Феликс Палма
Картата на времето (43)

XLIII

Загледан в живописната фасада на фирмата „Мъри Пътешествия във времето“, Уелс отново се запита как бе възможно в този скромен театър да се помещава огромният декор, описан от Том — онзи опустошен Лондон от 2000 г. Рано или късно трябваше да се опита да разплете загадката, но за момента беше по-добре да я забрави, ако не искаше да се ядоса, получавайки безспорни доказателства за хитростта на своя съперник. Решен да не мисли за това, тръсна глава и в продължение на няколко минути се любува на делото си. Сетне, доволен от добре свършената работа, се отправи към моста „Ватерло“. Не познаваше по-добра ложа, от която човек можеше да наблюдава великолепното зрелище на зората. Нощният мрак скоро щеше да отстъпи под напора на утрото и Уелс спокойно можеше да отдели няколко минути от времето си, за да погледа този цветен дуел, преди да отиде в кантората на Хенли.

Всъщност всяко оправдание беше подходящо, за да отсрочи срещата с издателя, защото Уелс беше сигурен, че Хенли няма да се въодушеви особено от новия му ръкопис. Естествено, щеше да се съгласи да го публикува, но нямаше да му спести една от онези свои проповеди, с които се стремеше да го вкара в кошарата на писателите, определени да влязат в Историята на литературата. И защо най-сетне да не го послуша, запита се Уелс, защо да не приеме съветите му? Да, защо да не престане да пише за наивни читатели, които лесно се впечатляват от всяка приключенска история — от всяка история, написана що-годе с въображение, — и да се обърне към по-ерудирани хора, накъсо, към онези, които презират развлечението на популярните четива и предпочитат една сериозна, дълбока литература, която да им обяснява вселената и дори тяхното деликатно състояние на мушици в хода на вековете. Може би трябваше да се осмели да напише друг тип история, докосваща душите на читателите по различен начин — роман, който да бъде за тях едва ли не откровение, точно както искаше Хенли.

Потънал в тези размишления, Уелс пое по Чаринг Крос Роуд и излезе на Странд. Новият ден вече се зараждаше тихо край него. Черното небе полека се разтваряше, отстъпвайки пред едно наситено, малко нереално синьо, което веднага изсветля на хоризонта и доби онзи мек теменужен оттенък, който предшества оранжевото. В далечината писателят съгледа силуета на моста „Ватерло“, който се очертаваше все по-ясно, докато мракът избледняваше, бавно разяждан от светлината. Цяла симфония от едва доловими и загадъчни звуци достигна до слуха му и го накара да се усмихне доволно. Градът се пробуждаше и тези незначителни и разпръснати шумове скоро щяха да се превърнат в откровеното и неудържимо клокочене на живота — непоносим грохот, който може би достигаше пътеките на космоса под формата на приятно жужене, известявайки колко населена е третата планета от Слънчевата система.

И въпреки че докато вървеше към моста, Уелс не виждаше нищо повече от онова, което се простираше пред него, по някакъв начин се почувства участник в грандиозна пиеса, която — тъй като в нея играеха абсолютно всички обитатели на метрополията — привидно нямаше зрители. Освен, може би, внимателните марсианци, помисли си той, които изучаваха човешките дела, както някой човек с микроскоп би разглеждал мимолетните създания, гъмжащи в капка вода. И всъщност беше така, защото докато крачеше разсеяно по Странд, десетки лодки, натоварени със стриди, браздяха в призрачно безмълвие все по-оранжевите води на Темза по пътя си от Челси Рийч към пристана на Билингсгейт, където цял мравуняк от хора пренасяше улова на сушата. А в богатите квартали, пропити с уханията, носещи се от първокласните пекарници и кошниците на продавачките на теменужки, хората отиваха от луксозните си домове в не по-малко луксозните си кантори, пресичайки улиците, които се изпълваха с кабриолети, файтони, омнибуси и всевъзможни возила на колела, тракащи ритмично по паважа. Над тях димът, изтъкан от комините на фабриките, се смесваше с речната мараня, образувайки саван от гъста и лепкава мъгла, а по Ковънт Гардън сред викове и глъч се разполагаше армия от ръчно бутани или теглени от мулета колички, преливащи от плодове, зеленчуци, змиорки и октоподи. В същото време инспектор Гарет пристигна, недовършил закуската си, на Слоун Стрийт, където го чакаше уплашеният господин Фъргюсън, за да го уведоми, че някой бе стрелял по него предната нощ и дори му показа пробитата си от куршума шапка, през чиято дупка се подаваше като червей дебеличкият му пръст. И Гарет огледа района с опитно око, претърси храстите в градината около дома на Фъргюсън и не можа да сдържи една нежна усмивка, когато откри симпатичната птица киви, която някой бе нарисувал в пясъка. Побърза да я заличи с крак, като погледна първо към улицата, за да се увери, че никой не го наблюдава, сетне излезе от храсталаците, свивайки рамене. И докато инспекторът с престорено смутен вид съобщаваше на Фъргюсън, че не е открил никакви улики, в същия миг Джон Пийчи, човекът, известен като Том Блънт, преди да се удави в Темза, прегръщаше любимата жена в стаята на една странноприемница в квартал Бетнал Грийн, а Клеър Хагърти се гушеше в силните му ръце, доволна, че заради нея е избягал от бъдещето, от онази безотрадна 2000 г. В същото време капитан Дерек Шакълтън, изстъпил се на една скала, грачеше, че ако е произлязло нещо добро от тази война, то е, че е обединила човешкия род както никоя друга преди нея, а Гилиъм Мъри клатеше скръбно глава и си казваше, че това е последната експедиция, която организира, че му е дошло до гуша от некадърници и от оня бездушен проклетник, който не спираше да маже с фъшкии фасадата на фирмата му. Да, казваше си Мъри, дошло бе време да уреди собствената си смърт, да инсценира, че е бил погълнат от един от онези неукротими дракони, обитаващи четвъртото измерение — дракони, чиито остри зъби жадно разкъсваха Чарлс Уинслоу в сънищата му. И в същия момент, когато Чарлс се събуди сепнат и плувнал в пот, стряскайки с виковете си двете китайски проститутки, които деляха постелята му, неговият братовчед Андрю, облакътен на моста „Ватерло“, откъдето наблюдаваше изгрева, видя как към него се задава един познат тип с птиче лице.

— Господин Уелс? — повика го той, докато мъжът минаваше край него.

Писателят се спря и погледа Андрю няколко секунди, като се опитваше да се сети къде го беше виждал преди.

— Не ме ли помните? — попита младежът. — Аз съм Андрю Харингтън.

Щом чу името, Уелс си спомни веднага. Това бе младият мъж, чийто живот бе спасил преди няколко седмици, предотвратявайки самоубийството му чрез сложна постановка, която му бе позволила да се изправи срещу Джак Изкормвача, убиеца, тероризирал Уайтчапъл през есента на 1888 г.

— Да, господин Харингтън, разбира се, че ви помня — рече той, доволен, че момъкът още е жив и усилията му не са отишли на вятъра. — Много се радвам да ви видя.

— И аз, господин Уелс.

Двамата помълчаха няколко мига, като се усмихваха глуповато.

— Унищожихте ли вече машината на времето? — поинтересува се Андрю.

— Ъъъ… да, да — заекна Уелс и побърза да смени темата: — А вас какво ви води насам? Дошли сте да погледате зората?

— Така е — призна другият, като обърна поглед към небето, което в този миг представляваше красива картина в оранжеви и пурпурни тонове. — Макар че всъщност се опитвам да видя какво има отзад.

— Отзад ли? — изненада се Уелс.

Андрю кимна.

— Помните ли какво ми казахте, когато се върнах от миналото с вашата машина на времето? — попита той, търсейки нещо в джоба на сюртука си. — Че съм убил Джак Изкормвача, въпреки че тази статия отрича това.

Андрю му показа същата пожълтяла изрезка, която неотдавна му бе връчил и в кухнята на дома му в Уокинг. „Джак Изкормвача убива отново!“, гласеше заглавието, а след него бяха изброени жестоките рани, които извергът бе нанесъл на петата си жертва, онази проститутка от Уайтчапъл, в която бил влюбен младежът. Уелс кимна и не можа да не се зачуди, както впрочем правеха всички оттогава, какво ли бе станало с безмилостното чудовище, защо изведнъж бе спряло да убива и бе изчезнало безследно.

— Но моето действие е предизвикало разклонение във времето — продължи Андрю, прибирайки отново изрезката в джоба си. — Паралелен свят — мисля, че така го нарекохте. Свят, в който Мери Кели е жива и щастлива с моя близнак. Само че аз, за жалост, се намирам в погрешния свят.

— Да, спомням си — рече Уелс предпазливо, не знаейки накъде бие младежът.

Е, добре, господин Уелс, спасяването на Мери Кели ми даде сили да се откажа от самоубийството и да продължа да живея. И точно това правя. Наскоро се сгодих за прелестна жена и се старая да се наслаждавам на компанията й и на малките житейски радости — тук той направи пауза и отново вдигна лице към небето. — Но всеки ден призори идвам тук и се опитвам да видя онзи паралелен свят, за които ми говорихте — в които, предполага се, аз живея щастливо с Мери Кели. И знаете ли какво, господин Уелс?

— Какво? — попита писателят, преглъщайки на сухо, уплашен, че младежът ще вземе изведнъж да го цапардоса или ще го сграбчи за реверите и ще се опита да го хвърли в реката — за отмъщение, че е бил измамен по такъв детински начин.

— Понякога го виждам — прошепна Андрю с треперлив глас.

Писателят го изгледа слисан.

— Виждате го?

— Да, господин Уелс — повтори младежът с щастливата усмивка на човек, който е преживял откровение. — Понякога го виждам.

Уелс не знаеше дали Андрю наистина вярваше в това или просто бе избрал да вярва, но пък и нямаше значение, защото резултатът явно бе един и същ: лъжата на писателя, подобно на лед, бе съхранила младия мъж невредим. Загледа го как съзерцава зората или онова, което бе „отзад“, с лице, озарено от почти детинско изражение на екстаз, и не можа да не се запита кой от двамата действително се заблуждаваше: дали скептичният писател, неспособен да повярва в собствените си съчинения, или този отчаян младеж, който в един великолепен акт на вярата бе избрал да повярва в красивата му измислица, намирайки убежище в обстоятелството, че и нейната неистинност също бе недоказуема.

— Беше удоволствие да ви видя отново, господин Уелс — рече тогава Андрю, като се обърна, за да се ръкува с него.

— И за мен — отвърна Уелс.

След като се сбогуваха, писателят погледа няколко мига след младежа, който се отдалечи по моста, без да бърза, окъпан в златното сияние на утрото. Паралелните светове. Напълно бе забравил за тази теория, която се видя принуден да скалъпи, за да спаси живота на младия мъж. Дали те наистина съществуваха? Дали от всяко човешко решение произлизаше някой нов свят? Всъщност бе наивно да се мисли, че при всяко проблемно положение съществуваше само един избор. А какво ставаше с неизбраните вселени, с онези светове, които отиваха в канавката — защо те трябваше да имат по-малко право на съществуване, отколкото останалите? Уелс дълбоко се съмняваше, че структурата на вселената зависеше от капризната воля на човека, това тъй плахо и непостоянно създание. По-логично бе да се допусне, че богатството на вселената е безкрайно и непостижимо за нашите сетива, и че когато е изправен пред два или повече варианта, човек в крайна сметка неминуемо избира всичките, защото неговата способност да избира всъщност е илюзия. Така светът неспирно се делеше на други светове — светове, разкриващи широтата и сложността на вселената, светове, които използваха пълния й потенциал, изчерпваха всичките й възможности, светове, които се развиваха успоредно, различавайки се един от друг може би само по нещо тъй несъществено като броя на мухите си, защото дори убиването на едно от тези досадни насекоми предполагаше избор и макар да беше незначителна постъпка, все пак пораждаше нова вселена.

А колко мухи беше убил или пощадил самият той, колко от тези клети създания, които се блъскаха в стъклата на прозорците му, просто бе осакатил, откъсвайки крилцата им, докато умуваше как да разреши някоя дилема в поредния си роман? Примерът може би беше смешен, помисли си Уелс, тъй като неговите решения в това отношение не биха предизвикали невъзвратими промени в света. В края на краищата, човек можеше цял живот да къса крилца на мухи, без това да преобърне влака на Историята. Но очевидно същата логика можеше да се приложи към далеч по-значими решения и това неизбежно накара писателя да си спомни за второто посещение на Гилиъм Мъри. Та нима и Уелс тогава не се бе разкъсвал между две възможности? Накрая, опиянен от силата си, бе избрал да размаже мухата и това бе породило вселена, в която съществуваше фирма, предлагаща пътувания в бъдещето — абсурдна вселена, в чийто плен се намираше и самият той. А какво би станало, ако беше избрал обратното и бе помогнал на Мъри да издаде романа си? Тогава щеше да обитава свят, твърде подобен на този, в който се намираше сега, ала в него въпросната фирма нямаше да съществува; свят, в който към научните романчета, заслужаващи да се хвърлят в огъня, щеше да се е добавило още едно: „Капитан Дерек Шакълтън: Потресаващата истинска история на един герой от бъдещето“ от Гилиъм Ф. Мъри.

И тъй, при наличието на почти безкраен брой различни светове, разсъди Уелс, всичко, което можеше да се случи, се случваше. Другояче казано, всеки свят, цивилизация, същество или ситуация, които човек можеше да си представи, вече съществуваха. Навярно имаше например свят, управляван от създания, които не бяха бозайници, друг свят с хора-птици, живеещи в огромни гнезда, трети, в който човекът броеше пръстите на ръката си, използвайки азбучна система, и четвърти, в който сънят заличаваше паметта и хората всеки ден се раждаха за нов живот. Имаше и свят, където наистина съществуваше детектив на име Шерлок Холмс, а негов заместник бе отракан шмекер на име Оливър Туист, даже и свят, в който един изобретател бе създал машина на времето и бе открил покварен рай през 802 701 г. И ако този аргумент се доведеше до крайност, някъде сигурно съществуваше и вселена, управлявана от физически закони, различни от Нютоновите, и тя може би бе населена с феи, еднорози, русалки и говорещи животни — защото в една вселена, където всичко бе възможно, дори детските приказки не бяха измислици, а копия на други паралелни светове, доловени от техните автори по някаква прищявка на съдбата.

Значеше ли това, че никой не съчиняваше нищо, запита се Уелс. Нима всички копираха? Писателят поразсъждава малко над този въпрос и тъй като вече се усеща, че историята е към края си, ще се възползвам от случая, за да се сбогувам с вас като актьор, който маха с ръка, преди да напусне сцената. Безкрайно ви благодаря за вниманието и искрено се надявам, че представлението ви е харесало. А сега да се върнем към Уелс, който излезе от унеса си, защото го побиха тръпки от почти метафизично естество. Дръзките му мисли го бяха отвели до друг въпрос: ами ако неговият живот беше съчиняван от някого в друга реалност, например в онази паралелна вселена, която бе тъй подобна на неговата, но в която нямаше фирма за пътувания във времето и Гилиъм Мъри беше автор на жалки романчета? Замисли се сериозно над възможността някой да копира живота му и да го представя за литературна измислица. Но кой би си направил такъв труд? Уелс не беше подходящ герой за роман. Ако беше корабокруширал на далечен тропически остров като Робинзон Крузо, не би могъл да измайстори дори един нищо и никакъв глинен съд. Животът му беше твърде скучен, за да може някой да го разкаже като вълнуваща история. И все пак трябваше да признае, че през последните седмици цареше известно оживление: само в рамките на няколко дни бе спасил живота на Андрю Харингтън и Клеър Хагърти, използвайки въображението си, както бе изтъкнала Джейн с известен драматизъм, сякаш се обръщаше към зрителите в невидим за Уелс партер. В първия случай бе принуден да се преструва, че притежава машина на времето като описаната в романа му, а във втория — че е герой от бъдещето, който пише любовни писма. Имаше ли във всичко това подходящ материал за роман? Може би. Роман, който да разказва за създаването на фирмата „Мъри Пътешествия във времето“, основана, за нещастие, не без негов принос; роман, който към средата щеше да изненада читателите си с разкритието, че 2000 г. е просто театрална сцена, построена в настоящето с отломки от разрушени сгради — макар че това, разбира се, щеше да е изненада само за читателите от епохата на Уелс. Ако романът издържеше проверката на времето и се четеше и от хора, живеещи след 2000 г., нямаше да има нищо за разкриване, защото самата действителност щеше да опровергае бъдещето, описано в историята. Но значеше ли това, че не можеше да се напише роман, чието действие да се развива във времето на Уелс и да разглежда едно бъдеще, което за своя автор е вече минало? Тази мисъл го натъжаваше. Предпочиташе да мисли, че читателите му ще разберат, че трябва да четат романа така, сякаш се намират в 1896 г. — накъсо, сякаш и те са преживели пътуване във времето. Но тъй като той нямаше особени качества на герой, трябваше да е второстепенен персонаж в романа — някой, към когото в даден момент се обръщаха за помощ истинските главни герои.

А ако някой в една съседна вселена се бе захванал да пише за живота му, независимо в коя епоха, Уелс се надяваше за негово добро, че вече е стигнал до последната страница, защото дълбоко се съмняваше, че животът му ще продължи в същия дух. През последните две седмици навярно бе изчерпал цялата квота от вълнения, които му се полагаха, и оттук насетне отново щеше да заживее в кротко еднообразие като всеки друг писател.

Погледна след Андрю Харингтън, героят, с когото би трябвало да започне този хипотетичен роман, и виждайки го да крачи в далечината, окъпан в златното сияние на утрото и може би с еуфорична усмивка на устните, реши, че това ще е идеалният образ, с който да приключи историята. И се запита, сякаш по някакъв начин можеше да ме види или усети, дали някой не правеше тъкмо това в този миг, за да изпита оня прилив на щастие, който връхлита писателите при завършването на някой роман; щастие, което нищо друго в живота не може да донесе — нито да пиеш шотландско уиски във ваната, докато водата изстине, нито да погалиш друго тяло, нито да усетиш милувката на прелестния бриз, вестител на лятото.