“. Говорим за шеметен напредък.

— Чакай малко — прекъсна го човекът от ДИА. — Едно стайно цвете като него каква работа има при „мръсната дузина“? Психологическо несъответствие.

— Целият му живот е „психологическо несъответствие“ — отвърна Дерек Колинс. — Наистина ли искате да прегледате докладите с психологическия му профил? Може би се е бунтувал срещу баща си? Двамата не са били много близки. Може да е чул прекалено много истории за чешкия си чичо, герой от съпротивата, партизанин, който трепел нацистите из долините и горите на Шумава. Таткото също не е бил ангелче. През Втората световна война старият Алек също е служил във флота, истински морски лъв, преди да се заеме с бизнес. Да кажем, че Пол е наследил неговите гени. Освен това нали знаете какво казват за битката при Ватерло — че е спечелена на игрището в Итън. Или това също е „психологическо несъответствие“, а, Дъг?

Аналитикът от ДИА се зачерви.

— Опитвам се да разбера това-онова за човек, който се е измъкнал от цял екип агенти на ЦРУ като с шапка-невидимка.

— Разполагахме с твърде малко време. Цялата операция трябваше да се подготви за нула време. Момчетата имаха няколко минути да се съберат — каза Клейтън Окърли от оперативната дирекция на ЦРУ. — При дадените обстоятелства съм убеден, че са направили най-доброто, което са могли.

— Сега не е време за взаимни обвинения — прекъсна ги Шарлот Ейнсли със строг, поучителен поглед. — Продължавай, Дерек. Все още не съм наясно с цялата картина.

— Служил е при „тюлените“. Четвърти взвод, още при първата си операция е бил награден с кръст на флота — каза заместник държавният секретар.

Погледът му се спря на пожълтял лист в досието и той им го показа.

Доклад от отдела за обучение

20 ноември 1970 година

Младши лейтенант Янсън се справя забележително добре в отделение А-8 на специалните сили „Тюлени“. Отличната му преценка, тактически познания, изобретателност и въображение му позволяват да планира операции за бързи удари срещу вражески части, бунтовници и съоръжения с минимални загуби. Младши лейтенант Янсън демонстрира изключителни способности да се приспособява и да реагира при бързо променящи се обстоятелства, без да се влияе от несгодите при полеви условия на живот. Като офицер той показва и вродени лидерски умения: той не изисква да го уважават, а предизвиква уважение.

Лейтенант Харолд Бренди, офицер по атестациите.

Младши лейтенант Янсън демонстрира потенциал от най-висок калибър: полевите му умения и способността му да импровизира при променливи условия са повече от забележителни. Лично ще следя пълният му потенциал да бъде използван рационално.

Командващ офицер.

— Има десетки такива. Участва в бойна операция след операция, без прекъсване. След това изпада в голяма дупка. Не може да се пренастрои като военнопленник. Заловен е през пролетта на 1971 година от бойци на Виетконг. Държали са го осемнайсет месеца при ужасни условия.

— Би ли уточнил? — попита Шарлот Ейнсли.

— Измъчван многократно. Подложен на глад. Част от времето са го държали в клетка, не килия, а клетка като за птици, висока метър и петдесет и широка около осемдесет сантиметра. Когато го открихме, тежеше петдесет килограма. Толкова отслабнал, че дори оковите му паднали от краката един ден. Правил е три опита да избяга. Последния път успява.

— Подобно отношение нормална практика ли е?

— Не — отговори заместник държавният секретар. — Но и подобна упоритост в опитите за бягство е нетипична. Те са знаели, че е от контраразузнаването и са го подлагали на изтощителни разпити. Отказали са се в крайна сметка, тъй като не успели да го пречупят. Извадил е голям късмет, че е оживял. Невероятен късмет.

— Едва ли е късмет това, че са го пленили — каза съветничката по национална сигурност.

— Е, тук нещата се усложняват. Янсън смята, че му е бил скроен номер. Че на Виетконг е била предоставена информация за него и умишлено е бил изпратен да попадне в засада.

— Предаден? От кого? — попита Ейнсли, повишавайки глас.

— От неговия командир.

— Чието мнение за любимото му протеже, изглежда, междувременно е охладняло.

Тя пое последната страница от досието, озаглавена ДОКЛАД ЗА ФИЗИЧЕСКАТА ПОДГОТОВКА НА ОФИЦЕРА, и я прочете на глас:

Макар професионалните качества на лейтенант Янсън да остават впечатляващи, започна да проявява известни отклонения в командирската си практика: и в тренировъчния процес, и по време на служба той не изисква от подчинените си същото ниво на компетентност като своето и подминава очевидните им пропуски. Изглежда по-загрижен за живота на своите подчинени, отколкото за способността им да изпълняват мисиите си. Лоялността му към тях излиза извън рамките на военните задачи, поставени от командващите офицери.

— Тук се крие нещо повече от това, което се вижда на пръв поглед — каза Колинс. — Охладняването в отношенията им бе неизбежно.

— Защо?

— Защото той е заплашил командира си, че ще докладва за него пред висшестоящите за извършени военни престъпления.

— Прощавай, би трябвало да се досетя. Но за какво става дума? Боецът вундеркинд да не е преживял психологически срив?

— Не. Подозренията на Янсън се оправдаха. И след като се върна в цивилния живот, се разприказва. Искаше да види командира си изправен пред военен съд.

— А изправиха ли го?

Заместник държавният секретар се обърна и се облещи:

— Ти наистина ли не знаеш?

— Хайде да си спестим предисловията. Ако имаш да казваш нещо, казвай го — отговори жената със закръгленото лице.

— Не знаеш кой е бил командирът на Янсън?

Тя поклати глава, погледът й бе съсредоточен, пронизващ.

— Мъж на име Алън Димаръст — отговори заместник държавният секретар. — Или по-точно лейтенант Димаръст.

— „Виждам“, казал слепецът — южняшкият й акцент, който потискаше, се прояви, както ставаше с нея в мигове на напрежение. — Източникът от Нил.

— След това нашият човек Янсън учи в Кеймбриджкия университет с държавна стипендия. После попада в Консулски операции.

Заместник държавният секретар претупа набързо последната част от досието.

— При вас — обади се Шарлот Ейнсли.

— Да. И така може да се каже.

Тонът на Колинс бе по-красноречив от думите му. Присъстващите схванаха подтекста. От подчинените му Янсън се подчиняваше най-малко.

— Да се върнем малко назад — каза Ейнсли. — Времето, прекарано от него като военнопленник, сигурно му се е отразило зле. Вероятно никога не е успял да се съвземе…

— Физически беше по-силен от всякога…

— Не говоря за физическата форма или умствените способности, а за психиката. Подобни преживявания обикновено оставят следи. Склонност към рисковани действия, гафове, неуравновесеност. Като пукнатина върху керамичен съд. Не забелязваш пукнатината, докато не се случи нещо и съдът не се счупи. В такива моменти човек превърта и дори да е добър, става лош.

Заместник държавният секретар повдигна скептично вежди.

— Приемам, че всичко това е в областта на догадките — продължи тя. — Но можем ли да си позволим да сбъркаме? Ясно е, че има много неизвестни. Съгласна съм с Дъг. Нещата опират до това дали той работи за нас или срещу нас. Това поне ни е известно. Той работи срещу нас.

— Вярно е — каза Колинс. — И все пак…

— Винаги има място за „все пак“ — прекъсна го Ейнсли. — Но не и в този случай.

— Този човек е променлива величина, която не можем да контролираме — обади се Олбрайт. — В една и бездруго сложна и объркана схема. За нейното оптимизиране се налага да изключим въпросната променлива величина.

— „Променлива величина“, която е посветила три десетилетия от живота си в служба на страната си — възрази Колинс. — Има нещо много смешно в нашата работа — колкото по-високопарен е езикът, толкова по-мръсни са делата.

— Стига, Дерек. Ничии други ръце не са по-изцапани от твоите, с изключение на ръцете на твоето момче Янсън. Една от шибаните ти машини за убиване — човекът от ДИА се втренчи в заместник държавния секретар. — Не е зле да опита от онова, което причинява на другите. Ясно ли се изразих?

Заместник държавният секретар свали тъмните си очила, за да отговори на погледа на аналитика. Въпреки всичко бе ясно накъде духа вятърът.

— Трудно ще се справим с него — подчерта човекът от оперативната дирекция на ЦРУ, който още не можеше да преживее провала в Атина. — Никой не е по-добър от него в преките схватки. Янсън може да причини доста жертви.

— Всички в разузнавателната общност получиха сведенията и слуховете за Анура, макар и да са непотвърдени — напомни им Колинс. — Това се отнася както до моите, така и до твоите хора — Той погледна първо към човека от ЦРУ, а после към Олбрайт. — Защо не наредите на вашите каубои да опитат отново?

— Дерек, знаеш правилата — отвърна Ейнсли. — Всеки сам си чисти къщата. Не искам втора Атина. Никой не познава по-добре методите му на действие от онези, които са го обучили. Хайде, твоите старши оперативни служители сигурно вече са изготвили план за действие.

— Така е — каза Колинс. — Но те не знаят какво става.

— Да не мислиш, че ние знаем?

— Добре, ще се съглася с вас — каза Колинс, с което бе сложен край на споровете. — Планът предвижда да изпратим екип от снайперисти. Само те могат да свършат работата, при това дискретно. Никой не може да им се опре. — Сивите му очи примигнаха зад очилата, докато си припомняше, че досега не бяха пропускали целта си. След това добави тихо: — Никой не е успял.

— Значи, заповедта за елиминиране влиза в сила?

— В момента им е наредено да го издирят, да го наблюдават и да чакат следващата заповед.

— Уведомете ги — каза тя. — Това е колективно решение. Господин Янсън не може да бъде озаптен. Зелена светлина за елиминиране. Сега.

— Не споря, но искам да ви обърна внимание, че рисковете са големи — продължи да упорства заместник държавният секретар.

— Само не ми разправяй за рискове — каза аналитикът от ДИА. — Ти си създателят на тези рискове.

— Всички сме в голям стрес — опита се да успокои топката Хилдрет.

Аналитикът от ДИА хвърли още един съкрушителен поглед към заместник държавния секретар Дерек Колинс.

— Ти го направи — каза Олбрайт. — За всички ни ще е най-добре да го унищожиш.

Бележки

[1] Френска интелектуална от XVIII в. — Бел.прев.