Феликс Палма
Картата на времето (39)

XXXIX

Усмихвайки се развеселен, пътникът във времето пое нагоре по стълбите. След кратко колебание писателите го последваха, съпроводени от двамата наемници. Щом стигнаха горния етаж, Маркъс ги поведе с гъвкавата си походка към една стая, чиято мебелировка се състоеше от книжна етажерка с прашни книги, заемаща една от стените, два окаяни стола и разнебитен креват. Уелс се запита дали това бе креватът, в който бяха лежали сър Робърт Уорбойс, лорд Литълтън и останалите мъжкари в кралството, дръзнали да отправят предизвикателство към призрака, но нямаше време да огледа таблата му за следи от куршуми, защото Маркъс тутакси дръпна една прикрепена към стената лампичка, при което фалшивата библиотека се отвори по средата и зад нея се показа обширно помещение.

Пътникът изчака агентите си, които се движеха в мрака с животинска ловкост, да запалят лампите вътре и когато стаята се освети, покани писателите да влязат. Тъй като Джеймс и Стокър се двоумяха, Уелс пое инициативата и пристъпи в това тайнствено място с предпазливи миши стъпки. До входа имаше две широки дъбови маси, покрити с купища книги, тетрадки с бележки и вестници от епохата. Несъмнено това бе мястото, където пътникът изучаваше облика на столетието, издирвайки евентуални нарушения. Ала в дъното на стаята писателят зърна нещо много по-интригуващо. То приличаше на паяжина, изработена от разноцветни връвчици, от които висяха изрезки от вестници. Джеймс и Стокър също бяха забелязали тази мрежа, към която в същия миг се отправи пътникът, като им даде знак с глава да го последват.

— Какво е това? — попита Уелс, когато застана до него.

Маркъс се усмихна с неподправена гордост.

— Карта на времето — отвърна той.

Писателят го изгледа удивен, после отново се втренчи във фигурата, образувана от връвчиците, изучавайки я с най-голямо внимание. Въпреки че отдалече му бе заприличала по форма на паяжина, сега видя, че рисунъкът й напомняше по-скоро елово дърво или рибена кост. Една бяла връв, опъната приблизително на метър и половина от пода, пресичаше стаята от стена до стена. Тя служеше за основен шнур, от който изникваха другите връвчици, зелени и сини на цвят, а краищата им бяха завързани за гвоздеи, разположени на страничните стени. Всички те, както и главната връв, бяха накичени с изрезки от вестници. Навеждайки глава, Уелс се осмели да мине между тях, за да позяпа заглавията на увисналите като пране новини, а неговите колеги последваха примера му, когато Маркъс изрази съгласието си.

— Бялата връв — обясни той, сочейки основния шнур, — представлява първоначалната вселена, единствената, която е съществувала, преди пътниците да започнат да се месят в миналото. Вселената, която аз трябва да опазвам.

Уелс забеляза, че в единия край на бялата връв висеше фотография, която излъчваше съвсем лек блясък и, колкото и да бе чудно, беше цветна. На нея се виждаше внушителна сграда от камък и стъкло, която се издигаше под едно безукорно синьо небе. Очевидно това бе Библиотеката на Истината. В другия край на връвта висеше изрезка, която оповестяваше отмяната на Проекта за реставрация и приемането на закона, забраняващ да се променя миналото. По протежението на връвта между тези две свидетелства бяха накачени множество изрезки, които явно описваха важни събития. Уелс бе запознат с много от тях, а някои дори бе преживял, като например Индийското въстание или тъй наречената Кървава неделя^[1], но с напредването на връвта към бъдещето заглавията на новините започнаха да му се струват все по-неразбираеми. Изведнъж му се зави свят, когато осъзна, че чете за събития, които още не се бяха случили, събития, които го чакаха при завоите на потока на времето и повечето от тях бяха странно зловещи.

Преди да продължи с изследването си, Уелс погледна колегите си, за да провери дали и те изпитваха същата смесица от вълнение и боязън. Стокър явно бе съсредоточил цялото си внимание върху една-единствена изрезка, която четеше като хипнотизиран. Що се отнася до Джеймс, след първоначалния си съвсем повърхностен оглед той се бе отдръпнал от картата с презрително изражение. За него това мрачно и непонятно бъдеще явно бе не така контролируемо като действителността, в която му се бе паднало да живее и в която се бе научил да плува с лекота като някаква надменна риба. Американецът като че ли изпитваше огромно облекчение от това, че смъртта щеше да го отърве от необходимостта да се справя с този ужасен свят, изложен на показ на връвта. Уелс също се опита да откъсне очи от наниза с изрезки, тъй като се боеше от последиците, които би могла да окаже върху поведението му осведомеността за бъдещи събития. Ала една нездрава възбуда го подтикваше да продължава да чете припряно, съзнавайки, че разполага с уникална възможност, за която мнозина биха извършили убийство.

Не можа обаче да не се спре по-дълго на една конкретна новина, описваща — доколкото разбра от тайнственото заглавие на публикацията — един от първите случаи на преместване във времето. Под сензационното заглавие „Една пътничка във времето“ статията съобщаваше, че сутринта на 12 април 1984 г., отваряйки универсалния магазин „Олсън“, служителите заварили вътре някаква жена. Отначало я взели за крадла, но при разпита как е успяла да влезе в магазина жената отговорила, че просто се появила там. Но, както гласеше новината по-нататък, най-необикновеното в случая било друго: непознатата твърдяла, че идва от бъдещето, по-точно от 2008 г., както свидетелствали странните й дрехи. Според нейните изявления, в дома й проникнали взломаджии, които я преследвали до спалнята й, където тя успяла да се заключи. Уплашена от ударите, с които нападателите се опитвали да разбият вратата, жената усетила нещо като световъртеж. В следващия миг се озовала в магазина „Олсън“, 24 години по-рано, просната на пода, върху който тъкмо повръщала вечерята си. Не успели да разпитат жената в участъка, понеже след онези първи и донякъде несвързани изявления тя изчезнала пак така загадъчно. Дали се е завърнала в бъдещето? — мрачно питаше журналистът в края на статията.

— Правителството подозира, че всичко е тръгнало от тази жена — отбеляза Маркъс почти с уважение. — Питали ли сте се защо някои могат да пътуват във времето, а други не? Правителството също си задавало този въпрос, а генетичните анализи намерили отговора: способните да се преместват във времето явно притежавали мутантен ген — едно понятие, което засега е непознато за вас. Мисля, че ще бъде използвано чак след няколко години, когато един холандски биолог^[2] ще го въведе в употреба. Изглеждало много вероятно именно този ген да позволява на пътниците във времето да задействат онази зона от мозъка си, която оставала недостъпна за останалата част от населението. Изследванията показвали, че въпросният ген се предава от поколение на поколение и следователно всички пътници произлизали от един и същ далечен източник; правителството обаче не успяло да определи кой е бил първият носител, въпреки че имало догадки относно онази жена. Мнозина смятат, че сигурно е създала поколение с някой мъж, навярно също способен да се премества във времето. По този начин тяхното потомство наследило подсилен ген и положило началото на род, който, смесвайки се с останалото население, десетилетия по-късно предизвикал епидемията от пътници във времето. Въпреки това всички опити да бъде открита жената завършили с неуспех. Тя изчезнала малко след появата си в магазините „Олсън“, както съобщава новината, и оттогава нищо повече не се чуло за нея. Но ще ви призная, че някои пътници, в това число и аз, я почитаме като Дева.

Уелс се усмихна, гледайки с нежност онази жена с обикновена външност, зашеметена, изплашена и невярваща в онова, което й се бе случило — жена, въздигната от Маркъс до ранга на Мадона на Времето. Вероятно отново бе претърпяла някакво преместване и сега се скиташе изгубена в някоя далечна епоха, освен ако не се бе самоубила, изправена пред перспективата да полудее.

— Всяка от другите връвчици представлява паралелен свят — продължи Маркъс, като отново помоли за вниманието на писателите, — отклонение от пътя, по който е трябвало да тече времето. Зелените връвчици са вселените, които вече са поправени. Предполагам, че ги пазя по чисто сантиментални причини, защото някои от тези паралелни реалности ми се сториха трогателни, докато търсех начин да ги реставрирам.

Уелс забеляза една зелена връв, от която висяха няколко известни фотографии на Нейно Величество. Те бяха същите като в неговата вселена с изключение на една малка подробност: на рамото си кралицата носеше малка маймунка с оранжева козина.

— Тази връв представлява една от любимите ми успоредни вселени — рече Маркъс. — На някакъв любител на маймуните саймири му хрумнало да разкаже на Нейно Величество, че всяка жива твар излъчва енергия, един вид физически магнетизъм, който можел да се предава от едни същества на други с лечебна цел; това важало особено за споменатите маймунки, които според него помагали при стомашни проблеми и мигрена. Представете си моето изумление, когато изучавах вестниците от епохата и се натъкнах на тази обезпокоителна добавка към фотографиите на кралицата. И това съвсем не беше всичко! Благодарение на Нейно Величество станало модерно да носиш маймунка на рамото си, което превърнало разходката из лондонските улици в доста забавно зрелище. Но истинската История, за жалост, е далеч по-скучна, тъй че трябваше да се намеся и да поправя това.

Уелс погледна крадешком към Джеймс, който като че ли въздъхна дълбоко — явно изпитваше облекчение, че не живее в свят, в който ще трябва да разнася маймуна на рамото си.

— Сините връвчици, напротив, представляват онези времеви линии, които още не съм поправил — продължи да обяснява Маркъс. — Тази синя връв символизира света, в който се намираме сега, господа; той е точно като оригиналния с тази разлика, че в него Джак Изкормвача не е изчезнал мистериозно след убийството на петата си жертва, превръщайки се по такъв начин в легендарно създание, а е бил заловен от Охранителния комитет на Уайтчапъл след извършване на престъплението си.

Писателите погледнаха с любопитство линията, за която говореше Маркъс. Първата изрезка, окачена на нея, описваше събитието, предизвикало отклонение във времето: задържането на Джак Изкормвача. Следваха още няколко изрезки, съобщаващи за последвалата екзекуция на моряка Брайън Рийс, убиеца на проститутките.

— Но, както виждате, това съвсем не е единствената синя връв — рече пътникът, спирайки вниманието си на един от шнуровете. — Тази тук представлява отклонение, което още не се е случило, но ще възникне през следващите дни. И то засяга вас, господа. Именно затова сте тук.

Маркъс измъкна първата изрезка от въпросната връв и я задържа в ръката си, все още без да я показва на гостите си — точно както един покерджия не бърза да покаже картата, която ще промени хода на играта.

— Догодина един неизвестен писател на име Мелвин Фрост ще издаде три романа, които за една нощ ще го превърнат в знаменитост и ще запишат името му в историята на литературата — разкри той.

Сетне направи пауза, по време на която оглеждаше гостите си един по един, докато накрая спря очи върху ирландеца.

— Един от тях ще е „Дракула“, романът, който вие току-що завършихте, господин Стокър.

На лицето на ирландеца се изписа изумление. Уелс го наблюдаваше любопитно. Дракула ли? — запита се той. Какво ли означаваше тази непонятна дума? Не знаеше, естествено; впрочем не знаеше много и за самия Стокър, освен малкото факти, споменати по-горе. Дори не му минаваше през ум, че този сдържан, методичен и тачещ социалните порядки мъж, който денем се нагаждаше със затрогващо раболепие към суетливия обществен живот на надменния си началник, нощем се впускаше в безкрайни оргии с проститутки от всякакъв вид. Похвалната цел на тези палави занимания бе да смекчат разочарованието, което предизвикваше вгорченият мед на разстроения му брак, превърнал се в чиста пантомима след раждането на сина му Ървинг Ноел.

— Въпреки че все още не го знаете, господин Стокър, и дори не дръзвате да мечтаете за това, вашият роман ще се превърне в третата най-четена книга на английски език в целия свят, след Библията и Шекспировия „Хамлет“ — заяви пътникът. — А вашият Дракула ще влезе с пълно право в пантеона на литературните митове, превръщайки се в едно наистина безсмъртно създание.

Стокър изпъчи гръд, щом чу, че в бъдещето, от което идваше пътникът, неговата творба щеше да се смята за класика. И майката на автора, след като прочете ръкописа, му предрече същото в една бележка, която той оттогава винаги носеше в джоба си — неговият роман щеше да го издигне много високо сред писателите на настоящото време. А нима, каза си той, не заслужаваше това? Бе работил шест дълги години върху тази творба, откакто доктор Армин Вамбери, професор по ориенталски езици в университета на Будапеща и експерт в окултизма, му зае един ръкопис, в който турците свидетелстваха за жестокостите на влашкия княз Влад Цепеш, по-известен като Влад Набивача на кол заради увлечението му да набива затворници на остри колове и да пие чаша от кръвта им, докато наблюдава агонията им.

— Друг от романите на Фрост се нарича „Примката на призрака“ — продължи Маркъс, обръщайки се този път към американеца. — Познато ли ви е това заглавие, господин Джеймс?

Американецът го изгледа смаяно, изгубил ума и дума.

— Познато ви е, разбира се — рече Маркъс. — Както можете да заключите от реакцията му, това е романът, който господин Джеймс току-що е завършил — една възхитителна история за призраци, която също ще се превърне в класика.

Въпреки ненадминатата си способност да крие чувствата си, Джеймс не успя да скрие задоволството си от това сведение за благоприятната съдба на романа — първата творба, която не бе излязла директно от ръцете му, защото за написването й бе използвал услугите на машинописка. И може би именно заради тази символична дистанция, която бе поставил между себе си и хартията, бе дръзнал да говори за нещо толкова съкровено и болезнено като страховете от своето детство. Впрочем подозираше, че за това може би бе изиграло роля и решението му да престане да живее в хотели и пансиони и да се установи в красивата джорджианска къща, която бе купил в Рай. Едва тогава, когато се озова в кабинета си, огрян от есенното слънце, с една изящна пеперуда, пърхаща срещу стъклото на прозореца и с непозната жена, която очакваше думите му, положила пръсти върху клавишите на една чудовищна машина — едва тогава бе дръзнал Джеймс да напише роман, вдъхновен от нещо, което много отдавна му бе разказал Кентърбърийският епископ, историята на две деца, живели в усамотено място и преследвани от покварените духове на някогашни прислужници. Виждайки Джеймс да се усмихва по своя потаен начин, Уелс се запита каква ли ще да е тази история за призраци, които всъщност не са призраци, макар че може би все пак са такива — но понеже всичко навежда на мисълта, че са, в крайна сметка вероятно не са.

— А третият роман на Фрост — каза Маркъс, обръщайки се този път към него — е не друг, а „Невидимия“, творбата, току-що завършена от вас, господин Уелс, чийто главен герой също ще заеме своето място в пантеона на съвременните митове, редом с Дракула на господин Стокър.

Дали сега, запита се Уелс, бе негов ред да се надуе от гордост? Може би, само че не виждаше никаква причина да го прави. Искаше му се само да се свре в някой ъгъл и да плаче, докато в организма му не остане и капка вода, защото можеше да разглежда единствено като провал успеха, който неговият роман щеше да има в бъдещето, точно както смяташе за провали „Машината на времето“ и „Островът на доктор Моро“. Скалъпен със същата бързина, с която за жалост се виждаше принуден да пише своите истории, „Невидимия“ бе поредният роман, следващ директивите, набелязани от Луис Хайнд. Това бе фантастично повествование, което се опитваше да предупреди света за евентуалните опасности от неправомерната употреба на науката — нещо, което Верн никога не бе дръзнал да направи, представяйки я винаги като един вид чиста алхимия в услуга на Човека. Уелс обаче не можеше да се покаже така доверчиво оптимистичен като французина, затова и в този случай бе съчинил една мрачна фабула за злоупотреба с технологията; главният герой бе учен, който, успявайки да стане невидим, накрая стигаше до лудост. Ала беше очевидно, че истинското послание на тази творба щеше да остане незабелязано, защото човекът в крайна сметка бе впрегнал науката за невъобразимо гибелни цели, точно както бе намекнал Маркъс и както бе узнал самият Уелс от прочита на някои от страховитите известия по главния шнур.

В този миг Маркъс подаде изрезката на Уелс, за да я прочете и да я предаде на останалите. Писателят се чувстваше твърде потиснат, за да се задълбочава в хвалебствията, от които явно се състоеше новината, тъй че само хвърли бегъл поглед на съпътстващата я фотография. На нея се виждаше въпросният Фрост, дребен и спретнат човечец, смешно облегнат на пишещата си машина — плодородния източник, от който уж бяха произлезли романите му. Сетне връчи изрезката на Джеймс, който след един мрачен поглед я подаде на Стокър, а той пък я прочете най-старателно. Именно ирландецът бе този, който се осмели да наруши гробовното мълчание, възцарило се в стаята.

— Как е възможно на този субект да са му хрумнали съвсем същите истории, които сме съчинили ние? — попита той скептично.

Джеймс го изгледа с онова презрително изражение, с което би наблюдавал лудориите на някоя панаирджийска маймунка.

— Не бъдете наивен, господин Стокър — скастри го той. — Това, което нашият домакин се опитва да ни каже, е, че на господин Фрост не са му хрумнали тези истории, а по някакъв начин ги е откраднал от нас, преди да сме успели да ги публикуваме.

— Точно така, господин Джеймс — потвърди пътникът.

— Но в такъв случай как смята той да избегне нашето изобличение? — попита отново ирландецът.

— Сигурен съм, че ще можете сам да си отговорите на този въпрос, господин Стокър — отвърна Маркъс.

Уелс, който бе успял да прогони унинието си и отново да се заинтересува от разговора, изведнъж потръпна.

— Ако не греша, господин Рис ни намеква — обясни той, за да разсее недоумението на останалите, — че най-добрият начин да запушиш устата на някого е да го убиеш.

— Да го убиеш? — шокира се Стокър. — Искате да кажете, че въпросният Фрост ще присвои нашите произведения и след това… ще ни убие?

— Боя се, че да, господин Стокър — потвърди Маркъс, клатейки печално глава. — Когато след пристигането си във вашата епоха открих известието, че един неизвестен автор на име Мелвин Фрост е публикувал тези романи, побързах да проверя какво е станало с вас, истинските автори. И съжалявам, че трябва да ви съобщя това, господа, но и тримата ще се споминете следващия месец. Вие, господин Уелс, ще си счупите врата при нещастен случай с велосипед. Вие, господин Стокър, ще се пребиете по стълбите на вашия театър. А вие, господин Джеймс, ще получите инфаркт в дома си, но излишно е да казвам, че и вашата смърт, както тази на колегите ви, също ще бъде предизвикана. Не зная дали самият Фрост лично ще извърши престъпните деяния, или ще наеме някого за целта, макар че не особено впечатляващото му телосложение ме навежда на мисълта за втория вариант. Всъщност Фрост е типичен случай на пътник във времето, който, боейки се да се върне в своя свят, решава да се установи в определена епоха от миналото с намерение да започне нов живот там. Което, впрочем, е нещо съвсем понятно и законно. Бедата е, че повечето от тези хора смятат, че да си изкарват хляба по класическия начин — сиреч, с пот на челото — е просто абсурдно, след като могат да забогатеят благодарение на познанията си за бъдещето. Прилагайки на дело своя план за забогатяване, мнозинството от тях променят миналото, поради което в крайна сметка се издават, както се получи и с въпросния Фрост. Ако не беше така, никога нямаше да го разкрием. Но не съм ви събрал тук, господа, за да ви тормозя с разкази за бъдещата ви кончина, а за да се опитам да я предотвратя.

— Можете ли да сторите това? — попита Стокър, внезапно обнадежден.

— Не само мога, но и съм длъжен да го сторя, защото вашата смърт е важно изменение във века, който съм назначен да опазвам — отвърна Маркъс. — Единственото ми намерение е да ви помогна, господа, и дано да съм успял да ви убедя в това. Вас също, господин Уелс.

Уелс се сепна. Откъде знаеше Маркъс, че той бе дошъл на срещата, изпълнен с недоверие? Намери отговора, като проследи погледите на пътника и на двамата си колеги, вторачени в лявата му обувка — от нея стърчеше ножът, който одеве бе привързал на гърба си. Явно възелът, с който се бе опитал да го закрепи, не се бе оказал твърде надежден. Засрамен, Уелс вдигна ножа и го пъхна в джоба си, докато Джеймс клатеше укоризнено глава.

— Всички вие — продължи пътникът, без да отделя повече внимание на случката — ще живеете още дълги години в първоначалната си вселена, уверявам ви, и ще зарадвате верните си почитатели, сред които съм и аз, с много други романи. Позволете ми обаче да пропусна сведенията за вашето бъдеще, за да продължите да се държите естествено, щом успеем да разрешим този малък проблем. Всъщност трябваше да се намеся, без да се разкривам пред вас, но въпросният Фрост е извънредно хитър и ще ви премахне така дискретно, че сведенията, които трябва да знам, за да предотвратя смъртта ви — като например точния час, в който вие, господин Стокър, ще бъдете бутнат по стълбите — няма да бъдат изнесени в пресата. Известни са ми само дните, в които всеки от вас ще претърпи съответния инцидент, а във вашия случай, господин Джеймс, не зная дори и деня, тъй като смъртта ви ще стане явна едва когато тялото ви бъде намерено от един съсед.

Джеймс тъжно кимна в знак на съгласие, може би осъзнавайки за пръв път безмерната самота, обгърнала живота му, заради която щеше да се спомине без шумотевица, незабелязано от света.

— Идеята да ви събера тук бе, тъй да се каже, отчаян ход, господа, защото не се сетих за друг начин да предотвратя кончината ви, освен да потърся вашето сътрудничество, което, струва ми се, няма да ми откажете.

— Разбира се, че не — тутакси отвърна Стокър, който явно се чувстваше физически зле от известието, че след няколко дни ще е мъртъв. — Какво трябва да направим?

— О, много просто — рече Маркъс. — Докато тоя тип Фрост не намери ръкописите ви, не ще може да ви ликвидира, затова ви съветвам да ми ги донесете колкото се може по-скоро. Утре, ако е възможно. Това простичко действие ще предизвика ново разклонение на тази времева линия, тъй като Фрост няма да ви убие. Щом се сдобия с романите ви, ще отпътувам отново в 1899 г. и ще проуча пак действителността, за да реша каква да бъде следващата ми крачка.

— Планът ми се струва отличен — каза Стокър. — Утре ще ви донеса моя ръкопис.

Джеймс даде същото обещание, и въпреки че на Уелс всичко това му изглеждаше като партия шах между Маркъс и въпросния Фрост, в която те тримата бяха обикновени пешки, не му оставаше друго, освен да се присъедини към останалите. Беше твърде зашеметен от събитията, за да може да размисли дали не съществува по-добър вариант от този, който бе предложил Маркъс. И тъй, на следващия ден и той като другите щеше да му донесе романа си. Ала фактът, че пътникът щеше да залови Фрост и да поправи нарушенията в бъдещето, не му гарантираше, че ще може съвършено спокойно да се разхожда с велосипеда си, ако преди това не се погрижеше за неуредения въпрос с Гилиъм Мъри. По тази причина едничкото, което можеше да стори, бе да помогне на инспектор Гарет да хване Маркъс — човека, който се опитваше да му спаси живота.

Но ако имаше по-трудно начинание от залавянето на пътник във времето, то това несъмнено бе намирането на файтон в Лондон в малките часове на нощта. Джеймс, Стокър и Уелс почти час обикаляха край площад Бъркли без никакъв успех. Едва когато, превити от студ и проклинащи, решиха да отидат до Пикадили, зърнаха един двуместен файтон. Той внезапно изплува от гъстата мъгла, която се бе спуснала над Лондон. Движеше се по улицата почти само благодарение на рутинните навици на коня, тъй като кочияшът бе полузадрямал на капрата и щеше да ги подмине, без да ги види, като някакво призрачно видение от отвъдния свят. Все пак рижият гигант, който се изпречи на пътя му, размахвайки отчаяно ръце, успя да привлече вниманието му. Това дръзко спиране на файтона бе последвано от няколко безкрайни минути, през които писателите се мъчеха да набият в главата на кочияша маршрута, който трябваше да следва: най-напред трябваше да спре при дома на Стокър, после при хотела, където щеше да отседне Джеймс, и накрая да напусне Лондон, за да се отправи към Уокинг, където живееше Уелс. Когато мъжът даде признаци, че е схванал маршрута — примигна няколко пъти и изсумтя, — тримата се качиха във возилото и се изпружиха на седалките с дълбоки въздишки, досущ като корабокрушенци, които най-сетне са се добрали до брега след няколко дни, прекарани на сал.

Уелс жадуваше за кратък отдих, за да размисли над всичко, което се бе случило през последните часове, но когато Стокър и Джеймс завързаха разговор за своите романи, веднага разбра, че ще трябва да почака още малко. Не се подразни, че го пренебрегват, дори изпита облекчение. Те явно нямаше какво да кажат на човек, който твореше развлекателна литература, а отгоре на всичко ходеше на срещи със завързан на гърба кухненски нож. От друга страна, той също никак не се интересуваше от техните приказки, затова се опита да се откъсне от разговора, наблюдавайки през прозорчето интригуващите форми, които ваеше мъглата. Скоро обаче установи, че гласът на Стокър, когато не бе угаснал от страх, бе прекалено силен, за да го игнорира, ако и двамата пътуват в един и същ файтон.

— С моя роман, господин Джеймс — обясняваше ирландецът с големи превземки, — се опитах да покажа един по-задълбочен и богат образ на онова изтънчено въплъщение на Злото, което е вампирът. Опитах се да го очистя от цялата романтична естетика — същински баласт, който го е превърнал в окаян сатир шегобиец, неспособен да предизвика у жертвите си нещо повече от сладострастна уплаха. Главният герой на романа ми е един зловещ вампир, когото съм надарил с най-типичните черти, с които фолклорът е облякъл мита, макар че, да ви призная, добавих и някои особености, родени от моята фантазия, като например неспособността му да се отразява в огледало.

— Но когато се въплъти, Злото губи значителна част от мистерията си, господин Стокър, а също и от силата си! — възкликна Джеймс с оскърбен тон, който изненада колегата му. — Злото трябва винаги да се представя по един по-неуловим начин, да е рожба на неизвестността, да обитава онази мъглява гранична зона, която отделя съмнението от реалността.

— Боя се, че не ви разбирам напълно, господин Джеймс — промърмори ирландецът, когато другият като че ли се успокои.

Джеймс изпусна продължителна въздишка и се впусна в по-обширни разяснения на тази хлъзгава материя, но от слисаното изражение на Стокър Уелс заключи, че ирландецът изпадаше във все по-голямо объркване, докато слушаше събеседника си. Затова не е чудно, че когато спряха пред дома му, от файтона слезе един риж исполин, който сякаш не знаеше на кой свят се намира. Дезертьорството на Стокър — защото точно така подейства на Уелс неговото оттегляне — влоши още повече положението, тъй като двамата с американеца затънаха в неумолимо мълчание. Естествено, добрите обноски на Джеймс го принудиха да наруши тишината и по пътя към хотела му двамата поддържаха несъществен разговор за различните платове, с които можеха да се тапицират седалките на една карета.

Когато най-сетне остана сам във файтона, Уелс благодари на небесата и се отдаде на тъй желаните размишления, докато все повече се отдалечаваше от метрополията. Имаше толкова много неща, над които да разсъждава. Действително сериозни теми, да, като се почне от новините от бъдещето, които бе зърнал да висят на връвчиците — не знаеше дали ще е по-добре да ги забрави, или да ги съхрани в паметта си, — и се стигне до забележителната идея, че някой се бе сетил да картографира времето, сякаш бе физическо пространство. Само че това бе област, която никога не можеше да се картографира изцяло, защото нямаше как да се узнае краят на онази бяла връв. А дали наистина беше невъзможно? Ами ако пътниците бяха проникнали толкова напред в бъдещето, че да намерят границата му, края на нишката, точно както се бе опитал да стори изобретателят от неговия роман? Но съществуваше ли изобщо такова нещо? Щеше ли времето да свърши в някакъв момент, или да продължава вечно? Ако имаше край, то той би трябвало да настъпи в онзи миг, в който човечеството щеше да изчезне и на планетата да не останат никакви други видове, защото какво е времето, ако никой не може да го отмери, ако нищо не отбелязва неговия ход? Времето се проявява само в сухите листа, в раните, които заздравяват, в ненаситните дървояди, в разпростиращата се ръжда, в уморените сърца. Ако няма кой да го отбелязва, времето не е нищо, абсолютно нищо.

И все пак, благодарение на паралелните светове, винаги щеше да има някой или нещо, което да му придава достоверност. А паралелните светове несъмнено съществуваха, сега Уелс го знаеше със сигурност — те изникваха от първоначалната вселена като клони на дърво при най-малкото изменение на миналото, точно както самият той бе казал на младия Андрю Харингтън преди има-няма три седмици, за да му спаси живота. И това откритие го удовлетворяваше много повече, отколкото благоприятната съдба на романа му, защото то говореше за силната му интуиция, за плодовития му и дори дързък ум. Неговият мозък може и да не притежаваше механизъм като този на Маркъс, който да му позволява да пътува във времето, но затова пък бе способен да ражда разсъждения, които го издигаха над масите.

Припомни си картата, показана от пътника — онази фигура от цветни връвчици, където бяха представени паралелните вселени, които се бе наложило Маркъс да привежда в ред. И тогава осъзна, че тази карта бе непълна, защото тя показваше само световете, създадени от преките действия на пътниците. Ами нашите собствени дела? Паралелните вселени не изникваха единствено от онези нечестиви манипулации, извършени над свещеното минало, те се раждаха и от всяко наше решение. Представи си картата на Маркъс с това допълнение, бялата връв, жалонирана с жълти връвчици, отрупана изведнъж с безброй нови шнурове — световете, родени от свободната воля на Човека.

Отърси се от тези размишления едва когато файтонът спря пред дома му. Уелс слезе и след като даде щедър бакшиш на кочияша, задето го бе накарал да напусне метрополията в предутринните часове, отвори решетестата врата и влезе в градината, като се питаше дали имаше смисъл тепърва да си ляга, и изобщо какви последици би оказало върху тъканта на времето решението да направи едно или друго.

Именно в този миг видя непознатата с огнените коси.