Феликс Палма
Картата на времето (4)

IV

В трапезарията на Уинслоу всичко бе готово за закуската на младия Чарлс, който несъмнено още се излежаваше в кревата. На огромната маса до прозореца прислужниците бяха подредили дузина блюда с хлебчета, бисквити и мармалади, както и няколко кани, пълни до ръба с мляко и сок от грейпфрут. По-голямата част от това изобилие вероятно щеше да се изхвърли, защото не бе предназначено за цял полк, както изглеждаше, а единствено за братовчед му, който бе прочут със сутрешната си липса на апетит и сигурно щеше само да гризне някоя кифличка, безразличен към пищната трапеза, наредена в негова чест. Андрю сам се учуди от внезапната си загриженост за това прахосване на храна, защото от години гледаше такива маси, огъващи се от ястия, които никой нямаше да яде — както в този дом, така и в своя. И разбра, че тази необичайна реакция ще е първата от множество подобни, предизвикани у него от набезите му в Уайтчапъл — това бунище, чиито обитатели бяха способни на убийство заради трохите от бисквитата, която братовчед му щеше да дъвче с неохота. Дали това щеше да пробуди и обществената му съвест наред със състраданието му? За второто нямаше съмнение, но първото не изглеждаше много вероятно, защото Андрю спадаше към хората, които от грижи за вътрешната си градина нямат достатъчно време да се интересуват от ставащото на улицата. Той преди всичко се бе посветил на задачата да разреши загадката на собствената си личност, да изучи чувствата и реакциите си, и дните му минаваха в опити да настройва този чуден инструмент, своя дух, докато остане доволен от неговия звук. На моменти тази задача — поради постоянната и донякъде произволна смяна на душевните му еталони — изглеждаше тъй невъзможна, както да накара рибите в езерото да се строят. Той обаче долавяше, че докато не я осъществи, не би могъл да се ангажира със ставащото в света, който за него започваше там, където свършваше приятната му и зорко охранявана всекидневна среда. При всички случаи, каза си, би било интересно да наблюдава как — единствено поради близостта с новото — ще го налегнат неизпитани дотогава грижи. Кой знае, може би в реакцията си спрямо тях щеше да открие отговора на загадката, наречена Андрю Харингтън.

Взе си ябълка от фруктиерата и седна в едно кресло да изчака за пореден път братовчед си да се завърне в света на живите. Сложил изкаляните си ботуши на една табуретка, гризеше плода усмихнат и тъкмо мислеше за целувките на Мери Кели, за сладкия и изтощителен начин, по който двамата бяха наваксали за толкова години на емоционален глад, когато забеляза оставения на масата вестник. Беше сутрешното издание на „Стар“, което с голямо заглавие оповестяваше убийството на Ан Чапман, проститутка от Уайтчапъл. Новината описваше детайлно бруталните осакатявания, на които била подложена жертвата: освен матката, както вече бе научил от Мери Кели, били изрязани пикочният й мехур и вагината. Наред с други подробности се споменаваше и липсата на два евтини пръстена, взети от единия й пръст. Полицията явно не разполагаше с никакви улики относно самоличността на убиеца, въпреки че при разпитите на проститутките от Ист Енд бе изникнало името на един заподозрян: евреин обущар по прякор Кожената престилка, който имал навика да ги ограбва, като ги заплашвал с нож. Статията бе придружена с мрачна илюстрация, на която се виждаше полицай, осветяващ с фенер окървавено женско тяло, проснато на тротоара. Андрю поклати глава. Бе забравил, че неговият рай се намираше насред самия пъкъл, а жената, която обичаше, бе ангел, пленен в земя на демони. Прочете внимателно трите страници, посветени на престъпленията, извършени до момента в Уайтчапъл. Всичко това изглеждаше чуждо и далечно в луксозната трапезария, където мерзостта и отклоненията, на които бе способен човекът, бяха държани под контрол като праха, почистван от неуморното шетане на прислугата. Бе му минало през ум да даде на Мери Кели достатъчно пари, за да укроти бандата шантажисти, които според нея бяха отговорни за престъпленията, но новините явно сочеха към друга следа. Прецизните разрези по телата навеждаха на заключението, че убиецът притежава хирургически познания — условие, на което отговаряха повечето хора, упражняващи лекарската професия. Полицията обаче не изключваше и кожарите, готвачите, бръснарите — накъсо, всички, които боравеха умело с ножове. Вестникът съобщаваше също така, че медиумът на кралица Виктория бил видял насън лицето на убиеца.

Андрю въздъхна. Ясновидецът знаеше повече от него, който се бе сблъскал с душегубеца броени мигове преди престъплението.

— Откога си се загрижил как се развива империята, братовчеде? — запита весело Чарлс зад гърба му. — О, виждам, че всъщност те интересува хрониката на произшествията.

— Добро утро, Чарлс — поздрави го Андрю, като остави вестника на масата, сякаш го бе прелиствал само от скука.

— Невероятно внимание е отделено на убийствата на клетите проститутки — отбеляза братовчед му, като взе чепка лъскаво грозде от фруктиерата и седна на стола срещу него. — Макар че, да ти призная, и аз съм заинтригуван от значението, което придават на тази тъй неприятна история: възложили са разследването на Фред Абърлайн, най-добрия копой на Скотланд Ярд. Очевидно случаят не е по силите на градската полиция.

Андрю кимна с престорена разсеяност, гледайки през прозореца как лекият ветрец разнасяше един облак с форма на дирижабъл. Не искаше да се покаже прекалено заинтересован, за да не привлече вниманието на братовчед си, но всъщност жадуваше да узнае всичко във връзка с престъпленията, които явно се случваха единствено в квартала на неговата любима. Каква ли физиономия щеше да направи Чарлс, ако му кажеше, че предната нощ се бе сблъскал с безпощадния убиец в една тъмна уличка на Уайтчапъл? При все това, за жалост, не можеше да каже нищо за него, освен че беше здравеняк и вонеше ужасно.

— Тъй или иначе, въпреки намесата на Скотланд Ярд, засега има само догадки, някои от които са направо смехотворни — продължи братовчед му, като откъсна зърно грозде от чепката и взе да го върти между пръстите си. — Знаеш ли, че подозират един от индианците от представлението на Бъфало Бил, което гледахме миналата седмица, и дори актьора Ричард Мансфийлд, който играе в пиесата „Доктор Джекил и мистър Хайд“? Впрочем, препоръчвам ти тази постановка в „Лисеъм“ — превъплъщението на Мансфийлд на сцената е наистина страховито.

Андрю обеща, че ще отиде да го гледа, хвърляйки огризката от ябълката си на масата.

— В крайна сметка — обобщи Чарлс с известна досада, — ония клетници от Уайтчапъл са сформирали охранителни отряди, които да патрулират из улиците. За беда Лондон се разраства толкова бързо, че полицията се оказва негодна да се справи с неговите нужди. Всички искат да живеят в тоя проклет град. Хората пристигат от най-отдалечените графства в търсене на по-добър живот, а биват експлоатирани в някоя фабрика, хващат тиф или са принудени да прибягват до престъпления, за да плащат безбожния наем на някое мазе или друга непроветрива бърлога. Всъщност за мен даже е чудно, че убийствата и грабежите не са повече, като се има предвид с каква безнаказаност могат да се извършват. Ако престъпниците имаха някаква организация, Лондон щеше да е в техните ръце, Андрю, бъди сигурен в това. Не се изненадвам, че кралицата се бои от народно въстание, от революция като онази, която понесоха френските ни съседи и която би пратила на гилотината и нея, и цялата й фамилия. Нейната империя е само една фасада, която се нуждае от все по-солидни подпори, за да не рухне. Нашите овце и говеда пасат в Аржентина, китайците и индусите отглеждат нашия чай, златото ни се доставя от Южна Африка и Австралия, виното, което пием, е от Испания и Франция. Кажи ми, братовчеде, какво всъщност произвеждаме ние, освен престъпност? С един организиран метеж бандитите биха могли да завладеят цялата страна. За щастие, злотворството и здравият разум рядко вървят ръка за ръка.

Андрю обичаше да слуша как братовчед му се впуска в такива тиради уж нехайно, преструвайки се, че не взима насериозно собствените си думи. Той се възхищаваше на противоречивия дух на Чарлс, който му напомняше къща, разделена на безброй стаи без връзка помежду им, тъй че ставащото в една от тях нямаше никакъв отзвук в останалите. Поради това братовчед му умееше да забелязва сред заобикалящия го разкош най-лютите язви на света и да ги забравя начаса, докато Андрю — за да дадем най-прост пример — не беше способен да осъществи успешно сношение, след като е посетил кланица или болница за инвалиди. Вътрешният свят на Андрю, сътворен явно по подобие на раковините, поглъщаше и отразяваше всичко. Всъщност именно по това те се отличаваха един от друг и същевременно се допълваха: Чарлс бе човек на разсъжденията, а той — на чувствата.

— Факт е, че тези варварски престъпления превръщат Уайтчапъл в място, където не е препоръчително да прекарваш нощта, братовчеде — отсъди Чарлс, като изостави небрежната си поза, наведе се през масата и го изгледа многозначително. — Особено пък с някоя проститутка.

Андрю се вторачи в него с нескрита изненада.

— Значи знаеш? — попита той.

Братовчед му се усмихна.

— Прислужниците говорят, Андрю. Вече би трябвало да си разбрал, че нашите най-съкровени тайни текат като подземни реки под луксозния под, по който стъпваме — рече той, потропвайки символично с обувката си по килима.

Андрю въздъхна. Братовчед му не бе оставил вестника на масата по случайност. Вероятно го бе заблудил още при пристигането му, преструвайки се, че спи. Чарлс обичаше такива игрички. Сигурен, че Андрю ще дойде, навярно бе стоял скрит зад някой от многото паравани, които разделяха на части огромната трапезария, и търпеливо бе изчаквал лекомисленият му братовчед да падне в устроената клопка.

— Не искам баща ми да научи, Чарлс — помоли го той.

— Спокойно, братовчеде. Знам какъв смут би предизвикало това в семейството. Но я ми кажи, влюбен ли си в това момиче, или става дума просто за прищявка?

Андрю си замълча. Какво можеше да му каже?

— Няма нужда да ми отговаряш — рече братовчед му примирено. — Боя се, че няма да проумея нито едното, нито другото. Надявам се само да знаеш какво вършиш.

Андрю безспорно не знаеше какво върши, но не можеше да престане. Всяка нощ отиваше в мизерната стаичка на Милърс Корт като молец, привлечен от пламъка на свещ, и се хвърляше безволно в неудържимия пожар, който бе Мери Кели. Любеха се цяла нощ, обзети от необуздана страст, сякаш бяха погълнали отрова и не знаеха колко часа живот им остават, или сякаш светът зад вратата бе поразен от внезапно избухнала чумна епидемия. Андрю бързо разбра, че ако изсипеше достатъчно монети на нощната й масичка, двамата можеха да горят в този нежен пожар и след зазоряване. Неговите пари поддържаха страстта и прогонваха надалеч Джо, съпруга на Мери Кели, за когото младежът избягваше да мисли, докато се разхождаше с нея, предрешен със скромно облекло, из лабиринта от калните улици на Уайтчапъл. Това бяха приятни и спокойни разходки, наситени със срещи с нейни приятелки и познати — многострадалната пехота на една война без окопи, рояк от клетници, които всяка сутрин ставаха от леглото, за да се сблъскат с един враждебен свят, движени само от животинска воля за оцеляване. С течение на времето Андрю откри, че им се възхищава, те го омайваха като екзотични цветя, несрещани в неговия свят. Започна да изпитва убеждението, че животът там бе по-истински, първичен и разбираем, отколкото в разкошно застланото имение, в което протичаха дните му.

Понякога му се налагаше да нахлупва ниско шапката над очите си, за да не бъде разпознат от групите заможни младежи, които в някои нощи превземаха квартала. Пристигаха с луксозни карети и се понасяха из улиците, надменни и нагли като завоеватели, в търсене на някой окаян бордей, където да отприщят безнаказано най-низките си инстинкти — защото, както Андрю често бе чувал в пушалните салони на Уест Енд, само парите и въображението определяли границите на онова, което можело да се прави с бедните курви от Уайтчапъл. Наблюдавайки скришом шумните тълпи от младежи, Андрю чувстваше как го връхлита неочакван стремеж да бъде закрилник. Това можеше да се дължи само на факта, че несъзнателно бе започнал да възприема Уайтчапъл като територия, над която навярно трябваше да бди. Но малко можеше да стори пред тези варварски нашествия, освен — завладян от мъка и безсилие — да се опита да забрави всичко това в обятията на възлюбената си, а тя с всеки изминал ден му се струваше по-красива, сякаш под ласките му си бе възвърнала вродения блясък, който животът впоследствие й бе отнел.

Ала знайно е, че няма райска градина без змия, и колкото по-сладки мигове прекарваше Андрю с любимата си, толкова по-горчив вкус оставаше по устните му, щом осъзнаеше, че това бе всичко, което можеше да има от Мери Кели. То обаче му се струваше недостатъчно и всеки ден жадуваше за повече, защото тази немислима извън Уайтчапъл любов си оставаше нещо случайно и илюзорно, въпреки неоспоримата си сила. И докато по улиците една обезумяла тълпа възнамеряваше да линчува евреина обущар по прякор Кожената престилка, Андрю давеше гнева и страха си в тялото на Мери Кели, като се питаше дали любимата му бе тъй ненаситна, защото и тя бе разбрала, че са се впуснали в безразсъдна страст, че могат само да стискат жадно розата на това неочаквано щастие, опитвайки се да забравят болката от бодлите му. А може би това бе нейният начин да му каже, че е готова да спаси от гибел тази привидно обречена любов, дори да се наложеше за целта да промени самия ход на вселената. Но ако беше така, дали Андрю притежаваше същата сила, дали имаше нужната вяра, за да подхване една битка, която му се струваше предварително изгубена? Колкото и да се мъчеше, той не можеше да си представи Мери Кели да се движи в неговия свят на изтънчени млади дами, чиято единствена цел в живота бе да доказват своята плодовитост, пълнейки домовете си с отрочета, и да развличат приятелите на любимите си съпрузи с изпълнения на пиано. Би ли могла Мери Кели да се справи с тази роля, стараейки се същевременно да не потъне във вълната от обществено неодобрение, което несъмнено щеше да се опита да я удави, или в крайна сметка щеше да загине като екзотично цвете вън от своя парник?

От тези тайни страхове едвам успяваха да го отвлекат вестниците, които продължаваха да се занимават с убийствата на проститутките. Една сутрин, докато закусваше, Андрю попадна на препечатка на писмо, което убиецът бе имал дързостта да изпрати до Централната новинарска агенция. В него той твърдеше, че няма да го заловят лесно и обещаваше да продължи да изпробва хубавия си нож върху никаквиците от Уайтчапъл. Писмото, написано с подходящо червено мастило, носеше подписа „Джак Изкормвача“ — име, което при всички случаи, трябваше да признае Андрю, бе по-обезпокоително и цветисто от безинтересния прякор „Убиеца от Уайтчапъл“, с който бе известен до момента. Разгласеното от пресата ново прозвище, което неизбежно напомняше за негодяя от евтините романи Бързоногия Джак и неговото поведение спрямо жените, бързо бе възприето от всички. Андрю се увери в това, след като го чу неведнъж навсякъде, където отидеше — изречено винаги с някаква перверзна възбуда, сякаш на онези клети души от Уайтчапъл им изглеждаше вълнуващо и даже модерно, че един неумолим убиец броди из квартала с добре наточен нож. В резултат на тревожното послание канцелариите на Скотланд Ярд изведнъж се оказаха залети от цял порой подобни писма, в които предполагаемият убиец се подиграваше на полицията, хвалеше се детински с престъпленията си и бълваше заплахи за бъдещи злодеяния. Това остави у Андрю впечатлението, че Англия гъмжи от субекти, жадни да внесат емоция в живота си, като се почувстват убийци наужким — редови хорица с души, омърсени от садистични инстинкти и нездрави пориви, които за щастие никога нямаше да се проявят по друг начин. Освен че спъваха полицейското разследване, те с неволно единодушие превръщаха елементарния тип, с когото се бе сблъскал в пасажа на Ханбъри Стрийт, в чудовищно създание, очевидно предопределено да въплъти най-древните страхове на човека. И може би именно това неудържимо роене на претендентите за авторството на зловещите му дела подтикна истинския убиец да надмине себе си в нощта на 30 септември. Тогава той уби на Дътфийлд Ярд шведката Елизабет Страйд — проститутката, упътила Андрю как да намери Мери при първия му набег в нейния квартал, — а едва час по-късно закла на Майтър Скуеър и Катрин Едоус; във втория случай бе имал време да разпори жертвата от гръдната кост до срамните части, да извади левия й бъбрек и част от вътрешностите и дори да й отреже носа.

Така започна един студен октомври, в който траурен воал от мрачно примирение покри злочестите обитатели на Уайтчапъл, които въпреки усилията на Скотланд Ярд се чувстваха повече от всякога изоставени на произвола на съдбата. В очите на проститутките се четеше тяхната безпомощност, но също и едно странно покорство пред страшната им орис. Тогава животът се превърна в дълго и напрегнато очакване, в което Андрю прегръщаше с всички сили треперещото тяло на Мери Кели и нежно й шепнеше, че не бива да се тревожи, че трябва само да стои по-далече от ловния участък на Изкормвача — този лабиринт от задни дворове и пусти улички, където той бродеше с жадния си за кръв нож, — докато полицията успее да го залови. Но думите му не оказваха никакво въздействие на променената Мери Кели, която дори започна да подслонява други проститутки в малката си стаичка на Милърс Корт, за да ги откъсне от небезопасните улици. Това в крайна сметка доведе до кавга със съпруга й, по време на която Джо счупи един прозорец. На следващата нощ Андрю й даде нужната сума за смяна на стъклото, през чиято дупка проникваше острието на студа. Тя обаче само прибра парите и се простря прилежно в кревата, за да бъде обладана. Сега му предлагаше само едно тяло — огън, който не топлеше, — и онзи скръбен и жалък поглед, който се четеше в очите й през последните дни; в него той като че ли зърна отчаян зов за помощ, безмълвна молба да я измъкне от това място, докато не е станало прекалено късно.

Сякаш внезапно забравил, че един поглед може да побере всичко, Андрю крайно неумело се преструваше, че не забелязва това очевидно желание. Не се чувстваше способен да промени самия ход на вселената, което в неговия случай се свеждаше до още по-сериозно начинание: да се противопостави на собствения си баща. Навярно по тази причина тя започна да излиза в търсене на клиенти — така отправяше ням упрек към неговата страхливост, — а вечер се напиваше с другарките си в „Британия“, където проклинаха единогласно безсилието на полицията и могъществото на онова дяволско изчадие, което продължаваше да им се надсмива. Неотдавна например чудовището бе изпратило на Джордж Лъск — един социалист фитилджия, самопровъзгласил се за председател на Охранителния комитет на Уайтчапъл — картонена кутия, съдържаща човешки бъбрек. Разгневен от собственото си малодушие, Андрю я виждаше всяка нощ да пристига пияна в стаичката. Тогава, преди тя да рухне на пода или да се свие като куче край камината, той я взимаше в обятията си и я слагаше в леглото, благодарен, че тая нощ не е налетяла на никакви ножове. Ала знаеше, че Мери не може да продължава да се излага на опасност по този начин и единствено от него зависеше да я опази, макар че главорезът седмици наред не бе убивал, а из квартала патрулираха повече от осемдесет полицаи. Затова, седейки в мрака, докато неговата любима бе в плен на пиянските си кошмари, гъмжащи от изкормени трупове, Андрю твърдо се заричаше пред себе си да се изправи срещу баща си още на следващия ден; но на следващия ден само обикаляше около кабинета му, без да се осмели да влезе. А по здрач, унил и засрамен, понякога с бутилка в ръка, се завръщаше в стаичката на Мери Кели, за да получи безмълвния упрек на нейния поглед. Тогава Андрю си спомняше всичко, което й бе казал, възторжените слова, с които се бе опитал да скрепи техния съюз: как я е чакал цели осемнайсет, сто, петстотин години — и сам не знаел колко; как я е търсил във всяко от преражданията си, ако е имал такива, защото на душите им било отредено да се срещнат в лабиринта на времето, и прочее излияния от този род. Той бе убеден, че при новите обстоятелства Мери Кели не би могла да приеме приказките му другояче освен като жалък опит да облече в префинен романтизъм животинската си похот, или дори още по-лошо — да прикрие тръпката, която му носеха тези туристически посещения в блатото на света. „Къде е сега цялата ти любов, Андрю?“ — сякаш го питаше тя с погледа си на уплашена газела, преди да изчезне в посока към „Британия“, откъдето се връщаше, залитайки, часове по-късно.

Това продължи до студената нощ на 7 ноември, когато нещо се преобърна в Андрю, щом я видя отново да поема към кръчмата. Може би беше от алкохола, който понякога — стига да е в точната доза — дарява някои хора с временно просветление, а може би бе назрял моментът въпросното просветление да настъпи от само себе си. Тъй или иначе, той най-сетне проумя, че без Мери Кели животът му вече не би имал никакъв смисъл и следователно нямаше да загуби нищо, ако решеше да се бори за едно съвместно бъдеще с нея. Обзет от внезапен кураж и с чувството, че отново може да диша свободно, младежът излезе от стаята, като затръшна енергично вратата след себе си. Сетне се отправи с широки крачки към мястото, където обикновено го чакаше Харолд, който през нощите, прекарвани от господаря му в наслада, висеше на капрата, свит като бухал, и пъдеше студа с бутилка коняк.

Тази нощ бащата на Андрю щеше да узнае, че по-малкият му син се е влюбил в уличница.