Феликс Палма
Картата на времето (27)

XXVII

Ако бе искала да привлече вниманието, не би могла да намери по-подходящ начин, помисли си Том. Заради внезапния припадък на Клеър и трясъка от чайника и чашите, които се разбиха в пода, повлечени заедно с покривката, всички разговори в салона секнаха отведнъж и се възцари отчетлива и напрегната тишина. От дъното на помещението, където бе изтласкан от последвалата суетня, Том наблюдаваше как около девойката закръжиха рояк госпожи. Подобно на спасителен отряд с дългогодишен опит, те я сложиха да легне на един диван, вдигнаха й краката върху куп възглавници, разхлабиха й корсета — тази коварна част от облеклото, която по единодушна преценка бе виновна за припадъка, защото й бе попречила да поеме количеството въздух, необходимо за емоционален разговор — и отидоха да търсят ароматни соли, за да я свестят. Тя дойде на себе си с шумна въздишка. Готвачките и клиентките, които участваха в спасителната операция, бяха издигнали около момичето нещо като матриархален параван, за да попречат на джентълмените в салона да видят повече плът от допустимото. След няколко минути Клеър, бледа като призрак, се появи иззад тази човешка стена, олюлявайки се, и плъзна замаян поглед из салона. Том глупашки й махна за поздрав с чадърчето. След кратко колебание девойката тръгна към него, като си проправяше път сред любопитните зяпачи, струпали се около нея. Ако не друго, поне бе познала в негово лице човека, с когото бе пила чай, преди да изгуби съзнание.

— Добре ли сте, госпожице Хагърти? — попита той, когато тя стигна до него; стори му се уместно да забрави за фамилиарното обръщение, което си бе извоювал с толкова усилия. — Може би няма да е зле да излезете малко на чист въздух…

Девойката кимна и се опря на предложената от Том ръка с покорството на сокол, който каца върху ръкавицата на своя господар — сякаш съветът да излезе на улицата и да подиша, избавяйки се от толкова любопитни погледи, бе най-доброто хрумване, което той бе имал някога. Том я изведе навън, като й се извиняваше за причинения смут с нечленоразделно пелтечене. Щом се озоваха на улицата, спряха на тротоара и без да щат, загледаха пансиона, който се издигаше точно пред тях като някаква заплаха. Клеър, чиито страни донякъде бяха възвърнали цвета си от свежия въздух, се взираше със смесица от безпокойство и примирение в мястото, където й бе писано тази вечер да се отдаде на храбрия капитан Шакълтън, спасителя на човечеството — мъж, който още не се бе родил, но по някакво чудо стоеше до нея, избягвайки погледа й.

— Ами ако не го направя, капитане? — попита тя, сякаш говореше на вятъра. — Ако не се кача там с вас?

Справедливостта изисква да отбележа, че Том се изненада от въпроса, защото на този етап, след злополучния край на срещата, вече никак не се надяваше коварните му кроежи да се осъществят. Но въпреки зрелищния припадък, момичето не бе забравило неговия разказ и очевидно все още вярваше в лъжата му. С треперливи щрихи Том находчиво бе нахвърлял върху празната страница на бъдното време един романс, една идилия, която оправдаваше предстоящата случка и дори насърчаваше девойката да се отдаде без страх или задръжки, и за нея това бе единственото бъдеще, което съществуваше. За миг в съзнанието му като мълния се мярна угризение и той се замисли дали да не я освободи от задаващото се изпитание, което тя явно бе готова да посрещне като някакво покаяние. Можеше да й каже, че бъдещето не е предопределено веднъж завинаги, че тя може да избира. Ала след всички приказки, които беше изприказвал, не му се искаше да се откаже от плячката сега, когато най-сетне я бе уловил. Спомни си една често изричана от Гилиъм Мъри фраза и я повтори без капка стеснение с подходящия фаталистичен тон:

— Не зная какви последици би оказало това върху тъканта на времето.

Клеър го изгледа с известна тревога, а той само сви рамене, освобождавайки се от всяка отговорност. В края на краищата, не можеше да го вини за нищо: той се намираше там, защото тя самата му бе наредила така чрез писмата си. Бе прекосил времето, за да направи нещо, което Клеър вече му бе описала като случило се, и при това с най-големи подробности. Бе пътувал през годините, за да пусне в ход своя романс, за да предизвика онова, което още не бе станало, но вече бе факт. Момичето явно бе стигнало до същото заключение. В крайна сметка, какво друго можеше да направи — да си обере крушите и да продължи с досегашния си живот, да се омъжи за някого от поклонниците си? Имаше шанса да изживее онова, за което жадуваше, откак се бе родила: една любов, по-значима от живота, една любов отвъд времето. Ако не поемеше риска, все едно се бе лъгала през цялото си съществуване.

— Най-хубавият спомен в живота ми — усмихна се тя. — Наистина ли съм написала това?

— Да — отвърна Том без капка колебание. — Точно това ми написа, Клеър.

Девойката го гледаше нерешително. Не можеше току-така да легне с един непознат. Ала случаят беше извънреден: трябваше да се отдаде, инак вселената щеше да пострада. Трябваше да се жертва, за да запази света. Но наистина ли бе саможертва това, каза си тя, нали го обичаше? Не беше ли любов този порой от чувства, който заливаше душата й, щом го погледнеше? Да, не можеше да е друго. Ако чувството, което я озаряваше отвътре и от което коленете й се подкосяваха, не беше любов, какво друго би могло да бъде? Капитан Шакълтън я бе уверил, че тази вечер ще се любят, а впоследствие тя ще му пише красиви писма. Защо да се съпротивява, щом в крайна сметка жадуваше да направи тъкмо това? Трябваше ли да го избегне по простата причина, че вече го е направила, че върви по стъпките на друга Клеър, която всъщност е самата тя? Трябваше ли да го избегне заради чувството, че не става дума за искрено желание, заради неприятния вкус на принуда в едно действие, което би следвало да е спонтанно? Колкото и да разсъждаваше, не откриваше истинска причина да се противи на онова, което копнееше да извърши с цялата си душа. Нито Луси, нито другите й приятелки биха одобрили, ако тя легнеше с някой непознат — и именно това реши въпроса. Да, щеше да легне с него и да тъгува за него до края на живота си, пишейки дълги и красиви писма, напоени с парфюм и сълзи. Знаеше, че има достатъчно сила и постоянство, за да поддържа пламъка на любовта, въпреки че повече нямаше да види човека, който го е разпалил. Очевидно такава бе нейната съдба. Необикновена съдба, неустоимо трагична участ, много по-приятна за понасяне от досадния брак, който би могла да сключи с някого от безинтересните си кандидати. Клеър стисна устни решително.

— За да не пострада гордостта ви, капитане, надявам се, че не преувеличавате — пошегува се тя.

— Боя се, че има само един начин да проверим това — отвърна Том, като й върна усмивката.

Веселото настроение, с което девойката бе решила да посрещне ситуацията, донесе огромно облекчение на Том, който вече нямаше да се терзае, че се възползва от нея. Бе прибягнал до долна уловка, за да се наслади на тялото й и после да изчезне от живота й завинаги, и тази безчестна постъпка — макар и да смяташе, че надменната хлапачка не заслужава друго отношение — му причиняваше неочаквано безпокойство, показващо, че все още не се е отърсил от всичките си скрупули. Ала вече не се чувстваше толкова гузен, щом и тя изглеждаше решена да открие наслада в обятията на капитан Шакълтън, безстрашния герой, който мълвеше нейното име сред руините на бъдещето.

Отвътре пансионът изглеждаше чист и дори уютен в сравнение с онези странноприемници, в които Том нощуваше обикновено. На Клеър това място навярно щеше да й се види посредствено, недостойно за жена от нейната класа, но поне нямаше причина да побегне ужасена. Докато наемаше стаята, Том я наблюдаваше с крайчеца на окото си как оглежда безгрижно картините в скромния вестибюл, и се умили от усилието й да си придаде светски вид, сякаш да ляга с мъже от бъдещето в лондонските пансиони бе обичайният начин, по който прекарваше вечерите си. Щом стаята бе наета, двамата се качиха по стълбата, която водеше към горния етаж, и тръгнаха по тесния коридор. И докато я гледаше как върви пред него с онази смесица от безстрашие и покорство, Том най-сетне осъзна какво щеше да се случи. Вече нямаше връщане назад: щеше да се люби с нея, да държи в прегръдките си голото й тяло, отдадено с охота, може би дори с жар. Обзе го похот, която го разтърси от глава до пети. Опита се да скрие желанието си, когато се спряха пред вратата на стаята. Тогава момичето внезапно се вцепени.

— Зная, че ще бъде красиво — каза тя с притворени очи, сякаш имаше нужда да си даде кураж.

— Ще бъде, Клеър — потвърди Том, мъчейки се да скрие нетърпението си да я разсъблече. — Ти самата ми го призна.

Тя кимна с примирена въздишка. Без повече протакане Том отвори вратата, покани я да влезе, като сведе възпитано глава, сетне затвори. Щом се скриха от погледа, тесният коридор отново опустя. През прозореца в дъното, чиито замазани стъкла се нуждаеха от едно хубаво измиване, се процеждаше здрач. Това бе гаснеща светлина с лек бакърен оттенък, мека и деликатна, дори малко печална, която превръщаше носещите се във въздуха прашинки в стъклени насекоми. Макар че може би щеше да е по-уместно да сравня въпросните прашинки с дъжд от цветен прашец — не мислите ли? — заради свойството им да се носят безтегловно, бавно и произволно, да се реят хипнотично във въздуха без ясна съдба. Иззад някои затворени врати се разнасяха характерните шумове на любовната борба: дрезгави стенания, сподавени викове, навремени дори плющене на плесници, нанесени с жар върху някоя нежна кълка — все звуци, които ведно с ритмичното поскърцване на леглата оповестяваха, че вихрещата се тук любов не е от брачно естество. Звуците, издаващи креватните подвизи на някои клиенти, се смесваха с други, не от сластолюбив характер — като например откъслечни разговори и детски плач, — които допълваха обърканата симфония на света. Дългият около трийсет метра коридор бе украсен с мъгливи пейзажи и прикрепени към стената маслени лампи, които собственикът, господин Пикар — струва ми се невъзпитано да не ви го представя, макар че повече няма да се появи в това повествование — се канеше да запали точно в този миг, верен на навика си да не оставя коридора да тъне в мрак, за да не се спъват разотиващите се клиенти.

Негови бяха стъпките, които отекваха по стълбата. Всяка нощ се качваше по стъпалата все по-трудно, защото годините не минават даром, и в последно време увенчаваше края на катеренето със сдържана въздишка на триумф. Господин Пикар извади кутията кибрит от джоба на панталона си и започна да пали половин дузината лампи, разпределени по протежението на коридора. Палеше ги полека, пъхайки кибритената клечка под абажура със сръчността на фехтовчик, който нанася удар с шпага, докато намасленият фитил пламнеше. Времето бе превърнало това действие в нещо като механичен обред, който той обикновено изпълняваше с отсъстващо изражение. Никой от клиентите на пансиона не би могъл да каже за какво мислеше господин Пикар по време на всекидневния ритуал с лампите, но аз не съм клиент и тайните на неговия ум, както и тези на останалите персонажи в настоящата история, не са недостъпни за мен. Господин Пикар мислеше за малката си внучка Уенди, починала от скарлатина преди повече от десет години; не можеше да не сравни паленето на тези лампи с онова, което Създателят правеше със Своите творения — палеше ги и ги гасеше, когато Му скимнеше, потапяше ги нехайно в мрак, без те да могат да проумеят замисъла Му. След като запали и последната лампа, господин Пикар се обърна и тръгна надолу по стълбите, напускайки тази история пак така дискретно, както бе влязъл в нея.

След неговото оттегляне коридорът отново стана пуст, макар и отлично осветен. Може би ще ви изкарам от търпение, като го опиша още веднъж, но се боя, че именно това ще направя, защото нямам никакво намерение да прекрачвам прага на стаята, където са Том и Клеър, с недостойната цел да наруша интимността им. Забавлявайте се с трепкащите сенки, които лампите хвърлят върху лилиите на тапета, и си представяйте зайци, мечки или кученца в техните форми, докато вечерта преминава в нощ и минутите, безразлични към хорските грижи, неумолимо се трупат в часове като снежна топка, която се търкаля по планински склон.

Няма да ви питам за броя на животинките, които сте различили в танцуващите сенки до онзи миг, в който вратата на стаята най-сетне се отваря и Том излиза оттам. Доволна усмивка играе на устните му, докато си загащва ризата и си нахлупва шапката. С оправданието, че трябва да си тръгне, преди дупката да се е затворила, той нежно се откъсва от обятията на Клеър след тържествената й целувка на жена, която знае, че целува любимия си за последен път. С тази целувка на устните се спуска по стълбите Том Блънт, питайки се как може да се чувства едновременно най-щастливият човек на света и най-жалкото създание във вселената.