Феликс Палма
Картата на времето (17)

XVII

Тук би могла да приключи тази част от историята и всъщност за Андрю тя свършва именно тук, но тази история не е само негова. Историята на Андрю може да се разкаже и без моята намеса: би могъл да я разкаже самият той, както всеки човек сам си разказва живота си на смъртния си одър. Ала това винаги е непълна, едностранчива история, защото единствено онзи, който е корабокруширал на пустинен остров веднага след раждането си и е израснал, остарял и умрял там без друга компания освен шепа местни маймуни, би могъл да заяви без опасност да сгреши, че животът му е точно такъв, какъвто смята, че е бил. И то само ако макаците не са скрили в някоя пещера пълния с книги, дрехи и фотографии сандък, който приливът е изхвърлил по-рано на брега. Но като изключим корабокруширалите младенци и други извънредни случаи, човек се ражда, за да състави част от обширен гоблен, за да преплете съществуването си с това на множество други души, склонни да съдят действията му както в лицето му, така и зад гърба му. И тъй, само ако човек си мисли, че останалият свят е декор с марионетки, които изпадат в бездействие, когато той заспи — само тогава би могъл да приеме, че животът му е бил точно такъв, за какъвто го смята. Ако ли не, мигове преди да изпусне сетния си дъх, той ще трябва да се примири, че представата, която може да си състави за собствения си живот, е само приблизителна, променлива и спорна; че има неща, които — за добро или зло — са му оказали въздействие, но той никога не ще ги узнае: като се почне от това, че съпругата му по някое време е била любовница на сладкаря, и се стигне до факта, че съседското куче е препикавало азалиите му при всяко негово излизане от къщи. Точно както Чарлс не видя прелестния валс на листенцето върху локвата, така и Андрю не видя как братовчед му прибра любимата си шапка. Можеше да си го представи как влиза в дома на Уелс, как се извинява за новото си нахълтване и се шегува, че този път не е въоръжен, и как тримата лазят като деца по килима, търсейки забутаната шапка; ала ние знаем, че той нямаше време да си представя действията на братовчед си, защото бе твърде зает със своите вълнуващи размишления за светове и сандъци с двойно дъно.

Аз обаче всичко виждам и чувам, без да ща, и трябва да отделям зърното от плявата, да разгласявам важните събития в историята, която съм избрал да разкажа. Затова неминуемо ще трябва да се върна малко назад до мига, в който Чарлс забелязва липсата на шапката и се връща в дома на писателя. Навярно се питате какво значение може да има за тази история едно тъй несъществено действие като прибирането на забравена шапка. Абсолютно никакво, бих ви отвърнал, ако Чарлс наистина бе оставил шапката си по невнимание, но нещата невинаги са такива, каквито изглеждат; не ме карайте да ви затрупвам с примери, които лесно бихте открили в собствения си живот, независимо дали живеете близо до сладкарница или имате градина с азалии. И тъй, да последваме Чарлс без повече отлагане.

— Гледай ти, забравил съм си шапката — рече той, когато братовчед му вече се беше качил във файтона. — Връщам се ей сегичка, Андрю.

Сетне забързано прекоси градинката и влезе в къщата на писателя, търсейки малката всекидневна, в която бяха отнесли Андрю. Там го чакаше шапката му, която си висеше кротко на закачалката, точно където я бе оставил. Взе я с усмивка и излезе в коридора, но вместо да напусне дома, както би било логично, се обърна и се качи по стълбището, което водеше към тавана. Там завари писателя и жена му, които се движеха из помещението, окъпани в унилото сияние на един светилник, оставен на пода близо до машината на времето. Чарлс оповести присъствието си, като шумно се покашля, преди да им съобщи с победоносен тон:

— Мисля, че всичко мина благополучно: братовчед ми повярва напълно!

Уелс и Джейн тъкмо прибираха бобините на Румкорф^[1], които предварително бяха скрили сред вехториите на рафтовете. Чарлс внимаваше да не настъпи прекъсвача, който ги активираше от входа, пораждайки оглушителните електрически изпразвания, които толкова бяха уплашили братовчед му. Когато бе потърсил съдействието на писателя, за да осъществи своя план, отначало бе подозрителен към тези дяволски бобини, които Уелс му предложи да използват. Донякъде засрамен, Чарлс му призна, че бе един от многото зрители, побягнали като зайци от музея, където изобретателят на индукционни бобини — блед и дългурест сърбин на име Никола Тесла — бе представил пред обществеността това пъклено съоръжение, разтърсвайки въздуха в залата със синкави залпове, от които кожата настръхваше. Уелс обаче го бе уверил, че тези безобидни устройства ще са най-малкият проблем. Освен това, добре би било да свикне с изобретението, което щяло да извърши революция в света, добави писателят, преди да му разкаже с пресекващ от благоговение глас как Тесла издигнал водноелектрическа централа при Ниагарския водопад, за да окъпе в електрическа светлина град Бъфало. Това била първата стъпка от един проект, който щял да заличи нощта на Земята, бе заявил Уелс. За писателя сърбинът бе несъмнен гений; Уелс чакаше с нетърпение той да конструира колкото се може по-скоро пишеща машина, която да се задейства посредством глас, за да се отърве от досадната необходимост да удря клавишите с пръсти, докато недостижимото му въображение препуска напред. Сега, след успешното осъществяване на плана, Чарлс трябваше да признае, че писателят бе проявил бляскава находчивост: пътуването във времето нямаше да изглежда така правдоподобно без грохота на светкавиците, които в крайна сметка се оказаха идеалното встъпление, преди човекът, спускащ лоста, да бъде заслепен от магнезиевия прах, сложен в лъжливото командно табло на машината.

— Прекрасно — зарадва се Уелс, като остави бобините, които държеше в ръце, и отиде да посрещне Чарлс. — Знаете, че не бях напълно спокоен: имаше твърде много неща, които можеха да се объркат.

— Така е — съгласи се Чарлс, — но нямахме нищо за губене, а можехме да спечелим много. Нали ви казах, че ако всичко мине благополучно, братовчед ми би могъл да се откаже от идеята за самоубийство. — Той изгледа Уелс с искрено възхищение, преди да добави: — И трябва да призная, че вашата теория за паралелните вселени, с която обосновахте защо убийството на Изкормвача не предизвиква промени в настоящето, звучи толкова убедително, че дори аз повярвах в нея.

— Радвам се, но заслугата не бе изцяло моя. Вие свършихте най-трудната част: наехте актьорите, сменихте куршумите на пистолета с халосни патрони и най-важното — поръчахте да я построят — рече Уелс, сочейки машината на времето.

Двамата я погледаха с обич в продължение на няколко секунди.

— Да, наистина стана красива — призна Чарлс, преди да се пошегува: — Жалко само, че не работи.

След кратко колебание Уелс побърза да се засмее вежливо на шегата, при което от гърлото му излезе звук, подобен на пращенето на настъпен орех.

— Какво смятате да направите с нея? — незабавно попита той, сякаш бързаше да прикрие ехото на този нездрав смях, с който безразсъдно бе показал пред света, че има чувство за хумор.

— О, нищо — отвърна другият. — Искам вие да я задържите.

— Аз?

— Разбира се, нима вашият дом не е най-доброто място за нея? Приемете я като подарък за неоценимата ви помощ.

— Няма за какво да ми се отблагодарявате — възрази Уелс. — Цялата работа беше безкрайно забавление за мен.

Чарлс се усмихна вътрешно: голям късмет бе, че писателят бе проявил желание да му помогне. Точно както и Гилиъм Мъри бе показал готовност да сътрудничи в шарадата и дори му бе помогнал да я съчини, след като видя с какво огорчение прие Чарлс вестта, че фирмата не организира пътувания в миналото. А щом богатият предприемач се съгласи да изиграе своята роля в начинанието, всичко стана по-лесно. Ако Чарлс бе замъкнал братовчед си направо в дома на писателя, очаквайки той да повярва в догадките му, че Уелс има машина на времето, това нямаше да изглежда така убедително, както след посещението в кабинета на Мъри.

— Отново ви изказвам най-дълбоката си признателност — рече Чарлс с искрено вълнение. — Благодаря и на вас, Джейн, задето помолихте кочияша да се скрие в страничната улица и да върже коня за стобора, докато се преструвахме, че заплашвам съпруга ви.

— Няма защо да ми благодарите, господин Уинслоу, за мен също беше удоволствие. Макар че никога няма да ви простя, че наредихте на актьора да прободе братовчед ви с ножа… — упрекна го тя с веселата усмивка на човек, който осъжда снизходително някоя детска лудория.

— Но всичко беше под контрол! — отвърна Чарлс с престорено възмущение. — Актьорът владееше майсторски ножа. Пък и ако не беше този малък стимул, Андрю никога не би стрелял по него, уверявам ви. Да не говорим, че белегът, който ще му остане на рамото, винаги ще му напомня, че е спасил живота на любимата си Мери. Впрочем, беше много находчиво да наемете някого, който да изиграе ролята на страж на времето.

— Това не беше ли ваше дело? — попита Уелс изненадан.

— Не — отвърна Чарлс. — Помислих, че вие сте се погрижили…

— Не, аз… — подхвана обърканият писател.

— Е, в такъв случай смятам, че братовчед ми е прогонил някой крадец. А може пък да е бил някой истински пътник във времето — пошегува се Чарлс.

— Да, може би — засмя се Уелс, леко обезпокоен.

— Важното е, че всичко мина по мед и масло — заключи Чарлс. Поздрави отново домакините за успешното представление и се сбогува с тях с поклон. — А сега трябва да вървя, иначе братовчед ми ще заподозре нещо. Беше удоволствие да се запозная с вас. И знайте, господин Уелс, че винаги ще се числя към най-верните ви читатели.

Писателят му благодари за тази забележка със срамежлива усмивка, която още играеше по устните му, докато стъпките на Чарлс заглъхваха по стълбите надолу. После изпусна дълбока въздишка на задоволство и, сложил ръце на кръста, погледна машината на времето с изражение на бурна обич — като баща, току-що сдобил се с рожба, — преди да прокара внимателно ръката си по командното табло. Джейн го наблюдаваше трогната, съзнавайки, че в този миг съпругът й навярно бе разтърсван от дълбоко и смущаващо чувство, защото галеше една мечта, едно творение на собствената му фантазия, което по чудодеен начин бе напуснало книгата му, за да се сдобие с реална форма.

— Навярно бихме могли да оползотворим креслото, а? — рече Уелс, като се обърна към нея.

Съпругата му поклати глава, показвайки, че сама се чуди какво прави с такъв безчувствен човек, и се приближи до прозореца. Писателят отиде до нея с унило изражение и обви раменете й с ръка — жест, който в крайна сметка я размекна и я накара да сложи глава на рамото му. Съпругът й не беше толкова щедър на ласки, че тя да пренебрегне тази спонтанна проява на нежност, която я бе изненадала също толкова — или даже повече, — колкото ако се бе хвърлил през прозореца с разперени ръце, за да се увери, че всъщност не може да лети. Прегърнати така, те гледаха как Чарлс се качи във файтона, който след миг потегли. Проследиха го с поглед, докато се изгуби в края на улицата под оранжевото було на зората.

— Даваш ли си сметка какво направи тази нощ, Бърти? — попита Джейн тогава.

— Едва не подпалих тавана?

Жена му се разсмя.

— Не, тази нощ направи нещо, заради което винаги ще се гордея с теб — отвърна тя, като го гледаше с безкрайна нежност. — Спаси живота на един човек, като използва въображението си.