Феликс Палма
Картата на времето (23)

XXIII

Когато младата жена и водачът изчезнаха по стръмната пътека, капитан Дерек Шакълтън се измъкна от скривалището си и поспря за миг, загледан в мястото, където бе стояла тя, сякаш очакваше да долови във въздуха следи от парфюма или от гласа й — някакво ехо от присъствието й, което да го увери, че не е била просто мираж. Все още бе зашеметен от срещата. Струваше му се невероятно, че това наистина се е случило. Спомни си името на девойката: „Казвам се Клеър Хагърти, капитане, и съм дошла от XIX век, за да ви помогна да съградите наново света“ — бе изрекла тя с очарователен реверанс. Ала паметта му бе съхранила не само името й. Сам се учуди колко ясно се бе отпечатало в съзнанието му лицето й. Спомняше си отлично бледия лик с малко дръзки черти, блестящите, добре очертани устни, гарвановочерните коси, крехката, благородна осанка, гласа й. И най-вече погледа й. Помнеше как го бе погледнала с почти благоговейна възхита, с радостен унес. Никога по-рано жена не бе го гледала така. Никога.

Тогава забеляза чадърчето против слънце и отново го обзе срам, като се сети по каква причина момичето го бе изтървало. Отиде до него и внимателно го вдигна от земята, сякаш бе някаква желязна птица, паднала от метално гнездо. Беше красиво и изящно чадърче, което показваше, че собственичката му сигурно е заможна. Какво ли трябваше да направи с него? Едно поне беше ясно: не можеше да го остави там.

С чадърчето в ръка се отправи към мястото, където го чакаше групата, като се опитваше да използва тази разходка, за да се успокои. Трябваше да изтрие от лицето си вълнението, предизвикано от срещата с момичето, ако не искаше да събуди подозренията на останалите. В този миг Соломон изникна иззад една скала с високо вдигната шпага. Въпреки че вървеше разсеяно, храбрият капитан Шакълтън реагира мигновено и цапардоса с чадърчето автомата, който го нападаше стремително, викайки за отмъщение с гръмовния си металически глас. Това оръжие, естествено, не причини никаква вреда, но от неочаквания удар Соломон изгуби равновесие, залитна и се търкулна надолу по склона зад гърба му. Стиснал счупения чадър в ръка, Шакълтън гледаше как врагът му се търкаля с гръм и трясък. Грохотът утихна, когато автоматът отведнъж се спря, заклещен сред едни камъни. В продължение на няколко безмълвни мига Соломон остана да лежи в цял ръст, обгърнат от гъстия облак прах, който се бе вдигнал при зрелищното му сгромолясване. После взе да се надига с мъка, бълвайки ругатни и обиди, чиято пошлост се подчертаваше още повече от металическия тон на гласа му. Това предизвика силни изблици на смях както сред войниците, така и сред автоматите, които се бяха приближили, привлечени от глъчката.

— Не се хилете, непрокопсаници, можеше да си счупя нещо! — оплака се Соломон, с което още повече ги разсмя.

— Така ти се пада, като си правиш шеги — възкликна Шакълтън ехидно, като се спусна по хълма при него и му подаде ръка. — Кога най-сетне ще ти омръзнат тези глупави засади?

— Ти се забави прекалено, приятелю — възропта автоматът, докато Шакълтън и още двама войници му помагаха да се изправи. — Може ли да узнаем, какво, по дяволите, правеше там горе?

— Пикаех — отвърна другият. — Впрочем поздравления за дуела, мисля, че се получи по-добре от преди.

— Вярно е — потвърди един от войниците, вдигнали Соломон на крака. — Бяхте наистина великолепни. Дори и за Нейно Величество не го изиграхте толкова добре.

— Радвам се да го чуя. Истината е, че човек играе много по-непринудено, когато знае, че не го гледа кралицата на Англия. Тъй или иначе, изтощително е да се движиш с тая проклета броня… — рече Соломон, като си развинти главата.

Когато се освободи от нея, отвори уста като риба на сухо. Рижата му коса бе залепнала за черепа, а широкото му лице бе плувнало в пот.

— Не се оплаквай, Мартин — упрекна го автоматът с пробитата гръд, който също си свали главата. — Ти поне изпълняваш една от главните роли. Аз дори нямам време да нападна някой войник, преди да ми светят маслото. И отгоре на всичко трябва да взривявам заряда, който нося прикрепен към гърдите си.

— Знаеш, че няма никакъв риск, Майк. Във всеки случай ще предложим на господин Мъри да разменим някои роли следващия път — намеси се младежът, който играеше ролята на капитан Шакълтън, като се опитваше да успокои духовете.

— Точно така, Том. Аз бих могъл да заема мястото на Джеф, а той — моето — рече одобрително мъжът, играещ ролята на автомата, който загиваше пръв, като посочи войника, натоварен със задачата да го убие.

— Дума да не става, Майк. Цяла седмица чакам мига, в който да те гръмна. Пък нали и мен Брадли ме очиства после — рече Джеф, сочейки на свой ред младежа, който се криеше под костюма на един от носачите на трона. Лъкатушен белег пресичаше лявата му буза и стигаше почти до окото.

— Какво е това? — попита въпросният момък, като посочи предмета, който Том държеше в ръка.

— О, просто чадърче против слънце — отвърна той и го показа на групата. — Вероятно някой от пътниците го е изгубил.

Джеф подсвирна от изненада.

— Навярно струва цяло състояние — рече, като го разглеждаше с любопитство. — Със сигурност много повече от онова, което ни плащат за тая работа.

— Тая работа, Джеф, е по-добра, отколкото да превиваш гръб в мина или да копаеш като роб канала на Манчестър, уверявам те — обади се Мартин.

— Голяма утеха, няма що! — отвърна другият подигравателно.

— Е, цял ден ли ще висим тук и ще дърдорим? — попита Том, като тайно скри чадърчето с надеждата другите да забравят за него. — Напомням ви, че настоящето ни очаква там навън.

— Така е, Том — прихна Джеф. — Хайде да се върнем в истинската си епоха!

— И то без да прекосяваме четвъртото измерение! — подкрепи го Мартин, като се разсмя от сърце.

Петнайсетимата закрачиха сред руините; вървяха бавно като тържествена процесия, съобразявайки се с онези, които носеха тежките брони на автоматите. Пътьом Джеф наблюдаваше с известна загриженост унеса на капитан Шакълтън, когото оттук насетне ще наричам с истинското му име, Том Блънт, тъй като вече не се налага да пазя тайна.

— Все още ми е трудно да проумея как тъй хората вярват, че този декор от отломки е бъдещето — подхвана Джеф, за да измъкне другаря си от мрачното му мълчание.

— Помисли си, че те го виждат от другата страна — отвърна Том разсеяно.

Джеф го погледна въпросително, решен да продължи разговора, за да го накара да забрави грижите си, каквито и да бяха те.

— Това е като да гледаш спектакъл на илюзионист — видя се принуден да добави Том, въпреки че никога не бе присъствал на подобно нещо. Единственият му досег със света на фокусничеството бе познанството с един любител маг, който известно време бе живял в същия пансион. Навярно поради това се чувстваше достатъчно сведущ, за да допълни: — Триковете на фокусника ни взимат акъла и дори ни карат да повярваме в съществуването на магията, но е достатъчно да узнаем начина, по който ги прави, за да се запитаме как сме могли толкова лесно да се хванем на въдицата. Пътниците не виждат никой от триковете на господин Мъри — и той посочи с чадърчето машината, край която минаваха в този миг; нейната задача бе да произвежда достатъчно пушек, за да скрие тавана и гредите на огромното хале, в което се помещаваше декорът. — Всъщност те дори не подозират за съществуването им. Виждат само крайния резултат. Виждат онова, което искат да видят. Дори и ти би повярвал, че тази планина от развалини е Лондон през 2000 г., ако чак толкова жадуваш да видиш Лондон през 2000 г.

Точно както бе повярвала и Клеър Хагърти, помисли си Том с горчива тъга, спомняйки си как момичето му бе предложило помощта си, за да съградят наново света.

— Да, трябва да признаем, че шефът е организирал всичко много добре — съгласи се другарят му, като проследи с поглед полета на един гарван. — Ако хората открият, че това е само декор, ще свърши в затвора или направо ще го линчуват.

— Затова е толкова важно да не ни виждат лицата, нали, Том? — намеси се Брадли.

Том кимна, като се постара да не проличи, че се е стреснал.

— Много добре знаеш, че е така, Брадли — рече Джеф заради лаконичния безмълвен отговор на другаря си. — Трябва да носим тия неудобни шлемове, за да не могат да ни разпознаят, ако се натъкнат на нас нейде из Лондон. Това е поредната от предохранителните мерки на господин Мъри. Да не би да си забравил какво ни каза първия ден?

— Как ще забравя! — отвърна Брадли и добави, имитирайки благозвучния и културен говор на предприемача: — „Шлемът е вашият пропуск за външния свят, господа. Ако някой си го свали по време на представлението, горко ще се кае. По-добре не си играйте с огъня“.

— Да, разбира се, и през ум не ми минава да го свалям. Спомни си за клетия Пъркинс!

При този спомен Брадли подсвирна от уплаха, което отново стресна Том. Групата се спря пред един неравен хоризонт от покриви, обхванати от пламъци. Джеф се приближи, намери мандалото, скрито в стената, и отвори една врата сред облаците. Сякаш влизаше в рехавия като памук търбух на някой облак, шествието напусна сцената и пое по галерията, която водеше до една тясна гримьорна. Още с влизането ги сепнаха шумни аплодисменти. Гилиъм Мъри, удобно отпуснат в едно кресло, ръкопляскаше с театрално въодушевление.

— Magnifique^[1]! — възкликна той. — Брависимо!

Всички го гледаха леко смутени. Гилиъм се изправи и тръгна към тях с разтворени обятия.

— Честито, господа! Приемете най-сърдечните ми поздравления за вашия труд. Изпълнението ви така очарова нашите клиенти, че някои даже искат да повторят.

След като на свой ред получи потупване по рамото, Том се отдели дискретно от групата, остави в оръжейната парчето боядисано дърво, обсипано с гвоздеи и дръжки, което — благодарение на зарядите, скрити под бронята на автоматите — минаваше за смъртоносна винтовка от бъдещето, и започна да се преоблича. Трябваше да се махне оттам час по-скоро, каза си той, мислейки за Клеър Хагърти и за проблема, който му бе създал проклетият му пикочен мехур. Свали бронята на капитан Шакълтън, постави я грижливо на съответната й стойка и потърси дрехите си в чекмеджето със своето име. Уви бързешком чадърчето в сакото си и хвърли поглед към останалите, за да се увери, че никой не е забелязал това. Мъри тъкмо даваше нареждания на две прислужнички, които бяха нахълтали в гримьорната, тикайки колички, отрупани с пай с бъбреци, печени наденици и халби бира; междувременно другарите на Том също бяха започнали да се преобличат.

Той погледна с топлота тези мъже, с които сляпата случайност го бе принудила да работи: тънкият, но жилав Джеф, винаги засмян и бъбрив; младият Брадли, още почти момче — криволичещият белег на бузата му контрастираше тревожно с детинското му лице; здравенякът Майк с неговия вечно смутен поглед; шегаджията Мартин — рижав мъжага на неопределена възраст, чието похабено лице отразяваше пораженията от един живот, преминал в труд под открито небе. Макар че в измислицата на Мъри всеки от тях бе готов да се пожертва за Том, в действителния живот той съвсем не бе сигурен дали не биха го заклали заради малко храна или пари — обстоятелство, което намираше за твърде любопитно. Какво всъщност знаеше за тези хора, освен че и те като него бяха бедни като църковни мишки? Бяха се напивали заедно няколко пъти — най-напред, за да отпразнуват сполучливия първи спектакъл, после пък поляха успеха на извънредното представление, изнесено за кралицата, заради което получиха двойно заплащане. И тъй като тези пиршества им се усладиха, отново се напиха, за да отпразнуват — този път предварително — успеха на втората експедиция; поредният бурен гуляй, както и предишните, завърши в бордея на госпожа Доусън. Ала от тези разпивки Том научи за своите другари по служба само едно — по-добре беше да не се сближава прекалено с такива типове, за да не го забъркат в някоя мътна история. С изключение на Мартин Тъкър, който въпреки грубоватите си шеги му се струваше най-свестен, останалите му изглеждаха шайка неблагонадеждни обесници. И те като него живееха ден за ден и работеха каквото им падне, но — съдейки по коментарите им — очевидно не се свеняха от нищо, от което можеха да докопат пари. Преди няколко дни Джеф Уейн и Брадли Холиуей го бяха поканили да участва в едно от нечистите им дела: бяха хвърлили око на един дом на Кенсингтън Гор, който изглеждал лесен за обир. Том обаче бе отказал да ги придружи не само защото преди няколко седмици се бе зарекъл да направи всичко възможно, за да си изкарва честно хляба, но и защото, ако трябваше да наруши закона, предпочиташе да действа сам: животът го бе научил, че има повече шансове за оцеляване, ако не разчита за сигурността си на други хора. Ако разчиташ само на себе си, не можеш да станеш жертва на предателство. Взе ризата си и започна да я закопчава. Едва не откъсна едно от копчетата, когато видя с крайчеца на окото си, че Гилиъм Мъри се приближава към него.

— Исках лично да те поздравя, Том — рече предприемачът видимо доволен, като му подаде ръка. Том я стисна, усмихвайки се насила. — Знаеш, че тази работа не би могла да стане без теб. Никой не би могъл да изиграе ролята на храбрия капитан Шакълтън по-добре от теб.

Младият мъж се насили да се усмихне любезно. Дали предприемачът правеше завоалиран намек за Пъркинс? Том беше чувал, че въпросният Пъркинс бил нает за ролята на Шакълтън преди него, но когато научил за какво става дума, осъзнал, че мълчанието му струва много повече от заплатата, която щял да получи, затова се изтъпанчил в кабинета на предприемача и му казал какво мисли. Опитът му за шантаж не смутил Гилиъм Мъри, който го уведомил, че ако не е доволен от заплатата си, може да си тръгне, и дори добавил с наранена гордост, че измисленият от него герой всъщност не бил толкова нисък като Пъркинс. Последният се усмихнал заплашително и излязъл от кабинета, като се заканил да отиде направо в Скотланд Ярд. Повече никой не чул нищо за него. След неудачния си опит за изнудване той просто изчезнал яко дим, но Том и другарите му подозираха, че изобщо не се е добрал до Скотланд Ярд. Главорезите на Мъри явно се бяха погрижили за това. Не се знаеше доколко бе вярна тази история, но предпочитаха да не проверяват докъде би стигнал началникът им. Затова Том трябваше да пази в тайна случката с Клеър Хагърти. Свършено бе с него, ако се разбереше, че е допуснал някой от пътниците да види лицето му. Знаеше, че Мъри не би се задоволил само да го уволни. Щеше да разреши проблема окончателно, както бе сторил със злочестия Пъркинс. Безсмислено би било да се оправдава, че няма вина за случката: самият факт, че е жив, щеше да е постоянна заплаха за замисъла на предприемача, заплаха, която би трябвало да се премахне неотложно. Ако Мъри откриеше какво е станало, Том щеше да свърши като Пъркинс, па макар и да беше по-висок от него.

— Знаеш ли, Том — каза Гилиъм, като го гледаше с обич, — виждам у теб един истински герой.

— Аз само се опитвам да изиграя колкото се може по-добре ролята на капитан Шакълтън, господин Мъри — отвърна Том, като се стараеше да не трепери, докато си нахлузваше панталоните.

Гилиъм издаде звук, подобен на доволно мъркане.

— Ами продължавай все в този дух, момче — рече развеселен.

Том кимна.

— А сега, ако ме извините — каза той, като си нахлупи шапката, — трябва да побързам.

— Тръгваш ли? — попита Гилиъм разочаровано. — Няма ли да останеш да отпразнуваме успеха?

— Съжалявам, господин Мъри, но трябва да си вървя — отвърна Том.

Взе увитото като вързоп сако, като внимаваше чадърчето да не се подаде, и се отправи към вратата, която свързваше гримьорната с една алея зад сградата. Трябваше да се махне оттам, преди Гилиъм да е забелязал потта, избила по челото му.

— Почакай, Том! — извика предприемачът.

Младежът се обърна; сърцето му препускаше бясно. Гилиъм го измерваше със сериозен поглед в продължение на няколко мига.

— За някоя хубава госпожица ли става дума? — попита накрая.

— Какво казахте? — изпелтечи Том.

— Дали си се разбързал, питам, понеже те очаква някоя госпожица, склонна да се наслади на компанията на спасителя на човешкия род?

— Аз… — заекна Том, усещайки как потта се стича по страните му.

Гилиъм се разсмя от сърце.

— Разбирам те, Том — рече, като го потупа по рамото, — не ти е приятно да надзъртат в личния ти живот, нали? Не се тревожи, няма нужда да ми отговаряш. Хайде, върви. И не забравяй да излезеш дискретно.

Том кимна зашеметен и тръгна към вратата, като се сбогува с другарите си с неопределен жест. Излезе на алеята и я прекоси с цялата бързина, на която бе способен. Щом се озова на главната улица, се скри зад един ъгъл и докато се опитваше да се успокои, оглеждаше крадешком алеята, за да види дали Гилиъм е пратил някого подире му. За негова утеха, никой не излезе. Това означаваше, че предприемачът нищо не подозира — поне за момента. Том изпусна дълбока въздишка на облекчение. Сега трябваше да уповава на звездите, за да насочват стъпките му колкото се може по-далече от момичето, наречено Клеър Хагърти. Именно тогава забеляза, че от нервно напрежение бе пропуснал да се преобуе: все още носеше ботушите на храбрия капитан Шакълтън.