Анри Перюшо
Животът на Сезан (16)

ІV.
Бури

Доброто ми семейство, в същност отлично за един нещастен художник, който никога не е могъл да направи нещо…

Сезан, Писмо до Зола,

1 юни 1878 г.

Усамотение и покой! Сезан се лъже много, ако си въобразява, че ще ги намери тук. Още с пристигането си Ортанз и малкият Пол усложняват до немай-къде живота му със своето присъствие.

По начало Сезан живее в Екс, но желае да работи в Естак. Страхува се да не започнат да го одумват и да не би нещо да стигне до ушите на Луи-Огюст, затова предпочита благоразумно да стои сам в Естак. Настанил е Ортанз и сина си в Марсилия, на улица Ром 183, и губи времето си в непрекъснато сноване между Екс, Естак и Марсилия, които са все пак доста отдалечени едно от друго: десетина километра делят Марсилия от Естак и около тридесет — Екс от Марсилия, свързани наистина от три години насам с железопътна линия.

Освен това с държанието си Луи-Огюст заставя Сезан да бъде крайно предпазлив. Старата лисица може би е подочула някоя и друга приказка за връзката на сина си и го дебне зорко, за да долови и най-малкото потвърждение на подозренията си. Донесе ли раздавачът в „Жа дьо Буфан“ писмо за „художника“, бърза да го отвори.

Сезан, поставен натясно, сега е по-тих от водата, по-нисък от тревата. Повечето време прекарва в Екс и се явява редовно на трапезата — това го изисква впрочем баща му. Луи-Огюст е на осемдесет години, Сезан — на тридесет и девет (вярно е, голямата глава, доста оплешивяла на темето, и наедрялата му фигура го състаряват), но баща и син се държат така, сякаш художникът е все още ученик! Бедният Сезан!

Не му стига тази жалка игра! Някогашният му съученик Вилвией е напуснал окончателно Париж и се е установил в Екс, където сега работи с няколко ученика над картини на религиозни теми, предназначени за училищата на ордена „Сен Сюлпис“ в колониите. Щом видят Сезан, учениците на Вилвией започват да подмятат оскърбления, подиграват се на дългите му коси и може би още повече на незавидната му слава на „импресионист“. Вилвией сигурно не е пропуснал да им посочи Сезан като самото олицетворение на побъркан художник.

Мъка!

И мълчание!

На всичко отгоре към средата на март малкият Пол заболява от възпаление на лигавицата. И това не е всичко! Тъкмо в този момент на най-големи грижи Луи-Огюст отваря едно писмо на Шоке до Сезан и внезапно се натъква на доказателство за прегрешенията на сина си. Какво му е хрумнало на Шоке да говори в писмото си за „госпожа Сезан и малкия Пол“? Луи-Огюст, вън от кожата си, но тържествуващ, беснее, крещи, обвинява, нахвърля се върху виновника и го уверява, че скоро ще сложи ред в безпътния му живот. Притиснат до стената, Сезан лъже с отчаяно упорство и се опитва да отрича очевидните факти. Банкерът заявява, че ще намали издръжката му. Щом няма никакви задължения, щом твърди, че е сам, стигат му сто франка на месец! Сто франка! Сто франка ще му дава, може би и още по-малко, а може би и нищо вече няма да му дава!

Сезан е в ужас. И без това е в толкова тежко материално положение. Дълговете му при Танги растат постоянно. Преди да напусне Париж, е подписал на търговеца на бои полица за 2174, 80 франка! Какво ще стане с него, ако банкерът изпълни заканите си? В Марсилия малкият има нужда от лекарства. А какво да работи, за бога, какво може да работи, за да изкарва прехраната си?

Нито за миг не му минава през ума мисълта за парадоксалното положение, в което се намира, защото по закон той вече има право на своя дял от наследството; при ликвидацията на банката Луи-Огюст е прехвърлил състоянието си на децата, за да им спести по-късно данъка върху наследството. Разбира се, той смята всичко това за проста формалност: нека някой се опита да оспори пълната му и неограничена власт върху имуществото!

Сезан дори ме мисли, пък и не би се осмелил да предяви правата си, за да смекчи яростта на своя баща. Какво може да направи, боже мой? Смутен и объркан, той се обръща към единствения човек на тоя свят, който би могъл да му помогне: Зола! „Бъди тъй благосклонен към мен — пише му смирено Сезан — и ако смяташ за възможно, гледай да ме настаниш някъде около теб или другаде благодарение на влиянието си.“ Зола сигурно гледа не по-малко скептично от самия Сезан на способността му да изкарва прехраната си и затова с обратна поща го съветва да направи всичко, за да запази и занапред издръжката от баща си, като същевременно му предлага, ако се наложи, да му помогне с пари, та да може да преживее трудния момент. Зола никога не е отблъсвал човек, който се е обръщал за помощ към него.

Успокоен донякъде от това писмо, Сезан все пак продължава да живее сред непрекъснати тревоги. Отношенията между баща и син са все така обтегнати. Сезан упорито отрича, а това още повече вбесява стария банкер и той непрекъснато дебне, рови, разпитва познати, упорито търси нови доказателства, които най-после ще сломят виновния.

Намерили са се очевидно добри души, които са го осведомили за съществуването на внучето. „Казва, че щял да ме избави от него“ — пише Сезан на Зола. И става двойно по-предпазлив. Един ден обаче не се стърпява и, разтревожен за здравето на малкия, отива в Марсилия; като вижда, че детето е по-добре, се успокоява. За зла участ на връщане обърква разписанието на влаковете и изпуща влака за Екс. Не му остава друго, освен да мине пеша тридесетте километра от Марсилия до Екс, за да бъде на всяка цена вкъщи на вечеря. Толкова бърза, че закъснява само с един час.

В края на март Сезан все още не знае каква съдба му готви баща му. Ако Луи-Огюст бе искал да си играе със сина си като котка с мишка, сигурно не би постъпил другояче. По това време Сезан получава известие от приятелите си импресионисти, които възнамеряват да организират нова изложба и го канят да участвува в нея. Засега Сезан има много други грижи. При това миналогодишната изложба е оставила толкова болезнен спомен у него, че подобни прояви вече никак не го въодушевяват. С враждебността и язвителните коментари, които предизвикват, те могат само да го дискредитират и да му попречат да осъществи амбицията си — един ден да бъде официално признат за добър художник, да бъде допуснат в Салона, където впрочем и тази година е изпратил една картина. От друга страна, постиженията му са все още толкова незадоволителни! А и какво общо би могло да има още между неговата живопис и изкуството на приятелите му? Сезан отклонява поканата, но тъй като не иска приятелите му да помислят, че ги осъжда, замолва Зола да занесе в изложбата картината с черния мраморен часовник, която му е подарил преди войната. Скоро след това научава обаче, че изложбата няма да се състои.

В началото на април Луи-Огюст му дава само сто франка за месеца. Сезан напразно възразява, макар че в същност и тези сто франка не е очаквал, но не получава нито сантим повече. И така, принуден е да помоли Зола да изпрати шестдесет франка на Ортанз.

От време на време художникът прескача до Марсилия. Веднъж пътува във влака с Жибер. По едно време, като гледа в далечината планината Сент Виктоар и скалите, издигащи се над Борекьой, възкликва:

— Какъв прекрасен мотив!

— Линиите са премного уравновесени — отвръща Жибер.

— Тия хора гледат само с професорски очи — мърмори Сезан.

Но сега Сезан няма сили да реагира. Миналогодишните подигравки на публиката и вестниците, подмятанията на учениците на Вилвией, ироничното презрение на съгражданите му и най-вече отношението на баща му отекват болезнено у него и го изпълват с тъжно смирение. „Работя; малко резултати, а съм много далеч от главната насока“ — пише накратко той на Зола.

Наистина нищо не върви! Майка му, неговата единствена опора в борбата с баща му, заболява тежко, но това никак не омилостивява Луи-Огюст и на 1 май той брои на сина си сто франка, колкото му е дал и за април; Сезан отново е принуден да се обърне към Зола за нов заем от шестдесет франка. Няколко дни по-късно Зола уведомява приятеля си, че журито е отхвърлило картината му. „Много добре разбирам — пише той тъжно на Зола, — че тази картина не можеше да бъде приета, защото моята отправна точка е твърде далеч от преследваната цел, тоест изображението на природата.“

И все пак като че ли настъпва известно разведряване. Здравето на майка му се подобрява и тя скоро се вдига на крака. От друга страна, въпреки упорството си Луи-Огюст не се е добрал до нищо положително и Сезан се надява, че в края на краищата баща му ще се умори от това дебнене. Въпреки постоянните увещания банкерът отказва категорично да увеличи издръжката на сина си и това засега е най-голямата грижа на Сезан. Ще трябва пак да моли за помощ Зола. През юни, сигурно за да спести нещо от наема, той настанява Ортанз и малкия Пол в друго, по-малко жилище на улица Вийо Шмен дьо Ром 12^[1]. През първата половина на юли се измъква от Екс, за да придружи майка си в Естак, където тя отива да възстанови здравето си. Така той ще се избави за известно време от постоянните натяквания на баща си, а и ще може на воля да позаговорничи с майка си срещу стария самодържец в „Жа дьо Буфан“.

Майката на Сезан не изпитва кой знае какви чувства към Ортанз. В нейните очи Ортанз не може да бъде друго, освен натрапница, отнела сина й. Но тя е човечна и при спомена за собствените си младини приема свършения факт. Особено обожава малкия Пол, когото е виждала няколко пъти, и е безкрайно щастлива, че има внуче. Сезан се успокоява и дори започва да крои планове: ако не се случи нещо неприятно, тази зима ще отиде да живее в Марсилия, а напролет, „когато атмосферата се позамътва“, ще замине за Париж; после, ако Зола му разреши, ще отиде да поработи в околностите на Медан, където приятелят му тия дни си е купил малка къща.

Нова беда! В „Жа дьо Буфан“ се получава писмо за Сезан от парижкия му хазяин на улица Уест. Луи-Огюст го отваря и чете: като напуснал Париж, Сезан дал ключа на квартирата на приятеля си Антоан Гийом, обущар от улица Вожирар; сега в Париж има Световно изложение и по този случай дошли от провинцията гости на обущаря, разни роднини и познати, които той настанил у Сезан; хазяинът се обезпокоил и решил да пише на художника за станалото, като го упреква, че приютява „чужди хора“, без да го е уведомил предварително. От това писмо Луи-Огюст заключава, че синът му „укрива разни жени в Париж“. „Тази история започва да прилича на водевил!“ — заявява Сезан.

Но синът е не по-малко упорит от бащата. Воюва с него, за да му разреши да се настани през зимата в Марсилия. „Така ще мога да продължа някои етюди, които правя в Естак, откъдето ще се завръщам колкото се може по-късно“ — убеждава той баща си. Нищо не помага! Банкерът не отстъпва. Напротив, става още по-непреклонен, след като в началото на септември раздавачът донася в „Жа дьо Буфан“ трето компрометиращо писмо, този път препратено от Париж в Екс и адресирано до Ортанз от баща й.

„Виждаш ли докъде стигна работата? — пише Сезан на Зола. — Продължавам да отричам упорито и само благодарение на това че името Ортанз не се споменава в писмото, мога да твърдя, че то е за кой знае коя — друга — жена.“

И най-после: светъл лъч! „Татко се е захласнал по една прелестна млада прислужничка у дома в Екс“ — пише Сезан. Любовта разведрява стареца, който престава да се занимава със сина си и съвсем неочаквано му дава триста франка. „Невероятно!“ — признава Сезан, като въздъхва с облекчение. Сега най-после ще може да поработи сравнително спокойно.

* * *

Към края на септември майка му се връща в Екс за гроздобера и оставя Сезан в Естак. Всяка вечер художникът отива да нощува в Марсилия, където е настанил семейството си близо до централния пазар на улица Ферари 32, и всяка сутрин се връща да работи в Естак. Впрочем Марсилия никак не му допада. „Марсилия е френската столица на зехтина — пише той не без хумор на Зола, — както Париж е столицата на кравето масло. Не можеш да си представиш нахалната самомнителност на това свирепо население, за нищо друго не мислят, освен за пари. Казват, че печелели много, но са до немай-къде грозни — благодарение на съобщителните средства отличителните черти на тукашния тип ще се заличат напълно, поне външно. След няколкостотин години ще бъде съвсем излишно да се живее, всичко ще бъде плоско и изравнено. Но малкото, което е останало, все още радва сърцето и окото.“

Един ден Сезан среща случайно Юо, някогашния съученик от рисувалното училище. Колко далеч е отишъл Юо! Станал е архитект, на два пъти, през 1865 и 1866 г., е получил златен медал в Салона и оттогава участвува в изложбите, без да се представя на журито, „извън конкуренцията“. Сега заема в Марсилия отговорната служба на главен архитект-инспектор на Строителната компания. Към Сезан, разбира се, той се държи доста резервирано. По време на разговора случайно запитва художника дали се вижда още със Зола.

— Понякога — отговаря шеговито Сезан.

Дали получава писма от Зола.

— Да, напоследък — отвръща подигравателно Сезан.

Юо е изумен! Той никак не е очаквал, че прочутият писател ще поддържа все още връзки с този опърпан бояджия, станал за смях на всички. Подава му веднага визитната си картичка и го моли в най-скоро време да го посети. „И така виждаш, че е полезно човек да има приятели“ — пише Сезан на Зола, като му разказва с ироничен тон за срещата си с Юо.

Друг път Сезан вижда отдалеч пред вратата на Факултета по естествени науки някогашния си почитател Марион, който, едва тридесет и две годишен, е вече професор по зоология. Сезан обаче не се приближава към него. Станал е мизантроп; твърде много удари е получавал, за да не се пази и да не се бои, че ще го посрещнат грубо и с присмех. И все пак Марион проявяваше някога най-приятелски чувства към него. „Да ида ли да го видя? — се пита Сезан. — Има още време.“ И като се позамисля, добавя: „Няма да бъде искрен по въпросите на изкуството, може би против волята си.“

Дълбоко в себе си Сезан сега се страхува от преуспелите в живота. Толкова му е по-добре с онези, които като него са станали жертва — на хората, на съдбата, на собствените си блянове. Понякога се среща с Амперер, който в Екс живее в най-безутешна нищета. Дори замолва Зола, ако му е възможно, да намери за Амперер „някаква, най-дребна службица“.

Но ето нови беди! Сезан дълго ще помни тази 1878 година! Есента започва зле. В началото на ноември Ортанз трябва бързо да замине за Париж.^[2] Това пътуване налага да се искат отново сто франка на заем от Зола. В продължение на повече от месец, до средата на декември, Сезан остава сам с малкия Пол в Естак. Живее в постоянен страх да не би баща му някой ден да пристигне ненадейно, защото Луи-Огюст е започнал отново да разузнава, след като за миг чаровната усмивка на младостта го е отклонила от неговата идея-фикс. На всичко отгоре времето е ужасно: вятър, облачно небе, развълнувано море — Сезан не може да работи. Принуден да си стои вкъщи, той чете добросъвестно и внимателно, както впрочем върши всичко, „История на живописта в Италия“ от Стендал. Колкото до малкия Пол, той е „ужасен във всяко отношение“ — казва гальовно баща му.

Най-после Ортанз се връща от Париж. Времето се оправя. Семейната буря също затихва. Сезан се залавя отново за четките.

„Както казваш, тук има някои много хубави гледки — пише той на Зола. — Едва ли бих могъл да ги предам, аз започнах малко късно да виждам природата, но въпреки това тя дълбоко ме вълнува.“

Смирение. Меланхолия. След няколко дни, на 19 януари, Сезан навършва четиридесет години.