Феликс Палма
Картата на времето (18)

XVIII

Клеър Хагърти би се радвала, ако съществуваше възможност да се роди в друга епоха; тогава нямаше да е принудена да учи пиано, да носи такива неудобни рокли, да си избере съпруг измежду рояка жадни ухажори, които я обсаждаха, и да мъкне навсякъде нелепия чадър за слънце, който рано или късно забравяше на най-неочаквани места. Току-що бе навършила двайсет и една години и ако някой бе проявил вниманието да отиде при нея и да я попита какво очаква от живота, тя щеше да отвърне: „Нищо, просто да умра“. Естествено, това не е отговорът, който човек би очаквал да чуе от устата на очарователна девойка, едва навлязла в живота; но мога да ви уверя, че именно този отговор би дала Клеър, защото аз, който виждам всичко, дори невидимото за другите — както вече ви показах по-рано, — съм бил свидетел на дългите и мъчителни размишления, на които тя се отдава в стаята си преди лягане. Когато всички си мислят, че Клеър вчесва косата си пред огледалото, както би правило всяко нормално девойче, тя съзерцава непрогледната нощ през прозореца и се пита защо би предпочела да умре, преди да види новата зора. Не че има склонност към самоубийство или чува как някой я зове от отвъдното с неустоима песен на сирена, или пък самото съществуване й причинява непоносима мъка, на която трябва спешно да сложи край. Нищо подобно! Работата бе далеч по-проста: светът, в който й се бе паднало да живее, не я очароваше особено и никога нямаше да я очарова — или поне такова бе печалното заключение, до което бе стигнала в среднощните си размисли. Колкото и да се стараеше, не успяваше да открие в този свят нищо, което да я радва, забавлява или интригува, а още по-трудно бе да се преструва, че го намира за задоволителен. Отегчаваше се до смърт от епохата си, която й се струваше лишена от стимули, от вълнения. А обстоятелството, че явно никой в обкръжението й не споделяше нейното разочарование, напълно я изваждаше от равновесие. Тази вътрешна тревожност неизбежно я изолираше, правеше я мрачна и саркастична, а понякога — дори без да има пълнолуние — превземаше душата й и я превръщаше в пакостливо създание, което съсипваше семейните соарета ей така, за забавление.

Клеър отлично знаеше, че тези пристъпи на недоволство са безполезна чудатост и не й носят нищо добро, особено в такъв критичен момент от съществуването й, когато би трябвало да има една основна грижа — да се обзаведе със съпруг, който да я издържа и комуто да роди половин дузина дечурлига, за да докаже пред света плодовитостта на утробата си. Както неведнъж я предупреждаваше приятелката й Луси, с това си поведение тя си печелеше слава на свадливка сред кандидатите си, някои от които бяха престанали да я ухажват, след като се увериха, че неприветливите й маниери я превръщат в непристъпна крепост. Но въпреки всичко, Клеър не можеше да не се държи по този начин. Или пък можеше?

Навремени се чудеше дали наистина се стараеше да преодолее разяждащото я недоволство или, напротив, само му се отдаваше с нездрава наслада. Защо не можеше да приеме света такъв, какъвто бе, както правеше Луси — тя търпеше мъчителните корсети, сякаш бяха някакво наказание за пречистване на душата й, беше й все едно, че не може да учи в Оксфорд, и приемаше посещения от своите ухажори в строг порядък, знаейки, че рано или късно ще трябва да се омъжи за някого от тях. Ала Клеър не беше като Луси: тя ненавиждаше това дяволско творение — корсета, жадуваше да оползотвори мозъка си така, както това можеше да стори всеки мъж, и изобщо не проявяваше интерес да се омъжи за някого от младежите, които й досаждаха. Особено последното й се струваше ужасно неприятно, колкото й да се бе подобрила ситуацията в сравнение с времето на майка й, когато при сключване на брак жената бивала лишена от цялото си имущество, включително от трудовите си доходи, които законът — подобно на неблагоприятен вятър — незабавно отвявал към алчните ръце на съпруга. Понастоящем, ако Клеър решеше да се омъжи, щеше поне да запази имуществото си, дори можеше да претендира за попечителство над децата си в случай на развод. При все това, тя продължаваше да гледа на брака като на един вид узаконена проституция, както твърдеше Мери Уолстънкрафт^[1] в книгата си „Защита на правата на жените“ — творба, която Клеър бе издигнала до ранга на Библията. Възхищаваше се на ожесточената борба на авторката да върне на жената изгубеното й достойнство, за да не бъде смятана за обикновена слугиня на мъжа, когото науката приемаше за по-интелигентен заради по-големите размери на черепа му и съответно по-обемистия му мозък — макар че тя разполагаше с премного доказателства, че тези внушителни размери служеха само за да крепят по-голяма шапка. От друга страна, Клеър осъзнаваше, че ако откажеше да се постави под покровителството на някой мъж, щеше да е принудена да се издържа сама, тоест да си потърси работа сред оскъдните възможности, налични за някого в нейното положение — например да стане машинописка в някоя кантора или медицинска сестра в болница. И двете длъжности я блазнеха още по-малко от перспективата да се погребе приживе до някое от елегантните контета, които се редуваха да я обожават.

Но какво можеше да стори, щом бракът й изглеждаше неприемлив избор? Чувстваше се способна да го понесе само ако се влюбеше истински в някой мъж — нещо, което смяташе за практически невъзможно, защото нейната незаинтересованост не се ограничаваше само до отегчителния орляк поклонници, а като че ли се простираше до всички люде от мъжки пол на планетата — млади или стари, богати или бедни, красиви или грозни. Подробностите не бяха от значение: беше твърдо убедена, че никога не би могла да се влюби в мъж от своята епоха, какъвто и да бе той — а не би могла, защото неговата представа за любовта щеше да бледнее в сравнение с романтичния трепет, на който тя жадуваше да се отдаде. Клеър копнееше една бурна страст да разтърси съществуването й, една неистова треска да изпепели душата й, един неудържим екстаз да я застави да вземе съдбовни решения, чрез които да установи калибъра на своите чувства. Ала тя копнееше за това без капка надежда, съзнавайки, че — подобно на блузите с дантелен нагръдник — този начин да се обича отдавна е излязъл от мода. Какво й оставаше в такъв случай? Можеше ли да се примири да живее без едничкото, което, според нея, придаваше смисъл на живота? Не, разбира се, че не!

Наскоро обаче се бе случило нещо, което — за нейна изненада — успя да разбуди задрямалото й любопитство и я накара да помисли, че светът, макар да не личеше от пръв поглед, не бе съвсем лишен от чудеса. Луси я бе извикала в дома си с обичайната си настойчивост и Клеър неохотно се отзова на поканата, опасявайки се, че приятелката й е организирала поредния от онези досадни спиритически сеанси, по които бе толкова запалена. Със същия възторг, с който следеше дейността на парижките моделиери, Луси се бе присъединила към това модно увлечение, дошло от Северна Америка. Ала на Клеър не й беше чак толкова неприятно да се преструва, че беседва с духове в тъмна стая; по-лошото бе, че сеансите винаги се ръководеха от Ерик Сандърс, кльощав и нагъл младеж, провъзгласил се за официален медиум на квартала. Сандърс твърдеше, че притежава особена чувствителност, която го упълномощава да разговаря с мъртвите. Клеър обаче знаеше, че това бе просто претекст, за да събере половин дузина неомъжени и впечатлителни девойки около една маса, да ги потопи в тревожен полумрак, да ги сплаши с нелепо глух глас и да се възползва от сгодния случай, за да погали абсолютно безнаказано ръцете и даже раменете им. Хитрият младеж бе прочел отгоре-отгоре „Книга на духовете“ на Алан Кардек^[2], което му позволяваше да разпитва умрелите с видим и непринуден авторитет, но беше ясно, че живите участнички го разсейват до такава степен, че трудно може да обръща внимание на отговорите от отвъдното. След като Клеър му заши плесница при последния сеанс, усетила как твърде материалната ръка на един предполагаем дух гали глезените й, Сандърс забрани присъствието й на тези церемонии с довода, че скептичната й нагласа смущава покойниците и затруднява общуването му с тях. Отначало тя изпита облекчение, че е изключена от свръхестествените сбирки на Сандърс, но впоследствие я обзе униние: беше само на двайсет и една години, а вече бе успяла да се скара не само с този свят, ами и с отвъдния.

Въпросния следобед обаче Луси не бе организирала никакъв спиритически сеанс. Този път щяла да й предложи нещо много по-вълнуващо, каза й тя, усмихвайки се с искрящ ентусиазъм, като я хвана за ръката и я заведе в стаята си. Там я покани да седне на едно малко кресло и й нареди да почака. После взе да тършува в чекмеджето на писалището си, върху което бе поставен пюпитър, а на него — екземпляр от „Пътешествието с Бийгъл“ на Дарвин. Книгата бе отворена на една страница с рисунка на птицата киви — извънредно странна твар, която приятелката й бе започнала да прерисува върху лист хартия, навярно защото за изображението на такива прости и закръглени форми не се изискваше никакъв художествен талант. Клеър неволно се запита дали — освен да гледа картинките — приятелката й се е потрудила и да прочете книгата, превърнала се в любимо четиво на буржоазията.

Щом намери каквото търсеше, Луси затвори чекмеджето и се обърна към нея с възторжена усмивка. Кое ли можеше да бъде по-вълнуващо за Луси от общуването с мъртвите, зачуди се Клеър. Когато погледна рекламната листовка, която приятелката й пъхна в ръцете й, узна отговора: общуването с още неродените. С пламнало лице Луси й бе връчила една бледосиня хартийка, която ще ви се стори позната, ако сте следили внимателно това повествование. В тази листовка фирмата „Мъри Пътешествия във времето“ оповестяваше такива пътувания, по-конкретно до 2000 г., за да се види решаващата за бъдещето на човечеството битка между автоматите и хората. С неотслабващо удивление Клеър прочете няколко пъти рекламните обещания, сетне разгледа нескопосаната илюстрация към текста, която явно изобразяваше въпросната война. Сред срутени до основи сгради автоматите и хората водеха сражение за съдбините на света, като се стреляха взаимно с чудновати оръжия. Вниманието й бе привлечено от фигурата, застанала начело на човешката войска, която илюстраторът бе нарисувал в по-героична поза от останалите. Според пояснението под рисунката, това бе храбрият капитан Дерек Шакълтън.

Без да й даде време да се съвземе, приятелката й обясни, че същата сутрин е ходила във фирмата. Там я уведомили, че все още имало свободни места за втората експедиция, която тъкмо организирали след успеха на първата, и Луси без капка колебание записала и двете. Клеър я изгледа слисана, но приятелката й дори не си направи труда да се извини, че не е поискала съгласието й. Вместо това веднага се зае да й разяснява как ще пътуват в бъдещето, без родителите им да узнаят, защото не се съмняваше, че в противен случай категорично ще им забранят да отидат или още по-лошо — ще им се натрапят като придружители, а Луси искаше да се наслади на 2000 година без досадни компаньони. Всичко бе обмислила: парите нямаше да са проблем, тъй като бе убедила богатата си баба Маргарет да й даде необходимата сума, за да плати двата билета — естествено, без да я уведомява за какво смята да я използва. Дори бе помолила приятелката си Флорънс Бърнет да инсценира, че ги кани да прекарат следващия четвъртък в нейното имение в Къркби. Срещу една „малка сума“ оная свиня Флорънс се бе съгласила да съдейства, следователно — ако Клеър беше съгласна — въпросния ден щяха да пътуват до 2000 година и да се върнат обратно за обяд, без някой да заподозре каквото и да било. Когато завърши пламенните си разяснения, Луси я загледа с очакване.

— Е — запита тя, — идваш ли с мен?

На това Клеър нито можеше, нито искаше, нито знаеше как да откаже.

Следващите четири дни се изтърколиха сред вълнението от предстоящото пътуване, за което трябваше да се подготвят скришно със забавна находчивост. Понастоящем Клеър и Луси се намираха пред колоритната сграда на „Мъри Пътешествия във времето“ и бърчеха нос заради смрадта, която лъхаше от входа. Когато ги забеляза, един от служителите, чистещи фасадата от нещо, което явно бе животински изпражнения, се извини за противната миризма и ги увери, че ако дръзнат да прекрачат прага, като закрият лице с кърпичка или сдържат дъха си, ще бъдат обслужени с цялото внимание, което заслужават две тъй изискани дами. Луси отпрати служителя, махвайки разсеяно с ръка, раздразнена, че някой привлича вниманието й към една неприятност, която в такъв вълнуващ момент би предпочела да игнорира. Сетне хвана приятелката си за ръка — Клеър не разбра дали с този жест искаше да й вдъхне смелост, или да й предаде въодушевлението си — и я подтикна да влезе през вратата, водеща към бъдещето. Докато навлизаха все по-навътре в сградата, Клеър наблюдаваше изкосо развълнуваното изражение на приятелката си и се усмихваше вътрешно. Знаеше на какво се дължи нейната припряност: още не бяха заминали, а Луси вече бе нетърпелива да се върне, за да опише бъдещето на приятелите и роднините, които — било от малодушие, от незаинтересованост или понеже не бяха се сдобили с място в експедицията — бяха останали в безцветното настояще. Да, за Луси това бе просто поредното забавно приключение, за което да разказва — подобно на пикник, съсипан от внезапно извила се буря, или разходка с лодка, по-злополучна от обичайното. Клеър се бе решила да придружи приятелката си в това пътуване, но нейните мотиви бяха съвсем различни. Луси щеше да посети 2000 г. така, както би посетила някакви нови магазини, и да се върне навреме за обяд. Затова пък Клеър нямаше никакво намерение да се връща.

 

 

Една секретарка с напета походка ги отведе в помещението, където оживено бъбреха трийсетте души, които щяха да имат привилегията да пътуват тази сутрин до 2000 г. Там, съобщи им тя, щели да им поднесат пунш, преди господин Мъри да ги приветства с „добре дошли“, да им разясни по какъв начин ще се осъществи пътуването в бъдещето и да ги просвети относно историческия момент, на който трябваше да присъстват. След тези думи секретарката направи апатичен реверанс и ги остави на произвола на съдбата им в обширното помещение — някогашен партер на театър, както си личеше от ложите в ъглите и от сцената в дъното. Разчистена от креслата и мебелирана с няколко миниатюрни масички и неудобни наглед дивани, залата изглеждаше прекалено голяма — впечатление, което се усилваше от необикновената височина на тавана, осеян с десетки маслени лампи; гледани от пода, те напомняха колония зловещи паяци, които си живееха горе, безразлични към света под тях. Навярно поради вълнението на мига, което бе по-лесно да се понесе на крак, никой не искаше да седи на гореспоменатите дивани, като изключим няколко осемдесетгодишни дами, чиито износени кости не им позволяваха да стоят прави. Останалата мебелировка се състоеше от масите, на които две усърдни прислужнички бяха почнали да сервират пунша; нещо като дървен амвон, разположен на сцената, и, разбира се, внушителната статуя на храбрия капитан Шакълтън, която посрещаше новодошлите до вратата.

Докато Луси правеше обзор на публиката, изреждайки имената на присъстващите с монотонен глас, който издаваше нейните симпатии и антипатии, Клеър гледаше слисана мраморното изображение на този още нероден мъж. Изваян в размер, двойно по-голям от естествения, капитан Дерек Шакълтън изглеждаше ексцентричен родственик на гръцките богове, защото стоеше върху пиедестала в също тъй решителна и мъжествена поза, но при него безгрижната голота на олимпийците бе покрита с нещо повече от смокинов лист. Капитанът бе затворен в сложна, осеяна с нитове броня, чието предназначение явно бе да защити възможно най-добре плътта му от врага. Тя завършваше с не по-малко сложен шлем, който закриваше лицето, оставяйки открита само изящната брадичка. Това покривало разочарова Клеър, която би предпочела да узнае какви черти има един спасител на човешкия род. Беше сигурна, че това лице с желязна маска не би могло да прилича на никое от познатите й. То навярно бе лице, още несътворено от живота, лице, което само бъдещето би могло да създаде. Представи си го с благородни и ведри черти, озарено от прям и уверен поглед — ненапразно притежателят му предвождаше войска; поглед, от който струеше — без излишен плам, почти като естествен телесен секрет — неукротимата суровост на неговия дух. При все това навремени скръбната безутешност, която го обграждаше, помрачаваше красивите му очи с булото на носталгията, защото в неговата душа на воин тлееше и искрица чувствителност. Накрая, неспособна да се избави от романтичната си природа, Клеър си представи и как в зениците му се разпалва неясен и скръбен копнеж, особено в миговете на страшна самота, която го налягаше между отделните сражения. Каква ли бе причината за тази печал? Отговорът, разбира се, можеше да бъде само един: отсъствието на любимо лице, за което да мисли, на усмивка, която да го окуражава в мигове на слабост, на име, което да мълви нощем като утешителна молитва, на обятия, в които да се завърне след края на войната. За момент Клеър си представи как този смел и несъкрушим мъж, показващ такава твърдост в битките, шепне нощем нейното име като безпомощно дете: „Клеър, моя Клеър…“ Тази неочаквана мисъл я накара да се усмихне. Беше просто едно идиотско хрумване, но се учуди от вълнението, което изпита, представяйки си, че е любима на воина от бъдещето. Как бе възможно един мъж, който още не беше се родил, да събуди у нея по-силен трепет от онези франтове, които я ухажваха? Отговорът беше лесен: тя влагаше в тази безлика статуя всичко, за което жадуваше, а не можеше да го има. По всяка вероятност въпросният Шакълтън бе твърде различен от портрета, който Клеър бе нарисувала във въображението си. Нещо повече: неговият начин на мислене, на действие и дори на обичане сигурно беше напълно непонятен и чужд, при положение че ги делеше цял век — предостатъчно време, за да се променят ценностите и интересите на хората до такава степен, че да станат неузнаваеми за онези, които ги съзерцават от миналото. Това бе един от законите на живота. Ако можеше да види лицето му, каза си тя, навярно щеше да разбере дали бе на прав път, дали душата на Шакълтън бе излята от непрозрачно стъкло, непроницаемо за нейния взор, или напротив — годините, които ги деляха, бяха просто незначителна шега, защото имаше нещо у човека, някаква вкоренена в плътта му есенция, която оставаше неизменна в течение на вековете, може би диханието, което Бог бе вселил във всички свои творения, за да ги събуди за живот. Ала проклетият шлем осуетяваше всяка проверка. Клеър никога нямаше да зърне неговото лице. Трябваше да се задоволи с това, което можеше да види, а то не беше малко: позата на опитен боец, високо вдигнатата шпага, сгънатият десен крак с добре очертана мускулатура, и левият — здраво стъпил на земята, но с леко повдигната от пиедестала пета, сякаш капитанът бе обезсмъртен в мига, в който атакуваше врага.

Едва когато проследи посоката на атаката му, Клеър забеляза, че неговата статуя бе обърната срещу друга, намираща се вляво от вратата. Обектът, към който бе насочено предизвикателното движение на Шакълтън, бе една страховита фигура с почти двойни размери. Според надписа на пиедестала, тя представляваше Соломон, крал на автоматите и архивраг на капитана, когото последният бе победил на 20 май 2000 г. след една нескончаема война, опустошила Лондон. Клеър го загледа с ужас, смаяна от чудовищната еволюция, която бяха претърпели автоматите. Когато беше малка, баща й я бе завел да види Писаря, един от автоматите, създадени от прочутия швейцарски часовникар Пиер Жаке Дро^[3]. Клеър още си спомняше онова елегантно облечено дете с бузесто и печално лице, което седеше на чин, топеше перото си в мастилница и го плъзгаше по лист хартия. Марионетката изписваше всяка буква с плашещото спокойствие на онзи, който живее извън времето, а на моменти даже спираше да пише, за да погледа вглъбено празното пространство, сякаш очакваше нов прилив на вдъхновение. От унесения поглед на куклата малката Клеър се потресе за цял живот, само като си представи какви ли чудовищни мисли би могло да има това странно същество. Не можа да се отърси от тревожното усещане, дори когато баща й посочи мрежата от мотовилки и колелца на гърба на призрачното дете, откъдето изникваше ръчката, която при въртенето си предизвикваше тази пародия на живот. А сега можеше да види как ходът на времето бе превърнал онова гротескно, но в крайна сметка безобидно дете в исполинската фигура, която се възправяше пред нея. Разгледа я внимателно, като се бореше със страха си. За разлика от Пиер Жаке Дро, създателят на Соломон явно не бе имал за цел да възпроизведе формите на човешкото същество с максимална достоверност, а се бе задоволил смътно да наподоби двуногата му фигура. Автоматът приличаше по-скоро на средновековна броня: бе съставен от свързани железни пластинки, увенчани от подобен на камбана тежък цилиндричен къс, който представляваше главата. В нея бяха пробити две квадратни отвърстия, които служеха за очи, и една тънка цепка като отвор на пощенска кутия — тя имитираше устата.

На Клеър свят й се зави при мисълта, че фигурите на двамата противници ознаменуват едно събитие, което още не се е случило. Тези герои не само не бяха умрели — те още не бяха се родили. Макар че, помисли си тя, хората, намиращи се в това помещение, спокойно можеха да ги смятат за погребален монумент, защото — подобно на мъртвите — и капитанът, и заклетият му враг не бяха част от света, който отдаваше почит на паметта им. Все едно беше дали са си отишли, или още не са пристигнали: важното беше, че са в небитието.

Луси я изтръгна от размишленията й, като я дръпна за ръката и я помъкна през залата към една двойка, която й махаше за поздрав отдалече. Мъжът — нисичък и зализан човечец на петдесет и няколко години, напъхан в светлосин костюм, чиято жилетка на цветя заплашваше да се пръсне под напора на шкембето му — я чакаше с отворени обятия, а на лицето му бе залепена гримаса на гротескна радост.

— Скъпо дете — възкликна той с бащински тон, — каква изненада да те видя тук! Не знаех, че вашето семейство ще участва в тази приятна експедиция. Ами нали тоя мошеник Нелсън уж страда от морска болест!

— Баща ми няма да дойде, господин Фъргюсън — призна Луси, а на лицето й се изписа престорено съкрушена усмивка. — Всъщност това, че моята приятелка и аз сме тук, е една малка тайна, която се надявам той никога да не узнае.

— Разбира се, скъпа — побърза да я успокои Фъргюсън, очарован от нейната лудория — нещо, за което не би се поколебал да обеси собствената си дъщеря за палците. — При нас тайната ти е на сигурно място, нали, Грейс?

Съпругата му кимна със същата лепкава усмивка, разклащайки арматурата от перли, обхванала шията й като луксозна превръзка. Луси им благодари, като направи прелестна муцунка, и ги представи на Клеър. Тя прие мазната целувка, която мъжът залепи на ръката й, като се постара да скрие неприятното си чувство.

— Тъй, тъй — рече Фъргюсън след представянето, местейки ласкавия си поглед ту към едната, ту към другата, — не е ли вълнуващо, а? Само след няколко минути ще пътуваме до 2000 г., а отгоре на това ще станем свидетели и на война.

— Мислите ли, че може да бъде опасно? — попита Луси с леко безпокойство.

— О, съвсем не, скъпа — Фъргюсън прогони тревогата й с едно махване с ръка. — Моят добър приятел Тед Флечър е пътувал с първата експедиция и ме увери, че няма нищо страшно. Абсолютно нищо. Ще бъдем в пълна безопасност, защото ще наблюдаваме битката от доста голямо разстояние. Впрочем това си има своите недостатъци: за жалост не ще можем да видим ясно някои подробности. Флечър ни посъветва непременно да си вземем театралните бинокли. Вие носите ли си?

— Не — завайка се Луси.

— В такъв случай не се отделяйте от нас, ще ви даваме да ползвате нашите — препоръча Фъргюсън. — Не бива да пропуснете нито един детайл, деца. Флечър твърди, че битката, която ще видим, си заслужава онова малко състояние, което сме платили за нея.

Клеър изгледа навъсено този отблъскващ тип, който без капка смущение бе свел решаващото за съдбата на планетата сражение до категорията на вариететен спектакъл. Затова се усмихна облекчено, когато Луси поздрави мъж и жена, които тъкмо минаваха край тях, и ги покани да се присъединят към групата.

— Това е приятелката ми Маделин — поясни Луси въодушевено — и нейният съпруг, господин Чарлс Уинслоу.

На Клеър й замръзна усмивката при споменаването на това име. Много бе слушала за Чарлс Уинслоу, един от най-богатите и представителни младежи в Лондон, но никога не ги бяха запознавали. Това, впрочем, никак не я тревожеше — обожанието, което будеше у нейните приятелки, бе достатъчно, за да я настрои против него. Лесно можеше да си го представи като надут и самодоволен млад мъж, чието главно развлечение е да смущава всяко момиче околовръст с досадното си и нагло пустословие. Въпреки че не ходеше често на празненства, Клеър се бе натъквала на младежи от същия калъп — надменни и разглезени момченца, които благодарение на бащиното си богатство се радваха на безразсъдна и ексцентрична младост, опитвайки се да я удължат колкото се може повече. Ала на въпросния Уинслоу явно му бе увряла главата; последното, което бе чула за него, бе, че се е оженил за една от заможните сестри Келър — събитие, потопило в скръб много лондонски девойки, към които Клеър, естествено, не се числеше. Сега, когато бе пред очите й, трябваше да признае, че е хубавец, което поне щеше да направи дразнещата му компания малко по-поносима.

— Тъкмо обсъждахме колко вълнуващо е всичко това — заяви неуморният Фъргюсън, поемайки отново юздите на разговора. — Само след няколко минути ще видим Лондон сринат със земята, ала когато се върнем, ще го заварим непокътнат, сякаш нищо не се е случило. И то си е така, ако разглеждаме времето като линейна последователност от събития. Несъмнено едно тъй ужасно зрелище ще ни накара да ценим много повече този шумен град, не мислите ли?

— Е, само един действително посредствен ум може да разсъждава така — отбеляза разсеяно Чарлс, почти без да го погледне.

Мигновено се възцари мълчание. Фъргюсън изпепели събеседника си с поглед, не знаейки дали да се ядоса, или не.

— Какво намеквате, господин Уинслоу? — попита той накрая.

Чарлс погледа още малко тавана — може би се питаше дали там, горе, въздухът е по-чист, както на планинските върхове.

— Да пътуваш до 2000 г. не е като да отидеш да видиш Ниагарския водопад — отвърна той с безгрижен тон, сякаш не съзнаваше, че думите му са засегнали Фъргюсън. — Ще пътуваме в бъдещето, в един свят, завладян от автоматите. Навярно ще можете да забравите за това, щом се върнете от туристическата си разходка, мислейки, че то не ви касае; но това ще е светът, в който ще живеят нашите внуци.

Фъргюсън го изгледа смаян.

— Да не искате да кажете, че трябва да вземем страна, че трябва да участваме в тази война? — попита той видимо скандализиран, сякаш му бяха предложили да размени на шега труповете в гробовете на някое гробище.

Чарлс благоволи да погледне за пръв път своя събеседник, а на устните му се изписа подигравателна усмивка.

— Трябва да имате по-широки възгледи, господин Фъргюсън — упрекна го той. — Не е нужно да се сражаваме в тази война, достатъчно би било да я предотвратим.

— Да я предотвратим?

— Именно. Та нали бъдещето винаги е последица от миналото?

— Все още не ви разбирам, господин Уинслоу — студено отвърна Фъргюсън.

— Кълновете на тази безмилостна война се намират тук — обясни Чарлс, сочейки наоколо с неопределено движение с глава. — В нашите ръце е да предотвратим това, което ще се случи, да променим бъдещето. Всъщност за тази война, която ще изравни Лондон със земята, сме отговорни ние. Боя се обаче, че дори човекът да осъзнае това, то няма да е достатъчно основателна причина, за да го накара да спре да произвежда автомати.

— Но това е нелепо — съдбата си е съдба — възрази Фъргюсън. — Не може да се промени.

— Съдбата си е съдба… — повтори Чарлс лукаво. — Но наистина ли мислите така? Наистина ли предпочитате да прехвърлите отговорността за действията си на предполагаемия автор на сценария, в който сме принудени да участваме от мига на раждането си? — Клеър изтръпна, когато той обхвана публиката си с въпросителен поглед. — Аз не мисля така. Нещо повече, твърдо вярвам, че нашата съдба не е написана предварително. Ние сме тези, които я пишем ден след ден с всяко от действията си. Бихме могли да избегнем тази бъдеща война, ако наистина го желаем. Допускам обаче, господин Фъргюсън, че вашата фабрика за играчки ще понесе огромни загуби, ако престане да произвежда механизирани изделия.

Фъргюсън не очакваше този коварен удар, с който наглият младеж не само му вмени отговорността за нещо, което още не се бе случило, но и даде да се разбере, че отлично знае с какво се занимава той. Изгледа го зинал от смайване, не знаейки какво да отговори, по-скоро изумен, отколкото раздразнен от веселата непринуденост, с която Чарлс бе подхвърлил язвителните си коментари. На Клеър й допадна привидното лекомислие, с което Уинслоу маскираше забележките си — то не само го предпазваше от евентуални гневни реплики, но и отнасяше грубостите му към категорията на импровизираните мисли и прибързаните разсъждения, които дори самият той сякаш не взимаше на сериозно. Всички бяха стъписани, Чарлс се усмихваше разсеяно, а Фъргюсън продължаваше да отваря и затваря уста. Изведнъж той позна един млад мъж, който се движеше объркан сред множеството, и това му даде отличен претекст, за да остави групата и да му се притече на помощ. По този начин избегна необходимостта да отговаря на Уинслоу, който, от друга страна, явно не очакваше отговор. Фъргюсън се завърна с един безпомощен наглед младеж, когото присъедини към останалите с леко побутване, преди да го представи като Колин Гарет, новоназначен инспектор от Скотланд Ярд.

Фъргюсън се усмихваше доволно, докато другите поздравяваха новодошлия, сякаш им показваше последната екзотична пеперуда, с която бе обогатил колекцията си от познати. Изчака поздравите да стихнат, за да се обърне веднага към младия инспектор, като че ли с това целеше присъстващите да забравят за спора му с Чарлс Уинслоу.

— Каква изненада да ви срещна тук, господин Гарет. Не знаех, че човек може да си позволи такова нещо с инспекторска заплата.

— Баща ми ми остави известни спестявания — запелтечи въпросният, опитвайки се съвсем ненужно да се оправдае.

— Ах, за миг си помислих, че пътувате за сметка на правителството, за да въдворите ред в бъдещето. В края на краищата, макар и да става дума за 2000 г., тази война опустошава Лондон, града, който трябва да охранявате. Или може би времето обезсилва вашите отговорности? Длъжен сте да бдите само над сегашния Лондон, тъй ли? Интересен въпрос, не мислите ли? — обърна се Фъргюсън към публиката си, перчейки се със своята съобразителност. — В юрисдикцията на инспектора попада пространството, но не и времето. Кажете ми, инспекторе, бихте ли имали правомощия да арестувате някой престъпник в бъдещето, ако престъплението му е локализирано в пределите на вашия град?

Младият Гарет смутено поклати глава, не знаейки какво да каже. Ако можеше да помисли спокойно по въпроса, навярно би намерил задоволителен отговор, но в този миг бе погребан под лавина от красота, ако ми простите цветистия израз, който обаче е съвсем подходящ за случая. Девойката, която му бяха представили като Луси Нелсън, го бе хвърлила в такъв душевен смут, че трудно можеше да се съсредоточи върху нещо друго.

— Е, инспекторе? — обади се нетърпеливо Фъргюсън.

Гарет се опита безуспешно да откъсне очи от девойката, която му изглеждаше колкото красива, толкова и недостъпна за някого като него. Не беше заможен, нито пък решителен, а на това отгоре страдаше от непреодолима плахост, която му пречеше да доведе до сполучлив край всяко любовно начинание. Естествено, не знаеше, че само три седмици по-късно ще лежи върху нея, а устата му ще е на една целувка разстояние от нейната.

— Аз имам по-добър въпрос, господин Фъргюсън — намеси се Чарлс, притичвайки се на помощ на младежа. — Ами ако един престъпник от бъдещето пътува във времето и извърши престъпление в нашето настояще, инспекторът ще има ли правомощия да арестува човек, който — от хронологична гледна точка — още не се е родил?

Фъргюсън не се постара да скрие досадата си от намесата на Чарлс в разговора.

— Вашите идеи са несъстоятелни, господин Уинслоу — отвърна той сърдито. — Нелепо е да се мисли, че някой човек от бъдещето би могъл да ни посети.

— Защо не? — попита Чарлс развеселен. — Ако ние можем да пътуваме в бъдещето, защо да не могат хората от бъдещето да пътуват в миналото, особено като се има предвид, че тяхната наука вероятно ще е по-напреднала от нашата?

— Просто защото в такъв случай щяха да са тук — отговори Фъргюсън като човек, който посочва очевиден факт.

Чарлс се изсмя.

— А защо мислите, че не са тук? Може би не искат да бъдат разпознати.

— Това би било абсурдно! — възмути се Фъргюсън, а сънната артерия на шията му се изду. — Хора, дошли от бъдещето, не биха имали причини да се крият. Биха могли да ни помогнат по хиляди начини — например да ни донесат лекарства или да усъвършенстват нашите изобретения.

— Може би биха предпочели да ни помагат, без да привличат внимание към себе си. Как може да сте сигурен, че Леонардо да Винчи не е оставил в бележниците си указания за построяването на летателна машина или подводница по повеля на някой пътник във времето? Или че самият той не е бил човек от бъдещето с мисия да се внедри в петнайсетото столетие, за да подпомогне напредъка на науката? Интересен въпрос, не мислите ли? — обърна се той към слушателите си, имитирайки гласа на Фъргюсън. — А нищо чудно пътниците във времето да имат други намерения: може би да предотвратят войната, която всички ние ще видим след няколко минути.

Фъргюсън поклати възмутено глава, сякаш Чарлс се опитваше да го убеди, че Христос е бил разпнат с главата надолу.

— Може и аз да съм един от тях — оповести Чарлс пред публиката си с гробовен глас. Пристъпи една крачка към събеседника си и, преструвайки се, че вади нещо от джоба си, добави: — Може да съм изпратен тук от самия капитан Шакълтън с мисия да забия кинжал в стомаха на Нейтън Фъргюсън, собственика на най-голямата фабрика за играчки в Лондон, за да му попреча да произвежда автомати.

Фъргюсън подскочи, когато показалецът на Чарлс се заби в корема му.

— Ама аз произвеждам само механични пиана… — измънка той, внезапно пребледнял.

Чарлс прихна да се смее, за което Маделин побърза да го укори обичливо.

— Хайде, хайде, скъпа — рече съпругът й, който явно се забавляваше като дете от всеобщото стъписване, като същевременно потупваше приятелски фабриканта по корема, — господин Фъргюсън прекрасно знае, че се шегувам. Едва ли трябва да се боим от едно механично пиано. Или може би греша?

— Разбира се, че не — избъбри Фъргюсън, като се опитваше да си възвърне самообладанието.

Клеър сподави смеха си, но въпреки че го направи дискретно, това не остана незабелязано от Чарлс. Той побърза да й намигне, преди да улови съпругата си под ръка и да напусне групата с намерение, както сам заяви, да провери превъзходните качества на пунша. Фъргюсън изсумтя, видимо облекчен от неговото оттегляне.

— Надявам се, че ще извините тази случка, мили мои — рече той, като се опитваше да си върне превзетата усмивка. — Както несъмнено знаете, младият Уинслоу е прочут в цял Лондон с безочието си. Ако не го предпазваше богатството на баща му…

В този миг неясен шепот го прекъсна и всички обърнаха погледи към сцената в дъното на залата, на която тъкмо се качваше Гилиъм Мъри.