Феликс Палма
Картата на времето (13)

XIII

Ето как ракитовата кошница нахлу в живота му и веднага започна да разтърсва слисания Уелс с неочаквани сполуки, които отупаха праха на миналите огорчения, полепнал по костюма му. Малко след нейната поява той се дипломира с отличие като зоолог, започна да води курсове по биология в института за задочно обучение, зае длъжността главен редактор на „Юнивърсити Кореспондънт“, взе да пише кратки статийки за „Едюкейшънъл Таймс“ и за кратко време натрупа учудващо количество пари. Това му помогна да се съвземе от разочарованието, предизвикано от слабия отзвук за разказа му, и му върна самочувствието. Тогава доби навика да отдава почит на кошницата всяка нощ, като й отправяше продължителен и обичлив поглед и милваше с пръсти здраво сплетените й ракитови пръчки. Този простичък ритуал, който все още извършваше, тайно от Джейн, бе достатъчен, за да разпали духа му дотам, че да се почувства могъщ, непобедим, способен да преплува Атлантика или да надвие тигър с голи ръце.

Ала не му бе писано на Уелс да се радва дълго на успехите си, понеже щом обеднелите му роднини забелязаха, че малкият Бърти се замогва, му възложиха да запази крехката и застрашена спойка на фамилията. Уелс безропотно се примири с ролята на пазител на клана, знаейки, че тя вече не е по силите на никого от членовете му: баща му най-сетне се бе отървал от бремето, което бе за него търговията с порцелан, и бе отишъл да живее в една селска къща в Найууд, малко селце на юг от Рогейт, откъдето можеше да види склона на Хартинг Даун и тополите на Ъппарк. С течение на времето в тази къщурка се бяха събрали и останалите от семейството — като отломки, влачени от морето на живота. Пръв бе заседнал там брат му Франк, който няколко години преди това бе оставил магазина за платове, за да стане амбулантен продавач на часовници — занятие, в което не му бе провървяло особено. За неуспеха му свидетелстваха двата огромни сандъка, които донесе със себе си, за да отнемат от бездруго тясното пространство в малката къщурка в Найууд; от вътрешността им се носеше неспирното и досадно цъкане на непродадените часовници, които жужаха вътре като колония от шумни механични паяци. Не мина много време и се появи и другият му брат, уволнен най-безцеремонно от предприятието, в което работеше, когато синът на собственика навърши необходимата възраст, за да заеме креслото, което доверчивият Фред бе топлил за него, без да знае. Озовали се отново заедно и с покрив над главите, братята му се заеха да си ближат взаимно раните и, повлияни от бащиното безгрижие, приеха бодро последния удар, който им бе нанесъл животът. Най-накрая пристигна и майка му, изгонена от своя любим рай в Ъппарк заради внезапна глухота, която я бе превърнала в безполезно и докачливо създание. Не се завърна единствено сестра му Франсис — навярно защото подозираше, че тук не ще разполага с толкова място, колкото в малкия си детски ковчег. Но и без нея бяха твърде много и задачата да преподава с маратонска издръжливост, като същевременно бранеше от зверове това гнездо, оживявано от глъчката на Франковите часовници, този лазарет на весели неудачници, вонящ на ситно нарязан тютюн и щедро лееща се бира — всичко това изискваше от Уелс страшно усилие и то в крайна сметка доведе до едно кръвохрачене, което го повали на стълбите на гара Чаринг Крос.

Диагнозата бе ясна: туберкулоза. И въпреки че скоро се възстанови, преживяният пристъп бе предизвестие: трябваше да прекрати този живот на безсънни нощи и неуморен труд, ако не искаше следващата атака да се окаже нещо повече от предупредителен сигнал. Уелс прие положението делово. Знаеше, че при наличие на попътен вятър разполага с предостатъчно ресурси за оцеляване, тъй че не му бе трудно да съчини нова житейска стратегия. Остави преподаването и си постави за цел да преживява единствено от писането, което щеше да му позволи да работи вкъщи, определяйки сам работното си време и усилието; с две думи, да води спокоен живот, както изискваше деликатното му здраве. И тъй, той се зае да залива със статии местните вестници, написа някое и друго есе за „Фортнайтли Ривю“ и с упорита настойчивост си извоюва място на страниците на „Пал Мал Газет“. Въодушевен от успехите си и търсейки скъпоценния чист въздух, от който се нуждаеха измъчените му дробове, той се премести в една вила в Сътън, близо до Норт Даунс — една от малкото зони, които все още не бяха завладени от лондонските предградия. Известно време Уелс мислеше, че занапред животът му ще протича по този спокоен и безопасен начин, ала отново сгреши: това бе само подобие на мир. Сляпата случайност навярно го смяташе за една от най-забавните си марионетки, защото за пореден път реши да промени хода на живота му. Новият обрат обаче бе покрит с приятната и всеизвестна глазура на неизлечимата любов.

Ейми Катрин Робинс, наричана от него Джейн, бе негова бивша ученичка, с която бе завързал приятелство в учебните зали. Понякога отиваха заедно до гара Чаринг Крос, за да хванат съответните си влакове. При тези разходки Уелс бе успял да я омагьоса с изящното си красноречие, без други намерения освен да се потопи в суетната наслада, която му доставяше умението да омае чрез словото си една тъй прелестна девойка. Ала тези кротки и безцелни разговори в крайна сметка дадоха неочаквани плодове. Именно Изабел, собствената му съпруга, му отвори очите на връщане от един уикенд в Пътни, където бяха поканени от Джейн и майка й. Изабел го увери, че — независимо дали е станало случайно, или не — въпросното девойче се е влюбило безпаметно в него. Уелс само повдигна вежда, когато съпругата му настоя да прекрати всякакви връзки с бившата си ученичка, ако действително желае да запази брака си. Не беше особено трудно да избере жизнерадостната и очевидно спонтанна Джейн пред тази жена, която отблъскваше ласките му; и тъй, Уелс опакова книгите си, вещите си и ракитовата кошница и се премести в една окаяна бърлога на Морнингтън Плейс, намираща се в западнал квартал в северозападен Лондон, на границата между Юстън и Камдън Таун. Би му се понравило да напусне домашното огнище, пометен от бурна страст, но тази роля се бе паднала на Джейн. Той бе тласкан просто от игривото любопитство, което будеше у него очертаното под роклите й телце, и най-вече бе изкушен от възможността да смени отъпкания коловоз, да си потърси друг живот сега, когато вече можеше да предвиди как ще протече настоящият.

Ала първото му впечатление бе, че любовта го е подвела да допусне сериозна грешка. Бе се озовал на възможно най-лошото място за изтерзаните му дробове — квартал с отровен въздух, в който въглищните сажди, носени от ветровете, се смесваха злополучно с дима, бълван от преминаващите локомотиви, които отиваха на север. Отгоре на това майката на Джейн, убедена, че клетата й дъщеря е попаднала в лапите на един изрод, тъй като Уелс все още бе женен за Изабел, се бе пренесла да живее при тях, твърдо решена да подкопае търпението на двойката с неспирните си жлъчни упреци. Тези непредвидени обстоятелства, към които трябваше да добави и тревожната увереност, че ще му е невъзможно да поддържа цели три домакинства само със статиите си, накараха Уелс да се затвори заедно с кошницата в един от гардеробите на къщата — единствените пространства, свободни от противното присъствие на госпожа Робинс. Там, скрит между палта и шапки, той милва с часове ракитовите пръчки на кошницата, опитвайки се като Аладин с вълшебната лампа да задейства изгубената й магия.

Това може да се сметне за нелеп или отчаян, дори патетичен ход, но факт е, че на следващия ден след ритуалното потриване Уелс бе извикан от Луис Хайнд, който отговаряше за литературните страници в седмичната притурка на „Газет“. Имаше нужда от някого, който да може да пише художествени произведения с известен научен уклон — кратки разкази, които да отразяват и дори да пророкуват докъде би могъл да стигне неудържимият взрив от изобретения, предопределен да променя неведнъж облика на века. Хайнд беше убеден, че Уелс е идеалният човек за целта. Накъсо, той му предлагаше да изтупа от праха детската си мечта, да дръзне отново да провери дали може да стане писател. Уелс прие предложението и за няколко дни съчини разказ, озаглавен „Откраднатият бацил“, който напълно задоволи Хайнд и донесе на автора си пет гвинеи. Освен това разказът привлече вниманието на Уилям Ърнест Хенли, директор на „Нашънъл Обзървър“, който побърза да му предложи и страниците на своето списание, уверен, че този младеж ще твори далеч по-амбициозни истории, ако разполага с повече пространство, за да се развихри. Уелс бе в равна степен въодушевен и стреснат от възможността да пише за едно тъй престижно издание, което по това време публикуваше на части „Негърът от Нарцис“ от неговия кумир Конрад^[1]. Вече не ставаше дума за статийки, колонки или разкази. Сега въображението му можеше да полети свободно, както би трябвало, защото му предлагаха пространство, подобаващо на писател.

Уелс очакваше срещата с Хенли в състояние, граничещо с нервен срив. Откакто бе получил поканата от митичния директор на „Нашънъл Обзървър“, трескаво търсеше сред многото идеи, които пазеше в ума си, някоя достатъчно оригинална и увлекателна, за да смае обръгналия издател, ала никоя не му се струваше достойна за това предложение. Денят на срещата наближаваше, а Уелс все още не разполагаше с добра история, която да му представи. Тогава прибягна към кошницата и откри, че макар и привидно празна, тя бе пълна с романи — рог на изобилието, който трябваше само да се разтръска малко, за да рукне порой от идеи. Очевидно това бе преувеличен образ, обличащ в поетична форма онова, което всъщност се случваше с Уелс, когато съзерцаваше кошницата: неизбежно си припомняше разговора с Мерик и за свое удивление всеки път откриваше, подобно на златно зрънце в тинестото корито на някоя река, някоя идея, подходяща за основа на роман. Сякаш Мерик, било то умишлено или съвсем случайно, го бе снабдил с идеи и сюжети за няколко години занапред, докато се преструваха, че просто пият чай. Уелс си спомни недоволството му, задето доктор Небогипфел не бе дръзнал да пътува в бъдещето, да проникне в интригуващата загадка на утрешния свят, и реши, че тази грешка може да бъде поправена сега, когато бе натрупал повече знания благодарение на многобройните си статии.

Без много да му мисли, пожертва досадния Небогипфел и го замени с един солиден учен, комуто дори не даде име — анонимен образ, в който всеки изобретател би могъл да види себе си, образ, въплъщаващ архетипната идея за учения от бъдния век. Опитвайки се да превърне идеята си за пътуване във времето в нещо повече от обикновена детинска фантазия, Уелс я покри с лека научна глазура, както правеше с разказите, написани за Хайнд. За тази цел си послужи с една теория, която вече бе развил в предишни есета за „Фортнайтли Ривю“: разглеждането на времето като четвърто измерение в една привидно триизмерна вселена. Тази идея можеше да зазвучи много по-величествено, ако я използваше, за да обясни действието на съоръжението, което би позволило на главния герой да броди из времевия поток, както му скимне. Няколко години по-рано бяха съдили за измама американския медиум Хенри Слейд; освен че се хвалеше със способността си да общува с духове на покойници, той пъхаше в шапката си на маг възли, охлюви и раковини на мекотели, за да извади впоследствие тяхно идентично копие, но със спирали, завити в обратната посока, сякаш ги бе измъкнал от някое огледало. Слейд твърдеше, че шапката му крие таен проход към четвъртото измерение и това обяснявало необичайното преобръщане на вкарваните в нея обекти. За изненада на мнозина, в защита на медиума се обявиха някои авторитетни физици, като например професорът по физика и астрономия Йохан Цьолнер^[2]; те изтъкваха, че онова, което от триизмерна перспектива може би изглежда като измама, не би било такава в един свят, включващ и четвърто измерение. Съдебният процес държеше в напрежение цял Лондон и това, прибавено към изследванията на математика Чарлс Хинтън^[3], открил хиперкуба — несъответстващ на времето куб, който съдържа всички мигове на съществуването си, само че случващи се едновременно, и е недостъпен за неадекватното триизмерно зрение на човека, — накара Уелс да осъзнае, че идеята за четвъртото измерение се носи във въздуха.

Никой нямаше понятие в какво се заключава това нещо, но идеята бе тъй загадъчна и интересна, че обществото жадуваше и даже изискваше то да съществува. За мнозинството познатият свят бе скучно и враждебно място, но това се дължеше просто на обстоятелството, че не можеше да бъде възприет в своята цялост. Сега за хората бе утешително да мислят, че точно както блудкавото печено става по-вкусно с гарнитура, така се подобрява и вселената, ако си представят, че тя не се свежда само до видимото, а има и скрита, тайнствена част, с която може да бъде разширена. Накъсо, четвъртото измерение внасяше малко вълшебство в прозаичната им вселена, говореше им за съществуването на един различен свят, където копнежите, отхвърляни от официалния всемир, биха били осъществими. Това бе една догадка, подкрепена от конкретни действия, като например създаването на Дружеството за психични изследвания, наскоро основано в самия Лондон. През същия период Уелс трябваше да понася почти всекидневно и отегчителните дебати за естеството на времето, в които се оплитаха неговите колеги от Научния факултет. Както се казва, едно нещо водеше до друго и тъй като всеки мислител превръщаше четвъртото измерение в своя лична игрална площадка, за Уелс не бе трудно да съчетае различните идеи и да развие своя теория за времето, разглеждано като едно допълнително пространствено измерение, през което е възможно да се движиш така, както и през останалите три.

Когато влезе в кабинета на Хенли, вече си представяше романа с удивителна яснота, което му позволи да предаде идеята с типичната за проповедник убедителност и жар. Историята на пътника във времето щеше да се състои от две части. Първата щеше да обяснява действието на машината пред група от гости — лекар, кмет, психолог и още някой представител на средната класа и нейната недоверчивост, която трябва да бъде преодоляна; те са избрани от героя, за да им представи изобретението си. За разлика от Жул Верн, който се нуждаеше от цели глави, за да разясни детайлно как функционират описваните от него устройства, сякаш той самият се съмняваше в тяхната правдоподобност, Уелс щеше да изложи лаконично обяснение, придружено с простички примери, чрез които читателите да възприемат тази може би твърде отвлечена идея. Както знаете, щеше да посочи изобретателят, трите пространствени измерения — дължина, широчина и височина — се определят в съответствие с три равнини, всяка от които се намира под прав ъгъл спрямо останалите. Ала в естествени условия придвижването на човека из неговия триизмерен свят не е напълно свободно. Той може да се движи без проблем на дължина и широчина, но не може да победи закона за земното притегляне, за да се премества свободно нагоре или надолу, освен ако не използва аеростат. По същия начин човек е пленник на времето, през което може да се движи само мислено — да пътува в миналото чрез спомените си, а в бъдещето — с помощта на въображението. Той обаче би се освободил от този затвор, ако разполага с машина, която — подобно на аеростата — би му позволила да победи невъзможното, сиреч да се проектира физически в бъдещето, като увеличи скоростта на времето, или да се върне в миналото, като я намали. И тъй, за да помогне на гостите си да схванат идеята за едно четвърто измерение, което да се родее с вече познатите, изобретателят щеше да даде пример с барометъра: живачният му стълб се покачва и спада в хода на дните, но линията, представяща движението му, не е очертана в никое признато пространствено измерение, а в измерението на времето.

Втората част на романа щеше да описва пътешествието, което щеше да извърши главният герой, за да изпробва машината си, щом изпратеше гостите си. В памет на Мерик, той щеше да се отправи към тайнствения океан на бъдещето — едно бъдеще, което Уелс очерта набързо, но с интересни щрихи пред издателя на „Нашънъл Обзървър“. Това бе посрещнато със съмнение от Хенли — огромен мъж, почти исполин, осъден да се подпира на патерица заради една небрежна хирургична операция в младите му години (той, впрочем, бе послужил за вдъхновение на Стивънсън при описанието на Дългия Джон Силвър). Да се говори за бъдещето бе рисковано. В литературните кръгове се носеше мълвата, че самият Верн е написал роман, озаглавен „Париж през двайсети век“, в който показвал утрешния свят. Ала Пиер-Жул Етцел, неговият издател, бил отказал да го публикува, понеже не одобрявал Верновата представа за 1960 г., когато осъдените биват екзекутирани с електрически ток и съществува мрежа от „фотографски телеграфи“, позволяваща да се изпращат факсимилета на документи до коя да е част на света — за издателя тази картина била колкото наивна, толкова и песимистична. Пък и Верн явно не бил единственият, който се впускал да гадае бъдещето. Мнозина други също се опитвали и на свой ред търпели неуспех. Уелс обаче не се обезкуражи от думите на Хенли. Наведе се напред на стола си и се впусна в контраатака, като го увери, че хората искат да четат за бъдещето и че някой ще трябва да се осмели да издаде първия роман, който го описва.

Ето как през 1893 г. „Историята на пътника във времето“ започна да излиза на части в престижното списание „Нашънъл Обзървър“. Но, за разбираемо отчаяние на Уелс, романът не бе публикуван изцяло, тъй като списанието бе продадено от собствениците си и новият управителен съвет предприе характерната за такива случаи чистка, при която под ножа отидоха както Хенли, така и неговият литературен проект. За щастие, на Уелс не му остана много време да се окайва за лошия си късмет, защото Хенли, подобно на своето alter ego от романа на Стивънсън, бе костелив орех. Той веднага пое кормилото на „Ню Ривю“ и предложи на писателя да приюти на неговите страници проекта за пътника във времето; дори убеди твърдоглавия издател Уилям Хайнеман да публикува романа.

Насърчен от упорития Хенли, Уелс се приготви да завърши достойно злополучната си творба. Ала както ставаше обикновено, това се оказа мъчно начинание, затруднявано от привичните спънки, макар че този път те бяха от далеч по-безславно естество. По лекарски съвет той отново се бе преместил в провинцията заедно с Джейн, в един скромен пансион в Севъноукс^[4]. Но заедно с кервана от сандъци и ракли, оглавяван от ракитовата кошница, пътуваше и госпожа Робинс — подобно на някаква вехтория, която никой не смее да изхвърли. По това време майката на Джейн вече бе усъвършенствала до неизразими висоти ролята си на пиявица, подкопавайки дори здравето на дъщеря си, която от неспирния порой от укори бе заприличала на блед и посърнал болник. Както и сами разбирате, жената не се нуждаеше от подкрепление в нескончаемата си война против Уелс, но въпреки това намери неочакван съюзник в лицето на собственичката на пансиона, когато последната узна, че всяка нощ в стаите, които бе отдала под наем, се консумира не брачен съюз, а неблагочестивото съжителство на една богобоязлива девойка с покварен тип, ответник в бракоразводен процес. Сражавайки се на два открити фронта, Уелс с мъка успяваше да се съсредоточи над работата си по романа. Единствената му утеха бе, че онази част от творбата, на която криво-ляво се опитваше да придаде форма — пътуването на главния герой в бъдещето, — го интересуваше много повече от написаното до момента, защото му позволяваше да насочи романа към сферата на социалната алегория, където можеше да отрази вълнуващите го политически въпроси.

Убеден, че в далечното бъдеще човечеството е постигнало високо развитие както на научно, така и на духовно ниво, пътникът във времето, яхнал своята машина, се впуска в просторите на бъдния свят, за да се спре в лето 802 701 — произволно избрана година, достатъчно отдалечена, за да може да провери на място своите предсказания. Осветяван от трепкащото сияние на една парафинова лампа и тормозен от заканите на хазяйката, които августовският бриз донасяше до прозореца му, Уелс описваше — ту плавно, ту с мъка — нахлуването на изобретателя в един свят, подобен на вълшебна градина. Този рай е обитаван от елоите — извънредно красиви и нежни хора, изящен резултат от една човешка еволюция, която не само е отстранила слабостите на вида, но пътьом е успяла да се отърве и от грозотата, грубостта и други естетически пречки. Както установява пътникът от общуването си с тях, крехките елои живеят мирно и в хармония с природата, без закони и правителства, свободни също така от болести, икономически притеснения и всякакви усложнения, които биха затруднили оцеляването. Те явно не познават и понятието за частна собственост: всичко се споделя в тази злачна градина, в този обществен рай, който въплъщава най-добрите пророчества на Просвещението относно бъдещето на цивилизацията. Като един доброжелателен и донякъде сантиментален демиург, Уелс дори направи така, че героят му да завърже приятелски отношения с една от елоите на име Уийна; изобретателят я спасява от удавяне в реката, след което тя го следва неотклонно навсякъде, запленена като дете от чара на странника. Дребна и крехка като статуетка от дрезденски порцелан, Уийна използва и най-малкото невнимание от негова страна, за да го окичи с гирлянди или да напълни джобовете му с цветя — жестове, разкриващи благодарността, която не може да му изкаже на своя език; при все че е звучен и сладък, той си остава обезсърчително непонятен за героя.

И след като нарисува тази идилична картина, Уелс я унищожи с безжалостна и иронична яснота. Няколко часа съжителство с елоите са достатъчни на пътника, за да разбере, че нещата не са такива, каквито изглеждат: той се намира сред апатични същества, лишени от културни интереси или стремеж към усъвършенстване, неспособни даже да изпитват по-възвишени чувства — с една дума, стадо от лентяи, водени от хедонизъм, граничещ с глуповатост. В такива чувствени безделници, отдадени на упадъчно и почти символично съществуване, се е изродил човешкият род след освобождаването си от заплахите, които разпалват куража в човешката душа, защото разумът не процъфтява там, където няма промяна, а няма и потребност от промяна. Отгоре на всичко, неочакваното изчезване на машината на времето събужда у изобретателя подозрението, че елоите не са единствените обитатели на този свят. Очевидно съществуват и други твари, надарени с нужната сила, за да отмъкнат машината му от мястото, където я е оставил, и да я скрият във вътрешността на един огромен сфинкс, който украсява пейзажа. Оказва се, че той не греши: под повърхността на този лъжовен рай живеят морлоките, маймуноподобни създания, които се боят от дневната светлина и — както изобретателят скоро открива с ужас — са изпаднали до състояние на див канибализъм. Именно морлоките изхранват елоите, като целта им е да угояват горните си съседи, за да могат впоследствие да ги изяждат в подземния си свят. Ала въпреки осъдителните кулинарни пристрастия на тази свирепа раса, пътникът трябва да признае, че тъкмо у нея криво-ляво се е запазила човешката интелигентност, сведена до една печална утайка от разсъдък, който управлението на машините, изпълващи техните тунели, им помага да съхранят.

Боейки се да не заседне окончателно в бъдещето и да не може да се върне в своята епоха, пътникът е принуден да последва стъпките на Еней, Орфей и Херакъл и да слезе в преизподнята, тоест в царството на морлоките, за да търси машината си. Когато си я възвръща, се впуска в лудешко бягство през времето, прониквайки дълбоко в недрата на утрешния свят, за да се озове на унил бряг, простиращ се под помръкнало небе. От един бегъл поглед към това ново бъдеще, чийто разреден въздух предизвиква парене в дробовете, става ясно, че животът се е разделил на два вида: огромни и кресливи бели пеперуди и чудовищни раци със застрашителни щипки, от които героят предпочита да избяга. Заинтригуван вече не от участта на хората, които явно са изчезнали безвъзвратно, а от съдбата на самата Земя, изобретателят продължава пътешествието си, напредвайки с крачки от по хиляда години. При следващото си спиране, отдалечен на повече от трийсет милиона години от епохата си, той се натъква на една опустошена планета, която почти е престанала да се върти — уморен пумпал, едва осветяван от угасващото слънце. Бавно падащ сняг се опитва да погребе под белезникавия си саван тази обител, в която не се чуват никакви звуци, издаващи живот. Чуруликането на птиците, блеенето на овцете, жуженето на насекомите и кучешкият лай, изграждали някога партитурата на света, за пътника са вече само един съмнителен спомен. Тогава той забелязва някаква странна твар с пипала, пляскаща из ширналото се пред него червеникаво море, и дълбоката му тъга отстъпва пред боязън, която го принуждава да се качи отново в машината си. Настанил се на седалката и разполагащ изцяло с времето, той бива обзет от ужасна досада. Вече не му е любопитно да види злокобните картини, които биха могли да го очакват още по-напред в бъдещето, нито пък да се впусне в миналото, след като е узнал безполезността на всички човешки успехи. Затова решава, че е назрял моментът да се върне в епохата, на която действително принадлежи. По обратния път той зажумява, неспособен да гледа как светът се раззеленява край него, как слънцето възвръща помътнелия си блясък, как се издигат отново сградите, свидетелстващи за постиженията и модите в човешката архитектура, докато движението назад превръща унищожението в лъжливо възраждане; отваря очи едва когато се озовава сред познатите стени на своята лаборатория. Тогава завърта лоста и светът вече не е смътна мъглявина, а придобива обичайната си плътност.

Завърнал се в своята епоха, изобретателят чува гласове и тракане на чинии в трапезарията; установява, че е спрял машината точно в четвъртъка след заминаването си. Изчаквайки няколко минути, за да се посъвземе, той се появява пред гостите си, не толкова от желание да сподели с тях преживелиците си, колкото заради прелестния аромат на печено месо — неустоимо изкушение след плодовата диета, на която е бил подложен в бъдещето. След като утолява глада си, хранейки се с дивашки апетит за удивление на гостите си, които оглеждат смаяни мъртвешката му бледност, многобройните драскотини по лицето му и чудноватите петна, изпъстрили сакото му, пътникът най-сетне им разказва приключенията си. Естествено, никой не хваща вяра на тази приказна история, въпреки че той им показва странните бели цветя, които все още пази в джобовете си, и окаяното състояние на машината. В епилога на романа Уелс остави разказвача — един от гостите на пътника във времето — да гали чудните цветя, мислейки с оптимизъм, че дори когато разумът и силата вече са изчезнали, в човешкото сърце все още ще живее благодарността.

С окончателната си поява на бял свят през май 1895 г. под заглавието „Машината на времето“ романът предизвика фурор. През август Хайнеман вече бе издал шест хиляди екземпляра без подвързия и хиляда и петстотин с твърди корици; всичко живо говореше за книгата, макар и не заради отрезвяващите й идеи. Уелс се бе постарал да представи една колкото метафорична, толкова и съкрушителна картина на крайните резултати, до които щеше да доведе закостенялото капиталистическо общество. Кой не би съзрял в морлоките еволюционния продукт на работническата класа, оскотяла от извънредно лошите условия на труд и изтощителната работа от тъмно до тъмно — труд, който светът дискретно изместваше под земята, запазвайки повърхността за перченето на осигурените класи? За да събуди съвестта на читателите, Уелс дори бе преобърнал обществените роли, превръщайки елоите, безполезни и красиви като каролингските крале, в храна за морлоките, които въпреки своята уродливост и диващина бяха на върха на хранителната верига. Но, за негова изненада, всичките му намерения да разтърси общественото съзнание избледняха пред възбудата, която предизвика идеята за пътуването във времето. Едно обаче беше ясно: независимо от причините романът, който бе написан при такива неблагоприятни обстоятелства и дори трябваше да бъде публикуван заедно с рекламна брошура, която да придаде тежест на неговите около четирийсет хиляди думи, бе отворил пред Уелс дверите на славата или поне го бе приближил към тях. И това бе много повече, отколкото той бе очаквал, когато написа първата от онези четирийсет хиляди думи.

Щом се видя като успял писател, първата му работа бе да изгори всички екземпляри от младежката си приумица „Аргонавтите във времето“, които успя да намери — досущ като убиец, който заличава следите от престъплението си. Не искаше да се разбере, че съвършенството, което всички приписваха на „Машината на времето“, е плод на проби и грешки, а не е изникнало в този си вид от неговия явно изключителен ум. Сетне се опита да се наслаждава на славата си, макар че не се оказа лесно. Беше успял автор, да — ала успял автор с голямо семейство, което да издържа. И въпреки че двамата с Джейн се бяха оженили и преместили да живеят в къща с градина в Уокинг (между кутиите за шапки на Джейн, подобно на пате сред пилета, бе пътувала и кошницата), Уелс не можеше да си позволи да се отпусне. Немислимо бе да се отдаде на почивка. Трябваше да продължи да пише, да пише каквото и да е, възползвайки се от обстоятелството, че е покорил витрините на книжарниците.

Естествено, това не представляваше никаква трудност за Уелс. Достатъчно бе да прибегне до помощта на кошницата. От нея — като фокусник, който бърка в цилиндъра си — той измъкна друг роман, озаглавен „Чудното посещение“. В него разказваше как в една гореща и влажна августовска нощ един ангел пада от небето и се приземява в мочурищата на селце, наречено Сидърфорд. Научавайки за появата на необикновената птица, селският викарий, който е любител орнитолог, излиза с пушката си, решен да я отстреля. Той дори успява да обгори с един изстрел красивото оперение, преди да се съжали над ангела и да го пренесе във викариата, за да го лекува. От това близко общуване свещеникът разбира, че макар да е различен, ангелът е прекрасно и благо създание, от което може да научи много.

Сюжетът на тази творба не принадлежеше на Уелс, точно както и „Островът на доктор Моро“, романът, който щеше да напише само няколко месеца по-късно; той обаче се опитваше да възприема това не като кражба, а като лична почит към паметта на изключителния човек Джоузеф Мерик, който две години след незабравимата чайна церемония се бе поминал по страшния начин, предсказан от Тривз. Това несъмнено бе по-деликатна почит от онази, която бе отдал на покойника самият хирург — Тривз, доколкото бе чул Уелс, понастоящем излагаше изкривения скелет на някогашния си пациент в един музей, помещаващ се в Лондонската болница. Мерик, както му бе казал писателят през онзи следобед, бе влязъл в Историята.

А „Машината на времето“, тази заплетена творба, която му дължеше толкова много, може би щеше да стори същото за своя автор. Кой би могъл да знае? Досега тя му бе предоставила не една изненада, каза си той, спомняйки си за машината на времето — същата като описаната в романа, — която държеше скрита на тавана си.

Здрачът вече заливаше света с бакърената си светлина, придаваща благороден вид на всичко, до което се докоснеше, включително и на Уелс; както си седеше тихо в кухнята, той приличаше на изображение на самия себе си, направено от тесто. Разтърси глава, за да прокуди спомените, отключени от жлъчната критика на „Спийкър“, и взе плика, който се бе появил в пощенската му кутия същия следобед. Надяваше се, че не съдържа писмо от поредния вестник с покана да предскаже бъдещето. След публикуването на „Машината на времето“ пресата явно го бе провъзгласила за официален оракул и неспирно го увещаваше да изяви предполагаемата си пророческа дарба на страниците на периодичните издания.

Ала щом отвори плика, видя, че този път не искат от него гадания. В ръцете си държеше рекламна брошура на фирмата „Мъри Пътешествия във времето“, придружена от картичка, с която Гилиъм Мъри го канеше да участва в третата експедиция до 2000 година. Уелс стисна зъби, за да не избухне в ругатни, смачка брошурата и я запрати по-далече от себе си, както бе сторил със списанието малко преди това.

Хартиената топка описа хаотична линия и се удари в лицето на един човек, който не би трябвало да бъде там. Уелс слисано погледна натрапника, появил се изневиделица в кухнята му. Това бе млад и елегантен мъж, който в момента потриваше бузата си, улучена от топката хартия, и клатеше примирено глава, сякаш изразяваше неодобрението си от някоя детска лудория. Малко по-назад от него стоеше друг младеж; двамата толкова си приличаха, че между тях несъмнено имаше някаква роднинска връзка. Писателят погледна пак първия, като се двоумеше дали да му поиска извинение, че го е замерил със смачканата брошура, или да го попита какво, по дяволите, търсят в кухнята му. Ала не смогна да направи нито едното, нито другото, защото мъжът го изпревари.

— Господин Уелс, предполагам?^[5] — рече той, като вдигна ръката си, в която държеше револвер, и се прицели в него.