Анри Перюшо
Животът на Сезан (6)

ІV.
Парижките мансарди

Една вечер сложих Красотата на скута си.

— И ми се стори горчива. И я оскърбих.

Рембо, „Един сезон в ада“

Луи-Огюст не остава дълго в Париж. След като отсяда за два-три дни в един хотел на улица Кокийер близо до Халите, той заминава обратно за Екс заедно с дъщеря си. Пол ще получава сто и петдесет франка на месец, т.е. с двадесет и пет франка повече, отколкото е било предвидено първоначално. Сумата ще му изплаща Леидьо — парижки кореспондент на банката Сезан и Кабасол.

Най-после Сезан и Зола са отново заедно. Сбъднала се е голямата им мечта. Сезан наема мебелирана стая на улица Фьойантин недалеч от квартала на Пантеона, където живее приятелят му.

С изненада и с възхищение, но и с известно чувство на тревога той открива Париж от 1861 година. Двадесет и две годишният провинциалист, затруднен от провансалския си акцент, е попаднал изведнъж в друг свят, където всичко му е чуждо. Втората империя е в пълния си разцвет. Докато красиви куртизанки разоряват синовете на богати семейства и живеят в нагъл разкош, а безделни контета празнословят в „Тортони“ или в „Кафе Англе“, барон Осман е превърнал цял Париж в строителна площадка. На левия бряг на Сена, където живеят Сезан и Зола, са прокарали булевард Севастопол^[1], сега прокарват улица Рен, улица Екол, улица Монж, разкопават двореца на Юлиан при Клюни.

За Сезан, влюбен в тишината и системата, всичко тук е много шумно и много оживено. Париж действително е твърде странен град. От квартира на квартира Зола най-после е попаднал в един долнопробен хотел на улица Суфло, свърталище на проститутки, често обезпокоявано нощем от полицейски хайки. Ето едно друго лице на Париж! Бедният Зола! Кой би могъл да си представи тази мизерия въпреки описанията в писмата му. В тях той никога не е казвал нищо конкретно за тази мизерия, за отвратителната сбирщина, за твърде характерните за такъв дом разговори и шумове, които проникват през тънките стени. Но въпреки всичко, въпреки разклатеното си от лишения здраве, въпреки невъзможността да си намери работа, въпреки изтърканото си, кой знае от кои години палто и единствения панталон, които съставляват целия му гардероб, въпреки всичко Зола не е загубил вяра в себе си! Той и сега е това, което иска да бъде — поет. Тъкмо през тези дни завършва една пиеса от около хиляда и двеста стиха. Един ден Париж ще бъде в краката му!

Зола, разбира се, бърза да заведе Сезан в Лувъра, в Люксембург, във Версай. „Какви чудеса има в тези великолепни сгради!… Всичко тук е поразително, зашеметяващо, удивително!“ — преценява Сезан. Но най-вече Салонът — о, ужас! — Салонът го изпълва с възхищение. Той възклицава в захлас пред платната на Кабанел, Жером, Месоние, Жан-Луи Амон, Пил и другите официални „майстори“, които през тази 1861 година излагат картини като „Битката при Алма“, „Императорът при Солферино“, „Фрина пред ареопага“, „Портрет на господин Руе, министър на земеделието“.

Без да губи време, Сезан се залавя за работа. Той има намерение да постъпи в Художествената академия и, за да се подготви за приемния изпит, се записва в ателието на Сюис, където ходи всеки ден от шест часа сутринта.

Ателието на Сюис, което наричат академията Сюис, се помещава на втория етаж на старо здание в Ил дьо ла Сите, на ъгъла на булевард Пале и Ке де-з-Орфевър^[2]. Основано е от стария Сюис, който е работил някога като модел. Много художници, и то най-големи майстори, като Дьолакроа, Курбе, Бонингтън, са се изкачвали по дървеното, мръсно и разнебитено стълбище към ателието — широко опушено помещение без други мебели, освен няколко дървени пейки. При Сюис не се преподава, там няма нито професори, нито коректори. Срещу скромна месечна вноска учениците имат на разположение модел: през първите три седмици на месеца — мъж, през последната — жена.

Мястото е интересно и доста колоритно. В същото здание работи зъболекар, прочул се с евтинията си (например за един франк вади зъб) и с това, че работи бързо, макар и невинаги безболезнено за пациентите. Отдалеч, още от кея, се вижда огромната му табела: „Сабра, зъболекар за народа“. Често се случва негови пациенти да сбъркат етажа и да попаднат в ателието. Видели голия модел, те побягват възмутени, изпращани със смях и подигравки от учениците на Сюис.

Академията Сюис е бунтарско огнище. Там злословят срещу Втората империя, критикуват най-изтъкнатите художници на деня; там кълни бъдещето. Начеващи живописци внасят непрекъснато семената на метеж или на нова вяра. Преди пет-шест години в това ателие е работил младият тогава Едуар Мане; тази година той — сега е на около тридесет години^[3] — излага за пръв път в Салона. Журито е приело две негови работи, една от които, „Китарист“, е много похвалена от Теофил Готие.

Само преди няколко месеца през академията Сюис е минал и някой си Клод Моне^[4]; сега той не е в Париж, отбива военната си служба в Алжир. В ателието този двадесетгодишен момък се сприятелил с родения в Антилите, на датския остров Сен Тома, Камий Писаро^[5], който още през 1855 г. се установил във Франция и се посветил на живописта. Писаро никога не се е записвал да учи в ателието на Сюис, но когато минава през столицата, често се отбива там да навести приятелите си.

Сезан сигурно изпитва известно стеснение в тази съвсем нова за него среда, толкова различна от атмосферата на рисувалното училище в Екс. За голямо щастие тук той се среща с един човек, който поне не се учудва на южняшкия му говор — един негов земляк с твърде гръмкото име Ашил Амперер. Още от първата среща двамата се сприятеляват.

Странно същество е Амперер. На ръст е джудже, към което природата се е показала особено жестока. Върху дебел и безформен труп стърчи огромна глава с високо чело и дълга, буйна коса; гръдният кош е като сплескан, а гърбът е изкривен от остра гърбица. Краката са мършави като кокили. Но в това уродливо тяло гори пламенна душа. Наистина тази гротеска на природата е изтъкана само от гордост. Някаква трагична воля я оживява и преобразява. С нахлупена над очите шапка, с юмрук на кръста, бастун или чадър, подпъхнат под палтото като сабя, Амперер кърши колкото може късата си снага и в безумното си и упорито желание да „порасне“ прави всяка сутрин по един час упражнения на трапец.

Унизеният има само една страст — красотата, и то най-вече женската красота, която не му дава покой. С въглен, сангин или на платно той неуморно рисува с гальовно настървение меки, закръглени женски форми, моделира снажни задници, сякаш блян по плодовитостта. Десет години по-възрастен от Сезан, син на контрольор по мерките и теглилките при подпрефектурата в Екс, Амперер^[6] има една-едничка цел в живота: славата. И той като Сезан, но преди него, е минал курсовете на Жибер в Екс, а по-късно, през 1857 г. (когато Сезан е бил във втори клас в колежа „Бурбон“), заминал за Париж и оттогава живее в нищета. Никой не знае как преживява с петдесет сантима на ден, но, убеден в своя гений и неспособен да живее без бляна, който го озарява, той за нищо на света не би се отказал от своя идеал.

Амперер води безконечни спорове със Сезан. Води го в Лувър пред картините на Рубенс, Тициан, Джорджоне, Веронезе. Като отмята назад дългата си грива и раздрусва мускетарската си брадичка, той крещи от възхищение пред царете на колорита и на плътското великолепие, разпалвайки романтичното въображение на Сезан. Нима не е оправдана взаимната симпатия, породила се между двамата още в първите дни на тяхното познанство? Колко много си приличат те въпреки всичко, което може би ги разделя! Един и същ романтичен плам увлича и двамата. А нима голите тела на Сезан по своята съкровена същност се различават толкова много от актовете, които рисува Амперер? Не е ли рисуването на голи тела и за единия, и за другия нещо като освобождение? За младежа, който пред жената изгаря от желание, но е парализиран от непреодолимо безсилие, породено от свян и плахост, и за отритнатия и осмян от жените гном, чиито зеници понякога пламват с дива страст. Само по отношение на Дьолакроа двамата не стигат до съгласие. Сезан не отстъпва: Дьолакроа е майстор на майсторите; според Амперер той е по-малко от нищо, цапач в сравнение с Тинторето. Но какво значение има това! „Бива си го тоя Амперер!“ — така мисли за него Сезан.

Лека-полека Сезан си създава и други връзки в академията Сюис. Запознава се със симпатичния Антоан Гийме, младеж с тънки руси мустачки, живи очи, приветливо лице и представителна осанка, както и с испанеца Франсиско Олер и Сестеро, родом от Порто Рико, който пък го представя на своя приятел Писаро.

Писаро — човек с прекрасен нрав, самата доброта — обиква веднага Сезан. Той намира, че работите му са наистина оригинални, и го насърчава да постоянствува; по-нататък положително ще постигне добри резултати.

Тези приятелски думи несъмнено оказват благотворно въздействие върху младия художник. Ако той е научил нещо в Париж, то е, че за да стане истински художник, трябва да започне всичко изначало. Той не знае нищо, нищо, и с болка на душата си дава сметка за това. Каква глупост е направил, като е напуснал Екс, като е пренебрегнал очертания пред него път! Баща му е бил прав! Не е минал и месец, откакто е в Париж, и вече в моменти на униние — а те са много — Сезан говори сами за едно: да се прибере час по-скоро при домашните си и да постъпи на работа в някоя търговска фирма. „Не искам да пиша елегии в тези няколко реда — вмъква той в едно писмо до Жозеф Юо от 4 юни, — но трябва да призная, че не ми е много весело на сърцето. Жалкото ми съществуване ме люшка насам-натам… Мислех, че като напусна Екс, ще оставя далеч зад мен скуката, която ме преследва. А какво сторих? Смених мястото и скуката ме последва.“

Зола се измъчва, като вижда колко бързо се отчайва приятелят му. Упреква го в малодушие, но напразно. „Уви! — въздиша той в писмата си до Бай. — Отлетя онова време, когато бяхме в Екс на осемнадесет години, свободни и без грижа за бъдещето.“ Самият той не е в завидно положение. Но нищо, нито ужасната бедност, нито разклатеното му здраве, което все повече се влошава, нито неизвестността пред утрешния ден (ако не беше майка му, би постъпил в казармата), абсолютно нищо не може да помрачи радостта му от срещата със Сезан. О, как би желал да му помогне, да го посъветва! Как би желал Сезан да се опре на него! Как би желал да го води и направлява! За жалост Сезан като че ли никак не е склонен на такова нещо. Огорчен, недоволен от себе си, измъчен и мрачен, той се дразни от безкрайните приказки на Зола; тези „бръщолевения“ го карат да настръхва. Покровителственият тон на Зола го нервира, прави го още по-упорит. Да не би случайно Зола да иска „да му стъпи на врата“? Сезан, навъсен, мълчи, а понякога рязко прекъсва назиданията на приятеля си или пък, загубил търпение, избухва и му крещи, че нищо не разбира.

Зола би желал да издаде в един том три свои поеми. Не че е доволен от тях, о, никак! но вече е, казва той, „уморен от мълчанието“. Жадува за успех, едничката му мисъл е как да преуспее, и то в най-материалния смисъл на думата. Тревогите на Сезан са от съвсем друго естество: терзаят го проблемите на живописта, големите и многобройни трудности, които изведнъж се изпречват пред него и го правят нервен, раздразнителен и сприхав. Зола, който не може да проумее това непостоянство, тази променчивост на настроенията, е разочарован в приятелските си чувства. Наблюдава Сезан с тъжно изумление, обвинява го във фантазьорство, твърдоглавие, липса на здрав разум. Оплаква се на Бай и в дълги писма излива огорчението си.

„Да убедиш в нещо Сезан — му пише той — е все едно да накараш кулите на парижката «Св. Богородица» да играят кадрил. Може би ще каже «да», но няма да мръдне на милиметър… Сякаш целият е излят от един къс, остър и твърд при докосване; нищо не може да го превие, нищо не е в състояние да го накара да отстъпи. Не иска дори да разговаря за това, което мисли; ужасява се от всякакво обсъждане, първо, защото приказките го уморяват, второ, защото би трябвало да промени мнението си, ако правото се окаже на страната на противника му… Иначе е най-доброто момче на света.“ И Зола завършва с тъга: „Вярвах, че с годините ще се промени, но го намерих такъв, какъвто го оставих. И така, линията ми на поведение е проста: никога да не преча на хрумванията му, най-многото да го съветвам по много заобиколен начин, да се осланям на доброто му сърце, за да продължи приятелството ни, да чакам той пръв да стисне ръката ми, с една дума, да се залича напълно, да го приемам винаги с радост, да го търся, без да се натрапвам, и да оставя той да реши дали иска по-голяма или по-малка близост между нас… Не мисли, че има някакъв облак между нас, ние сме още много привързани един към друг.“

Дружбата между Сезан и Зола, разбира се, съвсем не е прекъсната. Те се срещат, но вече по-рядко. Зола бе мечтал за дълги „излети“ из околностите на Париж, по бреговете на Сена, които да им припомнят скитанията из Прованс, мечтал бе за дружен, братски живот; тези хубави проекти са се разпръснали като дим. Наистина Сезан е започнал един портрет на Зола, но работи много нередовно, само когато Зола се осмели да почука на вратата му рано следобед. Това е, изглежда, единственото време през деня, което отделят за своето приятелство. Сутрин до единадесет часа Сезан е в академията Сюис; веднага след сеанса отива да обядва, сам, за седемдесет и пет сантима, а следобед работи в ателието на Вилвией, който се е наредил доста удобно в Париж и му помага със съветите си; после вечеря и си ляга. И нищо повече! „На това ли се бях надявал!“ — въздиша Зола.

Напразни са усилията на Зола. Сезан бяга, губи се с дни. Никой и нищо не е в състояние да го успокои: нито новите му приятели от академията Сюис, нито скъпият му Зола, тъй трогателен с натрапчивата си привързаност, нито Вилвией и неговата очарователна, винаги засмяна румена жена, която го приема тъй сърдечно в своя дом на охолни буржоа, тихо убежище за Сезан (Вилвией работи при тъста си, декоратор на улица Севър), нито Шайан, който го забавлява за кратко време. През тези месеци, юни и юли, той се чувствува от седмица все по-угнетен и по-объркан. Продължава да рисува и да живописва при Сюис, при Вилвией, но се дразни и отвращава все повече от себе си и от всичко, което прави. Баща му е имал право! Да, имал е право! Четките се чупят сами в неспокойните ръце на Сезан.

Изнервен до крайност, той се премества от улица Фьойантин на близката улица Анфер. Бяга. Един ден Зола научава, че Сезан е решил да напусне Париж и да отиде в Маркуси в департамента Сена и Оаза. Това пък какво е? Да се оставиш така да рухнеш е безумие! Уморен, Зола повдига рамене.

А по това време самият той има голяма нужда от насърчение и подкрепа. Здравето му е сериозно разклатено, страда от стомах, болят го гърдите, понякога „повръща кръв“. Успял е все пак да намери една дребна работа: преглежда коректурите на трудовете на някакъв икономист, който е обещал да го представи на писатели и дори да му намери издател. Борбата ще бъде дълга и трудна. Ще има ли сили да я продължи? От кого може да очаква насърчение в моменти на слабост! И Бай подобно на Сезан се окайва, и той проклина кариерата, за която се готви. Нима и тримата ще капитулират един след друг? „Не можете да си представите — пише Зола на Бай — колко ми влияе вашата слабост в борбата… Като ви гледам как се съмнявате в умствените си възможности и се смятате за некадърни, питам се дали все още аз не вярвам в моите способности само от самонадеяност, та се опитвам да постигна това, което вас ви отчайва. Какъв зъл вятър е повял над нас?… Воювали ли сме достатъчно, та да загубим вяра в победата, и трябва ли да отстъпим, преди да сме направили крачка напред? Казвам ви го направо: липсва ви смелост и обезсърчавате и мен; аз не съм се отрекъл като вас от младежките си блянове, не съм се простил с мечтите си за слава; аз още се държа, а при това съм най-изпадналият, най-закъсалият от всички…“

През август — изненада! — Сезан се връща от Маркуси и се хвърля в прегръдките на Зола. Сега двамата приятели са по шест часа на ден заедно. Зола е щастлив, но радостта му е помрачена: Сезан е станал още по-променчив от преди. По цял следобед може да си тананика една и съща глупава песничка, после изведнъж изпада в мрачно настроение и заявява, че ще си замине незабавно за Екс. Старае се да не се издава, но тази мисъл явно не го напуска, гложди го и това не убягва от Зола. Достатъчно е небето над Париж да се понавъси и Сезан изпада в носталгия по далечната си родна Прованс, млъква и се намръщва. Гледа като втрещен платното или рисунката си, отпуска се и тогава у него бурно напира задрямалото за миг изкушение да захвърли четки и палитра, да се върне в тишината на малкия град, да си отвори дюкянче, да стане чиновник, да стане какво да е, но да избяга, да заглуши тия нелепи амбиции и да намери покой… С болка на сърце Зола удвоява усилията си да го убеждава, че ще извърши глупост, ако се върне в Екс.

„Ако му пишеш — съветва той Бай, комуто предстои да се яви на приемен изпит в политехниката, — помъчи се да му говориш в най-съблазнителни краски за предстоящата ни среща тук; това е единственото средство да го задържим.“ Дори с помощта на Бай — ще успее ли Зола в това? Той много се съмнява. Два пъти вече Сезан си е стягал багажа, но Зола всеки път е успявал да го разубеди и той пак се е хващал на работа. Но докога ще продължава това?

Последният път Зола си е послужил с една хитрост: за да задържи Сезан, го е помолил да продължи портрета му. Сезан е приел с радост. Уви! Радостта му бързо се изпарява. Пред платното нищо не върви по вкуса му, абсолютно нищо! Рисува и прерисува портрета, недоволен и сърдит. Ням, неподвижен „като египетски сфинкс“, Зола позира с безкрайно търпение. Понякога, през време на сеанса, някой леко почуква на вратата. Свъсил вежди, Сезан не оставя четките и с още по-голямо настървение продължава да работи; неканеният гост тихо изчезва. Не, нищо не излиза от това и никога нищо няма да излезе! За да свърши най-сетне, нека Зола му позира за последен път и повече да не говорят за този проклет портрет! По дяволите живописта!

На следния ден в уречения час Зола пристига при Сезан. Заварва го да се суети разярен в стаята пред отворения куфар: изпразва чекмеджета, блъска каквото му се изпречи на пътя, нахвърля безразборно вещите си в куфара.

— Утре заминавам — казва той на Зола.

— А портретът ми?

— Портретът ти — отвръща Сезан — ей-сега го разкъсах. Отзарана исках да го пооправя, но ставаше все по-лош и по-лош и накрая го унищожих; а освен това заминавам.

Зола не казва нищо. Има ли смисъл да се говори?

Двамата приятели обядват заедно. Сезан се поуспокоява, обещава да остане, но Зола е загубил всякакво доверие. Ако не тази седмица, ще замине идната, в това той е убеден. „Струва ми се дори, че така ще бъде по-добре“ — пише той на Бай. За Зола всичко е ясно. „Пол — заключава той с тъга — може би има гения на голям художник, но никога няма да има гения да стане голям художник.“ Сезан никога няма да бъде Сезан.

Скоро след това в Екс Луи-Огюст с лукаво присвити очи посреща блудния си син.

Луи-Огюст е победил.