Феликс Палма
Картата на времето (22)

XXII

Мазурски всуе се опитваше да потуши овациите, които победата на капитан Шакълтън предизвика на върха на възвишението; за щастие те бяха заглушени от ликуването на улицата, няколко метра по-надолу, където войниците пламенно приветстваха безстрашния си предводител. Безразлична към околната врява, Клеър се спотайваше зад своя каменен отломък. Беше поразена и объркана от вихъра от чувства, които разтърсваха душата й като знаме, брулено от вятъра. Макар и да знаеше предварително развръзката на дуела, неизбежно се бе стряскала всеки път, когато Шакълтън изпадаше в затруднение, когато острието на Соломон жадно търсеше тялото му или той напразно се опитваше да повали автомата с ударите на шпагата си, сякаш сечеше дъб. Впрочем тя съзнаваше, че загрижеността й е не толкова за съдбата на човечеството, на което този двубой можеше да донесе разгром, колкото за участта на самия капитан. С радост би продължила да шпионира онова, което се случваше долу, за да се увери, че Шакълтън всъщност се е престорил — като част от стратегията си, — че раната му е сериозна, но Мазурски вече им бе наредил да се сгрупират отново, за да се върнат в своята епоха, и нямаше как да не се подчини. Пътниците във времето се заспускаха по малкия хълм безредно като стадо кози, коментирайки помежду си вълнуващите моменти от битката.

— Това ли е всичко? — попита Фъргюсън, единственият, който изглеждаше недоволен. — Нима тази жалка схватка е битката, която ще промени съдбата на планетата?

Мазурски дори не си направи труда да му отговори, защото зорко бдеше да не би матроните да се спънат при слизането и да се търкулнат по склона, развели фусти в неволна съблазън. Зад тях Клеър крачеше мълчаливо, без да обръща внимание на забележките на непоносимия Фъргюсън или пък на Луси, която отново я бе хванала за ръка. Една мисъл я измъчваше остро: бе дошъл моментът да се отдели от групата. И трябваше да го стори веднага — щом стигнеха времевия трамвай, щеше да е невъзможно да се измъкне, а и благодарение на всеобщата възбуда групата още не бе образувала стройна редица, което улесняваше бягството й. Пък и не беше удачно да се отдалечава прекалено от Шакълтън и войниците. Каква полза би имала да избяга, ако след това се изгубеше в този лабиринт от руини? Следователно, ако искаше да действа, трябваше да побърза, защото шансовете й за успех намаляваха с всяка крачка. За целта трябваше да се откопчи от Луси. В този миг — сякаш някой бе чул молитвите й — Маделин Уинслоу се приближи до тях въодушевена, за да ги попита дали са забелязали елегантните ботуши на войниците — подробност, на която Клеър никога не би се сетила да обърне внимание. Ала явно бе единствената, която бе пропуснала този тъй съществен детайл от бъдещия свят. Луси отговори утвърдително и веднага се впусна да изброява оригиналните елементи на въпросните обуща, а Клеър, след като поклати невярващо глава, изумена от подобно лекомислие, се възползва от това, че приятелката й за миг пусна ръката й, за да изостане в групата. Видя как я изпревари стрелецът, който още не бе получил заповед да застане в ариергарда и вървеше разсеяно, без да се взира в сенките, следван от Чарлс Уинслоу и инспектор Гарет, които разговаряха оживено. Едва когато се оказа в самия край на редицата, Клеър повдигна поли и като подтичваше непохватно, се скри зад останките от една стена, която съвсем навреме се изпречи на пътя й.

Опряла гръб в стената, Клеър Хагърти стоеше притихнала — сърцето й биеше до пръсване — и слушаше как гласовете на групата се отдалечават все повече; очевидно никой не бе забелязал отсъствието й. Когато най-сетне престана да ги чува, тя надникна предпазливо с пресъхнала уста, стискайки здраво чадърчето с потните си ръце; шествието се бе скрило зад един завой. Бе успяла! Чак не й се вярваше. Изведнъж я връхлетя паника при мисълта, че е сама в този ужасен свят, но веднага си каза, че тъкмо това бе искала. Всичко се бе развило точно така, както го бе замислила, когато се качи в „Хронотилус“. Стига нещо да не се объркаше, щеше да остане в 2000 г. Нали именно това бе желанието й? Въздъхна дълбоко и излезе от скривалището си. Ако всичко се развиеше според предвижданията й, щяха да забележат отсъствието й, щом стигнеха до времевия трамвай; ето защо трябваше да побърза да се присъедини към групата на Шакълтън. Ако успееше, преди водачът да я открие, щеше да е в безопасност — Мазурски вече не би могъл да стори каквото и да било.

Както им бе казал по време на пътуването, те се намираха в 2000 г. единствено в качеството на зрители: не биваше да се показват пред обитателите на бъдещето, а още по-малко пък да установяват отношения с тях. Ето защо най-неотложното нещо бе да намери капитана. И тъй, Клеър решително закрачи в посоката, обратна на онази, в която бяха тръгнали другарите й, като се стараеше да не мисли за последиците, които неочакваната й постъпка би могла да окаже върху тъканта на времето. Надяваше се само да не унищожи вселената в стремежа си да постигне щастие.

Сега, когато бе сама, опустошеният пейзаж, който я заобикаляше, й се стори много по-обезпокоителен. Какво ли би станало, ако не успееше да намери Шакълтън, запита се тя с известен страх. Едно нещо обаче я плашеше още повече: вероятността да го намери. Какво щеше да му каже тогава? Ами ако капитанът я отхвърлеше, ако откажеше да я приеме в редиците на своето войнство? Не й се вярваше, защото никой джентълмен не би изоставил на произвола една дама от друга епоха в такова кошмарно бъдеще. В добавка тя имаше известни знания за оказване на първа помощ, които навярно щяха да са полезни, като се има предвид колко лесно можеше да бъдеш ранен на това място, а и беше достатъчно смела и трудолюбива, за да им помогне да съградят наново света. Да не говорим, че беше влюбена в капитана, но предпочиташе да крие чувствата си, докато сама не се увереше в тях. Засега това бе само едно хрумване — колкото чудато, толкова и тревожно. Клеър тръсна глава. Всъщност трябваше да признае, че не бе планирала добре какво да направи, щом се срещне с капитана, тъй като не бе имала голяма надежда бягството й да успее. Щеше да импровизира нещо, каза си тя, като пое със запретнати поли по стръмната пътека, опасваща възвишението — ако чувството й за ориентация не я бе подвело, по нея щеше да стигне до улицата, където бе устроена засадата.

Шум от стъпки я накара да се спре. Някой вървеше по пътеката срещу нея. Въпреки че това бе несъмнено човешка походка, Клеър инстинктивно се притаи зад най-близката скала. Зачака мълчаливо, а сърцето й биеше неудържимо. Човекът се спря близо до скривалището й. Клеър се уплаши, че я е видял и ще й нареди да излезе с вдигнати ръце, или още по-лошо — ще я дебне търпеливо, взел на прицел убежището й. Но вместо това непознатият започна да си тананика една песен: „Джак Изкормвача намаза въжето/ и умрял лежи./ Преряза си гръцмуля/ със сапун Сънлайт./ Джак Изкормвача намаза въжето“. Клеър повдигна вежди. Познаваше песничката. Баща й я бе научил от хлапетата на Ист Енд и често си я тананикаше в неделните дни, докато се бръснеше, за да отиде на църква; Клеър изведнъж усети отново уханието на този пенлив сапун, който се изработваше с хвойново масло вместо с животинска мас. Де да можеше да се върне в своята епоха, за да каже на баща си, че тази песенчица, която толкова го забавляваше, е оцеляла през годините, за разлика от почти всичко друго. Но каквото и да станеше, вече никога нямаше да се върне във времето, на което принадлежеше. Опита се да не мисли за това и да се съсредоточи върху мига, който изживяваше, мига, който ознаменуваше началото на новия й живот. Непознатият продължаваше да пее с все по-голям мерак. Клеър се зачуди дали бе потърсил това усамотено място с едничката цел да си упражнява гласа. Така или иначе, дошло бе време да влезе във връзка с хората на 2000 г. Тя стисна зъби, събра смелост и излезе от скривалището си, готова да се представи на непознатия, който тъй безгрижно съсипваше една от любимите й песни.

Клеър Хагърти и храбрият капитан Шакълтън мълчаливо се вторачиха един в друг; всеки отразяваше като огледало изненадата на другия. Капитанът си бе свалил шлема, който почиваше на една близка скала, и Клеър само с бегъл поглед разбра, че се бе отдалечил от останалите не за да си упражнява гласа, а за да извърши едно далеч не толкова възвишено действие, при което тананикането бе просто допълнение. Без да ще, тя зяпна от изумление, а чадърчето против слънце се изплъзна от пръстите й и тупна на земята, издавайки хрущене като някакво ракообразно. В края на краищата, деликатният й взор за пръв път попадаше върху тази част от мъжкото тяло, която по принцип трябваше да види едва в първата си брачна нощ, а вероятно дори и тогава не би било желателно да я види чак толкова ясно. След като се съвзе от изненадата, капитан Шакълтън побърза да скрие непристойната част от анатомията си в пролуките на бронята и отново се втренчи безмълвно в Клеър с поглед, в който смущението бързо отстъпи място на любопитство. Тя не бе имала време да направи догадки за някои подробности, но лицето на капитан Дерек Шакълтън наистина бе точно такова, каквото си го бе представяла. Или Създателят го бе моделирал, следвайки прилежно нейните указания, или пък този човек произлизаше от някоя маймуна с по-добро родословие от останалите. Каквато и да беше истината, лицето на капитан Шакълтън несъмнено бе лице от друга епоха. Имаше същата изящна брадичка като статуята и същите устни, които му придаваха хладнокръвно изражение, а очите му — сега вече можеше да ги види — се съчетаваха отлично с останалото. Красиви, големи и сиво-зеленикави като потопена в мъгли гора, в която всеки странник бе обречен да се изгуби, те обхващаха света с тъй пламенен и дълбок поглед, че Клеър разбра — намираше се пред най-живия човек, когото бе виждала някога. Да, под тази желязна броня, под кожата с бронзов загар, под изваяните мускули едно сърце биеше с необикновена мощ, изпълвайки мрежата от вени с упорит и буен живот, който дори смъртта не бе могла да подчини.

— Казвам се Клеър Хагърти, капитане — представи се тя с лек реверанс, като се стараеше да не й трепери гласът, — и съм дошла от XIX век, за да ви помогна да съградите наново света.

Капитан Шакълтън продължаваше да я гледа смаян с ония негови очи, видели падането на Лондон, видели опустошителни пожари и планини от трупове — очи, видели най-свирепото лице на живота, които сега не знаеха как да възприемат това крехко и изящно създание.

— Госпожице Хагърти, ето къде сте били! — извика някой зад гърба й.

Клеър се обърна изненадана и съгледа водача, който се спускаше към нея по стръмната пътека. Мазурски клатеше укоризнено глава, но не можеше да скрие облекчението си от това, че я е намерил.

— Наредих на всички да не се делят от групата! — кресна той, когато стигна до нея, хвана я грубо за ръката и я задърпа. — Представете си какво щеше да стане, ако не бях забелязал отсъствието ви… Щяхте да останете тук завинаги!

Клеър се обърна, за да помоли Шакълтън за помощ, но, за нейно учудване, капитанът се бе изпарил като някакъв мираж. Изчезването му бе така ненадейно, че докато Мазурски я мъкнеше натам, където ги чакаха останалите, Клеър се запита дали наистина го бе видяла, или тази гледка бе плод на разпаленото й въображение. Когато стигнаха до групата, водачът ги строи в колона, сложи стрелеца най-отзад и повтори с видимо раздразнение нареждането си никой да не се отделя, след което поеха пак към „Хронотилус“.

— Слава Богу, че видях, че си се изгубила, Клеър — каза Луси, като я хвана под ръка. — Много ли се уплаши?

Клеър изсумтя и се остави Луси да я мъкне, сякаш бе оздравяващ болник; не можеше да мисли за нищо друго освен за ласкавия поглед на Шакълтън. Дали капитанът я бе погледнал с любов? Това, че бе изгубил дар слово, както и слисването му, което лесно можеше да се приеме за възхита, сочеха в тази посока. Въпросните признаци бяха характерни за любовта от пръв поглед, независимо в коя епоха. Но — в случай че ги бе разтълкувала правилно — каква полза, че капитан Шакълтън се бе влюбил в нея, щом нямаше да го види никога вече? Това се питаше тя, оставяйки се покорно да я вкарат във времевия трамвай, сякаш й липсваше собствена воля. Седна на мястото си сломена и щом усети резкия тласък, когато парният двигател бе пуснат в ход, едва се удържа да не избухне в безутешен плач. Докато возилото навлизаше в четвъртото измерение, Клеър се зачуди как щеше да понесе да заживее отново — и този път завинаги — в своята блудкава епоха, след като вече знаеше, че единственият мъж, с когото би могла да бъде щастлива, щеше да се роди след смъртта й.

— Връщаме се у дома, дами и господа — обяви Мазурски, неспособен да скрие задоволството си, че това нелишено от произшествия пътуване е към края си.

Клеър го изгледа ядно. Да, връщаха се у дома. Връщаха се в безцветното XIX столетие, без да са изложили на опасност тъканта на времето. Мазурски бе попречил на глупавата госпожица да унищожи вселената и по този начин се бе избавил от мъмренето на Гилиъм; логично бе да е в еуфория. Какво значение имаше, че цената, платена за това, бе нейното щастие? В разочарованието си Клеър бе готова да шамароса водача още там, на място, макар че всъщност трябваше да признае, че Мазурски просто бе изпълнил задълженията си. Вселената бе по-важна от всяка индивидуална съдба, пък била тя и нейната. Реши да се усмихне на водача със стиснати зъби, като се стараеше да сдържи яда си. За щастие, огорчението й частично се разсея, когато си даде сметка, че ръцете й са празни. В края на краищата, Мазурски не бе свършил работата си безупречно, макар че какво ли въздействие би могъл да окаже върху тъканта на времето един слънчобран?