Метаданни
Данни
- Серия
- Викторианска трилогия (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- El mapa del tiempo, 2008 (Пълни авторски права)
- Превод от испански
- Светла Христова, 2011 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,7 (× 6 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- filthy (2017 г.)
Издание:
Автор: Феликс Палма
Заглавие: Картата на времето
Преводач: Светла Христова
Година на превод: 2011
Език, от който е преведено: Испански
Издател: ИК „Изток-Запад“
Година на издаване: 2011
Тип: Роман
Националност: Испанска
Печатница: „Изток-Запад“
Излязла от печат: ноември 2011 г.
Редактор: Любен Козарев
Художник: Николай Георгиев
Коректор: Христо Блажев
ISBN: 978-954-321-938-4
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2580
История
- — Добавяне
XXV
След обилната закуска, с която се нагостиха — пиршество, което щеше да укроти стомасите им за цяла седмица, — Том отново се видя с празни джобове. Опита се да не се упреква за разточителството, което беше проявил — просто не можа да постъпи другояче; следващия път обаче трябваше да действа по-внимателно, защото прекрасно знаеше, че макар да му доставяха радост, тези алтруистични жестове в крайна сметка щяха да му навредят. Сбогува се с Патрик и тъй като нямаше по-добро занимание до края на деня, пое към Ковънт Гардън, където можеше да продължи с благотворителните си дела, открадвайки няколко ябълки за госпожа Ритър.
Когато отиде там, вече бе късно утро и най-пресните стоки бяха разграбени от най-ненаситните клиенти, които пристигаха в малките часове от всички краища на Лондон, за да запасят килерите си. От друга страна, напредналият час бе отнел призрачния вид, който придаваха на пазара плувналите във восък свещи, които търговците поставяха върху количките си. Сега пазарът изглеждаше като празненство под открито небе и посетителите вече нямаха вид на бегло мяркащи се привидения, а на весели безделници, които имаха на разположение цял ден, за да направят покупките си, омаяни — също като Том — от смесените ухания на розите и фуксиите, разнасящи се от кошниците с цветя в западната част на площада. Замаян от множеството, което се движеше унесено между талигите, препълнени с картофи, моркови и зелки — пъстро зрелище по цялото протежение на Боу Стрийт и Мейдън Лейн, — Том потърси с поглед някои от момичетата, които щъкаха между сергиите, понесли кошници с ябълки, и хвалеха стоката си с акцент кокни[1]. Опъвайки врат, той зърна една продавачка и се опита да я стигне, преди да се е изгубила сред навалицата; за целта направи бърз завой, за да заобиколи стената от хора, която му преграждаше пътя. Но такива резки маневри, които може би биха спасили живота на капитан Шакълтън в някоя схватка, бяха необмислени на многолюдно място като пазара на Ковънт Гардън. Том разбра това, когато връхлетя върху една девойка, която се изпречи пред него. Когато я блъсна, тя едва запази равновесие, за да не тупне на земята. Том се спря и се обърна към нея с намерение да й се извини възможно най-кавалерски. В този миг се озова лице в лице с единствения човек в цял Лондон, когото не искаше да види повторно, и светът му се стори тясно и тайнствено място, което — досущ като шапката на някой илюзионист — побираше всичко.
— Капитан Шакълтън, какво търсите в моята епоха? — попита озадачено Клеър Хагърти.
Този път не ги делеше никакво разстояние и Том се потопи изцяло в нейния благоговеен поглед, предизвикан от самото му присъствие. Забеляза и колко сини бяха очите й — едно наситено и искрящо синьо, което със сигурност не би открил никъде по света, колкото и океани и небеса да видеше; стихийно и неподправено синьо, каквото може би бе имало сред цветовете, изпъстрили рая, а сега се бе съхранило единствено в нейните зеници. Едва когато успя да се отърси от магията на погледа й, Том осъзна, че тази случайна среща би могла да му коства живота. Озърна се бързо наоколо, за да се увери, че никой не ги наблюдава подозрително, но беше твърде зашеметен, за да забележи каквото и да било. Очите му отново се спряха върху нейните; девойката го гледаше все така слисано и развълнувано в очакване да й обясни на какво се дължеше присъствието му там. Разкриеше ли й истината, това би означавало незабавно да подпише смъртната си присъда, но какво би могъл да й каже?
— Предприех пътуване във времето, за да ви върна чадърчето — изтърси той и веднага си прехапа езика след тези думи. Звучаха абсурдно, но това бе първото, което му дойде наум. Видя как Клеър разтвори още по-широко красивите си очи и се приготви за най-лошото.
— О, благодаря ви, много любезно от ваша страна — рече девойката за негова изненада, неспособна да скрие колко е поласкана, — но не биваше да си правите труда. Както виждате, вече съм го заменила с друго — и тя му показа едно чадърче, твърде подобно на онова, което той къташе в чекмеджето на скрина си. — Но щом сте прекосили времето, за да ми го върнете, ще го приема с радост и ви обещавам, че ще се отърва от това тук.
Сега пък Том трябваше да се помъчи да скрие стъписването си: девойката бе повярвала в лъжата му без капка подозрение! Но нима можеше да бъде другояче? Пантомимата, организирана от Мъри, бе прекалено сполучлива, за да бъде поставена под съмнение от едно толкова младо момиче. Клеър вярваше, че е пътувала до 2000 г., действително вярваше в това, и поради тази увереност той също можеше с пълно право да мине за пътник във времето. Ето колко прости бяха нещата. Когато се съвзе от изумлението си, забеляза, че тя се взира в празните му ръце; навярно се питаше къде е чадърчето, подтикнало го да осъществи такъв героичен подвиг — да прекоси цял век с едничката цел да й го върне.
— Не е у мен в момента — оправда се той, свивайки глупаво рамене.
Тя явно изчакваше той да предложи някакво разрешение на проблема и във внезапната тишина, обгърнала ги насред глъчката, Том забеляза стройното и изящно тяло, което се очертаваше под роклята й, и осъзна с болезнена яснота колко отдавна не е бил с жена. Откак погреба Мегън, бе получавал само престорената нежност на проститутките, а в последно време караше и без нея, защото му се струваше, че е закоравял достатъчно, за да се лиши и от тези платени ласки. Или поне така си мислеше. Ала ето че сега пред него стоеше красива и изтънчена жена, жена, за която някой като него изобщо не би могъл да мечтае, но която го гледаше както никоя друга дотогава. Дали този поглед бе тунелът, който би му позволил да щурмува непревземаемата крепост? Откакто свят светува, мъжете бяха рискували за много по-малко. И тъй, верен на древното желание, което пламтеше в недрата на неговото племе, Том направи именно онова, което разумът го съветваше да не прави.
— Но мога да ви го предам днес следобед — предложи той — в чайната на „Еърейтид Бред Къмпани“, близо до метростанцията Чаринг Крос, ако бъдете така любезна да пиете чай с мен.
Лицето на Клеър грейна.
— Разбира се, капитане — отвърна тя въодушевено. — Ще дойда.
Том кимна, като се стараеше в усмивката му да не се прокрадне никаква похот. Опитваше се да скрие колко бе изумен — не само от това, че бе приела поканата, но и от това, че сам бе предложил среща на жената, от която трябваше да бяга като дявол от тамян, ако искаше да си запази живота. Очевидно го ценеше твърде малко, щом не се боеше да го рискува, за да се повъргаля с тази прелест. В този миг и двамата се обърнаха, чувайки как някой вика името на Клеър. Едно русо момиче си пробиваше път в тълпата, за да стигне до тях.
— Това е моята приятелка Луси — рече Клеър с весело отегчение, — която дори за миг не ме оставя сама.
— Моля ви, не й казвайте, че идвам от бъдещето — побърза да я предупреди Том, донякъде възвърнал здравия си разум. — Тук съм инкогнито и ако ме разкрият, ще си навлека много неприятности.
Клеър го погледна с леко безпокойство.
— Ще ви чакам в чаения салон в шест — бързо се сбогува Том. — Но моля ви, обещайте ми, че ще дойдете сама.
Както и очакваше, тя не се поколеба да обещае. Въпреки че никога не бе посещавал чайните на „Е.Б.К.“ — предвид на положението си, — Том знаеше, че те бяха станали популярни още от самото си откриване, защото бяха единствените места в Лондон, където двама млади можеха да се срещнат без досадни придружители. Беше чувал, че заведенията са просторни и приятни, имат отопление и там човек срещу съвсем скромна сума може да поръча две чаши чай и кифлички; накъсо, те веднага се превърнаха в идеалната алтернатива на онова, на което бяха обречени ухажорите дотогава — разходки на студа или срещи в семейните салони, контролирани от майката на девойката. Въпреки че там щяха да са прекалено изложени на погледи, Том не се сещаше за по-добро място, където младата жена би се съгласила да отиде сама на срещата.
Когато Луси се добра до Клеър, Том вече бе изчезнал в навалицата, но тя все пак попита унесената си приятелка кой е бил непознатият, с когото я бе зърнала да разговаря. Клеър само поклати загадъчно глава. Както очакваше, Луси веднага забрави за случката и я помъкна към една сергия за цветя, където можеха да се снабдят с хелиотропни растения, с които да пренесат в спалните си дивото ухание на далечните джунгли. И докато Клеър Хагърти се влачеше безропотно след приятелката си, мислейки, че прекосяването на времето заради едно чадърче бе най-кавалерското нещо, което някой бе правил за нея в живота й, Том Блънт се изниза от пазара на Ковънт Гардън, като си пробиваше с лакти път сред тълпата и се опитваше да не мисли за горкия Пъркинс.
Добрал се до своя свинарник, Том рухна върху неудобното легло, сякаш застрелян от упор. Проснат там, продължи да проклина безразсъдното си поведение със същите объркани като на пияница мисли, с които се бе упреквал по целия път. Нима си бе изгубил ума? За какъв дявол се стремеше към нова среща с момичето? Е, на този въпрос не беше трудно да се отговори. Очевидно бе какво търсеше той: не само да се полюбува на хубостта на Клеър в продължение на час-два — като човек, който се възхищава на недостижим предмет, изложен на витрина, терзаейки се същевременно, че никога не би могъл да го притежава. Не, съвсем не: щеше да се възползва от обстоятелството, че момичето бе влюбено в неговото друго аз — в храбрия капитан Шакълтън, — за да постигне една по-амбициозна цел. Сам се изненадваше, че заради такава кратка наслада бе готов да понесе пагубните последици, които неразумното му поведение щеше да предизвика, включително и вероятността да изгуби живота си. Толкова ли малко ценеше собственото си съществуване, запита се за кой ли път. Да, макар и да звучеше угнетяващо, това бе самата истина: обладаването на онази красива жена за него имаше по-голямо значение от всичко друго, което би могло да го очаква в дебрите на безрадостното му бъдеще.
Ако разсъдеше хладнокръвно, трябваше да признае, че най-логичното решение бе да не отиде на срещата и да си спести неприятностите. От друга страна, това не го спасяваше от вероятността да срещне девойката някъде другаде; тогава щеше да се наложи да й обяснява защо все още се намира в XIX век и в добавка да скалъпи някакво оправдание, задето не е отишъл в чаения салон. Очевидно избягването на срещата не решаваше проблема. Единственото разрешение, което му идваше наум, бе точно обратното: да се появи в салона и да измисли нещо, което би го отървало от необходимостта да дава нови обяснения, ако се случеше да се срещнат отново в бъдеще. Да измисли някаква причина, поради която тя да не се доближава до него и дори да не му проговаря, каза си той въодушевено, сякаш това бе главният повод да я види отново, жертвайки някои по-банални интереси. Честно казано, рандевуто в крайна сметка можеше да се окаже полезно. Да, можеше да му помогне да разреши проблема веднъж завинаги, защото едно поне беше ясно: това трябваше да е първата им и последна среща. Нямаше друг избор — трябваше да задоволи каприза си да се наслади на момичето, при условие че успееше да предотврати всяка възможност за повторно виждане. Трябваше да осуети връзката, която можеше да възникне между тях, тъй като не се сещаше как би я опазил в тайна от безбройните шпиони, които Мъри несъмнено бе пръснал из града; такава връзка криеше опасност не само за него, но и за нея. При това положение срещата напомняше последния пир на осъдения и той реши да й се наслади докрай.
Когато наближи уречения час, стана, взе чадърчето, нахлупи си шапката и излезе от пансиона. На улицата се спря пред сергията на госпожа Ритър, поддавайки се на някакъв внезапен импулс.
— Добър ден, Том — поздрави го старицата.
— Госпожо Ритър — рече той, като й протегна церемониално дясната си ръка с обърната нагоре длан, — мисля, че е дошло време и двамата да узнаем какво ми е отредила съдбата.
Възрастната жена го изгледа смаяно, но веднага взе ръката му между своите и бавно проследи линиите на дланта му със съсухрения си показалец, сякаш следваше редовете на книга.
— Боже мой, Том! — трепна тя, вдигайки към него скръбен и изненадан поглед. — Тук виждам… твоята смърт!
Том прие злокобното предсказание с примирено, но решително изражение и внимателно измъкна ръката си от старческите длани. Добре, значи подозренията му се потвърдиха. Да умре, задето се е пъхнал под фустите на дама от добър сой — това бе неговата скандална орис. Сви рамене, сбогува се с разтревожената госпожа Ритър, която може би бе смятала, че животът е отредил за това момче по-добра съдба, и пое към чаения салон, където го чакаше Клеър Хагърти. Да, щеше да умре, вече нямаше съмнение, но то това можеше ли да се нарече живот? Усмихна се и ускори крачка.
Никога не се бе чувствал толкова жив.