Анри Перюшо
Животът на Сезан (13)

І.
По бреговете на Оаза

Тайната на силните е, че са в постоянно напрежение.

Барес

В Париж Сезан и Ортанз се настаняват на улица Шеврьоз 5, в къщата, където живее Солари.

Столицата лекува раните си от двете обсади. През дните на Комуната Солари е участвувал заедно с Курбе при събарянето на Вандомската колона и сега работи по възстановяването на Лувър. Художниците от Батиньолската група са имали различил участ по време на войната. Противно на това, което Зола твърдеше в писмото си до Сезан, един от тях, и то не най-малко надареният, е паднал убит: Базил. Постъпил в III зуавски полк, Базил е загинал на 28 ноември при атаката край Бон-ла-Роланд. Гийме е служил в жандармерията. Реноар, мобилизиран като кирасир, е гледал коне в Бордо и по-късно в Тарб — работа, доста неприятна за него. След 4 септември Мане постъпил в артилерията и като генералщабен офицер се озовал — ужас! — под заповедите на полковник Месоние, който, изглежда, и в мундир не бил забравил неприязънта си към художника Мане и, както казват, не пропускал да възлага на подчинения си опасни мисии. Художниците от Батиньол не са горели с еднакъв патриотичен плам. Както Сезан се е спотайвал в Естак, така и Моне е потърсил убежище в Лондон. Там той се срещнал с Добини и Писаро и се запознал с търговеца на картини Дюран-Рюел, който проявява голям интерес към новата живопис.

Започват отново да се събират в „Гербоа“, но много художници от групата са далеч от Париж. Погълнат изцяло от „Ругон-Макарови“, Зола идва все по-рядко на тия срещи. Сезан почти не се мярка там.

Впрочем той като че ли нарочно се държи настрана. Постоянни мърмори, постоянно е навъсен и няма никакво желание да общува с хора. Почти не се среща със Зола. Възможно е настъпилият обрат в личния му живот да влияе върху сегашните му настроения. От няколко месеца Ортанз е бременна. Ето го вече обвързан! Обвързан! Наистина ли е искал да се обвърже? Наистина ли е искал този брак? Нещата са се завързали от само себе си, почти без да разбере как е станало това. „Ужасно нещо е животът!“

В това отношение Сезан прилича на Зола: и той е „от онези, които нямат смелостта да скъсат“, и за него първата любима жена си остава, по неволя, завинаги любимата жена. Но за разлика от Зола, който от всичко това гради някаква идеална философия и житейски принцип, Сезан неохотно приема неизбежното и в гнева си ругае, недоволен от хората и от себе си. Един декемврийски ден Солари чува, че тътрят мебели по стълбището на къщата: без да се е обадил, Сезан се изнася, отива да търси другаде илюзорно спокойствие. Разбира се, Солари се спотайва и не се показва „от страх — както разправя по-късно шеговито на Зола — да не смути напускащите“.

Сезан се настанява на улица Жусийо 45 в едно малко жилище на втория етаж, чиито прозорци гледат към винарските хали. Кварталът не е от най-тихите. Още призори започват да търкалят бъчви и бурета и се вдига голям шум. Сезан не иска и да знае; той работи. От жилището си рисува изглед от винарските хали; забележителен етюд, изграден със замах, но равната тоналност, почти само в сиво и кафяво, и остро експресивният рисунък издават мрачното настроение и възбудата на художника по това време.

В началото на новата 1872 година, на 4 януари, Ортанз ражда момче, което бащата признава и вписва в регистрите на кметството на V парижки район под името Пол. Малко по-късно, през февруари, Ашил Амперер внася малко разнообразие в живота на Сезан. Гномът е решил отново да опита щастието си в Париж и моли Сезан за гостоприемството. Сезан отзивчиво му предлага да сподели с него малкия „кът“.

И така, едва пристигнал от Екс, художникът на женската голота се настанява на улица Жусийо. Тясно жилище, дете, което постоянно реве, и на всичко отгоре гост! Сезан скоро започва да съжалява за великодушния си жест. Но и Амперер не е много очарован. Той смята, че Сезан „се е подредил доста зле“. Освен това непрестанният шум от винарските хали е непоносим за него: „Олелия, която може да разбуди и мъртвите!“ Нищо не е в състояние да разколебае вярата на Амперер в собствения му гений, той е решил на всяка цена да наложи своята живопис, да възтържествува над „големите на деня“, да срази тоя „звяр“ — буржоазното изкуство. За него Салонът е обетованата земя. Но той смята, че за да успее да проникне в него, не бива да се въздържа от хлопане по вратите. И започва да прави посещения след посещения; да виси в приемните на министерствата, да преследва високопоставени личности независимо от това, дали ги познава или не. Най-изумителни хрумвания се раждат в главата му. Има намерение да се представи и на Юго, на „великия Виктор, на великия поет на революцията“ и да му занесе папките си, като го помоли „да избере два мотива за Салона“. Амперер не се бои от нищо и от никого. „Не се плаша от титана“ — казва той, когато говори за Виктор Юго.

По всяко друго време тази самоувереност, съпроводена от наивно красноречие, може би би забавлявала Сезан. Днес обаче тя го дразни и скоро става неизбежното: съжителството се оказва невъзможно. Амперер е пристигнал в Париж на 18 февруари. Не минава месец и той напуска улица Жусийо. „Напущам квартирата на Сезан — пише той на приятели. — Налага се. В това отношение не можах да избягна съдбата на другите. Заварих го изоставен от всички. Няма вече нито един разумен или привързан към него приятел. Зола, Солари и всички останали — за тях вече не става и дума“. А Сезан? „Той е най-чудноватият продукт, който човек може да си представи, истинско чудовище (в научния смисъл на думата).“

Все пак Амперер не може да скъса окончателно със Сезан, защото е дал неговия адрес, на който журито ще изпрати решението си. Тази година Сезан като че ли не иска да знае за Салона. В постоянен конфликт със себе си, измъчван от бурния растеж на своето изкуство, той е твърде много погълнат от проблемите си, за да мисли сега за представяне пред журито. Впрочем тази година се въздържат от участие и Моне, Писаро, Сисле. Дюран-Рюел купува техни картини и те вече не се интересуват толкова от битката за Салона. Общо взето обаче, художниците възлагат големи надежди на първия Салон на Третата република. Мислят, че смяната на режима ще доведе и до промяна в привичките на журито.

Ако биха попитали Зола, той сигурно би разсеял тези илюзии. Миналата есен прокурорът на републиката го е призовал и го е поканил да преустанови да печата като подлистник в „La Cloche“ втория том от своята поредица — „Плячка“, книга, която обвиняват в безнравственост; иначе вестникът е щял да бъде подведен под отговорност. Режимите си отиват, но приспособленчеството остава. Скоро художниците сами се убеждават в това. Журито на Третата република не проявява по-голямо разбиране за новата живопис от журито на Втората империя. Нещо по-лошо дори: и жури, и публика смятат, че новаторските опити подриват установения ред, всичко, което не е строго академична живопис, е живопис а ла Курбе, живопис на комунари, живопис подозрителна, опасна, застрашаваща устоите на обществото^[1]. Недоволните настояват да се открие Салон на отхвърлените, но и сега искането им остава без последствие, както по времето на Ньоверкерк.

* * *

Преди войната Писаро е живял в Лувсиен недалеч от акведукта при Марли. През време на обсадата на Париж прусаците ограбили къщата му и я превърнали в кланица, а от намерените там платна направили касапски престилки. След като се завръща от Лондон, Писаро решава да се установи другаде. От няколко години го привлича долината на Оаза с реката, тучните ливади, горите, овощните градини, облачните небеса. За един живописец пленерист местността предлага най-разнообразни мотиви. Освен това отдавна там живее и Добини. Писаро избира градчето Понтоаз и се настанява на улица Ермитаж 26.

Решителен привърженик на работата под открито небе, на пленерната живопис, той отстранява от палитрата си „черната боя, асфалта, сиенската земя и охрите“ и се мъчи да убеди приятелите си, че непосредственият допир с природата неизбежно ще се отрази благотворно върху изкуството им. Както и преди, той е убеден в дарованието на Сезан и го кани настойчиво да дойде в Понтоаз.

Сезан изпитва дълбоко уважение към Писаро. Повече от всичко той цени у него уравновесения характер, здравия разум, добродетели, от които самият той е лишен. Не по-малко го привличат скромността, сдържаността и доброжелателството, което Писаро проявява към него с толкова такт. Сега, с това малко дете, Сезан не би могъл да се върне в Екс. От друга страна, нима тъкмо Писаро не е човекът, който в този труден етап на неговото творческо развитие може да му помогне със съветите си? Сезан се възхищава от чувството на смирение, с което Писаро застава пред природата. Като оглежда изминатия път, той разбира, че трябва да надхвърли стадия, до който е стигнал. Защото всичко досега е било и не може да не бъде само етап в развитието му. Той трябва още да се бори със себе си, да си наложи по-голяма обективност. А за това му липсва техника, техниката на занаята, която ще научи от Писаро. През лятото Сезан заминава заедно с Ортанз и сина си за Понтоаз и се настанява в предградието Сент Уан-л’Омон, в хотел „Гран Серф“ на улица Бас 59.

В Понтоаз Сезан попада в най-благоприятна атмосфера. Писаро е надхвърлил четиридесетте и съвсем естествено се държи като по-възрастен към тридесет и три годишния си колега — по-възрастен, но до немай-къде внимателен и тактичен. Той отлично разбира характера на Сезан. Със своята скромност и с вроденото си добродушие той лесно обезоръжава сприхавия и раздразнителен провансалец и съвсем непринудено създава условия за отлични отношения. В скромната къща на улица Ермитаж, за която се грижи, незабележима и също тъй любезна, госпожа Писаро, Сезан се чувствува като у дома си.

Писаро, Сезан и още двама-трима художници, които се навъртат по тия места, образуват малка дружеска група. В нея влизат някой си Белиар, младият Виктор Виньон и от време на време Гийомен, когото гладът е накарал да постъпи отново на служба в Управлението на пътищата и съобщенията в Париж. Околностите на Понтоаз, свежите и ведри пейзажи на Вексен, толкова различни от тръпчивата провансалска природа, успокояват Сезан. С умиротворена душа той поставя статива си до статива на Писаро и работи, слушайки съветите на приятеля си.

Писаро намира палитрата на Сезан твърде мрачна. „Никога не живописваме достатъчно светло“ — е установил още отдавна Добини. „Рисувай винаги само с трите основни цвята и с техните непосредствени производни!“^[2] — говори Писаро на Сезан. Самият той живописва с дребни мазки, за да предаде баграта с цялата й сила и да обгърне изобразявания предмет с трептението на въздуха и светлината. Защото за него предметите са част от светлинната среда, в която се къпят; собственият им цвят, с други думи, „локалният тон“ се изменя под въздействието на светлината. Хиляди отражения, рефлекси, играят върху предмета. Хиляди отражения оцветяват и сенките, които никога не са черни. Освен това в светлината формите се разлагат. Природата, такава каквато тя се представя пред нашето око, е само видимост, но именно тази видимост трябва да се скрепи върху платното. Само там е истината.

Писаро съветва Сезан да застане пред пейзажа и да изрази съвсем просто и непреднамерено това, което вижда, да предаде непосредственото си зрително възприятие, без да се опитва да го тълкува по какъвто и да било начин. Съветва го да се откъсне от собственото си „аз“, да се превърне просто във внимателен, добросъвестен, наблюдател на външната действителност. Сезан слуша и, убеден в превъзходството на този метод, прилежно изпълнява съветите.

Той е толкова убеден и въодушевен, че за да усвои по-добре техниката, която препоръчва Писаро, се заема да копира една негова картина — изглед от Лувсиен. В сегашния момент няма по-добра техника за него. С никаква друга техника не би могъл да постигне това, към което се стреми сега — да покори вътрешните сили у себе си. Сезан разбира днес, че ако само „темпераментът“, тоест първичната сила може да доведе човека до преследваната цел, то не по-малко вярно е и това, че всяка неовладяна сила е безплодна, енергия, която се пилее: действителна може да бъде само дисциплинираната, овладяната сила.

На Сезан обаче му е доста трудно да усвои този метод на търпелив анализ, който му препоръчва Писаро. Темпераментът му го увлича против волята му. Докато Писаро, който е повече добросъвестен работник, отколкото богато надарена натура, може без усилие да наблюдава обективно природата и спокойно да „кълве“ платното с леки удари на четката, Сезан непрестанно се улавя, че пак „лепи“ нервно боите на плътни мазки. И тогава започва още по-упорито да се бори срещу старото в себе си. Писаро е уверен, че той ще успее, и пише на Гийме: Сезан „ще смае мнозина художници, които побързаха да го осъдят.“

Не само Писаро е на това мнение. Същата година недалеч от Понтоаз, в Овер-сюр-Оаз, се е настанил един интересен човек — доктор Пол-Фердинан Гаше. Той е на четиридесет и четири години^[3], горе-долу на възрастта на Писаро. Упражнява лекарската си професия в Париж на улица Фобур Сен Дени, където е и живял, преди да дойде в Овер. По семейни причини му се наложило да потърси къща на село. Малко преди войната, в 1868 година, се оженил и сега младата му жена, майка на тригодишно момиченце, очаква второ дете, но е заболяла от туберкулоза. Затова през месец април доктор Гаше купува в Овер на улица Весно голяма двуетажна къща с обширна градина на тераси, някогашен девически пансион, и оттогава живее ту в Париж, ту край бреговете на Оаза.

Особен човек е доктор Гаше. Облеклото му прави впечатление на всички. В Овер го срещат със синьо палто на военен санитар от 1870 година; през лятото носи бял каскет, а зиме — кожен калпак. Боядисва косите си жълти и в слънчеви дни се разхожда под бял чадър със зелена подплата. Решителен противник на всякакъв конформизъм и жаден за всякакъв вид знания, доктор Гаше изповядва във всичко най-необичайни и най-неправоверни идеи. Свободомислещ социалист, той прилага в медицината новата за това време хомеопатия, интересува се и от френология, и от хиромантия.

Още на младини се е занимавал с живопис. Рисува, гравира и постоянно търси средите на художниците. Твърди, че бил потомък на фламандския живописец Ян Мабюзе. Поддържа връзки с Добини, който също живее в Овер, а и с Домие, оттеглил се полусляп в съседното селище Валмондоа. Разбира се, както в живописта, така и във всяка друга област предпочитанията на доктор Гаше са на страната на всичко ново и революционно. Той се възхищава от Курбе, посещава пивниците, където се заражда изкуството на бъдещето, познава и високо цени Мане, Моне, Реноар, Дега и, естествено, Писаро. Пълен с енергия, той увлича с пламенността и сърдечността си. Уверен е, че ще настъпят по-добри дни за човечеството и, филантроп по душа, лекува безплатно бедните в градеца. Прибира болни животни и живее сред кучета и котки. Запознал се е със Сезан у Писаро и там е видял негови картини. За него няма никакво съмнение, че Сезан е художник от голяма величина. И тъй като постоянно търси дружбата с талантливи художници, увещава Сезан да се премести в Овер, където ще може да наеме малка къща и ще бъде по-добре, отколкото в хотелска стая в Понтоаз.

Предложението допада на Сезан и през есента той се пренася в Овер. Настанява се близо до семейство Гаше, с което е в най-добри отношения. Доктор Гаше е импулсивна натура, но Писаро го е предупредил своевременно, че ако иска да поддържа връзки с художника, трябва да се отнася много внимателно към него, да избягва споровете, да не произнася известни думи, да не му досажда с присъствието си и, най-вече, да не му дава никакъв повод да помисли, че иска „да му стъпи на врата“, да държи сметка за ужаса на Сезан от всякакъв допир, да не го докосва дори. Доктор Гаше изпълнява най-добросъвестно тези съвети.

Искреното възхищение на лекаря от етюдите на Сезан скоро изпълва художника с доверие и го предразполага. Сега за пръв път той попада в среда, която проявява жив интерес към изкуството му. И наистина, като се изключи Марион, кой досега е гледал сериозно на Сезан? Тук Писаро и Гаше го обграждат с неизменно внимание и топли грижи. Критикът Дюре, на когото преди две-три години Зола бе отказал да съобщи адреса на Сезан, пише през декември на Писаро, че „би желал да види нещо от Сезан“, ако това е възможно, защото в живописта повече от всякога търсел „редки екземпляри“. Писаро му отговаря веднага: „Щом търсите редки екземпляри, Сезан ще Ви задоволи, тъй като работи твърде странни етюди, съвсем необикновени по виждане“. Дори Добини, който един ден се разхождал по брега на Оаза и видял Сезан да рисува, по-късно разправя: „Видях нещо съвсем необикновено, от един млад, неизвестен, някой си Сезан.“

Впрочем за всички художници сега духа вятърът на оптимизма. В началото на 1873 г. платната на Писаро достигат при разпродажби в Париж порядъчно високи цени. За едно от тях са дали дори деветстотин и петдесет франка! „Започваме да пробиваме“ — заявява Писаро на Дюре.

Сезан се е успокоил. Овер и околностите му харесват с тишината и спокойствието си — нещо много важно за него. Оаза тече под сянката на дълги редици тополи, а къщите, повечето със сламени покриви, се нижат в долината край ливадите или са накацали по склоновете на брега сред овощни градини, към които водят стръмни пътеки. Сезан усмирява сприхавия си нрав, работи със съсредоточено внимание. С удивление открива чудното богатство на природата, чудно за онзи, който умее да я наблюдава търпеливо — и с любов. Лирика, високопарни изповеди… колко празна риторика е имало в тях! Сезан не търси вече пресилените, малко наивни ефекти, които с евтин блясък са предавали усещанията му. Потапя се в съзерцание на „мотива“ и се опитва да вникне в безкрайните му отсенки. Скромна цел, за която е достатъчен и най-обикновеният предмет, най-простият пейзаж. И става чудо! Тъкмо когато реши да бъде само прост тълкувател на природата, неин слуга, Сезан се изявява така пълно, както никога досега. Ако пред платното той се отъждествява с пейзажа, то върху платното пейзажът се отъждествява със Сезан. Откривайки богатството на природата, Сезан открива и богатството, което е у самия него, и тогава едното и другото се сливат в единство. Чудно единство, което говори с езика на багрите.

Сезан търпеливо учи азбуката на този език. Търпеливо и с изостряща се зрителна възприемчивост навлиза в сложния свят на цветовете около него. Тези дни на 1873 година в Овер-сюр-Оаз са дни на ведрина и умиротворение. Той забива статива си пред къщите със сламени покриви, пред нивите, пред пътищата и рисува. Рисува къщата на доктор Гаше, къщата на стария Лакроа, която тук наричат „къщата на обесения“. Той, който някога стихийно излепваше картините си, сега работи бавно, методично, полага всяка мазка след внимателно предварително обмисляне.

Задачата съвсем не е лека. Вечно недоволен, Сезан поправя, подобрява, полага една върху друга мазките, които се наслояват върху платното и го раздробяват на безкрайно множество от нюанси, придават му пищната топлота на изящен емайл. Наистина пътят е безкраен. Сезан навлиза все по-дълбоко в реалния свят, а този свят става все по-богат и по-разнообразен, отколкото е предполагал, и художникът се задълбочава все повече в търсенията си. Ден след ден, седмица след седмица, дори месец след месец работи над едни и същи картини, за да отиде още по-надалеч, да направи още една крачка напред. „Оставете вече тази картина, Сезан, готова е, не я пипайте повече!“ — му казва понякога доктор Гаше, убеден, че ако Сезан продължи да поправя картината си, ще я развали. Впрочем светът около художника се мени; дърветата, небето и земята се променят с всяко годишно време и някои Сезанови табла, над които художникът е работил твърде продължително, са отразили това незабележимо преображение…

Отношенията между Сезан и Гаше са все така приятелски. Сезан често отива на улица Весно да нарисува някой натюрморт. Докторът поставя на негово разположение плодове, стомни и кани, италиански фаянсови съдове, гравирани чаши и всевъзможни други предмети. За него госпожа Гаше откъсва от градината цветя, които художникът подрежда в холандски вази от Делфт.

Един ден доктор Гаше разговаря със Сезан за Мане и неговата „Олимпия“, към която лекарят храни безгранично възхищение. Раздразнен малко от излиянията на своя приятел, Сезан грабва палитрата и тутакси, със светкавична бързина, нахвърля една реплика на онази Модерна Олимпия, която бе нарисувал преди три години. Тогава картината не беше много сполучлива, но днес, укрепнал от упоритите всекидневни упражнения, Сезан изгражда пред слисания поглед на доктор Гаше една изящна творба с блестящи, ярки тонове, с нежни мазки, от която лъха обаянието на една изтънчена чувственост и най-тънка ирония. Докторът приветствува възторжено това виртуозно постижение.

Художествените си произведения доктор Гаше подписва с фламандското име „Ван Рисел“, което значи „от Лил“. Той е обзет от истинска страст по офорта, който предпочита пред маслената живопис. Купувайки къщата в Овер, най-после е можал да осъществи едно желание, което дълги години е таил в душата си: едва настанил се там, той превръща плевнята в гравьорско ателие, обзаведено с всички необходими пособия и материали. Но доктор Гаше не само се посвещава на офорта, но е и възторжен пропагандатор на тази графична техника. Понякога заедно с него гравират Гийомен и особено Писаро. Разбира се, Гаше би желал да привлече и Сезан към офорта. Най-после Сезан отстъпва пред настойчивите му увещания и първата му работа върху медна плоча е репродукция на „Изглед от Сена“ от Гийомен, притежание на Гаше, а след това гравира и един автопортрет на Гийомен („Гийомен на хляб и вода“). След още три опита обаче Сезан изоставя офорта, който очевидно не му допада.

С приятелството си доктор Гаше не само насърчава Сезан и му вдъхва вяра, но от време на време му помага и по-осезателно, като купува от него някоя и друга картина. Сигурно не плаща високи цени, но и това е голяма помощ за художника, чието материално положение сега не е никак блестящо. За своите нужди и за изхранването на Ортанз и детето Сезан все още трябва да разчита само на скромната ергенска издръжка, която му отпуска неговият баща.

Като го гледат с тези огромни обувки, с каруцарската пелерина, със стария каскет или пожълтялата сламена шапка, едва ли някой би допуснал, че това е син на богат банкер. Вярно е, че Сезан проявява пълно безразличие към облеклото си. Но въпреки че се облича небрежно и носи протрити дрехи, не му липсва известна представителност. Той е едър, има снажна фигура на тънки крака, пристъпва енергично с изправена глава. Огромна занемарена брада покрива лицето му, но това лице е оживено от необикновения блясък на живи, неспокойни очи. Въпреки вечната си неудовлетвореност, сега той е уверен, че се е добрал до истината в живописта, и благодарение на тази увереност понася по-леко и без много да роптае материалните несгоди. Скромните му доходи го принуждават дори да икономисва платното и боите, и той често рисува на обикновен картон вместо на платно.

Уважението, с което се отнасят към него Писаро и Гаше, е за Сезан голяма морална подкрепа. За това си уважение двамата приятели му дават постоянно доказателства. Веднъж Сезан не може да плати сметката си при бакалина Рондес на улица Рош в Понтоаз и в притеснението си предлага да му се издължи с няколко картини. Обезпокоен, Рондес се осведомява от доктор Гаше за стойността на това необичайно предложение.

— Вземете картините — отговаря му докторът, — един ден ще струват много скъпо.

Някой си Руло, учител в местното училище, където ходят синовете на Писаро, също купува по препоръка на Писаро картини от Сезан. Писаро, дори повече от Гаше, е за Сезан истински баща: „Нещо като дядо Господ“ — казва с благодарност провансалецът.

Човек с убеждения донякъде социалистически, Писаро е поддържал преди войната от 1870 г. редовни отношения с един дребен търговец на бои, изповядващ сродни идеи. Този Жулиен Танги или, както го наричат по свойски, „чичо Танги“, е бретонец и сега е на около петдесет години.^[4] Произлиза от крайно бедно семейство на тъкачи от района на Сен-Брийок и отначало е работил като гипсаджия. По-късно се оженил за една колбасарка и продавал кървавици в Сен Брийок.

Десетина години преди войната се заселил в Париж и работил известно време в Западната железопътна компания. През 1865 г. постъпил като разтривач на бои в известната фирма „Едуар“ на улица Клозел. Малко по-късно започнал да работи за собствена сметка, сам си приготовлявал боите и ги разнасял на клиентите по разните места, където по това време се навъртали художниците-пленеристи като Моне и Писаро.

Така се запознал с Писаро. За зла участ събитията около Парижката комуна объркали работите на Танги. Не е известно как точно са се развили нещата, а и самият той сигурно не може да каже нищо положително, но факт е, че през дните на Комуната бил пленен с оръжие в ръка в редовете на комунарите, след което го изпратили в Сатори, изправили го пред военен съд и го осъдили. Насмалко щели да го разстрелят, но го откарали в Брест. Доскоро е лежал в затвора и само благодарение на застъпничеството на своя земляк, художника академик Жобе-Дювал, парижки общински съветник, бил освободен и се върнал в столицата, където подел отново стария си занаят. Тъй като фирмата „Едуар“ се изместила от улица Клозел, Танги се възползувал от случая и отворил магазинче на същата улица, на номер 14. Писаро му водил клиенти и той именно го свързал със Сезан.

Художникът и търговецът бързо се сприятеляват. Картините на Сезан се харесват на Танги, вълнуват го с оригиналния си облик, с новия дух, с трактовката си, която коренно се различава от приетата в официалната живопис, с една дума, будят у него възторг и симпатия с революционния си характер. Няма по-добър човек от стария Танги. Под тромава и малко безлична външност — той е пълен и непохватен, с едро лице и големи ръце — се крие блага и отзивчива душа, която издават сините, детски наивни очи. Винаги е готов да услужи на приятел, винаги е готов да даде стока на кредит на беден художник и да продължава този кредит до безкрайност.

Посвоему Танги е стоик. „Който живее с повече от петдесет сантима на ден, е негодник“ — обича да казва той. В тази фраза се отразява цялото му същество, добрината му, но също и бунтарството му. Защото откакто се е сражавал в редовете на комунарите и е лежал в затвора, добрият Танги се е причислил към революционерите. Като търговец на бои подпомага художниците, които са отхвърлени от официалните представители на изкуството. Тези художници са неговите художници. Те правят светла живопис; той защищава светлата живопис. Наивен и добродушен бунтар, Танги свързва светлата живопис с революцията. Да работиш за тържеството на светлата живопис, значи да работиш за сияйното бъдеще на човечеството. Танги обича светлата живопис и ненавижда „кафеникавия сос“, толкова обичан от буржоата.

Отсега нататък Танги ще набавя платно и бои на Сезан, на господин Сезан, както почтително казва той. Само че художникът все няма пари и Танги приема той да му се издължава с картини, които се опитва да продава в магазинчето си на улица Клозел. За Сезан тази спогодба е, разбира се, добре дошла. Ако можеха и другите да проявяват такъв интерес към картините му! Колко хубаво би било благоприятните изгледи в началото на 1873 г. да не останат празни надежди!

По това време в средата на младите художници цари голямо оживление. Миналата пролет журито на Салона се е показало твърде строго и не е допуснало много от представилите се художници. Живописците от Батиньолската група обаче не са пострадали от това, те просто не се явили, убедени, че журито няма да промени дотогавашното си отношение. Изключение е направил Мане. Но успехът на Мане на официалната изложба само утвърждава позицията и убежденията на останалите художници от групата. Защото ако Мане тържествува, това се дължи само на картината му „Чаша бира“, картина, която не е, в никакъв случай не е крачка напред в сравнение с предишните му работи.

Рисувана под влиянието на Франс Халс, „Чаша бира“ дъха „на старо“. Мане тържествува, но този успех е от съмнително естество, защото потвърждава, че официален успех може да се постигне само с цената на задължителни компромиси, тоест като се сипе „вода в бирата“. Младите художници трябва да привлекат публиката вън от Салона. Неколцина колекционери започват да се интересуват от тяхната живопис, на разпродажби някои от картините им достигат сравнително високи цени. Защо тогава да не организират сами своя колективна изложба?

Така те биха влезли в пряк допир с публиката и тя би получила ясна представа за смисъла на техните търсения, много по-пълна, отколкото в Салона, където картините им, ако въобще ги допуснат, обикновено се губят сред множество най-различни други платна. Още преди войната те са замисляли подобна изложба, но тогава не са могли да я организират поради липса на средства. Днес условията са други; минало е много време. Младите художници трябва да се опитат да излязат от изолацията, в която има опасност да останат завинаги под диктатурата на журито. В началото на 1874 г. някои нови обстоятелства ги заставят да поемат риска: Дюран-Рюел продава все по-трудно техните картини и се вижда принуден да преустанови всякакви откупки. Но има нещо по-сериозно: много колекционери, негови постоянни клиенти, са оттеглили доверието си от търговеца, откакто той е започнал да се интересува от такива като Писаро, Моне, Сисле и тем подобни, тъй като са убедени, че е загубил всякакво критично чувство, ако не направо и ума си. След краткия период на следвоенен подем във Франция бушува стопанска криза, която още повече влошава и без това тежкото положение на държавната хазна, а създава грижи и на художниците, обезпокоени за непосредственото си бъдеще.^[5]

* * *

През последните месеци Сезан вероятно се е срещал само случайно в Париж със Зола, който продължава да работи напрегнато и неуморно над „Ругон-Макарови“. Достойно за похвала постоянство, тъй като за момента поне резултатите, изглежда, не възнаграждават упоритостта на писателя. Първите два тома от цикъла, „Кариерата на Ругонови“ и „Плячка“, не са дори удостоени с вниманието на литературната критика. В печата не се появяват почти никакви отзиви, а продажбите едва вървят. На всичко отгоре издателят на Зола е фалирал. Новият му издател Шарпантие е пуснал преди няколко месеца третия том, „Търбухът на Париж“, но и той като другите се посреща с безразличие. Нищо! Зола продължава още по-упорито, още по-методично, не става от масата си, работи с воля, която нищо вече не може да сломи. В пещта на исполинския си труд, който ще осъществи въпреки всички препятствия, той хвърля всичко, което е видял, преживял, научил. В „Кариерата на Ругонови“ е описал Солари. В „Търбухът на Париж“ под името Клод Лантие е скицирал портрета на Сезан. Засега това е само скица на героя, която някой ден, по-късно, Зола ще разработи основно, за да опише „с измъчена и окървавена от състрадание“ към своя стар другар душа „провала на гения…“, „ужасното терзание на творческото безсилие…“