Анри Перюшо
Животът на Сезан (7)

V.
„Няма лек за нашата страст“

Щом съществувам, не съм друг.

Лотреамон, „Песни на Малдорор“

Луи-Огюст е победил. Той е доволен, че е разрешил на сина си да опита щастието си в Париж, да направи този опит, който приключи така, както бе предвидил или, по-точно, както бе желал да приключи. Няма нищо по-хубаво — мисли си той — от един студен душ, който да измие от фантазьорите техните химери. Малко вероятно е вече Пол да изпадне в подобни детинщини: сега той е излекуван, и то излекуван както трябва! Личи си, че лекарството е свършило добра работа; достатъчно е човек да види Пол, за да се убеди в това.

Действително, отвратен от Париж и от живописта, Пол сякаш не чувствува никакво огорчение от провала си. Облекчението, което изпитва сега, удоволствието, че е отново в родната Прованс, радостта на майка му и на двете му сестри, та дори задоволството на баща му, което той може би малко демонстративно подчертава, всичко това го изпълва с чувство на безгрижие и покой. В края на краищата и той е младеж като всички други! Покорно Пол Сезан постъпва в банката на баща си, за да се подготви за бъдещата си кариера на финансист.

* * *

В канцелариите на улица Булгон Сезан работи; пред него са разтворени големите тефтери на банката. Лихви, акции, дивиденти, краткосрочни и дългосрочни заеми, сконто — цифрите играят пред очите му. Напразно се старае, напразно се опитва да се съсредоточи; вниманието му постоянно се разсейва. Отегчава се, веселото му настроение се помрачава, а понякога спомени от Париж се промъкват коварно в съзнанието му: академията Сюис, сеансите при Вилвией, дългите речи на Зола и мечтите му за слава… Какво ли прави сега Зола? Двамата са се разделили доста хладно и оттогава не са си писали. Бай е приет в политехниката и сега е в Париж. В свободните си дни сигурно се вижда със Зола, излизат заедно… По дяволите, не бива повече да мисли за това! Не бива повече да мисли за нищо! Сезан въздиша с мисли, зареяни надалеч, и отново се заравя в банковите тефтери.

При най-малкия повод той отсъствува от кантората. Скита из околностите, спира се пред гледките, които му са отдавна познати, но всеки път му се струват нови. Застанал неподвижен, напрегнал всичките си сетива, той се любува на цветовете и на формите, гледа с трепет боровете и маслиновите дървета, брулени безмилостно от есенния вятър, черните кипариси, устремили вретеновидни стволове към светлината, червената земя на Толоне и там някъде в далечината, извисяваща се над всичко останало, въздушната и лека мекокаменна пирамида на Сент Виктоар — като порцелан, син или розов според часа.

Когато се връща в банката (без да каже дума, баща му следи зорко постоянните му влизания и излизания), тясната улица Булгон му се вижда някак зловеща. Сивкава светлина прониква през прозорците и пада върху посивелите тефтери. Сиво върху сиво. Еднообразие и скука. „Ужасно нещо е животът!“ С досада Сезан отблъсква тефтерите, пълни с непонятни магии. Мъртви цифри. Мъртво съществуване. С поглед, зареян в пространството, той неволно си спомня за блестящата женска плът в картините на Рубенс, за пламенните думи на Амперер пред творбите на Тинторето, „най-доблестния венецианец“. Картините в Лувър, в Люксембург, в Салона — какъв празник за очите! Моливът потрепва в пръстите на Сезан и върхът му чертае линии, скици… Не, не! Да не се поддава пак на това абсурдно изкушение! Не!

Но моливът се движи сам… „Няма лек за нашата страст“ — е казала света Тереза.

* * *

Дълбоко загрижен, Луи-Огюст клати глава. Този път всичко е свършено. От известно време вече се досеща, че синът му ще му се изплъзне. По всяко време Пол се губи някъде; видяли са го в „Жа дьо Буфан“ да рисува приклекнал в тревата. Отново си е купил бои и платна. И пак ходи в рисувалното училище.

Баща и син се гледат мълчаливо. Както вчера Зола, така днес Луи-Огюст се убеждава, че думите вече не могат да помогнат. Досега Пол не е проявил и най-малък интерес към сделките, чийто механизъм (Луи-Огюст повдига съжалително рамене) остава съвършено неразбираем за него. Има ли смисъл да си губят времето в празни спорове? Напоследък в главната книга на банката Пол е написал едно двустишие:

Зад гишето си Сезан банкерът, ужасе́н,

вижда, че един художник бъдещ е роден.

Луи-Огюст е вече на шестдесет и три години. Ако работите се бяха развили, както се бе надявал, сега вече би могъл да помисли да се оттегли от банката, да предаде на своя наследник тайните и властта си. Уви! Сега няма кой да го наследи в банката. Живописта е отнела сина му. Тази безумна страст е надделяла. Уви! Нека Пол става какъвто ще. В края на краищата, както казва майката, благодарение на баща си „малкият има нещо зад гърба си“.

Сезан работи в рисувалното училище, където се е събрал отново с приятелите си Солари, Нюма Кост, сега писар при един нотариус, с блестящия Жозеф Юо, който не се задоволява с успехите си при Жибер и е организирал в имението на Гаске любителски театър, наречен „Имперски театър при моста на Арк“; там той поставя комедии, които пише сам. Сезан излиза да рисува на открито с Нюма Кост, работи и в „Жа дьо Буфан“, където си е обзавел ателие в една таванска стая. Луи-Огюст се е примирил окончателно с призванието на сина си; най-доброто доказателство за това е, че не се противопоставя да пробият в стената широк прозорец за по-добро осветление на ателието, въпреки че този допълнителен прозорец не разкрасява особено външния вид на къщата.

Сега на Сезан му остава само да възобнови връзката си със Зола. Двамата приятели все още не са си писали. Само Бай е пратил няколко реда на Сезан в края на есента. От него Сезан знае, че Зола е все още без работа, но се надява в най-скоро време да постъпи в издателската къща „Ашет“. Сезан обаче съвсем не подозира в каква страшна неволя живее приятелят му.

В Париж през мразовитата зима на 1861 г. двадесет и една годишният поет-идеалист, който, „за да овладее формата“, продължава да пише със стотици александрини, е останал гол като тояга. Няма пари, няма хляб, няма дърва, за да се сгрее. Принуден да заложи и последните си вещи, остава дори без дрехи. Прозорецът на стаята му е заледен и той се бори със студа, като се увива в завивките на леглото („прави се на арабин“, както казва сам) и така дни наред се топли от собственото си тяло сред гнусната глъч на вертепа. Живее само от трохи. Постепенно отслабва, заболява. Но е болен повече душевно, отколкото физически: страда най-вече като вижда как „пропилява не само настоящето, но и бъдещето си“. Въпреки ужасните изпитания обаче надеждата му да завоюва Париж не умира. „Духът бди и върши чудеса — казва той. — Вярвам дори, че в страданието израствам. Виждам и чувам по-добре. Придобих нови сетива, които ми липсваха досега, за да съдя за нещата.“

Негов познат от Екс го е свързал с малка група студенти в Латинския квартал, издаващи сатиричния вестник „Le Travail“, който води подмолна борба срещу режима на Втората империя. Тези студенти търсят поет. Зола им предлага свои стихове; приемат ги, поместват ги, макар техният обагрен с религиозно чувство идеализъм никак да не допада на главния редактор Жорж Клемансо, рязък и властен в движенията и словото си двадесетгодишен студент от Вандея. „Ако вестникът се задържи — мисли си Зола, — бих могъл чрез него да си пробия път.“ Но „Le Travail“ е под окото на полицията, която чака само удобен случай, за да го подведе под отговорност.

Ден след ден чака Зола писмо от „Ашет“. На това издателство го е препоръчал Буден, член на Медицинската академия и стар приятел на баща му. За беда писмото с назначението все още не идва. На 1 януари 1862 г. Буден замолва Зола да му направи една услуга и да разнесе в Париж новогодишните му честитки. Замаскирано благодеяние: Зола спечелва един наполеон. Той се вижда с Бай редовно всяка сряда и неделя („…не се смеем дори“) и тогава двамата говорят за миналото, за бъдещето и понякога, сигурно дори често, за Сезан. Зола никога не е допускал, че още при първото препятствие Сезан ще се обезсърчи и ще зареже всичко. Какво малодушие! Пред борбата и славата Сезан е предпочел лесния път, който води към посредствеността, предпочел е жалкото благоразумие.

После изведнъж през януари пристига неочаквано писмо от Сезан: той е решил най-късно през март да се върне в Париж. Отново се е заел усърдно да рисува.

„Скъпи Пол — отговаря веднага Зола, — отдавна не съм ти писал, сам не зная защо. Париж не се оказа благодатен за нашето приятелство; може би то има нужда от слънцето на Прованс, за да вирее буйно. Навярно някакво нещастно недоразумение внесе хлад в нашите отношения. Въпреки всичко аз продължавам да те смятам за мой приятел; мисля, че и ти ме смяташ неспособен да извърша подлост и ме цениш както преди… Но не за обяснения съм седнал да ти пиша сега. Искам просто да отговоря на писмото ти като приятел и да си поприказваме с теб, сякаш никога не си идвал в Париж.“

В ранната провансалска пролет Сезан рисува. Откакто е взел отново четките, той усеща, че се възражда. И би могъл да каже като Зола, че е израсъл в изпитанието, че вече вижда и чува по-добре. Сега той вниква в собствената си природа, разбира присъщата си неустойчивост, потребността от промяна, която не му дава покой и го тласка ту натам, ту насам. Сега, в Екс, мисълта за Париж не го напуска, но той знае, че щом се озове утре в Париж, ще го завладее пак мисълта за Екс. „Ще отидете другаде, но няма да бъдете по-добре“ — се казва в „Подражание на Исус Христос“^[1]. Нетърпеливият се наблюдава търпеливо. Той има нужда от Екс, има нужда и от Париж, нужна му е тази постоянна смяна, за да уталожи раздразнителността си, за да успокоява неудовлетворената си душа. От този ритъм той ще направи правилото на своя живот. Поучен от опита, ще превърне тази слабост в сила.

Така или иначе, противно на намерението си, през март Сезан не се среща със Зола в Париж. Може би предпочита да почака още, докато овладее, опитоми напълно демоните в себе си. Впрочем сам Зола смята да прекара няколко дни през това лято в Екс. Най-после през февруари той е постъпил при „Ашет“, отначало в експедицията, където е опаковал колети. Не е минало много време и са забелязали способностите му: сега работи в рекламната служба на издателството. Въпреки повишението Зола продължава да въздиша по загубената си свобода. Във всеки случай започва да се съвзема. Сега пише с още по-голямо усърдие, остава до късно през нощта, прекарва и празничните дни наведен над масата си.

Времето тече. Настъпва лятото. За известно време тримата неразделни са отново заедно в Екс. Сезан рисува изглед от язовира Енферне. Зола пише първите страници на „Изповедта на Клод“, роман, в който се описва с язвителна страст и горчивина една злощастна любов, пропит със спомени за довчерашните неволи. Но това е вече минало. Сега напред! Смело напред! Бъдещето, пълно с обещания, отново се усмихва. „Вярата се върна; аз вярвам и се надявам!“ — се провиква Зола.

През септември Зола се връща в Париж и започва пак да крои планове. Той одобрява намерението на Сезан да разделя времето си между Екс и Париж; намира, пише му той, че „по този начин ще се откъсне от влиянието на различните школи и, ако притежава известна самобитност, ще може да я развие“. Но сега Сезан да побърза. „Ще сложим ред в живота си — продължава Зола, — ще прекарваме заедно по две вечери в седмицата, а през останалите ще работим.“ И добавя: „…времето, през което ще бъдем заедно, няма да бъде загубено.“

Сезан обаче пристига в Париж едва към началото на ноември. Отново е трябвало да убеждава родителите си в необходимостта да замине, да увещава любящата си майка, загрижена за своя син, и да преодолява малко злопаметната съпротива на баща си. Казал им е, че иска да се подготви добре, за да се яви на приемния изпит в Художествената академия.

„Кориолан слуша молбите на майка си Витурия“ е тази година темата („глупава“, според Зола) за конкурса по живопис, която академията задава на кандидатите.