Феликс Палма
Картата на времето (2)

II

Когато погледите им се срещнаха за пръв път, тя не присъстваше физически. Андрю се бе влюбил в Мери, без да я е видял на живо, и това му се струваше колкото парадоксално, толкова и романтично. Случката бе станала в имението на чичо му на улица Куинс Гейт, срещу Музея по естествена история — място, което Андрю смяташе едва ли не за свой втори дом. Двамата с братовчед му бяха връстници и практически бяха отгледани заедно; дойките им понякога даже забравяха кое от двете деца е син на господарите, на които служеха. Лесно е да се заключи, че издигнатото им обществено положение ги бе избавило от оскъдица и неволи, разкривайки пред тях само приятната страна на живота, който те бързо взеха за безкраен празник, където всичко изглеждаше позволено. От размяна на играчки в невръстното детство преминаха към размяна на юношески завоевания, а оттам, заинтригувани докъде би могла да стигне очевидната им безнаказаност, започнаха заедно да замислят различни стратегии за изясняване границите на допустимото. Техните изобретателни простъпки и безпътни лудории бяха така съгласувани, че години наред бе трудно човек да не ги възприема като едно-единствено същество, благодарение отчасти на онова съучастничество на близнаци, което ги сплотяваше, но също и на дръзкото им отношение към живота и дори на физическата им прилика. Стройни и здрави като шахматни фигурки на офицери, и двамата притежаваха изящната красота на архангели, заради която лесно им се прощаваше всичко, особено от страна на нежния пол; това си пролича при техния престой в Кеймбридж, където поставиха ненадминат и до днес рекорд по завоевания. Обстоятелството, че посещаваха едни и същи шивачи и шапкари, само задълбочаваше обезпокоителното им сходство, което като че ли щеше да трае вечно; ала най-неочаквано, сякаш Бог бе пожелал да прояви повече творчество, това двуглаво и безразсъдно същество рязко се раздели на две съвършено различни половини. Андрю се превърна в мълчалив и сериозен младеж, докато Чарлс продължи да усъвършенства ветрогонството от юношеските си години. Това обаче не развали тяхното приятелство, за което способстваше и кръвната връзка. Вместо да ги отчуждят, ненадейните различия в крайна сметка им помогнаха да се допълнят взаимно: безгрижната непринуденост на Чарлс намери своя контрапункт в изтънчената меланхолия на братовчед му, за когото това своеволно отношение към живота вече не бе задоволително. Чарлс наблюдаваше с насмешка как Андрю се мъчеше да извлече от дните си някакъв смисъл, как се луташе, изпълнен с тайни разочарования и в очакване на едно просветление, което все не идваше. На свой ред Андрю гледаше развеселен как братовчед му упорстваше да се държи като дързък и повърхностен младеж, при все че някои от постъпките и мненията му издаваха, че и неговият дух е също тъй разочарован. И все пак на пръв поглед Чарлс нямаше намерение да миряса. Напротив, той живееше бурно, сякаш не можеше да се насити на светските наслади, докато Андрю можеше дни наред да седи в някой ъгъл и да съзерцава как някоя роза вехне в ръцете му.

Оня месец август, когато се случи всичко това, и двамата тъкмо бяха навършили осемнайсет години и макар да не даваха признаци, че им е увряла главата, долавяха, че безгрижният живот все някога ще свърши, че рано или късно това безплодно лентяйство ще дотегне на родителите им и те ще им намерят синекурна работа в някоя от фамилните фирми. За момента обаче беше забавно да изследват границите на търпението им. Чарлс вече ходеше понякога в канторите и изпълняваше дребни поръчения, но Андрю предпочиташе да изчака скуката му да нарасне дотолкова, че нагърбването с фамилните дела да не изглежда като наказание, а по-скоро да му донесе облекчение. В края на краищата, брат му Антъни вече задоволяваше очакванията на баща си в това отношение, тъй че прославеният Уилям Харингтън можеше да остави втория си син да се държи като заблудена овца още няколко години, стига само да не се отдалечаваше от погледа му. Ала Андрю бе направил тъкмо това. Бе се отдалечил твърде много. А сега обмисляше да се отдалечи дотолкова, че да изчезне безвъзвратно.

Но нека не изпадаме в драматизъм и да продължим с нашия разказ. Един следобед Андрю бе отишъл в имението на семейство Уинслоу, за да планира заедно с братовчед си Чарлс неделен излет с очарователните сестри Келър. Както обикновено, смятаха да ги заведат при езерото Серпентина в Хайд Парк, на онази малка, обсипана с цветя ливада, където устройваха любовните си засади. Чарлс обаче още спеше и икономът покани Андрю в библиотеката. Той нямаше нищо против да изчака там, докато братовчед му заеме вертикално положение, защото се чувстваше уютно сред всички тези книги, които насищаха светлото помещение с една плътна и особена миризма. Бащата на Андрю се перчеше, че държи в дома си благоприлична библиотека, ала в сбирката на Уинслоу имаше не само мъгляви книги за политика и други, не по-малко скучни теми. Тук можеше да се намерят класически творби и приключенски романи — от Верн до Салгари, но най-интригуващи за Андрю бяха образците от една странна, донякъде чудата литература, която мнозина порицаваха като несериозна. Това бяха романи, чиито автори даваха свобода на въображението си без никакви предразсъдъци, като се доближаваха до абсурда или открито изпадаха в такъв. Като всеки читател с тънка чувствителност, Чарлс с удоволствие четеше Омировите „Илиада“ и „Одисея“, но с най-голяма наслада се потапяше в безсмислиците на „Батрахомюомахия“^[1] — творбата, в която слепият поет бе пародирал самия себе си с епичен разказ за една война между мишките и жабите. Андрю си спомняше няколко книги в този дух, които Чарлс му бе заел, например „Истинска история“ на Лукиан от Самосата — описание на приказни пътешествия с летящ кораб, с който главният герой стига чак до слънцето и дори минава през търбуха на огромен кит. Друга подобна творба бе „Човек на луната“ от Франсис Годуин^[2] — първият роман, описващ междупланетно пътуване, чийто герой — испанец на име Доминго Гонсалес, стига до Луната с машина, теглена от ято диви гъски. За Андрю тези полети на въображението не бяха нещо повече от халосни залпове, празнични фойерверки, които не оставяха никаква следа във въздуха, но той разбираше — или поне мислеше, че разбира — защо братовчед му толкова се увличаше по тях. В известен смисъл тази отхвърляна от мнозинството литература бе отвесът, уравновесяващ душата на Чарлс, балансьорът, който му пречеше да залитне към сериозността или меланхолията, както се бе случило с Андрю, който не умееше да възприема света през погледа на бурлеската и всичко му се струваше болезнено дълбоко, пропито с онази абсурдна тържественост, която преходността на живота неизбежно придава дори на най-незначителните действия.

Въпросния следобед обаче на Андрю не му остана време да вземе някоя книга. Дори не можа да стигне до рафтовете, защото най-прелестната девойка, което някога бе виждал, го накара да се спре насред път. Остана да я гледа смутен, а времето сякаш се сгъсти и за кратко престана да тече; накрая той се осмели да пристъпи бавно към портрета, за да го види по-отблизо. Младата жена бе издокарана с шапчица от черно кадифе, а около шията й бе увит шал на цветя. Може би не отговаряше на общоприетите канони за красота, това и самият Андрю трябваше да признае, защото носът й бе твърде голям за лицето й, очите — доста приближени, а червеникавата коса изглеждаше донякъде съсипана, но при все това непознатата притежаваше безспорен, макар и неопределим чар. Младежът не беше сигурен кое точно така го заплени. Може би контрастът между нейната крехка външност и силата на погледа й — поглед, какъвто не бе срещал у никое от завоеванията си, поглед суров и решителен, но запазил искрица нежност и чистосърдечие, сякаш жената бе принудена всеки ден да се сблъсква с най-уродливата страна на живота, ала нощем, в мрака на постелята, продължаваше да вярва, че това е само злополучен мираж, илюзия, която бързо ще се стопи пред една по-приятна действителност. Това бе погледът на човек, който желае нещо и отказва да приеме, че никога не ще го получи, защото надеждата е единственото, което му е останало.

— Чаровно създание, нали? — рече Чарлс зад гърба му.

Андрю се сепна. Не бе го чул да влиза — така бе потънал в съзерцанието на портрета. Кимна, а братовчед му се насочи към количката с напитките. Не би намерил по-сполучлив начин да определи чувството, което му вдъхваше портретът — това желание да закриля жената, примесено с едно възхищение, което можеше да оприличи — не без известно неудобство заради неуместността на сравнението — единствено на възхищението си от котките.

— Подарих го на баща ми за рождения му ден — обясни Чарлс, докато му поднасяше чаша бренди. — Виси тук едва от няколко дни.

— Коя е тази жена? — попита Андрю. — Никога не съм я виждал на приемите на лейди Холанд или лорд Браутън.

— На тези приеми ли? — прихна Чарлс. — Започвам да си мисля, че от автора на картината може и да излезе нещо. Ето че успя да заблуди и теб.

— Какво искаш да кажеш? — попита братовчед му, поемайки подадената чаша.

— Да не мислиш, че съм я подарил на баща ми заради художествените й качества? Нима намираш, че такава живопис е достойна за моя поглед, братовчеде? — Чарлс го хвана за ръката и го накара да се приближи до портрета. — Вгледай се внимателно. Виж мазките на четката — зад тях не се крие никаква дарба. Авторът е само един симпатичен ученик на Едгар Дега. Но там, където парижанинът проявява мекота, този тук е прекалено мрачен.

Андрю не разбираше достатъчно от живопис, за да спори с братовчед си, пък и едничкото, което действително го интересуваше, бе да узнае кой е моделът. Затова кимна сурово, показвайки, че е съгласен с мнението му: най-добре би било тоя художник да се захване с поправка на велосипеди. Чарлс се усмихна, развеселен, че братовчед му е отказал да се впусне в спор за живописта, който би позволил на домакина да блесне с художествената си култура, и най-сетне разкри:

— Подарих му я поради съвсем друга причина, скъпи ми братовчеде.

Пресуши чашата си с една продължителна глътка и остана загледан в картината, като поклащаше доволно глава.

— И каква е тази причина? — попита Андрю нетърпеливо.

— Тайната наслада, която ми доставя мисълта, че баща ми, който презира хората от простолюдието, сякаш са по-низши създания, държи окачен в библиотеката си портрета на една най-обикновена проститутка.

Думите му слисаха Андрю.

— Проститутка? — едва успя да изрече той.

— Да, братовчеде — отвърна Чарлс със самодоволна усмивка, озарила цялото му лице. — Но не някоя жрица от изисканите публични домове на Ръсел Скуеър, нито от онези в парка на Винсънт Стрийт, а мръсна и миризлива проститутка от Уайтчапъл, в чиято похабена утроба изливат мизерията си нещастниците на тоя свят срещу три жалки пенса.

Андрю отпи от брендито, опитвайки се да смели казаното от братовчед си. Разкритието, не ще и дума, го смая, както несъмнено би смаяло всеки, който видеше портрета, но същевременно го изпълни с едно абсурдно разочарование. Втренчи се отново в картината, като се мъчеше да проумее защо бе толкова огорчен. Прелестното създание се оказа обикновена уличница! Сега разбра тази сплав от жар и горчилка в погледа й, така умело пресъздадена от художника. Но всъщност Андрю трябваше да признае, че причината за разочарованието му бе много по-егоистична: тази жена не принадлежеше на неговия свят и следователно той никога не би могъл да я срещне.

— Купих портрета благодарение на Брус Дрискол — рече Чарлс, наливайки още бренди. — Спомняш ли си Брус?

Андрю кимна без особен ентусиазъм. Брус бе един приятел на братовчед му, когото скуката и парите бяха превърнали в колекционер на художествени произведения; безочлив и празен младеж, той не се колебаеше да им дотяга с познанията си за живописта при най-малкия повод.

— Нали го знаеш колко обича да тършува из разни забутани места — продължи Чарлс, като му подаде втората чаша. — При последната ни среща ми разказа за един художник, чието творчество открил, докато обикалял из уличните пазари. Някой си Уолтър Сикърт, основател на Новото английско творческо общество. Има ателие на Кливлънд Стрийт и рисува проститутките от Ист Енд така, сякаш са дами. Когато посетих ателието му, не можах да устоя на последната му творба.

— А той разказа ли ти нещо за нея? — попита Андрю с престорено равнодушие.

— За уличницата ли? Научих само името й. Май се казваше Мери Жанет.

Мери Жанет, промълви Андрю. Името му се стори изящно като шапчицата й.

— Курва от Уайтчапъл… — прошепна, все още смаян.

— Курва от Уайтчапъл, да! И баща ми я държи на видно място в библиотеката си! — извика Чарлс, като разпери театрално ръце в победоносен жест. — Не е ли просто фантастично!

След което обви с ръка раменете му и го поведе към салона, сменяйки темата. Андрю се постара да не издава вълнението си, но не можеше да престане да мисли за момичето от портрета, докато двамата обсъждаха как да оплетат в мрежите си очарователните сестри Келър.

Същата нощ, когато остана сам в спалнята си, Андрю не можа да заспи. Къде ли бе сега жената от картината? Какво ли правеше в момента? На четвъртия или петия въпрос започна мислено да я нарича по име, сякаш действително се познаваха и се радваха на една несъществуваща близост. Осъзна, че наистина се е поболял по нея, когато взе да изпитва абсурдна ревност към наглите просители, които срещу няколко пенса можеха да имат онова, което за него — при цялото му богатство — изглеждаше недостижимо. Недостижимо ли? Всъщност, предвид на положението й, той можеше да я притежава — поне физически — много по-лесно от всяка друга, и то до края на живота си. Проблемът беше да я открие. Андрю никога не бе стъпвал в Уайтчапъл, но бе чувал достатъчно за този квартал, за да знае, че не е препоръчително място, най-малко пък за хора от неговата класа. Естествено, не беше благоразумно да отиде там самичък, но не можеше да разчита на помощта на Чарлс. За братовчед му би било непонятно, че той би предпочел мърлявите прелести на онази уличница пред сладкия компот, който очарователните сестри Келър криеха под фустите си, или пред медените пити на благоуханните жрици от Челси, където ходеха да се разтоварват половината от най-достопочтените джентълмени от Уест Енд. Може би щеше да го разбере и дори да поиска да го придружи за развлечение, ако Андрю му представеше желанието си като прищявка, но младежът знаеше, че чувствата му са твърди силни, за да ги свежда до ранга на каприз. Или може би грешеше? Докато не я вземеше в прегръдките си, нямаше да узнае какво всъщност искаше от нея. Дали наистина бе толкова трудно да я намери, запита се за пореден път. След три безсънни нощи вече разполагаше с план.

И тъй, докато Кристалният дворец^[3] (преместен в Сиднъм, след като бе приютявал в огромния си търбух от стъкло и ковано желязо най-доброто от индустрията на империята) предлагаше рецитали на орган, детски балет, тълпи от вентрилоквисти и дори възможност за обяд в прекрасните градини сред стада от динозаври, игуанодони и мегатерии, възстановени по откритите в Съсекс Уийлд вкаменелости; докато восъчният музей на мадам Тюсо разваляше съня на посетителите си с прочутата Зала на ужасите, където редом с гилотината, обезглавила Мария Антоанета, се мъдреше пъстрото племе от безумци, главорези и отровители, опръскали с кръв английската земя — в същото време Андрю Харингтън, чужд на празничното настроение, обзело града, се премени с простичките и скромни дрехи, които му бе заел един прислужник, и заразглежда образа си в огледалото. Когато се видя с износено сако и протрити панталони, с нахлупена до очите четвъртита шапка, която скриваше златистите му коси, не можа да не се усмихне развеселен. С такава външност всеки би го взел за бедняк, може би за обущар или бръснар. В този вид помоли смаяния Харолд да го откара в Уайтчапъл. Преди да потеглят, настоя за поверителност. Никой не биваше да узнае за тази експедиция до най-лошия квартал на Лондон — нито баща му, нито госпожата, нито брат му Антъни, нито дори братовчед му Чарлс. Никой.