Анри Перюшо
Животът на Сезан (10)

III.
Битки

Сега вече знаем колко непопулярни са скъпите ни идеи.

Зола, „Моят Салон“, посвещение на Сезан

Когато се завръща в Париж през февруари, Сезан попада в голямо оживление. Зола е напуснал „Ашет“ и току-що е постъпил в най-четения булеварден вестник — „L’Evénement“ на Иполит дьо Вилмесан.

Зола е правил постъпки при Вилмесан още миналата година: „Желанието ми е… да преуспея колкото се може по-бързо — е писал той тогава направо на един от близките сътрудници на Вилмесан. — Воден от това желание, си помислих за Вашия вестник като за единствения ежедневник, който може най-бързо да осигури известност. Затова се обръщам открито към Вас… Както ми е известно, Вие обичате да изпробвате хората, да откривате нови редактори. Изпитайте мен, открийте мен! Във всеки случай на Вас ще принадлежи първенството.“ Писмото е останало без отговор. Сега Зола предприема нова атака; пуска в ход връзките, които си е създал в „Ашет“, моли за застъпничество Людовик Алеви^[1]. Изненадан и заинтригуван, подушил внезапно нещо, Вилмесан се съгласява.

Необикновена личност е този Иполит дьо Вилмесан! Исполин на ръст, той има руменото и охранено лице на човек, който обича удоволствията в живота, и говори с неизчерпаемата словоохотливост на търговски пътник. Неспокоен, излиятелен, весел и жизнен, понякога вулгарен, обича рекламата, обича да смайва хората, с една дума, човек на живота и на гръмогласния смях. Щастлив е, когато може да отприщи енергията си, когато се вълнува, когато губи и печели, не може да живее без скандали и сплетни и час по час възкликва: „И тая си я бива!“ — приказка, която се носи по булевардите на Париж. Пълен с идеи, той издава вестник подир вестник. „L’Evénement“, вечерен ежедневник за десет сантима броя, е последното му творение.

Вилмесан пълни вестниците си със скандални и колоритни истории, със сензации, мъчи се да привлече и задържи читателя, като възбужда всеки ден любопитството му. За него всички средства са добри, особено най-ярките, най-шумните. Възнаграждава царски редакторите си, когато е доволен от тях, но усети ли, че авторитетът им пред публиката спада, безмилостно се освобождава от тях. У него има и бруталност, и благородство. Зола му е допаднал. Той му предлага новата за времето си идея за библиографска хроника във вестника. Вилмесан го назначава и за да представи новия си редактор на читателите на „L’Evénement“, пуска на 31 януари една шумна статия в обичайния си стил, продиктувана от рекламни съображения, статия от типа на тези, които могат да създадат човека или да го унищожат: „Ако новият ми тенор успее, толкова по-добре. Но ако се провали, няма нищо по-просто: той лично ме увери, че в такъв случай сам ще се оттегли и аз ще зачеркна ролята му в репертоара си. Казах.“

При „Ашет“ Зола е получавал двеста франка на месец. Вилмесан, ако е доволен, ще му плаща по петстотин. „И тоя си го бива!“ Зола не е на себе си от радост. Атаките, които „Изповедта на Клод“ са предизвикали срещу него, повишават настроението му, вместо да го угнетят. „Вече съм известен — пише той на Валабрег. — Страхуват се от мен и ме нападат… Аз вярвам в себе си и вървя бодро по пътя си“. Няма съмнение, някогашният меланхоличен идеалист е мъртъв. Времето на чиракуването е свършило. Започва времето на решителните битки.

То започва за всички! От Екс Сезан е донесъл различни картини и смята да представи в Салона две от тях, едната — портрет на Валабрег. Но той няма никакво желание да го приемат. Напротив, би се обидил, ако го харесаха господата от журито. Ако, за да получат благоволението на тия господа, някои художници им представят най-безличното, на което са способни, Сезан нарочно избира онова, което най-много би ги раздразнило. Приятелите му живописци приветствуват неговата дързост и сигурни, че ще го отхвърлят, „се готвят да го акламират“.^[2]

Впрочем говори се, че журито за Салона през 1866 г. щяло да бъде крайно взискателно. Начинът, по който критиката и публиката са посрещнали миналата година „Олимпия“, прави компромисите не само излишни, но и опасни: прояви ли твърде голяма търпимост, журито в края на краищата само̀ ще стане за смях. От друга страна, на младите художници им е дотегнало да бъдат зависими от този трибунал, чиято компетентност оспорват. Те настояват да се възстанови Салонът на отхвърлените, измислят за тази цел да организират подписка. Естествено не всички са тъй прями като Сезан, чието поведение е съзнателно предизвикателство и открито нападение срещу журито. Според нрава си едни хитруват, други роптаят, трети заплашват, повечето се тревожат от бъдещия развой на събитията. Навсякъде цари трескава възбуда. Зола, който след успеха си при Вилмесан си е възвърнал самоувереността и хапливостта, сега се възпламенява при мисълта за възможно сражение. От новия си шеф той твърде скоро се е научил, че публиката трябва да се държи в напрежение, да се изненадва, да се смайва всеки ден. Урок, твърде лесен за Зола! Сега повече от всякога той бърза да премери силите си с тълпата, да започне с нея разгорещения диалог, за който се чувствува призван. Той обича борбата заради самата борба. Има нужда от бури и мълнии. Като заякчава колебливите още убеждения, борбата заглушава плахия вътрешен глас и изтиква някъде надълбоко съмнението в себе си. Борбата означава да забравиш себе си, да се самоутвърдиш, най-после да бъдеш ти — човекът, който искаш да бъдеш.

Не е трудно да си представи човек шумните четвъртъци у Зола. Сезан е един от най-буйните. Не могат вече да го познаят, брадясал, с рошава коса, наперен с червената си жилетка, той съвсем явно парадира с грубостта и небрежността си. Крайните му схващания, южняшкият му вкус към самохвалството и вродената му свенливост образуват доста изумителна смесица. „Куа, куа, куа!“ — грачи той по минаващите свещеници.

Къде е някогашното набожно дете? Нахлупил „черна, опърлена, безформена шапка“ на чорлавата си глава, наметнал „огромно палто, някога светло кестеняво на цвят“, но сега избеляло от дъжда и нашарено на „широки зеленикави ивици“, с твърде къс за него панталон, изпод който се виждат „сините му чорапи“^[3], Сезан с повод и без повод ругае гръмогласно. „Вземете китка моркови, да, китка моркови, разгледайте я отблизо и внимателно, нарисувайте я наивно, тъй както лично вие я виждате, и кажете няма ли да бъде по-хубава от вечните блудкавости на академията, от онази лигава живопис, която не се стесняват да приготовляват по рецепти?“ В ателието си на улица Ботрейи той живее сред ужасяващо безредие. Тоалетна маса, диван, стар, разнебитен шкаф, няколко изтърбушени стола — това е цялата мебелировка заедно с една печка, пред която се трупа сгурия от миналата година. Сезан е забранил да се мете в ателието му, „да не би прахът да полепне по неизсъхналите още картини“. Навред — разхвърляни четки, туби, неизмити чинии, тенджери с полепнало по тях фиде; „гъст порой от ескизи“ се спуска от стените към пода, където се трупа на „куп от безразборно нахвърляни платна“. Тук-там, където е останало празно място по стените, модели са оставили адресите си, „написани с тебешир“ с детински почерк, „надраскани във всички посоки“^[4].

Горките модели! Какво ли търпение трябва да проявяват към този двадесет и седем годишен художник, който се отнася с тях като високомерен, нацупен, груб, циничен младеж, уж не им обръща внимание, но ги гледа, като се събличат, и му се завива свят, а понякога не издържа и ги изхвърля полуголи на стълбището, после застава отново пред статива си и с пламнала душа „ги обладава в ложето на своите картини“^[5], обзет от бяс, като хипнотизиран, озверен, проклинащ живописта — „този кучешки занаят“, или пък безумно ликуващ и крещящ от опиянение: „Когато рисувам, сякаш се гъделичкам.“

Сезан е все тъй променчив, „сутрин е весел, а вечер — нещастен“. Сега обаче у него взема връх пламенността, някаква свирепа жизненост, която го тласка почти сляпо напред. Той тръби наляво и надясно веруюто си. Енгър ли? „Той е безкръвен.“ Примитивистите? „Картинки за молитвеници.“ Би трябвало да изгорят Художествената академия, да изгорят Салона, да изгорят дори Лувър и всичко да започне изначало. „О, живот, живот! Да го почувствуваш и предадеш такъв, какъвто е, да го обичаш заради самия него, да виждаш в него едничката истинска, вечна и променлива красота, да не ти идва глупавата мисъл да го облагородяваш и така да го скопяваш, да разбереш, че тъй наречената грозота не е нищо друго, освен ярка черта на характера, да твориш живота, да твориш живи хора, само така и само така ще бъдеш бог!“

Каква врява, дявол да го вземе, на тези вечери у Зола! Той отново е сменил квартирата си, напуснал е булевард Монпарнас (близкото стрелбище го смущавало, когато работел) и сега се е настанил на улица Вожирар близо до театър „Одеон“ срещу градината на Люксембург, в петстаен апартамент с тераса, „истински палат“, където живее с майка си. Гостите в четвъртък са се увеличили с още няколко фигури от Екс. Валабрег, който все още не се е решил да се установи окончателно в Париж, живее от месец март в един хотел на улица Вавен, а и Филип Солари е успял тази година да се „добере“ до столицата: получил е наградата „Гране“ на Екс, която се дава на даровити млади художници от града.

Мършав, анемичен, кокалест, с тясно чело и жълто, грозно, вече набръчкано лице, Солари изкупва неблагодарната си външност с детската кротост в своите светли очи. С безгрижно разточителство той бърза да похарчи наградата си от хиляда и двеста франка. Изпратил е в Салона един бюст на Зола, при отливането на който е помагал сам Зола, придружен от Сезан.

Салонът! В момента той е единствената тема на разговор. Вече са се подочули някои подробности. Пейзажистът Добини, който тази година е член на журито, се опитал да се застъпи за Сезановия портрет на Валабрег. Отговорили му ядовито, че това било бояджийство с пистолет. Спорове, шумни провиквания. В гнева си Добини заявил, че предпочита „смелите картини“ пред „нищо и никаквите платна, приемани всяка година в Салона“. За жалост трябвало да отстъпи пред волята на мнозинството. Картината на Сезан е отхвърлена.

Сезан не иска и да знае, още повече че по същото време е изживял голяма радост, пред която приемането на картината му бледнее: представили са го на Мане. Мане е видял негови натюрморти в ателието на Гийме и ги е намерил „умело изпълнени“. Голяма е радостта на Сезан. Но въпреки шума, който вдига около себе си, той обича да премълчава нещата, които наистина го вълнуват дълбоко. Изживява радостта си тихо, без излияния.

Впрочем той е малко изненадан от личността на Мане, защото този революционер — среден ръст, руси коси, тънки устни, — е в същност булеварден кавалер, който никога не излиза без цилиндър, бастун и ръкавици, денди, постоянен посетител на кафене „Тортони“. Син на едри буржоа, този остроумен по светски мъж с изискани, изтънчени парижки маниери е революционер по неволя. Дразни се от неуспехите си в Салона, от скандала, който съвсем неволно е предизвикал; би предпочел спокойна официална кариера и последователен възход от почести към почести. Сезан недоумява. Не му ли липсва малко „темперамент“ на тоя Мане?

В първите дни на април журито оповестява решението си. Ненапразно са се опасявали от неговата непреклонност. Приело е картините на Моне и Сисле, благоволило е да допусне една от двете картини на Базил, който за пръв път се е осмелил да се представи. Неохотно е приело и един пейзаж от Писаро (Добини е трябвало да воюва, за да го допуснат), но безпощадно е отхвърлило работите на Реноар, Гийме, Солари и, разбира се, на Сезан, а също и на Мане, който е изпратил своя „Флейтист“.

Надига се гневен протест. Какво става със Салона на отхвърлените? Добини лично е посъветвал Реноар да пуснат петиция, с която да искат възстановяването му. Още преди да обявят резултатите, нетърпелив да узнае каква съдба са му отредили, Реноар отишъл при Палатата на индустрията и причакал на излизане членовете на журито; когато Добини излязъл, той му се представил, но като приятел на Реноар, понеже се стеснявал да каже името си. Тогава научил, че картината му е отхвърлена. „Но какво искате! — обяснил Добини. — Ние бяхме шестима за него срещу всички останали. Кажете на вашия приятел да не губи кураж, картината му има големи качества. — После добавил: — Би трябвало да пусне петиция и да иска да се открие изложба на отхвърлените.“

Сред младите художници цари брожение. Винаги привърженик на радикалните решения, може би с одобрението на приятелите си и вероятно с помощта на Зола, Сезан пише по свой почин писмо до главния интендант по изобразителните изкуства граф Ньоверкерк, с което настоява да се възстанови Салонът на отхвърлените. Той и приятелите му се надяват, че едно такова съвсем необичайно писмо не може да остане без никакъв отзвук. Но нищо подобно: пълно мълчание. Граф Ньоверкерк навярно никак не държи да се компрометира с тези цапачи, отхвърлени от председателствуваното от него жури, па макар и само да им прати отрицателен отговор; навярно за него те всички са от рода на Миле, чието изкуство — и той не крие това — го „отвращава“, тоест „демократи, хора, които не сменят бельото си“.

Това презрително мълчание е най-сигурното средство да се вбесят недоволните и да се раздуха войнственото настроение на Зола. Защо — мисли си той — Вилмесан да не му възложи рецензията на тазгодишния Салон? Той ще каже истината в очите на журито, ще разкрие пороците на този институт, ще защити приятелите си, ще вдигне небивал шум. Сезан, Гийме, Писаро, всички ще му дадат необходимите данни. Особено Гийме, който е малко обиден, задето не са го приели в Салона, но във всичко това предвкусва шумния фарс, се наема да му събере най-точни сведения за журито, за начина, по който се избира то, за неговите методи на работа. Какъв хубав скандал се очертава!

„И тая си я бива!“ Вилмесан приема предложението на Зола.

На 19 април Зола (под псевдонима Клод — името на героя на неговата „Изповед“) открива с рязък език кампанията, обявява „безмилостния процес“, който ще започне срещу журито. Той не крие намеренията си: много хора ще бъдат засегнати, тъй като е „решил да разкрие ужасни и жестоки истини“, но — признава той — „аз ще изпитам съкровена наслада, като разтоваря душата си от натрупания гняв“. Същия ден — съвпадението сигурно не е случайно — Сезан отправя до Ньоверкерк второ писмо, което странно напомня стила на памфлетиста от „L’Evénement“.

Господине,

Напоследък имах честта да Ви пиша по повод на две мои картини, които Журито отхвърли.

Понеже още не сте ми отговорили, смятам, че се налага да се върна повторно на съображенията, които ме накараха да се обърна към Вас. Впрочем, тъй като сигурно сте получили първото писмо, не е нужно да повтарям тук доводите, които сметнах за необходимо да Ви изложа. Ще се задоволя да Ви кажа отново, че не мога да приема незаконната присъда на колеги, на които не съм дал мандат да ме оценяват.

Пиша Ви следователно, за да насоча повторно вниманието Ви върху моята молба. Желая да се обърна направо към публиката и картините ми да бъдат изложени въпреки всичко. Струва ми се, че в желанието ми няма нищо прекалено, и ако попитате художниците, които се намират в моето положение, всички ще Ви отговорят, че не признават Журито и че искат по един или друг начин да участвуват в изложба, която да бъде достъпна за всеки, който работи сериозно.

И тъй, възстановете Салона на отхвърлените! Дори да бъда сам, горещо желая публиката да узнае, че не държа да ме смесват с господата от Журито, както и те, изглежда, не желаят да ги смесват с мен.

Очаквам, господине, че ще благоволите да не запазите мълчание. Струва ми се, че всяко прилично писмо заслужава отговор.

Отговаря ли този път граф Ньоверкерк? Може би. Във всеки случай нечия ръка е написала върху полето на писмото: „Това, което иска, е невъзможно. Изложбата на отхвърлените се оказа по всеобщо мнение твърде неподобаваща за достойнството на изкуството и няма да бъде възстановена“. Зола минава в нападение. На 27 и на 30 април, тоест в навечерието на откриването на Салона, той излиза с дълга, остра до безцеремонност статия против журито, този странен ареопаг, разпоредител със съдбините на френското изкуство, съставен в мнозинството си от посредствени хора, от склерозирани и завистливи художници, „чието малко изкуство има малък успех, но които здраво стискат този успех със зъби, ръмжат и се заканват на всеки техен колега, който се осмели да се приближи“. Те „осакатяват изкуството и представят на обществото осакатения му труп“. „Аз моля най-настоятелно всички мои събратя — пише Зола в края на статията си — да се присъединят към мен, за да стане гласът ми още по-мощен и да имам силата да наложа да се отворят отново салоните, в които публиката отиваше да съди и съдии, и осъдени.“ На 4 май Зола атакува отново, като този път обединява собствените си идеи с идеите на своите приятели, най-вече с тези на Сезан, и оповестява естетическите си убеждения. Развива ги надълго и се провиква: „Живеем във време на борба и на трескаво напрежение, имаме наши таланти и наши гении“, но нима се интересуват от всичко това съдниците в Салона? Салонът и тази година е „сбирщина на посредствеността: там има две хиляди картини, но няма и десет мъже“.

Статиите на Зола всяват смут и тревога, възбуждат страстите. Коментират ги по ателиетата. Спорят за тях по булевардите. С обичайната си безцеремонност Сезан шумно изразява своята радост. „Дявол да го вземе — неуморно повтаря той, — хубаво ги е наредил тези посерковци!“ Мане, с когото Зола се е запознал напоследък, приема на дълго посещение писателя у себе си, показва му картините си, излага му своите разбирания за изкуството. Зола се разпалва: същинската си рецензия за Салона той ще започне — не е ли това само по себе си чудесно предизвикателство? — с една статия за художника, за когото Салонът не иска и да чуе. В нея ще изрази възхищението си от автора на „Олимпия“, от художника, на когото всички се присмиват, но чието място „в Лувър е запазено“ редом с Курбе, там, където е мястото на „всеки художник с оригинален и ярък темперамент“. Статията за Мане излиза на 7 май.

Този път Зола е минал всякакви граници. Дъжд от протестни писма се изсипва върху бюрото на Вилмесан. „Още няколко статии в този стил — пише анонимен читател — и, не се съмнявам в това, много от Вашите интелигентни читатели (каквото и да си мисли г. Клод, все още са останали някои) ще се откажат от вестник, който ги смята за малоумни и кретени.“ „Господин Клод учтиво нарича идиоти тези, които се смеят пред картините на г. Мане — пише друг читател, който се е подписал «абонат буржоа, макар и художник». — Но защо г. Мане не се задоволява да бъде просто посредствен? Защо трябва да бъде и вулгарен и смешен? Защо неговите изплескани фигури сякаш излизат от чувал с въглища? Гледаме със съжаление неволната грозота; но как да не се смеем на предвзетата грозота?“ Заплахите за отказ от абонамента не спират. Настояват Вилмесан „да повдигне равнището на критиката, като я повери в чисти ръце“.

Вилмесан, чиито предвиждания за шумен скандал са далеч надминати, бие благоразумно отбой. Споразумява се със Зола: Зола ще пусне само три от предвидените първоначално дванадесет статии; същевременно някой си Теодор Пелоке, приближен на журито и предан на официалното изкуство, ще напише и той три статии. По този начин „L’Evénement“ ще задоволи всички: и клиентите, които се радват на скандала, и тези, които се възмущават, тоест ще раздухва пожара и ще го гаси. Но устремът на Зола е пречупен. Каквото прави той, Пелоке го разваля. Какъв смисъл има да продължава? На 20 май, при втората статия, той се отказва от борбата, но не изчезва, без да вдигне шум. Като прави изводите от досегашната си кампания, той пише: „Обвиниха ме в богохулство, задето твърдях, че цялата история на живописта доказва, че само темпераментите господствуват над вековете… Извърших страшно кощунство, като непочтително засегнах дребните знаменитости на деня… Обявиха ме за еретик, понеже разбих жалките котерийни догми и утвърдих великата художествена вяра, която казва на всеки живописец: «Отвори очите си, пред теб е природата; открий душата си, пред теб е животът…» Обвиниха ме в светотатство и ерес, защото, погнусен от лъжата и посредствеността, потърсих мъже в тази тълпа от евнуси… И затова съм днес осъден.“ Днес Зола е принуден да свие знамената. Добре, тъй да бъде, той се оттегля от борбата, но като обявява война: „Аз защищавах г. Мане, както през целия си живот ще защищавам всяка честна личност, която бъде нападната. Аз ще бъда винаги на страната на победените. Води се открита борба между неукротимите темпераменти и тълпата. Аз съм за темперамента и нападам тълпата…“

В тези статии Зола е говорил не само за Мане. Говорил е и за Писаро: „Вие сте художник, когото обичам.“ Говорил е и за Моне: „Ето един темперамент, ето един мъж сред тълпата евнуси!“ Но никъде не е споменал името на Сезан. Затова пък събира статиите си в малък сборник, наречен „Моят Салон“, който посвещава на приятеля си. „Знаеш ли ти — му пише Зола в посвещението си, — че ние сме били революционери, без да знаем това? Сега мога да кажа високо онова, което си говорехме съвсем тихо в продължение на десет години… За нищо на света не бих унищожил тези страници; сами по себе си те не струват много, но те бяха, тъй да се каже, пробният камък, с който изпитах общественото мнение. Сега вече знаем колко непопулярни са скъпите ни идеи…“

* * *

Наистина борбата на Зола, която е и борба на Сезан (не признава ли това Зола негласно в дългото си посвещение?), не завършва с победа, но тя като че ли допринася за още по-тясното сплотяване на малката дружеска група. Само преди седем-осем години неразделните се катереха заедно по каменистите пътеки на провансалските планини. Това време е отлетяло; днес те са мъже. Нищо обаче не се е променило. Не се е променило нищо, нали? И сякаш за да се убедят в това, те потеглят за Бенкур, далечно селце на брега на Сена, оттатък Руан — тръгват да намерят отново младостта си.

През юни и юли Сезан, Зола, Бай, Солари, Валабрег, Шайан, Мариюс Ру, цялата група от Екс, кой за по-дълго, кой за по-кратко, всеки според задълженията си, участвуват в безгрижното бягство от големия град. Нахлуват в селцето, превземат странноприемницата-бакалница на старата Жигу. Сега реката е тяхна.

Бенкур — това са няколко жълти къщурки, които се нижат по протежение на близо два километра по двата бряга на Сена зад дълга завеса от тополи. Наоколо ниви, ливади, гористи хълмове. Сред Сена — островчета, обрасли с буйна трева. Стар сал се поклаща на скърцащи вериги. Мястото е уединено, непознато на парижани. Тук провансалците се отдават на шумни веселия, които прогонват изплашените гарги. Не излизат от водата, плуват, гребат, ловят риба, забавляват се с каквото им попадне, устройват си шеги, играят като ученици…

Хубавата Габриела, която Зола представя вече като своя жена, е също тук. Габриела е, разбира се, „един от другарите“. Нищо не се е променило. Не се е променило нищо, нали? Някогашните мечти са все тъй ярки. Вечер, след ядене, приятелите от Екс се изтягат върху сламата в дъното на гостилничарския двор, спорят до полунощ за изкуство и литература и пушат лули. Сблъскват се различни теории. Подхвърлят се яростни, но приятелски реплики. Сипят се хули по знаменитостите на деня. Разгорещяват се при мисълта за бъдещето, което се открива пред тях, „опиват се от надеждата да сринат един ден всичко, което съществува“.^[6]

Много скоро след „Моят Салон“, излязъл неотдавна, Зола издава, без да си поеме дъх, сборник литературни статии, който озаглавява „Моите омрази“ (в действителност съдържанието е много по-умерено, отколкото подсказва гръмкото заглавие), освен това е започнал нов роман, а на всичко отгоре възнамерява да напише през следващите седмици книга на тема „Художествената творба и критиката“. Той е неуморим, трупа проекти след проекти. „Нямам търпение и искам да вървя още по-бързо напред“ — заявява той възпламенен. Колкото до Сезан, Сезан, когото Зола е забравил да спомене в „Моят Салон“ — ами че Сезан работи! Зола уверява в това Нюма Кост: „Той върви все по-уверено по оригиналния път, по който го е тласнала природата му. Храня големи надежди в него. Впрочем ние смятаме, че още десет години няма да го приемат в Салона. Сега се мъчи да създава големи творби, да рисува големи платна по четири на пет метра“.

Нищо не се е променило. Не се е променило нищо, нали? Някогашните мечти са все тъй ярки. Сезан работи. Много често е недоволен от себе си, но това не ще му попречи някой ден да създаде големи творби. Някой ден. По-късно… „Храня големи надежди в него“ — уверява Зола. Зола, който може само да утвърждава или само да отрича, Зола, който е станал художествен критик, без да разбира нищо от живопис.

Зола, който без да се вълнува, леко заинтригуван, леко обезпокоен, гледа платната, над които се измъчва със злоба в очите и ругаещ неговият приятел Сезан.