Робърт Лъдлъм
Директивата „Янсън“ (30)

Двадесет и девета глава

На по-малко от час с кола от „Дълес“ Янсън караше по забутани, криволичещи пътища, които минаваха през най-спокойната част от източното крайбрежие. Измамно спокойна. Припомни си предупреждението на Джеси: „Ако Колинс те иска мъртъв, не разчитай да напуснеш компанията му жив.“ Джеси смяташе, че той поема голям риск, отивайки на среща със смъртен враг. Огромна ярост подтикваше Янсън към тази стъпка. Освен това Дерек Колинс издаваше заповеди, а не ги изпълняваше. Обратното би било под достойнството му. Никога не би изцапал ръцете си с дълги пръсти. Не и докато имаше кой да му върши мръсната работа.

Заливът Чесапийк обхващаше крайбрежна ивица с дължина две хиляди и двеста мили, дори още повече, ако се брояха и делтите на сто и петдесетте реки с техните скалисти заливчета и притоци. Самият залив беше плитък. Янсън беше чувал, че там живеят най-различни животински видове: воден плъх и нутрия, лебеди, гъски, патици, дори орел рибар. Голият орел пък обитаваше низините на окръг Дорчестър, подобно на големия рогат бухал. Изобилието от диви животни правеше района привлекателен за ловците.

Янсън също бе тръгнал на лов.

Мина през моста на река Чоптанк при Кеймбридж, излезе на път номер Тринайсет, после продължи на юг по друг мост и накрая по дългата ивица земя, вдадена в морето, известна като Фипс Айланд. Докато караше наетото камри по тесния път, виждаше водата през растителността на соленоводното мочурище и отражението на слънчевите лъчи върху повърхността й. Рибарски платноходи се носеха бавно из залива и дърпаха мрежите, заложени на син рак, херинга и скална риба.

След няколко мили по-надолу по пътя той навлезе в самия Фипс Айланд. Сега разбра защо Дерек Колинс бе избрал това място за вилата си, далеч от напрежението на Вашингтон. Макар да се намираше сравнително близо до Вашингтон, то бе усамотено и спокойно, а също и сигурно от гледна точка на разположението. Докато приближаваше крайморската вила на заместник държавния секретар, Янсън се чувстваше в опасност. Продълговатата и тясна ивица земя се свързваше с главния полуостров и правеше практически невъзможен тайния достъп по суша. Достъпът по море пък се възпрепятстваше от плиткостта на водата около сушата, част от която съвсем скоро беше погълната от ерозията. Дървените кейове за плавателни съдове продължаваха доста навътре, където дълбочината беше безопасна за навигация. Самата дължина на кейовете правеше уязвими потенциалните нарушители. Колинс бе избрал място, където природата предлагаше защита и нямаше нужда да разчита на електронни мерки за сигурност.

„Не разчитай да напуснеш срещата жив.“ Директорът на Консулски операции беше опасен и решителен човек. Янсън бе разбрал това от собствен опит. Е, така ставаха двама. Изпод гумите на седана хвърчеше мръсотия — морски пясък и засъхнала сол, — докато се носеше по светлосивия път, който се бе изпружил като кожа, от която току-що се бе освободила змия. Дали Колинс щеше да направи опит да го убие, преди да разговарят? Като нищо, ако сметнеше, че Янсън е смъртна заплаха за него. По-вероятно бе да извика подкрепление от базата „Оушиейна“ на Военноморската авиация край Вирджиния Бийч. Те можеха да пратят двойка хеликоптери Х-3 „Сий Кинг“ до Фипс Айланд за петнайсет минути, а ескадрила от Ф-18 „Хорнет“ щеше да пристигне още по-бързо.

Но най-важните фактори бяха психологически, а не технически. Дерек Колинс беше стратег. Така Янсън наричаше хората като него, които се изтягаха удобно в кабинетите си с климатици, докато изпращаха подчинените си на мисии, обречени на неуспех, в хода на някаква шахматна партия, която наричаха стратегия. Местиш една пешка, взимаш една пешка. В представите на мъже като Колинс „човешките ресурси“ се свеждаха до пешки. Янсън беше изцапал ръцете си с кръвта на петима бивши агенти от Консулски операции, а сега му предстоеше да се сблъска с човека, който ги бе наел, обучил, направлявал и ръководил, човека, който искаше да контролира съдбата му, все едно че той беше дървена фигурка върху шахматна дъска.

Да, Колинс бе решителен. Но и Янсън не му отстъпваше, при това го ненавиждаше с цялото си сърце и душа. Той напусна Консулски операции именно заради Колинс. Твърдоглав, коравосърдечен кучи син, Дерек Колинс имаше едно голямо предимство: съзнаваше какво представлява и не си правеше почти никакви илюзии. Беше изкусен бюрократ и политик, коварно копеле, което не се спираше пред нищо. Хора като него винаги процъфтяваха в каменната джунгла, която представляваше столицата. Янсън се дразнеше най-много от самодоволната му увереност, че целта винаги оправдава средствата. Янсън бе свидетел докъде можеше да доведе това, сам го бе изпитал на гърба си, и направо му призляваше.

Спря колата встрани от пътя, набутвайки я в къпиновите храсталаци и блатни върби. Остатъкът от една миля щеше да извърви пеша. Ако информаторите на Джеси се окажеха благонадеждни, Колинс трябваше да е сам във вилата си. Вдовец, Колинс бе свикнал да живее сам, но имаше и още нещо — беше неконтактно копеле, макар да притежаваше невероятни умения да създава контакти.

Янсън мина през крайбрежната трева и тръгна по самата брегова линия, назъбена и изгоряла от слънцето ивица от скали и изпочупени мидени черупки. Обувките му бяха с дебели подметки, но той стъпваше внимателно и се мъчеше да не вдига шум. Вилата на Колинс беше построена в ниското, което я правеше неуловима за погледите на хора с неприятелски намерения. По същата причина обаче, докато вървеше по бреговата ивица, Янсън оставаше незабележим за хората вътре.

Слънцето прежуряше врата му, а бялата му памучна риза бе подгизнала от пот и от солените пръски, които бризът разнасяше. Периодично, когато отливът намаляваше равнището на водата, забелязваше силуета на сложната плетеница от мрежести заграждения на късо разстояние от брега, които се задържаха на повърхността с помощта на малки шамандурки. Мерките за сигурност бяха дискретни, но не биваше да се омаловажават, тъй като без съмнение загражденията бяха снабдени със сензори. Достъпът откъм морето беше невъзможен, без да се задейства алармената система.

Дочу тежки стъпки върху дъсчената скара на около пет метра от него. Там земята оформяше нещо като корона към най-високата част на плажа. Видя млад мъж в зелено-черен камуфлаж, с натъпкани в кубинките панталони и колан за оръжие. Беше от националната гвардия, ако се съдеше по униформата. Подметките му се бяха отпечатали върху дъсчената пътека на плажа като татуировка. Беше охранител, който си вършеше работата, а не човек, разтревожен от присъствието на нарушител.

Янсън продължи да крачи тихо по мокрия пясък на брега.

— Ей, ти! — младият часови го бе забелязал и отиваше към него. — Не видя ли знаците? Нямаш право да влизаш тук. Риболовът е забранен, също събирането на миди и тям подобни.

Лицето на мъжа бе зачервено от слънцето. Явно отскоро служеше тук и все още не бе свикнал с дългото излагане на атмосферните въздействия.

Янсън се обърна, погледна го и се прегърби леко, за да изглежда по-стар и по-смачкан. Местен морски човек. Как би реагирал тукашен? Припомни си разговори отпреди години с един от тях, рибар.

— Имаш ли представа кой съм, млади човече? — Янсън се бе смръщил и говореше с леко треперещ глас, който намекваше за старческа немощ, и с характерния за източното крайбрежие акцент. — Аз и семейството ми живеем тук от времето, когато ти си ходел прав под масата. Тук съм преживял и тежки, и добри времена. Крайбрежието тук е публична собственост. Снаха ми е от пет години в Комисията по културно наследство на източния бряг. И ти искаш да ми кажеш, че аз не мога да ходя където законът ми позволява? Знам си правата.

Войничето се нацупи, но му стана забавно от бръщолевенето на стария морски вълк, а и не беше недоволен, че то поразсея за малко скуката от висенето. Но не отстъпи.

— Фактът остава. Достъпът до района е забранен и има най-малко десет табелки, на които го пише.

— Искам да знаеш, че моите предци са били тук още докато юнионистките войски са се намирали в Солсбъри, и че…

— Слушай, татенце — прекъсна го войничето, почесвайки се по зачервения нос, — ако трябва, ще ти закарам задника до федералния затвор с насочено оръжие — младежът му препречи пътя. — Ако имаш оплаквания, пиши до конгресмена си — той изпъчи гърди и сложи ръка върху кобура на хълбока си.

— Я се погледни колко си застрелян, бе — Янсън махна пренебрежително с ръка, показвайки, че не го е страх. — Вие, парковите надзорници, не можете да различите пръчка от дърво.

— Паркови надзорници? — изсумтя войникът, клатейки глава. — Мислиш, че сме паркови надзорници?

Внезапно Янсън се нахвърли върху него, изви дясната му ръка пред устата, а лявата зад врата. Паднаха на земята, звукът от тупването се заглуши от пясъка. Скърцането се загуби сред крясъците на чайките и шумоленето на вълните. Още преди да се изтърколят долу, Янсън успя да промуши ръката си в кобура и да измъкне пистолета М9.

— Никой не си пада по умните задници — каза той тихо, вече без акцент и притискайки беретата М9 към трахеята му. Очите на младежа се разшириха от ужас. — Получаваш нова заповед и ще е най-добре да се подчиниш. Само един звук и си мъртъв, новобранец.

С бързи движения Янсън свали колана на войника и върза с него китките и глезените му. После раздра няколко ивици от камуфлажната риза и ги пъхна в устата му, най-накрая подсигури запушалката с връзките от кубинките на войника. Прибра в джоба си пистолета и радиостанцията „Моторола“, повдигна на ръце младежа и го скри в един от храстите.

Янсън продължи напред, а когато плажът свърши, тръгна през тревата. Трябваше да има поне още един патрул — явно вилата на заместник държавния секретар се използваше за представителни цели, — но пък с помощта на радиостанцията „Моторола“ Т6220 сигурно щеше да разбере, ако откриеха някакви нередности.

След пет минути на бърз ход Янсън стигна до южната страна на пясъчна дюна с рядка трева, но вилата още не се виждаше. Вървежът му се забави, тъй като обувките му започнаха да затъват в мекия пясък. Добре, че оставаше малко.

Огледа се отново и забеляза спокойните води на залива Чесапийк — подвеждащо спокойни, тъй като в тях кипеше невидим живот. В далечината, на няколко мили на юг, се виждаха очертанията на остров Танджайър. През 1812 година по време на единствената в историята на страната война, когато чужди войски са стъпвали на територията на САЩ, той е бил база за британски операции. Корабостроителниците на Сейнт Майкълс бяха наблизо, край пристанището кръстосваха ветроходи. Янсън си спомни част от историческите събития. Именно в Сейнт Майкълс беше извършена една от най-големите хитрости във военното дело през деветнайсети век. Чувайки за предстоящата британска атака, жителите от околността запалили фенерите си високо по дърветата. Британците стреляли срещу града, но били заблудени от светлините и се прицелили прекалено високо. Снарядите им отишли напразно, отнасяйки само върховете на дърветата.

Такова бе източното крайбрежие: ведрината прикриваше толкова много кръв. Три века на конфликти и на спокойствие. Много подходящо място бе избрал Дерек Колинс за вилата си.

— Съпругата ми Джанис много обичаше това място. — Познатият глас прозвуча изненадващо и Янсън се обърна, за да види Колинс.

Янсън сложи пръста си върху спусъка на пистолета М9 в джоба, за да изпробва напрежението, докато се взираше в своя враг.

Единствено облеклото на висшия чиновник беше необичайно. Вместо в тъмносиния или бежово-кафяв костюм Дерек беше облечен в зелени панталони, шарена риза и мокасини — като за уикенд.

— Поставяше статива си там, където си ти в момента, изваждаше водните бои и се опитваше да хване светлината. Тя винаги казваше, че се опитва да хване светлината. — Очите му бяха замъглени, обичайният хищен и пресметлив поглед беше заменен с мрачно и уморено изражение. — Страдаше от полицитемия. Нали знаеш какво е, а може би не знаеш. Заболяване на гръбначния мозък, вследствие на което се произвеждат твърде много кръвни клетки. Джанис беше втората ми жена, предполагам знаеш. Ново начало и неща от тоя род. Няколко години след женитбата тя започна да получава сърбежи след гореща баня и това бе един от първите симптоми. Не е ли странно? Прогресираше бавно, но накрая дойдоха главоболието, сънливостта и чувството на немощ. Тогава й поставиха диагнозата. Към края повечето време прекарваше тук, на Фипс. Непрекъснато седеше пред статива и се опитваше да нарисува с акварелите си залеза. Бореше се с цветовете. Често казваше, че й изглеждат кървави. Сякаш нещо вътре в нея се мъчеше яростно да излезе. — Колинс стоеше само на десет крачки от Янсън, но гласът му се чуваше отдалеч. Беше с ръце в джобовете и наблюдаваше притъмняващия залив. — Тя обичаше да гледа също птиците. Не смяташе, че може да ги нарисува, но все пак ги наблюдаваше. Виждаш ли оная там, на портокаловото дърво? Перленосиво, бяло отстрани, черна маска като домино около очите?

Беше с размерите на червеношийка и скачаше от едно клонче на друго.

— Морска сврака — каза Колинс. — Една от местните видове птици. Смяташе, че е красива. Lanius Ludovicianus.

— По-известна като сврака месар.

Птицата изпя своята песен от два тона.

— Може да мисли, знаеш ли? — продължи Колинс. — Необикновена е, защото ловува други птици. Но само гледай. Въобще няма нокти. Това е най-забавното. Тя използва околната среда — подмамва плячката си на трън или бодлива тел, преди да я разкъса. Не се нуждае от големи нокти. Знае, че светът е пълен с изкуствени нокти. Използва подръчни средства.

Птицата издаде остър писък и отлетя.

Колинс се обърна и погледна Янсън.

— Защо не влезем вътре?

— Няма ли да ме претърсиш? — попита Янсън с безразличен тон. Той бе учуден от това, че Колинс изглежда толкова спокоен, но се опитваше да не му отстъпва. — Да ме претърсиш за оръжие?

Колинс се засмя и за миг наруши официалностите.

— Янсън, ти самият си оръжие — каза той. — Какво мога да направя? Да ти отрежа крайниците и да те сложа във витрина ли? — Поклати глава. — Забравяш колко добре те познавам. Освен това стоя срещу човек, който си е напъхал ръцете в сакото и тази издутина на четирийсет сантиметра под рамото е най-вероятно пистолет, насочен срещу мен. Предполагам, че си го отнел от Амброуз. Младо момче, прилично обучено, но не е най-острият нож в чекмеджето.

Янсън не отговори нищо, но не свали пръст от спусъка. Куршумът щеше да излезе съвсем лесно през плата на сакото му. Колинс бе на едно дръпване с пръст от смъртта и бе наясно с това.

— Ела — каза той. — Ще вървим заедно. Ще бъдем миролюбива двойка, свързана чрез уязвимост. Двоен пример за взаимно гарантирана гибел и за успокоението, което може да донесе балансът на страха.

Янсън си замълча. Колинс не беше оперативен агент, но не беше по-малко смъртоносен, макар и по косвен начин. Затътриха се заедно по дъсчената пътека от излъскан потъмнял кедър и влязоха в къщата. Беше класическа морска вила от началото на двайсети век с малки спални на втория етаж. Нищо не привличаше вниманието, поне не от пръв поглед.

— Вилата ти е подсигурена с федерална охрана — каза Янсън. — Добър ход.

— Да, обект с подсигурена охрана клас „А“ — четири е целият код. След издънката с Джон Дойч никой не желае да бъде сгащен, докато си е занесъл работа вкъщи и е заредил секретни файлове на персоналния си компютър в спалнята. Затова реших да превърна къщата в офис.

— Това обяснява охраната от Националната гвардия.

— Две хлапета патрулират в района. Днес следобед са дежурни Амброуз и Бамфорд. Внимават никой да не лови риба, където не му е мястото, общо взето, това им е работата през повечето време.

— Тук си съвсем сам, така ли?

Колинс се усмихна мрачно.

— Подозрителен човек би възприел въпроса като заплаха. — Той отиде до кухнята, която блестеше с долапи от неръждаем метал и супермодерни уреди. — Но, да, предпочитам да съм сам. Така мисля по-добре.

— От собствен опит знам, че колкото повече мислят хората като теб, толкова повече неприятности създават — заяде се Янсън.

Беретата все още беше в дясната му ръка, а пръстът — на спусъка.

Когато Колинс се скри зад отдушника на готварската печка „Викинг“, Янсън смени местоположението си. Колинс никъде не можеше да се скрие от деветмилиметровия пистолет в ръката му.

Сега Колинс поднесе черно кафе на Янсън. Движенията му бяха премерени, така че да не носят заплаха. Чаша с гореща течност можеше да бъде оръжие. Той внимаваше посетителят му да не си извади грешния извод, че се кани да плисне кафето в лицето му, а той съответно да предприеме контрамерки. По такъв начин се отнасяше с уважение към госта си и си спестяваше евентуално насилие. Колинс се бе издигнал през десетилетията до върховете на една от елитните разузнавателни служби, без дори да си нарани пръста. Явно се стараеше да не наруши това правило.

— Когато Джанис подреди всичко това — Колинс показа с ръка мебелировката, — доколкото си спомням, го нарече „приятно кътче“. Кът за вечеря или за закуска или нещо от тоя род. — Настаниха се заедно пред плота от черен полиран гранит върху високи метални столове с кожени седалки. Колинс отпи от кафето. — Суперавтоматичната кафеварка „Фийма“ на Джанис. Измишльотина от неръждаем метал с мощност, по-голяма от мощността на лунния модул, и всичко това изчислено за направата на две чаши кафе. Нямаш ли чувството, че Пентагонът има пръст в тая работа? — През големите слънчеви очила светлосивите му очи изглеждаха едновременно питащи и весели. — Вероятно си задаваш въпроса защо не те помолих да махнеш пистолета. В подобни ситуации хората обикновено казват: „Махни пистолета и да поговорим“, нещо такова.

— Винаги искаш да си умникът в класа, нали?

Погледът на Янсън беше напрегнат, докато отпиваше кафе. Колинс се бе погрижил да налее кафето пред очите му, за да не би да си помисли, че е добавил вътре алкохол или отрова. По същата причина, когато остави чашите върху плота, изчака Янсън сам да избере едната. Янсън трябваше да признае, че действията на бюрократа бяха изчислени до последната подробност, за да разсеят всяка проява на параноя от страна на бившия му подчинен.

Колинс не обърна внимание на язвителната забележка.

— Истината е, че като държиш пистолета насочен срещу мен, ще се чувстваш по-спокоен. Убеден съм, че това ще ти действа много по-успокоително от всяка дума, която аз бих могъл да изрека. Съответно така се намалява вероятността да действаш грубо — той вдигна рамене. — Както виждаш, споделям с теб тактиката си. Колкото по-откровени сме един с друг, толкова по-спокоен ще се чувстваш.

— Интересен начин на мислене — измърмори Янсън.

Заместник държавният секретар явно бе решил, че е по-вероятно да се отърве от телесни повреди, като даде да се разбере ясно и недвусмислено, че животът му е в ръцете на агента. Ако можеш да ме убиеш, защо да ме нараняваш — това бе логиката, която Колинс следваше.

— В събота си позволявам по едно ирландско — каза Колинс и си наля бърбън в чашата с кафето — Искаш ли? — Янсън се намръщи и Колинс продължи: — Знам. Ти си на работа, нали така?

Той си сложи също малко сметана.

— Винаги е на твоята, а?

Колинс пусна смирена полуусмивка.

— Свраката, която видяхме преди малко, всъщност е ястреб, който се мисли за пойна птичка. Смятам, че и двамата не сме забравили един предишен разговор в тоя дух. Един от разпитите при напускането ти. Казах ти, че си ястреб. Не пожела да чуеш. Мисля, че ти се бе приискало да станеш пойна птичка. Но никога не си бил и няма да бъдеш. Ти си ястреб, Янсън, защото това е в природата ти. Същото като при свраката. — Отпи от чашата. — Един ден идвам тук и заварвам Джанис пред статива й, опитва се да рисува. Тя плачеше. Хълцаше. Помислих си, всъщност не знам какво си помислих. Оказа се, че въпросната пойна птичка, тя така си мислеше за нея, примамила малко птиче върху един от бодливите храсти и го зарязала там да виси. По-късно се върнала и започнала да го разкъсва с клюна си. Птицата месар направила онова, което прави една птица месар, от клюна й капела червена кръв от плътта на друга птица. За нея е било ужасна гледка, покъртителна. Нещо като предателство. Някак си тя не можеше да се примири със закона на природата. Възприемаше света по друг начин. Какво можех да й кажа? Че ястреб, който пее, си остава ястреб.

— А може да е и двете, Дерек. Не пойна птица, която претендира, че е ястреб, а ястреб, който е също и пойна птица. Пойна птица, която се превръща в ястреб, когато е наложително. Защо трябва да избираме?

— Защото трябва. — Той блъсна чашата си върху гранитния плот и дрънченето на дебела керамика върху камък подчерта промяната в тона му. — Ти също трябва да избираш. На чия страна си?

— А ти на чия страна си?

— Никога не съм се променял — отговори Колинс.

— Опита се да ме убиеш.

Колинс поклати глава:

— Е, и да, и не — каза той, а равнодушието му обърка Янсън още повече, отколкото ако бе започнал да отрича.

Никакво ежене, никакво оправдаване. По същия начин Колинс щеше да обсъжда факторите, допринасящи за ерозията на брега.

— Радвам се, че си толкова мек — каза Янсън с леден глас. — Петима от убийците ти приключиха кариерата си в долината на Тиса, но не изглеждаха така философски настроени.

— Не са били моите — отговори Колинс. — Виж, това наистина е странно.

— Не искам да се чувстваш задължен да ми даваш обяснения — Янсън говореше със смразяваща ярост — за Питър Новак. За мен. За причините, поради които искаш да ме убият.

— Виж, беше грешка, че изпратихме хората от „Ламбда“, и се чувстваме ужасно заради заповедта за ликвидиране на всяка цена. Грешка, грешка, грешка. Но на каквито и вражески действия да си се натъкнал в Унгария, те не са от нас. Само веднъж го направихме. Това е всичко, което мога да ти кажа.

— Значи да смятам, че всичко е пито-платено — каза Янсън саркастично.

Колинс си свали очилата и примигна няколко пъти.

— Не ме разбирай погрешно. Сигурен съм, че бихме постъпили отново така. Виж, аз не съм издал заповедта, просто не й се противопоставих. Всички оперативни служби — да не говорим за шпионите от ЦРУ и другите агенции — сметнаха, че си станал предател, че си взел подкуп от шестнайсет милиона и прочие. Искам да кажа, че доказателствата бяха ясни като бял ден. За известно време и аз мислех така.

— След това си размислил.

— Само че не можех да отменя заповедта, без да дам обяснения. В противен случай хората ще си помислят, че или аз съм загубил, или че някой ме е подкупил. Не може да стане, без да се компрометира тайна от най-висш порядък. Тайна, която при никакви обстоятелства не бива да се компрометира. Ти едва ли ще можеш да погледнеш обективно на подобно съображение, тъй като става дума за собствения ти живот… Но моята работа е свързана с приоритетите, а когато има приоритети, си принуден да правиш жертви.

— Жертви? — прекъсна го Янсън с присмехулен тон. — Искаш да кажеш, че се налага да пожертваш мен. Че аз съм проклетата жертва. — Той се наведе напред, а лицето му се бе изкривило от гняв.

— Можеш да отместиш клюна си от разкъсаната ми плът. Аз не споря.

— Смяташ ли, че аз съм убил Питър Новак?

— Знам, че не си.

— Нека да ти задам простичък въпрос — започна Янсън. — Питър Новак мъртъв ли е?

Колинс въздъхна.

— Отново отговорът ми е и да, и не.

— Мамка му! — избухна Янсън. — Искам отговор.

— Казвай — прекъсна го Колинс. — Или да перифразирам: питай.

— Да започнем с едно мое смущаващо откритие. Проучих десетки снимки на Питър Новак в най-големи подробности. Нямам намерение да интерпретирам данните, а само да ти ги съобщя. Имаше разнобой, незначителен, но подлежащ на измерване, имам предвид във физическите размери. Съотношението между дължините на пръстите, между трапецовидната кост и лопатката. Дължината на ръката. Разстоянието между брадичката и адамовата ябълка.

— Изводът: на снимките не се вижда един и същи човек.

— Посетих родното му място. Имало е Питър Новак, син на Янош и Илона Ференци-Новак. Умрял е пет години след като се е родил, през 1942 година.

Колинс кимна и отново липсата на реакция беше по-смразяваща, отколкото би била каквато и да е реакция.

— Отлична работа, Янсън.

— Кажи ми истината — настоя Янсън. — Не съм луд. Видях с очите си един човек да загива.

— Така е — отвърна Колинс.

— Не кой да е човек. Става дума за Питър Новак — жива легенда.

— Бинго! — Колинс цъкна с език. — Сам го каза. Жива легенда.

Янсън усети как му се свива стомахът. Жива легенда. Измислена от служители на разузнаването.

Питър Новак беше легенда на службите.