Анри Перюшо
Животът на Сезан (25)

ІV.
Старецът от улица Булгон

Нощ. Сега по-високо говорят всички бликащи извори. И моята душа е бликащ извор.

Ницше, „Песен на нощта“

Към края на 1899 година, след известни колебания, Сезан изпраща два натюрморта и един пейзаж на петнадесетата изложба на Дружеството на независимите художници, което, основано през 1884 година, е поело Салона на отхвърлените и го е превърнало в самостоятелен институт. Тук няма жури: всяка представена картина се приема автоматично в изложбата.

През 1900 година — това е почти официално признание — Сезан с изненада научава, че три негови творби са включени в изложбата „Сто години френско изкуство“, която се урежда в „Пти Пале“ по случай Международното изложение. Тази приятна изненада той дължи на просветеното и настойчиво застъпничество на инспектора по изобразителните изкуства Роже Маркс, човек, отдавна спечелен за изкуството на Сезан и на импресионистите.

За Роже Маркс не е било никак лесно да се наложи в борбата срещу Академията. „Какво, пак ли тези проклети смешници!“ Но въпреки това, за най-голям ужас на Жером, картините са били приети. На 1 май, при откриването на изложбата, Жером придружава председателя на републиката Лубе и го кара да премине в галоп залата на импресионистите: „Не се спирайте, господин председателю, тук е позорът на френското изкуство.“

Каквото и да правят обаче Жером и подобните нему, тържеството на импресионистите е вече свършен факт, а триумфът на Сезан може да се предвиди. Все повече и повече хора отдават дължимото признание на художника от Екс. През пролетта на 1901 г. той излага отново в Салона на независимите, а и на изложбата на брюкселския Съюз за нова естетика, приемник на групата на Двадесетте. Сега картините му се продават редовно между пет и шест хиляди франка.^[1] На последните разпродажби една Сезанова картина е достигнала дори цена седем хиляди франка.

Но има един може би още по-знаменателен факт: Морис Дени, „набистът с хубавите икони“, на времето редовен посетител в магазинчето на Танги, току-що е завършил картината си „Почит към Сезан“. Около един натюрморт на майстора, когото отсега нататък ще смятат вече за свой учител, Морис Дени е събрал Одилон Рьодон, Серюзие, Бонар, Вюйар, К. Кс. Русел, Амброаз Волар и неколцина други, между които и себе си, и по този твърде убедителен начин е изразил чувството на възхищение и благодарност, което цялото младо поколение художници в зората на новия век изпитва към Сезан. Изложена в Салона на Националното дружество за изящни изкуства, а по-късно при Съюза за свободна естетика, тази картина предизвиква истинска сензация. Откупува я един млад писател — Андре Жид.

Докато името му се разнася по света и изкуството му печели все нови и нови почитатели, Сезан продължава скромното си съществуване в Екс. Душата му се умиротворява. Значи, не се е лъгал, не е бил Френхофер, бил е наистина Сезан и не е работил напразно. Макар да си остава все така раздразнителен и да не може да овладява гневните си избухвания, той гледа на света с повече ведрина и спокойствие. Но борбата му да постигне изпълнение, което да го задоволи, ни най-малко не е затихнала.

Напротив, колкото повече работи, толкова светът му се вижда по-богат, толкова по-трудно му се струва да предаде това прекрасно и неизчерпаемо богатство. О, поезия на всемира! Сега платната му са само лирика и пламък. И той като всички велики творци се възражда в старостта си за нова младост, разцъфтява. Пламенен замах повлича ръката му. С жар рисува изгледи от Сент Виктоар, от Черния замък, които блестят като скъпоценни камъни. Никога общението му с дървесата, скалите, небето и земята не е било така пълно. С измършавелите си ръце Сезан възхвалява в ярки багри красотата на света и на вечната пролет.

Вяра в себе си, надежда? Да, без съмнение, такива са чувствата, които през ноември подтикват Сезан да си построи ателие, достойно за това име. На едно малко възвишение северно от града по шосето Лов^[2] той купува едно място от пет декара, засадено с маслинови, черешови и бадемови дървета, сред които стърчи стара къщурка, и поръчва на един архитект да извърши строежа. Художникът знае точно какво иска: ще разрушат старата къща и на нейно място ще издигнат едноетажна постройка. На приземния етаж ще има две малки стаи. На първия ще бъде ателието: 7,5 метра дълго, 6 метра широко, 4,5 метра високо; от едната страна ще се осветлява през голям витраж по протежение на цялата стена, а от другата — от два широки прозореца. Никакви украшения: простота и целесъобразност. От ателието си Сезан ще има чудна гледка към Екс с високата камбанария на катедралата „Сен Совьор“ и към хоризонта с върховете Етоал и Пилон дю Роа.

След като дава разпорежданията си, Сезан се залавя отново за работа. Сега вече не може да отрича, че младото поколение се интересува от него, че картината на Морис Дени не е била само платонична „Почит“. Посещават го, слушат го, когато говори. Гаске му представя младия поет от Севените Лео Ларгие, който отбива военната си служба в Екс. Няколко дни по-късно при Сезан идва на посещение друг млад войник от местния гарнизон, марсилският художник Шарл Камоан, който дълбоко го трогва със своя ентусиазъм: „Подготвя се нова ера в изкуството!“.

Сезан приема братски тия двадесетгодишни новобранци, които го ободряват с младостта си. Още от пръв поглед ги преценява като „много улегнали“; и те ще бъдат за него „морална опора“. Често ги кани на трапезата си, поръчва да приготвят в тяхна чест пиле или патица с маслини. Възторжен, излиятелен, той ги удивява с добродушието и сърдечността си, със скромния си начин на живот: цялата наредба на столовата му се състои от кръгла маса от полиран орех, шест стола, бюфет с блюдо за плодове и никакви картини по стените; удивява ги с готовността си да говори за своята „слабост“ и за трудностите, които му пречат да постигне завършено изпълнение: „Чувствувам, че мога да стигна дотам, но има една точка, която не мога да премина“; удивява ги с младостта на сърцето си, която е в пълен разрез с физическата му отпадналост. Пълни чашите им (войниците скоро забелязват, че виното му „не е по-хубаво от виното в лавката“^[3]) и като намига, рецитира стихове от латински и френски поети — паметта му никак не е отслабнала.

Естествено разговорът се върти почти изключително около „проклетата живопис“. Сезан си спомня за Монтичели, за Танги. Но невинаги е благосклонен към старите си познати. Кой знае защо, нарича Реноар „курва“, Моне — „развратник“, а за Дега казва, че „нещо не му достига“. Друг път пък ги превъзнася: „Моне ли? Най-вярното око на художник, което някога е съществувало“.

Най-често обаче се чуват анатеми.

— Трябва да се избиват по хиляда художници годишно — заявява той в изблик на добро настроение.

— А кой ще бъде натоварен с подбора? — пита Камоан.

— Как кой? Ние! — отвръща Сезан.

От време на време подчертава думите си с удар на юмрук по масата и се провиква:

— Все пак аз съм истински художник!

После изведнъж става сериозен. Докосва много внимателно с пръст един или друг предмет, бутилка, чаша или стъкленица, и показва как тези предмети си разменят отражения, накрая става, поглежда гостите си и приключва:

— Това е!

И ако Ларгие и Камоан го видят, че се отдалечава и изчезва, потънал в мисли, те знаят, че вече е излишно да го чакат до края на вечерята: намерил е развръзката на някой проблем, който го е терзаел. Сега работи в ателието си, забравил за своите гости.

Сезан отива понякога да причака приятелите си на излизане от казармата и тогава се смесва с бедняците, подаващи канче за чорба през оградата. Вижда се с тях най-често в неделя. Войниците с кепе с помпон на глава, червени панталони и бели гамаши отиват до катедралата „Сен Совьор“, където след служба цял рояк просяци обсаждат художника. Той си е приготвил дребни пари и с уплашен вид бърза да им ги раздаде. Особено един от тях му вдъхва явен страх; всеки път Сезан пуска по една петфранкова монета в дървената му паничка.

— Това е поетът Жермен Нуво — пошепва един неделен ден той на Ларгие.

Какво ли не е правил през живота си Жермен Нуво, някогашен приятел на Рембо и Верлен? Бил е затварян в Бисетър след една криза на умопомрачение. Въшлясал, дрипав, от години вече скита като тайнствен призрак. Ходил е пеша на поклонение в Рим и в Сен Жак дьо Компостел и накрая, през 1898 г., се озовал в Екс, където бил прекарал младежките си години; там му се струвало, че бесовете няма да намерят „поле за работа както в Марсилия или в Париж“.^[4] Хората се боят от него; дори църквата не знае как да се отърве от смахнатия скитник, който всяка сутрин обикаля с блуждаещ поглед всички храмове на града и навсякъде се причестява.

Една нощ Жермен Нуво отишъл да прави серенада на Солари, но Сезан никак не държи да бъде споходен и той от този просветлен просяк. „Ужасно нещо е животът!“ Художникът обяснява любезно на своите приятели, че за него религията е „нравствена хигиена“:

— Тъй като съм слаб, опирам се на сестра си Мария, която се опира на своя изповедник, който пък се опира на Рим.

Но не се увлича дълго в подобни размишления. След като си е взел своя „дял от Средновековието“, той се връща отново към постоянните си занимания.

Един следобед ротата, в която Ларгие е ефрейтор, е на маневри по шосето за Толоне. По време на почивка Ларгие поисква от поручика си позволение да отиде до „Черния замък“, където знае, че работи Сезан: видял е файтона край пътя. Там Ларгие наистина заварва Сезан, който почиства палитрата си, мърморейки, че твърде много разхищавал боите:

— Рисувам като че ли съм Ротшилд!

Ларгие разменя няколко думи с художника и си отива. Същия ден привечер, по време на упражнения в двора на казармата, младият поет съзира файтона на Сезан, който завива по пътя към казармата. Ларгие равнява войниците си и когато файтонът минава пред взвода, командува:

— Мирно!… За почест!

Сезан смутено сваля шапка и спира файтона. Тогава, цял сияещ, Ларгие му обяснява, че с тази команда е искал да отдаде почит на художника.

— Но това, което направихте, е ужасно — се провиква Сезан, като вдига ръце към небето. — Това е наистина ужасно, господин Ларгие!

Файтонът потегля отново, а Сезан се обръща два-три пъти с тревожен поглед към взвода, който му е отдал военни почести.

* * *

А животът отново разцъфтява.

Животът неспирно разцъфтява.

С изцапано от бои сетре Сезан рисува без отдих, забравил се, отдал се всецяло на природата. Върху платната му планината Сент Виктоар се извисява сияйна и неувяхваща, обляна от светлината на вечността, както в първите утрини на сътворението. Сини, зелени и оранжеви багри бликат със свежестта на възвърналото се детство. Всичко е ново, всичко е красиво. Небесната синева става като кристал, зеленината се превръща в прозрачни изумруди, скалите искрят като крезолити.

— Художникът трябва да се стреми с цялата си воля към мълчанието — мълви Сезан. — Той трябва да заглуши в себе си всички гласове на предразсъдъците, да забрави, да забрави всичко, да мълчи, да стане съвършено ехо.

Някогашните приятели са изчезнали или са покойници. Марион е починал през 1900 година, също и Валабрег. Следващата година Пол Алекси е умрял от емболия. От старите другари край Сезан е останал само Солари, с когото той понякога разговаря с часове привечер, „тъпчейки го с теории за живописта“. Скоро сам той, Сезан, ще върне на земята немощното си тяло. Но животът разцъфтява. Животът неспирно разцъфтява.

През лятото завършва строежът на ателието в Лов. В желанието си да задоволи Сезан архитектът е намерил за уместно да притури разни украшения: отливки от теракота, дървени балкони. Разярен, художникът заповядва да се махнат веднага тези смешни заврънкулки. Той лека-полека се настанява в новото си ателие, пренася там стативи и мебели; за градината взема един градинар на име Валие, който ще му служи и за модел, когато стане нужда. Ако бог му даде още дни, той ще завърши в това ателие голямата картина Къпещи се жени, която е населил с безброй фигури под дъговидно превити дървеса. За да може да съзерцава на открито огромното платно, заповядал е да се пробие в северната стена на ателието вертикален процеп, през който ще изважда картината си в градината.

Болен, грохнал, Сезан започва сега нов живот. Той усеща, знае, че около името му се надига оня неясен, натраплив шум от хиляди гласове, който се нарича слава. В началото на 1902 г. Волар, все по-внимателен и по-услужлив, идва да го навести и скоро след посещението си му праща дори каса бутилки вино. Братята Бернхайм пък са закупили негови картини от сина му, нещо, което несъмнено е хвърлило в голяма тревога Волар. През пролетта Морис Дени го е помолил отново да участвува в изложбата на Независимите. Ревностният му почитател Камоан, който е прекарал само три месеца в Екс, му е писал, че сега в поемата на Бодлер „Фарове“ липсва само строфа, посветена на него, Сезан. От време на време на улица Булгон идва някой млад художник или млад писател и молят Сезан да ги приеме. Да, няма съмнение, славата започва.

Слава! Какъв сладостен аромат имаше някога тази дума в устата на Зола! Слава! Тогава тя им се вестяваше като млада хубавица с пищна плът, като възлюблена с нежни ласки. Славата, о, непорочна младост, славата не е това. Напоследък Мирбо се е опитал да издействува за Сезан ордена на Почетния легион, но директорът на изобразителните изкуства Ружон, към когото се обърнал, го прекъснал още при първите думи:

— О, не! Ако искате Моне, може. Как! Моне не иска ли? Е, тогава Сисле. Какво, умрял ли е? Тогава не щете ли Писаро? Изберете сам когото искате, но не ми говорете повече за Сезан!

Славата е не само хвалебствия, но и хули, завист, омраза, кал. Ето Зола, какво ли си мисли той за някогашните мечти, когато си спомня за младежките години в Екс, той, когото след писмото „Аз обвинявам“ изправиха на подсъдимата скамейка и осъдиха, той, който беше принуден да отиде в Англия, за да избегне затвора, който живя дълги месеци в изгнание, когото оскърбяваха, клеветяха, заплашваха със смърт? Славата е и слепотата, която бавно затваря очите на Дега, славата е и ревматизмът, който сковава Реноар, тя е и диабетът, който неумолимо подкопава и здравето на Сезан. Славата е беззъба старица с разкапани меса, хилеща се като мъртвешка глава.

„Венецът и любимата, които Бог е предопределил за нашите двадесет години.“ Колко наивни са били! И ето че тъкмо в този миг идва вестта за внезапната смърт на Зола: през нощта на 28 срещу 29 септември в Париж писателят е бил задушен от светилния газ на една отоплителна печка.^[5] Въпреки всичко, което се е случило между тях и накрая ги е разделило, Сезан е потресен и избухва в плач. Зола! Зола! Сега вече младостта му е наистина мъртва. Той се затваря в ателието си и плаче целия ден.

Но животът разцъфтява. Животът трябва неспирно да цъфти.

* * *

През есента за пръв път, откакто се помни, Сезан си позволява няколко дни почивка. Ларгие вече е отбил военната си служба и родителите му в желанието си да благодарят на художника за добрия прием, оказан на сина им, го поканват да ги посети в Севените.

Сезан приема поканата и отива заедно с жена си и сина си, дошли да прекарат известно време при него в Екс. От началото до края на това гостуване Сезан е в най-добро настроение и търпеливо понася неща, които по друго време неизбежно го биха раздразнили. В негова чест Ларгие дават голям обед, на който поканват и местни първенци. Тези гости, за да засвидетелствуват на художника интереса си към живописта, споменават за една или друга картина, която им се е случило да зърнат през живота си; по-щастлив от другите в това отношение е секретарят на мировия съдия, тъй като може да се похвали, че притежава собствения си портрет в хубава рамка, изписан от някакъв амбулантен художник, когото срещнал един ден на панаира в Алес: „…Само три щриха с въглен, изключително умение!… И ако господин и госпожа Сезан имат любезността да дойдат утре у дома на чашка мискет, ще им го покаже…“

Сезан се усмихва, разположен, весел, благосклонен — спокоен.

В Екс самотата започва малко да му тежи. След заминаването на Ларгие и Камоан той не общува почти с никого в града. Почти е скъсал със семейство Гаске. „Какво да правя в техния салон? Та аз непрекъснато кълна!“ Колкото и да е поет по природа, Гаске има твърде реално чувство за нещата; дали наред с искреното му възхищение от Сезан не са го ръководили и някои не дотам безкористни подбуди? Във всеки случай Сезан кипи от гняв. Да не му говорят повече за Гаске, „нито за мъжа, нито за жената“. Те и подобните им са „неописуеми хора; това е кликата на интелектуалците, но от какво тесто, боже мой!“^[6]

Солари остава фактически единственият му познат в Екс. „Филип!“ — казва Сезан, като намига дружелюбно. От време на време той гощава бохема с хубав обяд било на улица Булгон, било в гостилницата на старата Берн в Толоне; когато е с него, може свободно „да се отпусне“. И не се лишава от тази възможност. Понякога, късно през нощта, съседите чуват гръмогласни викове в дома му и предполагайки, че го душат, бързат да предупредят госпожа Бремон. Тя ги успокоява: Сезан и Солари чисто и просто говорят за живопис. Може би именно тази нощ, без да се усетят, са изпразнили бутилка коняк. „Лесно можем да си представим, че разговорът се е водил в повишен тон“ — отбелязва Волар.

Проявите на симпатия и възхищение повдигат духа му и, осъзнал най-после своята цена, Сезан работи с удвоено усърдие. Не е ли заявил един ден в пристъп на гняв:

— Политици във Франция има повече от хиляда след всеки избори, но Сезан се ражда един на два века!

Понякога той се връща от работа толкова изтощен от напрежение, че едва говори, едва се държи на краката си. Вечеря набързо и си ляга, смазан от умора. Но на другия ден още в зори е на крак и отново започва с трескаво упорство, нетърпелив и сякаш неуморим.

„Работя упорито — пише той на Волар в началото на 1903 г. — Съзирам вече обетованата земя. Ще стане ли и с мен както с великия вожд на евреите или ще успея да проникна в нея?… Постигнах известен напредък. Защо толкова късно и с толкова мъки? Нима Изкуството е наистина светилище, в което влизат само непорочните, всецяло отдадени нему? Съжалявам, че сме толкова далеч един от друг, иначе често бих търсил във Вас малко морална подкрепа.“

От кого да чака тук тази морална подкрепа, от която толкова много се нуждае? От сестра си ли, от „по-голямата“? Със строгото си, сурово държане сега Мария олицетворява, поддържа семейната чест. Безучастна към творчеството му, смутена от скандалния шум, който предизвиква брат й с картините си, тя не може нищо да направи за него, освен да бди животът му да запази поне външно известно благоприличие, да не върши той чудатости и да не прахосва състоянието си (раздразнена от щедростта му към просяците при „Сен Совьор“, тя е наредила на госпожа Бремон да не пуска Сезан да излиза с повече от петдесет сантима в джоба). Тогава — от госпожа Бремон ли? В негово отсъствие тя изгаря скиците му за Къпещи се жени, тези ужасии — голи жени.^[7] От кого наистина да очаква действителна морална подкрепа? От никого. Трябва да е доволен, когато го оставят да се занимава спокойно със своята живопис, виновница за всички беди!

През март вдовицата на Зола решава да ликвидира голяма част от колекциите на писателя, впрочем всичко, което не й харесва, и десет Сезанови платна от младите му години са обявени за разпродажба. Тези картини достигат „цени далеч над исканите“, между 600 и 4200 франка^[8], както доста странно отбелязва „La Gazette de l’Hôtel Drouot“. Името на романиста, шумната роля, която е играл в аферата Драйфус, злополучната му смърт предизвикват голям интерес към тази разпродажба. Страстите, разпалени някога от Зола, още не са стихнали. Отявленият антидрайфусист Анри Рошфор се възползува от случая, за да повтори още веднъж злъчно какво мисли за Зола и неговите приятели.

Като отбелязва, че в разпродажбата са включени няколко платна на Сезан, без да знае, че те са събирали праха на тавана в Медан, без да е чел „Творбата“ и без да е в течение на каквото и да било, Рошфор приема просто, че Зола е обичал новата живопис и дори е бил неин апостол, отъждествява разбиранията на Сезан за изкуството с възгледите на Зола, както и политическите убеждения на Зола — с тези на Сезан, и с рязката и абсурдна непримиримост на полемиста пише в „L’Intransigeant“ от 9 март една статия, озаглавена „Любов към грозотата“.

Като влязох вчера в специалната изложба по повод на разпродажбата Зола — пише той, — очаквах, че ще срещна там цялата група интелектуалци с пригладени коси и всички сноби на драйфусизма. Очаквах да ги намеря там сплотени, готови да разпалват възторга на посетителите и да чествуват както изтънчения вкус, така и художествената култура на автора на „Врящо гърне“.

Но тия хора са големи хитреци. Предугадили са на какви подигравки ще се изложат, ако се явят — те, евреите и техните симпатизанти, все свободомислещи до мозъка на костите — сред триптихи, изобразяващи страстите Христови, и оцветени дървени статуетки на светци, светици, мъченици и богородици, превърнали тази колекция в най-чудноватата сбирщина от католико-вероизповеднически вещи, която някога е задръствала един дом.

Би помислил човек, че е попаднал у някой търговец на църковни украшения около площад Сен Сюлпис…

Модерните картини, които той (Зола) е размесил с тези бракувани вехтории, предизвикваха у посетителите единодушен смях. Сред тях има и десетина произведения, пейзажи и портрети, подписани от един ултраимпресионист на име Сезан, които биха развеселили дори Брисон.

Хората се превиваха от смях особено пред една мургава, брадата мъжка глава, чиито бузи, излепени с мистрия, бяха сякаш разядени от екзема. Останалите картини на същия живописец представляваха всички открито предизвикателство към Коро, Теодор Русо, Хобема и Рьойсдал.

Писаро, Клод Моне и останалите най-ексцентрични пленеристи и поантилисти, тези, които наричат „художници на конфети“, изглеждат академици, кажи-речи членове на Института в сравнение с тоя чудноват Сезан, чиито произведения е събирал Зола.

Дори експертите, натоварени с разпродажбата, са изпитали известно затруднение, когато са описвали в каталога тези чудати неща, и към всяка картина са прибавили двусмислената забележка: „Произведение от първа младост“.

Ако господин Сезан е бил пеленаче, когато е правил тези цапаници, няма какво да възразим; но какво да кажем за един водач на школа, какъвто си въобразяваше, че е велможата от Медан, разпространявал заразата на подобни художествени безумства? А пишеше рецензии за Салоните, в които си присвояваше правото да напътствува френското изкуство!

Нима този нещастник не е виждал никога по-отблизо картина на Рембранд, Веласкес, Рубенс или Гоя? Защото ако Сезан е прав, тогава всички тези големи майстори са на погрешен път. Тогава престават да съществуват и Вато, и Буше, и Фрагонар, и Прюдон, и като висша проява на изкуството, скъпо на Зола, не остава друго, освен да изгорим Лувър.

Често сме твърдели, че дълго преди аферата Драйфус е имало драйфусисти. Всички болни мозъци, сбърканите души, кривогледите и сакатите бяха узрели за месията на Предателството. Когато се гледа природата така, както я тълкуват Зола и подчинените му художници, съвсем ясно е, че патриотизмът и честта ще ви се представят в одеянията на офицер, предаващ на врага отбранителните планове на родината.

Любовта към физическата и нравствената грозота е страст като всяка друга.

Тази статия, написана със смехотворно настървение, предизвиква радост в Екс, радост френетична, злорада, жестока. Най-сетне, най-сетне истината блясва! През нощта триста броя на „L’Intransigeant“ наводняват малкия град. Пъхат ги „под вратата на всеки, който малко или много е проявявал симпатии към Сезан“.^[9] Самият художник получава този брой на вестника откъде ли не. Замерват го в лицето със статията на Рошфор, оскърбяват го, заплашват го. С анонимни писма му „заповядват да отърве от присъствието си града, който е опозорил“.^[10] Невъобразимо брожение! Синът на художника, който в Париж очевидно не подозира нищо за тези изстъпления, пише наивно на баща си, че му е запазил един брой от вестника.

„Не е нужно да ми го пращаш — му отговаря Сезан с наранена душа. — Всеки ден го намирам под вратата си, без да смятам броевете на «L’Intransigeant», които ми изпращат по пощата.“

Подлуден от това преследване, на което е станал жертва, с душа, преливаща от погнуса, художникът не смее дори да излезе от дома си. Та нима приятелството на Зола, докато писателят беше още жив, не му причини достатъчно болка и огорчения? Явно, не! Сега, когато Зола е мъртъв, о, подигравка на съдбата, обръщат срещу него същото това приятелство, като в настървението си го правят такова, каквото никога не е било. Каква отвратителна палячовщина е животът!

Затворил се в ателието, сред своите обругани картини, старецът от улица Булгон взема отново четките си. „На работа!“

През целия си живот Сезан винаги е вземал отново и отново четките си.