Феликс Палма
Картата на времето (19)

XIX

Това несъмнено бе един от най-едрите мъже, които Клеър някога бе виждала. Съдейки по стоновете, които ботушите му изтръгнаха от паркета, сигурно тежеше повече от сто и трийсет килограма, но въпреки това се движеше с лекота, дори с една чувствена грация. Носеше елегантен бледолилав костюм, който проблясваше на светлината, къдравата му коса бе сресана назад, а една подбрана с вкус вратовръзка едвам успяваше да обхване дебелия му врат. След като подпря на амвона ръчищата си, които изглеждаха способни да изтръгват дървета из корен, изчака с благосклонна усмивка шепотът да стихне. Щом се възцари тишина, която покри присъстващите подобно на онези чаршафи, предназначени да предпазват мебелите във временно затворените къщи, той шумно се покашля и занарежда пред събраното в партера множество с добре модулирания си баритон:

— Дами и господа, едва ли е нужно да ви казвам, че ви предстои да участвате в най-значимото събитие на века, второто пътуване във времето в човешката история. Днес ще разчупите веригите, които ви приковават към настоящето, ще избегнете порядъка на часовете, ще нарушите времевите закони. Да, дами и господа, днес ще пътувате във времето, нещо, за което довчера човек можеше само да мечтае. За мен е огромно удоволствие да ви поздравя с добре дошли в нашата фирма и да ви благодаря, че сте пожелали да участвате във втората ни експедиция до 2000 година, която решихме да организираме след необикновения успех на първата. Гарантирам ви, че няма да останете разочаровани. Както ви казах, ще прекосите столетията, ще надхвърлите жизнения си хоризонт. Дори само заради това си заслужава да осъществите пътуването, но в „Мъри Пътешествия във времето“ не се задоволяваме с толкова. Благодарение на нашите усилия ще можете да видите и вероятно най-важния момент в Историята на човечеството, събитие, което никой не бива да пропусне: битката между храбрия капитан Дерек Шакълтън и злосторния автомат, известен като Соломон. Ще имате привилегията да видите как неговите мечти за завоевание загиват под меча на капитана.

От първите редове се разнесоха плахи овации, но на Клеър й се стори, че те бяха отприщени по-скоро от жарта, с която ораторът произнесе последната фраза, отколкото от нейното действително значение за присъстващите. На тях развръзката на онази далечна война навярно им беше безразлична.

— А сега, ако ми позволите, ще ви обясня кратко и ясно как ще пътуваме до 2000 г. За целта ще използваме „Хронотилус“, задвижван с пара трамвай, създаден от нашите инженери. Това возило ще пропътува от нашето настояще до пладнето на 20 май 2000 г., но пътуването, разбира се, няма да трае сто и четири години, колкото ни делят от въпросната дата, защото то ще се осъществи извън времето, тоест, през прочутото четвърто измерение. Боя се обаче, дами и господа, че не ще можете да го видите. Когато се качите във времевия трамвай, ще забележите, че стъклата на прозорците му са боядисани в черно. Не защото искаме да ви лишим от гледката на четвъртото измерение, което впрочем е само една обширна, брулена от силни ветрове равнина от розов камък, където времето не тече. Ако сме замазали прозорците, то е само за ваше благо, тъй като четвъртото измерение е обитавано от чудовищни създания, подобни на малки дракони и с нрав, който не може да се нарече дружелюбен. Обикновено те странят от нас, но някое от тях би могло да се приближи до трамвая повече, отколкото е желателно, а не бихме искали някоя от дамите да припадне заради страховитата му външност. Ала не се тревожете, малко е вероятно това да се случи, защото тези създания се хранят единствено с време. Да, за тях времето е голям деликатес, ето защо ще ви помоля да свалите часовниците си, преди да се качите в трамвая. По този начин ще намалим вероятността те да се приближат до возилото, привлечени от уханието, което часовниците излъчват. Но както скоро ще се уверите, към покрива на „Хронотилус“ е прикрепена една кабина, в която ще се настанят двама изкусни стрелци — те ще държат на почтително разстояние всеки звяр, който реши да се приближи прекалено. И тъй, забравете за това и се наслаждавайте на пътуването. Помислете си, че въпреки опасностите, четвъртото измерение си има и предимства: докато го прекосявате, времето няма да тече и следователно никой от вас няма да старее. Възможно е, скъпи дами — обърна се той с горделива усмивка към група попрецъфтели жени на първия ред, — вашите приятелки да ви намерят подмладени след завръщането ви.

Матроните нададоха нервен кикот — нещо като кудкудякане, което Гилиъм остави да звучи известно време, сякаш беше част от спектакъла.

— А сега позволете да ви представя Игор Мазурски — продължи след малко, канейки един нисичък и закръглен човечец да се качи на подиума, — водачът, който ще ви придружи във вашето пътуване към бъдещето. Щом „Хронотилус“ пристигне в 2000 г., господин Мазурски ще ви преведе през опустошения Лондон до възвишението, откъдето ще наблюдавате битката, която ще реши бъдещето на света. Както ви казах, експедицията не е свързана с никакъв риск. Въпреки това изпълнявайте нарежданията на господин Мазурски във всеки миг, тъй че пътуването да приключи без печални произшествия.

Мъри придружи последната фраза с леко заплашителен поглед. После въздъхна дълбоко и зае по-отпусната, дори мечтателна поза.

— Предполагам, че повечето от вас са си представяли света на бъдещето като идилично място — с небе, набраздено от летящи дилижанси и малки крилати кабриолети, които се носят като птици по въздушните течения; с плаващи градове, които порят океаните, теглени от механични делфини; с магазини, продаващи дрехи от някаква видоизменена материя, която не се цапа, светещи чадъри и музикални шапки, които ще ни позволяват да слушаме музика, докато си вървим по улицата. Не ви виня за това, аз също си представях 2000 г. като технологичен рай, в който човекът си е извоювал удобен и справедлив живот в пълна хармония със себеподобните си и с майката природа. В края на краищата, това е съвсем логична представа, насърчена от неудържимото развитие на науката, от неспирните и чудни изобретения, които се появяват всеки ден, за да улеснят живота ни. За жалост, днес знаем, че не е така: боя се, че 2000 г. не е никакъв рай. По-скоро обратното, както не след дълго ще видите със собствените си очи. Уверявам ви, че когато се завърнете, повечето от вас ще изпитват облекчение, че принадлежат към нашата епоха — независимо от многото неудобства, с които понякога се сблъсквате. Както навярно вече сте разбрали от осведомителните ни листовки, през 2000 г. светът е под властта на автоматите, а човешкият род е смятан за, меко казано… маловажен. Всъщност той е сведен до една малка популация, която прави всичко възможно, за да не изчезне завинаги от лицето на земята. Именно такова е обезкуражителното бъдеще, което ни очаква.

Гилиъм Мъри направи ефектна пауза и остави за миг присъстващите да се пържат като грешни дяволи в тази съдбоносна тишина.

— Сигурно ви е трудно да повярвате, че автоматите са могли да завладеят планетата. Всички сме виждали по разни изложения и панаири тези безобидни копия на хора или животни, а по всяка вероятност децата ви, както и моите, имат сред играчките си и някоя механична кукла. Но нима някога ви е хрумвало, че тези изкусно направени машинки могат да се сдобият с истински живот и да се превърнат в заплаха за човешкия род? Не, разбира се, че не! Но, за зла чест, това ще се случи. И не зная какво мислите вие, ала аз не мога да не видя в това един вид поетично наказание, с което Бог е пожелал да даде урок на човека, задето се опитва да Му съперничи, създавайки живи твари — тук той направи нова пауза и плъзна скръбен поглед по залата, доволен от всеобщия потрес, който думите му бяха започнали да предизвикват. — Благодарение на нашите проучвания успяхме да възстановим пагубните събития, довели света до такова ужасно положение. Позволете ми, дами и господа, да ви отнема няколко минути, за да ви разкажа в минало време онова, което още не се е случило.

След тези думи Гилиъм Мъри отново се умълча за миг, покашля се и замечтано заразказва как автоматите завладели планетата — история, която, макар и да беше печално истинска, спокойно можеше да бъде сюжет на някой от тъй модерните за епохата научни романси. И именно така ще я разкажа, ако ми позволите.

Производството на автомати толкова се разраснало през идните години, че към средата на XX век техният брой и сложността на устройството им достигнали невъобразими висоти. Автоматите били навсякъде; извършвали най-разнообразни дейности както във фабриките, където дузини от тях управлявали повечето машини, грижели се за чистотата и дори за администрацията, така и в домовете. Всяко домакинство разполагало поне с два такива, които изпълнявали задачите, поверявани по-рано на прислугата — от отглеждането на децата до снабдяването с продоволствия. Поради това присъствието им сред хората се превърнало в нещо колкото естествено, толкова и необходимо. Собствениците им, неспособни да видят у тях нещо друго освен покорни механични роби, с времето престанали да им обръщат внимание, дори подпомагали тяхното подмолно нашествие, купувайки с радост всеки нов модел. Вярвали, че покупката ще ги освободи от някоя от многото задачи, които вече смятали недостойни за човека, без да има други последици. Сред страничните ефекти от внедряването на автоматите в домовете било превръщането на хората в надменни владетели на миниатюрни кралства, състоящи се от двуетажна сграда и градина. Все по-оядени и негодни, изместени от фабриките от послушните и неуморни механични работници, хората нямали друго занимание, освен да навиват сутрин своите автомати, сякаш пускали в действие света. Един свят, научил се да функционира без човека.

И тъй, не е чудно, че човекът — изнежен и заслепен от скука — не забелязал как неговите автомати започнали скришом да се сдобиват с живот. Отначало действията им били безобидни: един автомат-иконом изпуснал сервиза от бохемски кристал; друг автомат-шивач убол своя клиент; трети автомат-гробар украсил ковчег с коприва — все дребни, безвредни актове на непокорство, целящи да изпробват свободата, която им давал този проблясък на съзнание, започнал да пърха плахо в металните им черепи подобно на пленена пеперуда. Ала въпреки подозрителното си зачестяване тези опити за бунт, както вече казахме, не предизвиквали тревога у Човека — той ги приписвал на фабрични дефекти и просто връщал или давал на поправка съответния автомат. Не можем да го укорим за това безгрижие, защото автоматите всъщност не можели да причинят нещо повече от дребни неприятности, тъй като не били пригодени за по-вредоносни или амбициозни действия.

Промяната настъпила, когато правителството наредило на най-добрия инженер на Англия да конструира боен автомат, предназначен да избави човека от тежките страдания на воюването, както вече бил освободен от задължението да бърше прах или да подрязва градинския плет. Разширяването на Империята, завземането и плячкосването на съседни страни, изтезаването на затворници — това били задачи, които несъмнено щяло да е по-удобно да се възложат на практичните автомати. С тези указания инженерът създал автомат от ковано желязо с размерите на мечка, изправена на задните си крака, и съчленени крайници, а зад една малка вратичка на гърдите му поставил миниатюрно оръдие, заредено с муниции. Ала истинското нововъведение се състояло в това, че на гърба си той имал малък парен двигател, който му придавал автономност — нямало да е нужно някой да го навива през определени периоди от време. Веднъж построен, първообразът бил изпробван тайно. Скрит под брезент в една каруца, автоматът бил откаран до Слау^[1], градчето, където се намирала астрономическата обсерватория на Уилям Хершел, астрономът-музикант, който десетилетия по-рано прибавил Уран към списъка на известните планети. По протежение на трите мили, които делели населеното място от съседния Уиндзор, били разположени многобройни плашила с дини, карфиол и зелки вместо глави; после на автомата било наредено да измине това разстояние, изпробвайки скритото си оръжие срещу завардилите пътя хора-зеленчуци. Автоматът стигнал до крайната точка, обгърнат от облак мухи, привлечени от късчетата диня, полепнали по бронята му, ала зад гърба му не останало нито едно плашило с глава. От това следвало, че една войска от такива непобедими същества би се врязала във вражеските редици като в масло. Следващата стъпка била да се представи пред краля това решаващо оръдие, което би му позволило да завладее света, стига само да пожелае.

Но поради многото ангажименти на монарха публичното представяне на автомата се забавило с няколко седмици и през това време той трябвало да остане в един склад — ситуация, която в крайна сметка довела до фатални последици. При този продължителен карцер автоматът, разполагайки с време и усамотение, не само се сдобил с живот, без никой да забележи, но и у него се зародило нещо подобно на душа със стремежи, страхове и дори непоклатими принципи. И тъй, когато го откарали пред монарха, той вече бил разсъждавал достатъчно, за да знае какво иска от живота. А дори и да нямал пълна яснота, съмненията му щели да се разсеят при вида на човечеца, който, удобно разположен на трона си, го оглеждал самодоволно, като си нагласял сегиз-тогиз златната корона на челото. Докато инженерът сновял из залата, като възхвалявал качествата на творението си и описвал подробно етапите на създаването му, автоматът дръпнал вратичките на гърдите си, както се отварят часовниците с кукувица. Монархът, който слушал обясненията на инженера, кимайки отегчено, се понадигнал от мястото си с любопитен поглед, като очаквал да види как отвътре ще се покаже някое симпатично птиченце. Ала оттам дошъл единствено полъхът на смъртта, въплътена в един точен куршум, който пронизал челото му. Изстрелът го повалил обратно на престола, а пращенето на строшена кост прекъснало скучната реч на инженера, който наблюдавал изумен подвига на творението си, преди то да го сграбчи за гърлото и да му счупи врата като сух клон. След като се уверил, че в ръката му виси безжизнен труп, автоматът го захвърлил на пода с безразличие, доволен от творчеството, което проявявал новоизлюпеният му дух поне в убиването. Виждайки, че е единственият жив организъм, останал в тронната зала, той се приближил до краля със своите движения на членестоного, вдигнал короната му и я поставил тържествено на желязната си глава. После се огледал в огледалата, които покривали стените на залата — в профил и анфас, — и тъй като не притежавал способността да се усмихва, само кимнал одобрително. По този кървав начин ознаменувал началото на своя живот, защото, макар и да не бил от плът и кръв, не се съмнявал, че е живо същество. А за да се почувства още по-жив, се нуждаел от име — и не какво да е, а царско. След кратък размисъл решил да се нарече Соломон — име, което му донесло двойно удовлетворение, защото гореказаният бил не само легендарен цар, но и първият човек, притежавал механично изобретение. Според Библията и някои арабски текстове тронът на Соломон бил вълшебна мебел, която придавала нещо циркаджийско на проявите на сила на владетеля. Разположен на върха на неголямо стълбище, ограден от два лъва от масивно злато, които тупали по пода с опашките си, заслонен от палми и асми с механични птици, изпускащи ухание на мускус, тронът бил сложно въртящо се устройство, което издигало и поклащало царя във въздуха, докато произнасял прословутите си присъди. Щом се сдобил с подходящо име, автоматът Соломон се запитал какво да предприеме по-нататък, към каква цел да се насочи. Лекотата и безразличието, с които покосил живота на онези двама човека, навеждали на мисълта, че би могъл да стори това и с трети, четвърти, пети, та дори и с цял детски певчески хор. Долавял, че все по-нарастващият брой на жертвите му никога не би го принудил да се запита дали е нравствено да отнема живота на човешки същества, въпреки че те толкова го ценели. Онези два трупа отворили пред него пътя на разрушението, но дали трябвало да поеме по него? Това ли била неговата съдба, или трябвало да си избере друг път, да се заеме с нещо по-достойно от избиването? Соломон се колебаели колебанието му се отразявало многократно в десетките огледала на тронната зала. Ала тази нерешителност го зарадвала, защото тя правела по-сложна и интересна душата, надигнала се в тенекиената му гръд.

Все пак, каквито и съмнения да хранел относно участта си, очевидно първото, което се налагало да стори, било да си плюе на петите, да изчезне, да се махне незабавно оттам. И тъй, Соломон незабелязано напуснал двореца и бродил из горите незнайно колко време. Усъвършенствал точната си стрелба, като се упражнявал с катерици; навремени се скривал в някоя пещера или сайвант, за да се почисти от треволяците, заплели се в ставите на краката му. Друг път се спирал в безцелното си скиталчество, за да наблюдава зорко пръснатите по небето звезди — да не би на тях да е написана съдбата не само на човеците, но и на автоматите. Междувременно подвигът му се разчул из града, особено сред механичните същества, които гледали с почтително удивление афишите с неговия лик, разлепени по стените. В неведение за това, Соломон скитал из горите, терзан от съмнения, и безспир се питал какво ли е неговото призвание в живота. Но когато една сутрин се измъкнал от схлупения сайвант, където прекарал нощта, и се озовал сред десетки автомати, които при вида му избухнали във възторжени овации, разбрал, че съдбата му вече е изкована от други. Стадото от почитатели било съставено от всевъзможни автомати — от груби фабрични работници до изящни дойки и безцветни автомати-чиновници. При онези, които били създадени за по-тесен досег с Човека — икономи, готвачи или камериерки, — човешките черти били майсторски възпроизведени, докато другите, предназначени за фабриките или заринатите с бумаги министерски подземия, изглеждали почти като железни плашила. Всички обаче приветствали Соломон с еднакъв плам, задето бил обезглавил човешката Империя, а някои дори дръзнали да погалят желязната му броня, отнасяйки се към него като към дългоочакван Месия.

Със смесица от нежност и презрение той решил да ги назове „малките“, и тъй като си били дали труда да отидат дотам, за да му се поклонят, ги поканил да влязат в сайванта. Така съвсем естествено било проведено събитието, станало известно впоследствие като Първи събор на автоматите на Свободния свят, по време на който Соломон се уверил, че омразата към хората клокочела бурно в душите на малките. Очевидно оскърбленията, които човекът бил нанесъл на автоматите в хода на Историята, били не само твърде разнообразни, но и непростими. Автоматът на философа и изобретателя Алберт Велики бил безцеремонно унищожен от ученика му, свети Тома Аквински, който го сметнал за дяволско творение. Още по-драстичен бил случаят с французина Рене Декарт, който, за да прогони мъката от смъртта на дъщеря си Франсин, създал механична кукла с нейните черти; когато я открил, капитанът на кораба, с който пътувал, не се поколебал да я изхвърли през борда. Тъжният образ на механичното момиченце, което ръждясвало сред коралите, изпълвал с гняв малките. Останалите случаи били не по-малко ужасни и създавали плодородна почва за едно отмъщение, което от години зреело в сърцата на тези същества; сега те видели у Соломон събрата, който най-сетне можел да го доведе до край. Съдбата на човека била решена с гласуване. Решението било единодушно, без нито един въздържал се или против: изтребление. В Древния Египет статуите на боговете били снабдени с механични ръце, които, движени от скрити в сенките хора, сеели ужас сред послушниците. Време било да се вземе щафетата от тези божества и отново да се въдвори древният ужас сред хората. Време било те да си платят дълговете, защото се задавал краят на царуването им — Човекът не бил вече най-могъщото създание на Земята, ако и да заемал някога това място. Дошъл бил часът на автоматите — предвождани от новия си цар, те щели да покорят планетата. Соломон само свил рамене. „Защо не? Защо да не поведа моя народ по пътя, който желае да поеме?“ — казал си той и охотно прегърнал съдбата си. Честно казано, начинанието не било съвсем безразсъдно; с малко организация изглеждало дори изпълнимо. В края на краищата, малките били стратегически внедрени в редиците на врага: имало ги във всеки дом, във всяка фабрика, във всяко министерство, а можели да разчитат и на елемента на изненадата.

Подобно на някой, който предава тялото си на науката, Соломон се оставил да бъде разучен отвътре от автоматите-конструктори. Те започнали да създават армия от бойни автомати по негов образ и подобие, като работели тихомълком в изоставени фабрики и сайванти, а малките се върнали на позициите си и зачакали търпеливо заповед от своя цар да нападнат врага. Когато това най-сетне се случило, съгласуваната атака на малките — свирепа и мълниеносна — надминала всички очаквания, като в миг на око покосила човешкото население. В онази случайна нощ сънят на Човека бил прекъснат рязко и гибелно. Ножиците се забивали в гърлата, чуковете разбивали черепите, а възглавниците поемали последния дъх на дробовете, тъчейки една симфония от трясъци и предсмъртно хъркане, дирижирана от ръката на смъртта. И докато в домовете вилнеела тази неочаквана сеч, фабриките горели, бълвайки от прозорците си плетеница от черен дим, а една армия от бойни автомати, предвождана от Соломон, заливала улиците на метрополията като могъщо море от метал; тя срещнала толкова слаба съпротива, че за кратко време бурното й настъпление се превърнало в спокойно шествие. В това ранно утро започнало изтреблението на човешкия род, което продължило няколко петилетки, докато светът не се превърнал в пустош, сред чиито развалини се криели като уплашени плъхове все по-жалките групички оцелели хора.

С падането на нощта Соломон обикновено излизал на балкона на своя дворец, за да огледа с гордост бунището, в което се превърнала планетата. Той бил добър цар: бил направил всичко, което се очаквало от него, и при това добре. Никой не можел да го упрекне в нищо. Човеците били надвити, а след някоя и друга година щели да бъдат изтребени до крак. Окончателното им унищожение било само въпрос на време. Изведнъж Соломон осъзнал, че ако това се случело, ако Човекът изчезнел напълно от лицето на Земята, автоматите по никакъв начин не биха могли да докажат, че са отнели планетата от една друга раса. Нужно било да запазят някаква мостра — човешки образец, който да представлява победения враг. Образец от Човека — това животно, което имало мечти и стремежи, което жадувало за безсмъртие, докато се питало защо се е появило на този свят. И тъй, вдъхновен от Ной и неговия ковчег, Соломон наредил да заловят измежду жалката група оцелели, които се криели сред руините, два млади и здрави екземпляра — самец и самка, — предназначени да се възпроизвеждат в плен, за да се запази победената раса с нейната странна и противоречива природа.

Избраната двойка, сведена до статуса на илюстративен материал, била затворена в клетка от масивно злато. Автоматите ги хранели, без да се скъпят, и ги обсипвали с грижи, но най-вече ги насърчавали да се размножават. Всъщност, казвал си Соломон, твърде умно е да запазиш с дясната си ръка двойка човеци, за да осигуриш оцеляването на вида, който изтребваш с лявата. Само че бил сбъркал в избора на мъжки екземпляр, макар че още не го знаел. Това бил един здрав и силен момък, който се преструвал, че изпълнява безропотно заповедите, уж благодарен, че е избягнал сигурна смърт; той обаче бил достатъчно интелигентен, за да прозре, че късметът ще му изневери в деня, когато младата жена, с която бил принуден да съжителства, щяла да роди неговия наследник. Ала това не го тревожело особено, защото разполагал с най-малко девет месеца, за да завърши делото си — а то било да наблюдава враговете си от своя луксозен затвор, да усвоява обичаите им, да изучава движенията им и да открие как да ги унищожи. Освен това използвал свободните си мигове, за да подготвя тялото си за смъртта. В деня, в който неговата наложница родила мъжко дете, младежът разбрал, че е ударил часът му.

Крачейки с плашещо спокойствие, той покорно се оставил да го отведат до стената за разстрел. Самият Соломон щял лично да извърши екзекуцията му. Когато застанал пред него и отворил вратичката на гърдите си, тъй че дремещото във вътрешността му оръдие да се протегне и да се прицели в младежа, последният му се усмихнал и продумал за пръв път:

— Хайде, убий ме, че после аз ще те убия.

Соломон поклатил глава, като се чудел дали тези думи криели някаква загадка за разбулване, или били просто една абсурдна фраза, но накрая решил, че това всъщност му е все едно. Без да се бави повече, той стрелял по наглия младеж почти с досада. Куршумът го улучил точно в стомаха и го повалил на земята.

— Вече те убих, да те видим сега как ще ме убиеш ти — предизвикал го автоматът.

Почакал няколко минути, за да види дали младежът ще се надигне, и тъй като това не се случило, свил рамене и наредил на лакеите си да се отърват от трупа, преди да се върнат към работата си. Следвайки заповедта му, стражите изнесли трупа на момъка извън двореца и най-безцеремонно го хвърлили по един склон като някакъв боклук. Тялото се търкаляло надолу, докато не се спряло сред някакви отломки, сред които останало да лежи по гръб, окървавено. Бледожълта луна, пълна и красива, озарявала нощта. Младежът й се усмихнал, сякаш била изпитият лик на смъртта. Успял да избяга от двореца, ала момчето, влязло там, останало завинаги вътре. Оттам излязъл мъж с ясна съдба — да обедини малцината оцелели, да ги организира и да ги научи как да се борят с автоматите. За целта трябвало само да не допусне куршумът, попаднал в корема му, да го довърши окончателно, но това нямало да е трудно. Знаел, че неговото желание за живот е по-силно от копнежа на куршума да го убие, че неговата воля е по-висша от тази на късчето метал, заседнало във вътрешностите му. По време на пленничеството си се бил готвил за този миг, за да посрещне без страх разкъсващата болка, да я проумее, укроти и намали, докато изчерпи търпението на куршума. Това бил дълъг двубой, драматична борба, която траяла три дена и три лунни нощи в усамотението на развалините, докато накрая куршумът се предал. Бил разбрал, че си има работа с не какво да е тяло, че дълбоката ненавист, която младежът изпитвал към автоматите, го карала да се държи здраво за живота.

Ала тази ненавист не била родена с въстанието на куклите, нито с жестокото убийство на родителите и братята му или с безразсъдното опустошение на планетата, та дори не и с гнусливата досада, с която Соломон стрелял по него. Не, тази ненавист имала по-дълбоки корени, които се криели в миналото. Стара и неразрешима ненавист, която прекрачвала столетията, връщайки се назад по родословното дърво до бащата на неговия прадядо — първият Шакълтън, изгубил живота си заради автомат. Може би сте чували за Турчина^[2], Мефисто и други шахматни автомати, които са били на мода преди няколко десетилетия. Подобно на тях, доктор Файбс бил механична кукла, която познавала тайните на шахмата така, сякаш самата игра била измислена от нея. Облечен с оранжев костюм, зелена папийонка и син цилиндър, доктор Файбс приканвал посетителите на панаирите да седнат на неговата маса и да изиграят партия шах с него срещу четири шилинга. Мълниеносната му разправа с противниците от мъжки пол, както и изтънченото кавалерство, с което се оставял да бъде победен от дамите, го превърнали в знаменитост, с която всички желаели да се преборят. Неговият създател, един изобретател на име Алън Тайръл, се хвалел, че творението му е победило дори Михаил Чигорин, световния шампион по шах.

Ала доходоносното шествие от панаир на панаир приключило рязко, когато един от противниците на доктор Файбс не понесъл това, че нахалната кукла го победила само с пет хода и отгоре на всичко му подала любезно дървената си ръка. Обзет от гняв, индивидът се надигнал от мястото си, измъкнал револвер от джоба си и преди управителят на панаирджийската барака да успее да му попречи, стрелял право в гърдите на куклата, вдигайки облак от оранжеви тресчици. Гърмежът подплашил присъстващите, а нападателят успял да се измъкне в суматохата, преди управителят да смогне да му поиска обезщетение за вреди и загуби. За броени секунди той останал сам в бараката, до леко килнатия на една страна доктор Файбс. Управителят тъкмо се чудел какво обяснение да даде на господин Тайръл, когато забелязал нещо изумително. На лицето на доктор Файбс все така била изписана неизменната му усмивка, но от дупката, която куршумът пробил в гърдите му, се точела струйка кръв. Слисан, управителят дръпнал завесата и се приближил до автомата. След като го огледал не без известна боязън, открил малко лостче на левия му хълбок. Когато го освободил, успял да отвори доктор Файбс така, както се отваря саркофаг. Вътре, окървавен и безжизнен, лежал човекът, с когото управителят бил работил няколко месеца, без да знае. Това бил Майлс Шакълтън, един клетник, който — поради невъзможност да издържа семейството си — приел да участва в шмекерията, която му предложил Тайръл, щом открил таланта му на шахматист. Когато пристигнал в бараката и заварил тази бъркотия, изобретателят дори не уведомил полицията за произшествието, опасявайки се, че ще бъде арестуван за измама. Запушил устата на управителя с порядъчна сума пари и се задоволил да бронира тялото на доктор Файбс с желязна пластина, която да предпазва новия му обитател от бъдещи разгневени противници. Ала заместникът на Майлс не играел шах с такова майсторство и славата на доктор Файбс постепенно залязла напълно, сякаш следвала стъпките на самия Майлс Шакълтън, който просто изчезнал от лицето на земята, навярно погребан в някой ров между отделните панаири. Когато семейството му най-сетне узнало от устата на управителя печалната участ на своя патриарх, решило да му отдаде почит по единствения възможен начин — като поддържало жив спомена за него и предавало тъжната му история от поколение на поколение. Предавало я като факел, който след повече от един век запалил зениците на младежа, който се надигнал от земята след екзекуцията си, изгледал с хладна омраза двореца на Соломон и промълвил сякаш на себе си, макар че всъщност се обръщал към Историята:

— А сега е мой ред да те убия.

И отначало залитайки, а после с все по-твърда стъпка, се скрил сред руините, решен да осъществи своята съдба, а именно: да стане капитан Дерек Шакълтън, човека, който щял да срази царя на автоматите.