Феликс Палма
Картата на времето (37)

XXXVII

На следващата сутрин Уелс отиде при Колин Гарет в кабинета му. Инспекторът му се стори плах и деликатен момък, за който сякаш всичко бе твърде голямо: от солидното бюро, на което в момента закусваше, до землистокафявия му костюм, но най-вече убийствата, грабежите и другите престъпления, плъзнали като противни плевели из целия град. Ако някога бе пожелал да напише детективски роман — като онези, които фабрикуваше неговият колега Дойл например — никога не би описал своя детектив като младежа, който виждаше пред себе си. Болнаво и боязливо създание, замесено от едно тесто, което ужасно лесно се пропиваше от почтителния плам на възхитата, както можа да заключи от ентусиазма, с който се ръкува с него.

Щом седна, Уелс понесе обичайния порой от хвалебствия за „Машината на времето“ с типичното си скромно изражение, макар че трябваше да признае, че младият инспектор увенча похвалното си слово с един несъмнено новаторски завършек.

— Както ви казах, изпитах огромна наслада от вашия роман, господин Уелс — рече той, отмествайки настрани подноса със закуската с известно стеснение, сякаш искаше да скрие следите от лакомията си, — и безкрайно съчувствам на вас и на другите писатели на фантастични романи, задето не можете да продължите с догадките си за бъдещето, след като вече знаем какво е то в действителност. Ако не беше станало така, ако бъдещето продължаваше да е непостижима мистерия, допускам, че този тип романи, основани на предположения относно утрешния ден, щяха в крайна сметка да се превърнат в самостоятелен жанр.

— Сигурно — съгласи се Уелс, изненадан, че младият инспектор е размишлявал над въпрос, който на самия него изобщо не му бе минал през ум.

Може би въпреки всичко бе сгрешил, преценявайки го по незрялата му външност. След кратката размяна на думи през следващите секунди двамата само се гледаха с абсурдна симпатия, докато слънцето, което проникваше през прозореца, ги къпеше в злато. Накрая Уелс, като видя, че инспекторът вече е изчерпал хвалебствията си, реши да пристъпи към въпроса, който го бе довел тук.

— Предполагам, че щом сте чели творбата ми, няма да ви изненада поводът за посещението ми, а именно моят интерес към случая с убития просяк — призна той. — До мен достигна слух, че съществува възможност убиецът да е пътник във времето и въпреки че съвсем не се смятам за авторитет по темата, все пак мисля, че мога да ви бъда от полза.

Гарет повдигна вежди, сякаш не разбираше за какво говори Уелс.

— Искам да кажа, инспекторе, че съм дошъл да ви предложа… сътрудничество.

Тогава инспекторът го изгледа с трогнато изражение.

— Много любезно от ваша страна, господин Уелс, но няма да е необходимо — рече. — Виждате ли, вече съм разрешил случая.

Взе един плик и разстла върху бюрото, сякаш редеше колода карти, фотографиите, които бяха в него — на всичките се виждаше трупът на просяка. Сетне започна да ги показва на Уелс, като му обясняваше с явно вълнение и с най-големи подробности дедуктивната верига, накарала го да заподозре капитан Шакълтън или някого от войниците му. Уелс почти не го слушаше, защото инспекторът само повтаряше онова, което вече бе чул от Гилиъм, но затова пък разгледа с огромен интерес необичайната рана на трупа. Писателят не разбираше нищо от оръжия, но не беше нужно да си голям познавач, за да схванеш, че такава страховита дупка не може да бъде причинена с обикновено оръжие. Точно както твърдяха Гарет и неговият екип от съдебни лекари, раната като че ли бе нанесена с топлинен лъч, с нещо като поток от лава, направляван от човешка ръка.

— Както виждате, не може да има никакво друго обяснение — заключи Гарет с доволна усмивка и отново прибра снимките в плика. — Всъщност само чакам да мине времето, докато дойде денят на третата експедиция. Тази сутрин например изпратих двама полицаи на местопрестъплението ей така, съвсем рутинно.

— Разбирам — рече Уелс, като се опитваше да скрие унинието си.

Как би могъл да убеди инспектора да разследва в друга посока, без да му разкрие, че капитан Шакълтън изобщо не е човек от бъдещето и че самата 2000 г. е просто декор, спретнат с отломки от разрушени сгради? Ако не успееше, вероятно Джейн щеше да умре. Сподави една въздишка, за да скрие от инспектора отчаянието си.

В този миг един полицай отвори вратата на кабинета и поиска да разговаря с Гарет. Младежът се извини и излезе в коридора, за да проведе разговор, който долиташе до Уелс под формата на неясен брътвеж. След няколко минути Гарет се върна в кабинета във видимо лошо настроение, размахвайки една хартийка в дясната си ръка.

— Градската полиция е съставена от шайка некадърници — изръмжа той за удивление на Уелс, който не очакваше, че такъв деликатен момък е способен на гневен изблик. — Един от моите агенти току-що е открил на местопрестъплението надпис на стената, който онези глупаци изобщо не са забелязали.

Уелс го гледаше как безмълвно чете и препрочита бележката, подпрян на ръба на бюрото, като клатеше глава крайно недоволно.

— Но в този миг вашето присъствие тук е твърде благоприятно, господин Уелс — рече той накрая, като се усмихна на писателя. — Според мен това е откъс от някакъв роман.

Уелс повдигна вежди и взе бележката, която му подаде Гарет. На нея бе написано следното:

Непознатият се появи в началото на февруари, през един мразовит зимен ден, когато духаше остър вятър и бръскаше сняг — последният сняг за тази година; той дойде по стръмния път от гара Брамбълхърст пеша и държеше в ръка, пъхната в дебела ръкавица, малък черен куфар^[1].

Щом прочете това, писателят вдигна очи към инспектора, който също го гледаше.

— Говори ли ви нещо този текст, господин Уелс?

— Абсолютно нищо — отвърна писателят без капка колебание. Гарет взе бележката от ръцете му и я препрочете, клатейки отново глава като махалото на часовник.

— И на мен — призна той. — Какво ли цели Шакълтън с това? След като зададе този въпрос на празното пространство, инспекторът сякаш потъна в размишления, а Уелс се възползва от момента, за да се надигне от мястото си.

— Е, инспекторе, няма да ви безпокоя повече — рече той. — Оставям ви с вашите загадки.

Гарет се опомни и стисна ръката му.

— Благодаря, господин Уелс. Ще ви потърся, ако имам нужда от вас.

Уелс кимна и излезе от кабинета, като остави Гарет да умува, седнал в съмнително равновесие на ръба на бюрото. Измина коридора, спусна се по стълбите, излезе от участъка и се качи в първия изпречил се пред погледа му файтон почти несъзнателно, движейки се като сомнамбул или хипнотизиран, или пък — защо не? — като автомат. Докато пътуваше към Уокинг, не дръзна да надзърне през прозорчето дори веднъж от страх да не би някой непознат, вървящ по тротоара, или земеделец, поспрял да почине край пътя, да му отвърне с многозначителен поглед, който да го хвърли в ужас. Когато се прибра вкъщи, забеляза, че ръцете му треперят. Промъкна се по коридора, без дори да се обади на Джейн, че си е дошъл, и влезе в кухнята. На масата бяха пишещата машина и ръкописът на последния му роман, който бе озаглавил „Невидимия“. Блед като платно, Уелс седна на масата и се взря в първата страница от ръкописа, който бе завършил предния ден и който никой друг освен него не беше чел. Романът започваше със следната фраза:

Непознатият се появи в началото на февруари, през един мразовит зимен ден, когато духаше остър вятър и бръскаше сняг — последният сняг за тази година; той дойде по стръмния път от гара Брамбълхърст пеша и държеше в ръка, пъхната в дебела ръкавица, малък черен куфар.

Съществуваше истински пътник във времето. И той се опитваше да влезе във връзка с Уелс.

Това си помисли писателят, и то не без причина, когато най-сетне успя да излезе от вцепенението си. С каква друга цел би написал пътникът на онази стена началната фраза на „Невидимия“ — роман, който в епохата на Уелс още не беше публикуван и в настоящия момент никой, освен автора, не знаеше за съществуването му? Използването на непознато оръжие за погубването на просяка несъмнено целеше да привлече вниманието на полицията, да открои това убийство сред многото други, които се извършваха в града всеки ден; но откъсът от романа, появил се на местопрестъплението, беше послание, което можеше да бъде отправено единствено към Уелс. И колкото и да си мислеше, че необикновената рана на трупа може да е била нанесена с някакъв инструмент от настоящето, за който Гарет и съдебните лекари още не се бяха сетили, то очевидно никой не можеше да знае началото на романа, освен някой човек от бъдещето. Това разсея и последните съмнения на Уелс, че си има работа с пътник във времето. Щом осъзна този факт, писателят се разтрепери от глава до пети — не само поради внезапното откритие, че пътуванията във времето, които винаги бе смятал за чиста фантазия, бяха възможни или, по-точно, щяха да са възможни в бъдещето. Стряскащо бе и това, че поради някаква неясна причина, която предпочиташе да не знае, въпросният пътник, който и да бе той, се опитваше да се свърже с него.

Цяла нощ се въртя в леглото, измъчван от неприятното усещане, че е наблюдаван, като се чудеше дали трябва да разкаже всичко на инспектор Гарет — а може би това би разсърдило пътника във времето? Когато се съмна, все още не беше взел решение как да постъпи. За щастие не се и наложи, защото пред дома му почти веднага спря официална карета на Скотланд Ярд. Гарет бе изпратил един полицай да го вземе: беше се появил нов труп.

Без да закуси, надянал палто върху нощната си риза, Уелс се остави да го отведат в метрополията в замаяно състояние. Каретата спря на Портланд Стрийт, където го чакаше Гарет, който изглеждаше болнав и безпомощен в центъра на внушителен полицейски ескорт. Уелс преброи повече от половин дузина агенти, стараещи се да опазят местопрестъплението от тълпата любопитни, сред които различи поне двама вестникари.

— Този път жертвата не е просяк — осведоми го инспекторът, като се ръкува с него, — а собственикът на една близка кръчма, някой си Тери Чеймбърс. Няма обаче и най-малко съмнение, че е бил убит със същото оръжие.

— Оставил ли е убиецът някакво друго съобщение? — попита Уелс със слаб гласец, като едва се удържа да не добави „за мен“.

Гарет кимна с нескрито недоволство. Очевидно младият инспектор би предпочел капитан Шакълтън да си намери по-безопасно развлечение, докато не дойдеше време той да отпътува за 2000 г., за да го залови. Видимо потиснат от тези абсурдни номера, Гарет заведе Уелс на местопрестъплението, като си проби път през полицейския кордон. Въпросният Чеймбърс седеше малко килнат на една страна, с димяща дупка в средата на гърдите, през която можеше да се види стената, на която бе подпрян. Над главата му някой бе надраскал някакъв текст на самата стена. С разтуптяно сърце, като внимаваше да не настъпи кръчмаря, Уелс се наведе, за да го прочете:

Потеглихме от Мюнхен на 1 май в осем и половина вечерта и пристигнахме във Виена на следващата сутрин.

Щом се увери, че фразата не е от неговия роман, Уелс въздъхна облекчен, но донякъде и разочарован. Дали това бе послание, отправено към друг писател? Логично бе да се допусне, че е така, и Уелс бе сигурен, че тази фраза — впрочем ужасно незначителна — бе началото на някой все още непубликуван роман. Вероятно авторът му го бе завършил съвсем наскоро. Явно пътникът във времето се опитваше да се свърже не само с него, но и с още някого.

— Говори ли ви нещо този текст, господин Уелс? — попита Гарет обнадежден.

— Не, инспекторе. Но ви съветвам да го публикувате в пресата. Очевидно убиецът ни задава някаква гатанка, а очите на цялата страна виждат по-добре, отколкото чифт очи — предложи той, съзнавайки, че трябва да направи всичко възможно съобщението да стигне до онзи, за когото бе предназначено.

Инспекторът коленичи, за да огледа внимателно трупа, а в това време Уелс плъзна разсеян поглед по множеството, струпало се зад полицейския обръч. Какво ли искаше пътникът във времето от двама писатели от XIX век? — запита се той. За момента нямаше представа, но не хранеше никакво съмнение, че скоро щеше да научи. Това бе въпрос на изчакване. Засега пътникът бе този, който местеше пешките.

Опомнил се от унеса си, той изведнъж се улови, че се е загледал в една млада жена, която на свой ред го наблюдаваше. Едва прехвърлила двайсетте, слаба, бледа и с червеникави коси, тя се бе вторачила в него с настойчивост, която му се стори неуместна. Носеше обикновена рокля и пелерина, но имаше нещо странно в нея, в изражението й и в начина, по който го гледаше; той не можеше да го определи с думи, но то я отличаваше от останалите в навалицата.

Без сам да знае защо, Уелс тръгна към нея. За негова изненада импулсивното му движение подплаши девойката, която се обърна и изчезна в тълпата; от бриза косите й се развяваха като пламъци. Когато писателят успя да си проправи път сред множеството, от нея вече нямаше и следа. Огледа се във всички посоки, но не можа да я открие. Сякаш се бе изпарила във въздуха.

— Добре ли сте, господин Уелс?

Писателят неволно се сепна, чувайки гласа на инспектора, който бе дошъл при него, вероятно заинтригуван от странното му държане.

— Видяхте ли я, инспекторе? — попита, като продължаваше да оглежда неспокойно улицата. — Видяхте ли девойката?

— Коя девойка? — попита младият мъж объркан.

— Беше ей тук, сред тълпата. И имаше нещо в нея…

Гарет го наблюдаваше с любопитство.

— Какво искате да кажете, господин Уелс?

Писателят се канеше да отговори, но установи, че не знаеше как да обясни необичайното впечатление, което му бе направила младата жена.

— Аз… Забравете, инспекторе! — отвърна, свивайки примирено рамене. — Навярно е била някоя моя бивша ученичка, затова ми се видя позната…

Гарет кимна, не особено убеден. Явно беше озадачен от държането му. Все пак послуша съвета му и на следващия ден двата текста — неговият и този на незнайния автор — се появиха във всички лондонски вестници. И ако догадките на Уелс бяха верни, това сведение сигурно бе съсипало закуската на някого от колегите му. Уелс не знаеше кой можеше да е писателят, който в този миг навярно бе изпаднал в същата паника, която мъчеше и него от два дена насам, но откритието, че не е единственият адресат на пътника във времето, донякъде го успокояваше. Вече не се чувстваше сам във всичко това, нито пък изпитваше неотложно желание да научи какво искаше пътникът от тях. Беше сигурен, че все още не са получили цялата гатанка.

И се оказа прав.

Когато на следващата сутрин каретата на Скотланд Ярд спря пред вратите му, Уелс седеше на стъпалата отпред, облечен и закусил. Третият труп бе на една шивачка на име Шантал Елис. Неочакваната промяна на пола при избора на жертвата обърка инспектор Гарет, но не и Уелс, който знаеше, че самите трупове нямат никакво значение — те бяха просто черните дъски, върху които пътникът във времето пишеше своите послания. Фразата, написана този път върху една стена на Уеймаут Стрийт, на която бе подпряна злополучната госпожа Елис, гласеше:

Историята ни завладя и ние се задържахме край огъня на камината, затаили дъх, но с изключение на единствената забележка, че е страшен, какъвто трябва да бъде всеки мистериозен разказ навръх Бъдни вечер в прастара къща, не си спомням да е имало друго мнение, докато най-накрая някой се обади, че това е единствената известна му случка, в която подобно видение се явява на дете^[2].

— Говори ли ви нещо този текст, господин Уелс? — попита Гарет без никаква надежда.

— Не — отвърна писателят, като се въздържа да добави, че този витиеват стил му изглежда смътно познат, въпреки че не можеше да определи кой е авторът.

А когато инспектор Гарет се затвори в Лондонската библиотека с дузина полицаи, решени да прегледат всички романи, изпълващи лавиците й, за да открият онзи, от който — незнайно с каква загадъчна цел — вадеше цитати Шакълтън, Уелс се върна у дома, като се питаше колко още невинни хора трябва да загинат, преди пътникът във времето да завърши гатанката си.

На следващата сутрин обаче каретата на Скотланд Ярд не дойде да го вземе. Означаваше ли това, че пътникът вече бе влязъл във връзка с всички писатели, към които се обръщаше? Отговорът го чакаше в пощенската кутия. Там Уелс намери една карта на Лондон, чрез която пътникът им съобщаваше сборния пункт, използвайки повода да се изфука със способността си да се пренася през времевия поток, както му скимне, защото това бе карта от 1666 г., изработена от чешкия гравьор Венцеслас Холар^[3]. Уелс разгледа с възхита този изящен труд, изобразяващ един град, чийто облик вече не беше същият, защото едва няколко месеца след изработването на картата бил опожарен до основи. Пожарът, доколкото си спомняше Уелс, започнал от една хлебарница в центъра и, подхранен от съседните складове за въглища, дърво и алкохол, бързо се разпространил, достигнал катедралата „Св. Павел“ и се прехвърлил през римската стена в зоната на Флийт Стрийт. Ала писателят бе истински изумен от друго — на картата по нищо не й личеше, че е трябвало да прекоси повече от две столетия, докато стигне до неговите ръце. Подобно на войник, който минава през река, като държи пушката над главата си, пътникът бе опазил картата от хода на времето, спасявайки я от дискретното докосване на годините, от жълтите нокти на десетилетията и от хищните лапи на вековете.

Щом се съвзе от изненадата си, Уелс видя кръгчето, с което бе означен площад Бъркли, а до него бе отбелязан номер петдесет. Несъмнено това бе мястото, където трябваше да отидат тримата писатели, за да се срещнат с пътника. И трябваше да признае, че последният не можеше да избере по-подходящо място, защото домът на площад Бъркли №50 се славеше като най-омагьосаната къща в Лондон.