Анри Перюшо
Животът на Сезан (2)

Пролог
Един забележителен човек от провинцията през 1850 година

Баща ми беше гениален човек; остави ми двадесет и пет хиляди франка рента.

Сезан

Повече от половин столетие Екс-ан-Прованс сякаш е потънал в дълбок сън. Този град е бил някога столица; сега е само седалище на подпрефектура. През 17. и 18. век е бил на върха на своето великолепие. По онова време първите фамилии на местната аристокрация — Вовнарг, Етиен д’Орв, Раусе-Булбон, Форбен, Сен-Марк и много други — са построили разкошни резиденции по Авенюто, което краси града от две столетия насам. Това време обаче отдавна е минало. Екс, „това е Помпей“, казва Луиз Коле. Екс е задрямал.

През 1850 година в Екс все още живеят седемстотин знатни семейства, но всички те като че ли са се отказали от своя век. Аристокрацията е надживяла някогашното си величие. Повечето истински представители са се уединили в старите си домове. Те съставляват едно мрачно, предвзето, невидимо общество, ревниво към своето минало, към безвъзвратно отминалото си благополучие, водещо оскъдно съществуване сред стилни мебели от славната епоха, за които дебнат антикварите. В неделен ден може да се види последният стол-носилка в града — на маркиза Гард. Тя минава през града като видение от друга епоха; и наистина маркиза Гард е вече стара жена, която още помни деня, когато са я представили на Мария Антоанета във Версай. Сега тя не може да намери други носачи за стола си, освен двамата гробари от градското гробище, на които е нахлузила ливреите на някогашните си лакеи. Странен анахронизъм! Не по-малък анахронизъм е обаче и онази невидима граница, която до 1918 г. ще разделя Авенюто на две: южната страна за благородниците, северната — за простолюдието.

И все пак Екс живее. Доскоро проникнат от аристократичен дух, градът започва да се обуржоазява, отдава се на търговия. По Авенюто, което е главната артерия на града, дълго време не са се виждали магазини, а преди Революцията там е било разрешено да се отварят само кафенета; сега то се превръща постепенно в средище на търговска размяна, а до кафенетата, чийто брой непрекъснато расте, се настаняват кантори на транспортни агенции и на дилижанси. Да, въпреки всичко животът в Екс не спира. По времето на Луи-Филип, свален две години по-рано, в 1848-а, са основани Филологическият факултет, Техническото училище и няколко средни училища. Поставят се и първите фенери със светилен газ, и то, разбира се, пак по Авенюто. Открит е и пазар за добитък. От четири години насам по проект на инженер Франсоа Зола се работи каналът, който през сушавите периоди ще доставя вода на града „с тридесетте фонтана“. От четири години насам се работи и по железопътната линия, която скоро ще свърже Екс с Роняк; може би един ден ще прокарат и други линии, за да свържат Екс с Марсилия и с Пертюи. Но това няма да стане утре или вдругиден. Екс живее, но не бърза. Той стои настрана, вън от кипежа на индустриалната ера. В града се наброяват само няколко фабрики: за шапки, за захаросани бадеми, за бадемови сладкиши. Това е нищо, но за Екс е много; този град предпочита да бленува за миналото си, отколкото да крои планове за бъдещето. В същност шумната, многолюдна и предприемчива Марсилия го е смазала, отнела му е първенството. Екс дори и не мисли да съперничи на могъщата си съседка, а и да иска, не би могъл. Но какво значение има това? Единствената грижа на Екс е да си запази известни привилегии, да бъде седалище на академия, на апелативен съд, на архиепископство. По Авенюто, под сянката на платаните, професори и сановници се разминават с висши духовници и каноници (платаните са посадени неотдавна на мястото на двувековните брястове, отсечени по време на реставрацията, защото на тях през Революцията били обесени няколко местни благородници). Екс наистина е твърде благочестив град. Ако овдовелите графини и маркизи и старата аристокрация напомнят за някогашната столица на Прованс, влиянието на расото в този град също не е малко. На всяка крачка се срещат монаси-капуцини и йезуити. Те прибавят особена нотка към апатията, към малко тъжното очарование на притихналия, линеещ градец, в който водоскоците пеят едва доловимо своята вековна песен.

* * *

В този задрямал град, престанал да расте (от години насам населението му е все около двадесет и седем хиляди жители), името на един човек е в устата на всички. Аристокрацията не иска да знае за него. Буржоазията го презира, не го допуска в средата си и тайно му завижда. Народът се възхищава от него или злорадствува по негов адрес.

Този човек е Луи-Огюст Сезан. На петдесет и две години, доста добре сложен, с широко голобрадо лице, високо, открито чело и гъсти вежди, между които се врязват две дълбоки бръчки, белег на упоритост, той прилича на буржоа от времето на Луи Филип, изпълва с достойнство дрехите си и не проявява склонност към метафизически умозрения. Погледът му е твърд, но и ироничен. Няма съмнение, че той е хитрец, maling, както казват в този край. И той е доказал това.

Към 1650 година, когато Екс е бил на върха на величието си в Бриансон се заселили бедни планинари, които водели твърде скромно съществуване в малкото алпийско селище Сезан. Само двадесет и четири километра делят двете населени места, разположени от двете страни на клисурата под връх Женевър, по която са минали един подир друг през вековете Анибал, Цезар и Шарл VII; новите заселници навярно не са се чувствували като на чужда земя, тъй като по онова време родното им село Сезан, където населението говорело френски и строго се придържало към френските традиции, отдавна принадлежало към Бриансонското графство. Променяйки местожителството си, те взели името на родното си селище^[1]. Наричали ги хората от Сезан или просто Сезан, Сезановци.

На пришълците не им провървяло в Бриансон. Някой си Блез например си останал беден кърпач, но затова пък имал богата челяд (десетина деца). Ето защо някои от Сезановци отново потеглили на път. Така още преди 1700 г. един от тях на име Дени стигнал чак до Екс, където родът му бързо се размножил; но и той не забогатял. Новите граждани на Екс станали перукери, шивачи, сякаш съдбата искала те никога да не излязат от скромното си положение. Един от внуците на Дени Сезан — Тома-Франсоа Ксавие, роден през 1756 г., решил и той да опита щастието си другаде; напуснал Екс и отишъл да работи като шивач двадесетина километра на югоизток, отвъд планината Регеня, в малката паланка Сен Захарй. Там умрял през 1818 г. нито по-богат, нито по-беден от своите деди. Той оставил един двадесетгодишен син, този именно Луи-Огюст Сезан, с когото започваме нашия разказ.

Роден в Сен Захарй по времето на Директорията, на 10 месидор от година VI (28 юни 1798 г.), Луи-Огюст бил слабо и болнаво дете. Но като поотраснал, заякнал и когато баща му умрял, бил вече силен и здрав младеж. Неукротимо амбициозен, той скоро се убедил, че в паланката Сен Захарй няма никакви изгледи да се избави от беднотията, участ на неговите родители. И като поел обратния път, се озовал в Екс, където постъпил на служба при тамошните търговци на вълна Детес.

В началото на века шапкарството, стар местен занаят, било една от малкото дребни промишлености в Екс, които се развивали сравнително добре. В околните села развъждали зайци, а няколкото работилници в града правели от заешка козина филц. Изнасяли за къде ли не шапки от прочутия местен филц. През 1821 г. Луи-Огюст, вече двадесет и три годишен, решава да изучи шапкарския занаят и за тази цел заминава за Париж.

В столицата остава близо четири години, работи упорито и твърде скоро от чирак става калфа, а после и канцеларски служител. Собственикът на парижкото предприятие го цени много; казват, че жена му го ценяла още повече, но вероятно на съвсем друго основание. За друг, по-малко предприемчив младеж постигнатото сигурно би представлявало идеал. Не така обаче мисли Луи-Огюст. През 1825 г. той се завръща в Екс, твърдо решен да се хвърли в боя. Тогава е на двадесет и седем години.

По време на чиракуването си в Париж Луи-Огюст трябва да е спестил някой и друг наполеон, защото скоро след завръщането си в Екс взема за съдружник някой си Мартен и отваря магазин за продажба и износ на шапки, и то къде? В центъра на града, разбира се, на самото Авеню номер 55, на ъгъла с улица Гран Карм (днес улица Фабро)! По всяка вероятност двамата съдружници скоро решават, че капиталът им е недостатъчен за търговията и износа на шапки, тъй като привличат и трети партньор — някой си Купен, също такъв хитрец като Луи-Огюст, и основават фирмата „Мартен, Купен и Сезан“. В града започнали да злословят по адрес на новата фирма. По Авенюто, по терасите на кафенетата се носел от уста на уста следният злъчен каламбур с името на Сезан (което звучи като seize ânes — шестнадесет магарета): „Martin, Coupin et Cézanne font dix-huit bêtes“ („Мартен, Купен и Сезан, всичко осемнадесет диванета“)^[2].

Разбира се, тази подигравка била лишена от всякакво основание. От тези „осемнадесет диванета“ можели да се поучат не един и не двама от съгражданите им. Работите на новата търговска къща бързо потръгнали. Луи-Огюст налучкал правия път. Сега вече можел да започне голямата битка за богатство.

Действително за Луи-Огюст парите били единственият безспорен белег за преуспяване в живота. Проницателен човек с винаги буден и изобретателен ум, предпазлив, но смел, ловък и твърд в сделките, алчен, педантичен и лесно раздразнителен, по природа умерен във всичко, но по необходимост прекалено пестелив, той не щадял нито себе си, нито другите и, тласкан от неудържима страст в надпреварата към богатство, трупал наполеон след наполеон. Макар и с жарък темперамент, любовта не го вълнувала никак. На четиридесет годишна възраст, когато шапкарското му предприятие процъфтява, той чисто и просто решава да се свърже с някоя жена и избира сестрата на един от своите чиновници, двадесет и четири годишната дъщеря на един столар — Ан-Елизабет-Онорин Обер, родена в Екс на 24 септември 1814 г. От тази връзка на 19 януари 1839 г. се ражда син, когото кръщават Пол, а две години по-късно, на 4 юли 1841 г. — и едно момиче, Мария. Луи-Огюст признава децата си веднага след раждането им. Но чака близо три години, преди да реши да узакони връзката си с Елизабет Обер; такива връзки по онова време са наистина нещо твърде обикновено сред народа. Той сключва брак с Елизабет едва на 29 януари 1844 г., когато навършва четиридесет и пет години.

Никой не би могъл да каже на колко е възлизал тогава капиталът му, но този капитал трябва несъмнено да е бил вече доста голям. Най-добро доказателство за това е фактът, че още на следната година тримата съдружници в шапкарското предприятие се разделят и Луи-Огюст остава не само негов единствен собственик, но дори разширява дейността си в нова област.

Случвало се понякога селяните, които отглеждали зайци и доставяли необходимите кожи на градската манифактура, да изпаднат във временно материално затруднение. За да не страда предприятието му от нередовна доставка на заешка козина, Луи-Огюст не възразявал да им отпуща от време на време дребни заеми, разбира се, срещу лихва. Той твърде скоро забелязва, че подобни заеми сами по себе си носят печалба, която не е за пренебрегване. Разширява тези операции и за кратко време се утвърждава като доверен кредитор на много хора в Екс и околията. Оттогава интересът му към шапкарството започва да намалява и той се насочва единствено към тези род финансови сделки. Но няма възможност да ги развие както би желал, защото в Екс има вече една банка — банката „Баржез“ на улица Ансиен Мадлен. Би трябвало следователно и той да основе своя банка, да влезе в конкуренция с Баржез. Това обаче би било твърде рисковано, разсъждава той. Досегашните успехи не са главозамаяли трезвомислещия Луи-Огюст.

Не трябва да чака дълго: през 1848 г. Баржез обявява фалит. Без да губи време, Луи-Огюст решава да заеме мястото му. Свързва се с бившия касиер на фалиралата банка, кореняка провансалец, бедния като църковна мишка, но с голям опит в банковото дело Кабасол, и му предлага съдружие. Двамата се споразумяват веднага: подписват договор за съдружие с първоначален срок от пет години и три месеца, който всеки път може да се продължи; Кабасол внася в новото предприятие своето „умение и опит“, тоест широките си и сигурни познания в областта на банковите операции, Луи-Огюст пък внася необходимия капитал^[3]. На 1 юни, с подходящо тържество, откриват новата банка „Сезан и Кабасол“ — Луи-Огюст е вложил в нея сто хиляди златни франка^[4].

* * *

1850 година. Вече две години работи банката „Сезан и Кабасол“. Предприятието процъфтява. Ловки в сделките и еднакво сребролюбиви, двамата съдружници не си позволяват никакъв разкош или каквито и да било излишества. Теглят от касата по лична сметка само по две хиляди франка годишно. Вярно е, че Луи-Огюст получава и по 5% годишна лихва върху капитала си, което му осигурява допълнителен доход от още пет хиляди франка на година. Но какво от това! Той никак не е свикнал да прахосва пари и по всичко личи, че цял живот ще си остане такъв. При ликвидацията на шапкарското предприятие е сложил настрана няколко цилиндъра за тържествени случаи, но не е забравил да отдели и една значителна партида каскети с подбрадници и големи козирки за всекидневно ползуване; така се е запасил с шапки до края живота си и е спокоен, че поне за шапки няма да дава пари. Разбира се, каскетът на Луи-Огюст не закъснява да стане прицел на шеги за целия град. „Видя ли лопатата на Сезан?“ — си подхвърлят по Авенюто. Луи-Огюст обаче се прави, че не чува. Измерва с насмешлив поглед знатните вдовици с копринени тоалети и грохналите маркизи с пластрони. Много добре знае колко струват въпреки надутите им физиономии и надменните погледи, които небрежно хвърлят наоколо; знае много добре също колко струва самият той въпреки небрежния си вид, въпреки каскета и тежките селски обувки от небоядисана, груба кожа, на които се е спрял веднъж завинаги, защото нямат нужда от боя.

„А вие какво ще кажете, Кабасол?“ — обръща се той на провансалски към своя съдружник, когато някой клиент не представи достатъчно гаранции. Този въпрос в същност е уговорка между двамата съдружници и преведен на разбираем език означава: „Откажете му! Няма пари за такъв лош платец!“ Луи-Огюст познава до сантим платежоспособността на всички жители на Екс.

Състоянието на банкера расте бързо и непрекъснато. Не минава ден той да не притури нещо към богатството си. Потомъкът на бедните пришълци-планинари е победил. Утре той ще покаже на Екс какво значи да си преуспял, като купи за осемдесет хиляди златни франка обширното имение „Жа дьо Буфан“ с разкошна къща, построена някога от граф дьо Вилар, когато той бил губернатор на Прованс. По-късно, много по-късно, на смъртния си одър осемдесет и осем годишният Луи-Огюст Сезан ще остави наследство от един милион и двеста хиляди златни франка.

Забогатял и осигурил бъдещето на семейството си, какво още може да желае Луи-Огюст Сезан? Едно-единствено нещо, на което му дава законно право удовлетворението на неговите амбиции: децата му да тръгнат по неговия път, да продължат делото му, да държат още повече власт в ръцете си, защото за Луи-Огюст Сезан на този свят има една-единствена сила — парите, една-единствена истина — парите, един-единствен начин на живот — трупане на пари, един-единствен смисъл на човешката дейност — безпределно умножаване на парите.

Луи-Огюст се взира в своя син Пол. Един ден Пол ще бъде негов наследник. Един ден банката „Сезан и Кабасол“ ще стане банка „Пол Сезан“, владение на голям банкер.