Анри Перюшо
Животът на Сезан (23)

ІІ.
Пролетта на земята

Вдишвам девствеността на света. Остро чувство за багрите ме терзае. Чувствувам се обагрен от всички нюанси на безкрая… Картината и аз сме вече едно. Заедно сме някакъв сияен хаос. Изправям се пред мотива и се загубвам в него. Неясни мечти. Слънцето безмълвно прониква в мен като далечен приятел, който стопля леността ми и я опложда. Ние зачеваме.

Сезан

Преди известно време художници-любители са основали в Екс „Дружество на приятелите на изкуството“ със седалище на авеню Виктор Юго 2 и са избрали за почетен председател Вилвией.

След шума, който е вдигнала в Париж изложбата на Сезан, „Приятелите на изкуството“ се питат дали въпреки всичко е уместно да държат настрана този „лош и охулен художник, но все пак наш съгражданин“.^[1] Накрая решават да го поканят заедно с някои други, по-специално Амперер, за следващата изложба на дружеството. Изпращат двама делегати при художника. Сезан, изненадан и очарован, ги приема любезно. Той е трогнат от поканата на своите съграждани и в радостта си подарява за спомен на двамата си посетители по една картина. Първият се стеснява да откаже и приема подаръка, но не и другият, за когото вежливостта все пак си има граници:

— Жена ми — се извинява той — се ужасява от модерната живопис.

Двете платна, които Сезан подбира за изложбата — Нива и една Сент Виктоар^[2] — затрудняват твърде много „Приятелите на изкуството“. Къде да дянат тия чудовищни неща, за да не бият много на очи? Най-после измислят да ги окачат над входната врата. За зла участ това дискретно място не ги спасява от подигравки и присмех. Това ли се харесва сега в Париж? Невероятно! Един местен критик, който смята, че е много елегантно да пише хрониките си в рими, отправя към Сент Виктоар подигравателно четиристишие:

През клоните на едри борове, далеч в покоя,

се вижда склонът на Сент Виктоар в окраска синя.

Ако природата бе туй, което вижда тоя

художник — славен ще е с таз претупана картина.

Въпреки оскърбителното отношение на „Приятелите на изкуството“, Сезан присъствува на банкета по случай закриването на изложбата. Той не се чувствува добре сред тия хора. И когато един оратор провъзгласява тържествено в словото си: „Господа, нашата епоха ще остане в историята като епоха на Кабанел и Бугро“, той не издържа повече и избухва:

— Вашият Бугро — се провиква той сред ужасеното мълчание на присъствуващите — е последният лапнимуха!

Тоя Сезан е безспорно луд, в това не може да има никакво съмнение; кой знае дори дали парижаните, като го венцехвалят, не се опитват по този начин да се надсмеят на Екс?

Сезан сигурно се огорчава повече от такива коментари, отколкото се радва на отзвуците, които достигат до него от изложбата при Волар. Нюма Кост, който често се среща с него, е поразен от намръщения му вид. Твърде потиснат, Сезан непрестанно е погълнат от „мрачни мисли“.^[3] В парижките ателиета говорят само за него, картините му започват да се търсят (той може спокойно да се осланя на Волар що се отнася до покачването на цените). Успехът му, въпреки някои прояви на недоброжелателност и злоба, се утвърждава по безспорен начин, но този успех, който възбужда и толкова завист срещу него, той, Сезан, не го вижда. За него той е нещо чуждо, с една дума, въобще не вярва в него. Не вярва и на хвалебствията, които му отправят. Почти е готов да помисли, че му кроят нещо. Затова пък нападките, особено най-злостните, най-жлъчните, го засягат в живеца на съществото му, отварят стари рани.

Един неделен ден през пролетта старите му приятели Нюма Кост, Солари и съученикът му от „Сен Жозеф“ — бившият хлебар Анри Гаске, го завеждат в кафене „Ориентал“ на авеню Мирабо.^[4] Вечерният здрач покрива града с пепелявата си мантия. Седнал на маса, скръстил ръце, Сезан гледа неделната тълпа, която се разхожда нагоре-надолу по Авенюто.

Току-що е бил у сестра си Мария, у която е постоял няколко минути след вечерня. Днес по изключение, в чест на неделния ден, на сестра си и приятелите си, се е облякъл прилично: жакет без петна от боя, хубаво вързана черна връзка. Сезан гледа тълпата. За какво ли мисли? Ето че изведнъж от тълпата се отделя млад човек, приближава се към него и свенливо му изказва възхищението си от двете картини, изложени при „Приятелите на изкуството“. Появата му е съвсем неочаквана за Сезан. Той почервенява от гняв, започва да заеква, става, пронизва младия човек „с ужасяващ поглед“ и като раздрусва масичката с пестника си, карайки да заиграят бутилки и чаши, му крясва:

— Не се подигравай с мен, момче, чуваш ли!

После се отпуска на стола, очите му се напълват със сълзи: в последния момент е познал Жоашен, сина на хлебаря.

— Анри, стари мой Анри, моля те, не се шегувай, вярно ли е, че синът ти харесва моята живопис?

— Той би се поболял, ако не се запознае с теб — отговаря Гаске.

Тогава Сезан се обръща с треперещ глас към Жоашен:

— Седнете! Вие сте млад. Вие не знаете. Не искам вече да рисувам. Всичко съм зарязал… Слушайте, аз съм нещастник. Не бива да ми се сърдите. Как мога да повярвам, че само като сте видели две картини, сте обикнали моята живопис, когато всички тия…, които хвърлят кал върху мен, не виждат нищо в нея. О, какви мъки са ми причинили тия хора! И тъй, Сент Виктоар ви е харесала най-много! Я виж ти! Харесва ви, значи, тази картина… Утре ще бъде у вас. И ще я подпиша…

Хлебарят Гаске го е сполетяло нещо подобно на онова, което някога бе причинило толкова огорчения на Луи-Огюст: родил му се е син поет, човек на изкуството. Жоашен, единственият му син, е рано развил се младеж със своего рода дар слово, от чиито първи опити са се възхищавали и учители^[5], и съученици; той изпитва страстно, неудържимо влечение към поезията. Едва завършил лицея, сам списва списания, които размножава с помощта на чирака от хлебарницата на баща си. Както някога Зола, Сезан и Бай, така сега Гаске и приятелите му Жозеф и Шарл Мора, Ксавие дьо Магалон, Емануел Синьоре, Пол Сушон, Жан Ройер, Хосе д’Арбо и други изповядват пламенната си вяра в поезията и красотата. „Студентът със сините очи“, както наричат Гаске, прилича на млад бог. Едва двадесет и три годишен^[6], тази година през януари се е оженил за най-хубавото момиче на Прованс, царицата на Фелибрижа^[7] Мария Жирар.

Поетична душа, Гаске възпява великолепието на света и прославя живота. Картините на Сезан са го покорили от пръв поглед. От една седмица той говори за тях като „упоен“. Увлякъл е и младата си жена, която споделя възхищението му. Говорил е за възторга си и на своя баща. И тази вечер го повтаря на самия Сезан: „Учителю…“

— Мълчете, мълчете, млади момко, аз съм само една стара кранта, готова да се разплаче, като ви слуша.

В продължение на седмица Сезан и младият Гаске се срещат всеки ден. Обикалят с часове и часове околностите на Екс. В общуването с младия поет, с неговия толкова искрен и задушевен възторг, с буйната му жизненост, която се превръща в пламенно пантеистично обожание, Сезан си възвръща вярата в себе си. Сега говори така, както никога не е говорил. Възпламенява се. Обяснява към какво се стреми в живописта, говори прехласнат за този край, чийто образ би искал да остави след себе си.

— Великите класически страни — казва той — като нашата Прованс, Гърция и Италия, такива, каквито си ги представям, са земи, където светлината е одухотворена, а пейзажът витае като усмивка, пропита от тънък разум… Погледнете Сент Виктоар! Какъв устрем, каква повелителна жажда за слънце и каква меланхолия вечер, когато отново падне бремето на мрака!… Тези скали са били огън. В тях още има огън. През деня сянката сякаш бяга трепереща, сякаш се страхува от тях; там горе е пещерата на Платон: забележете, когато минават тежки облаци, как сянката им тръпне по скалите като опърлена, сякаш е изпита на един дъх от тази огнена уста. Дълго време не можех, не знаех как да рисувам Сент Виктоар, защото си представях и аз като другите, които не виждат, че сянката е вдлъбната, а вижте, тя е изпъкнала, бяга от центъра си. Вместо да се сгъстява, тя се изпарява, разлива се. Цялата обагрена в синьо, и тя участвува в диханието на околния въздух. Там пък надясно, по Пилон дьо Роа, виждате, напротив, как светлината се люлее, влажна, огледална. Там е морето… Ето това трябва да се предаде.

Сезан разцъфтява заедно с бадемите. Сега той е само вълнение, трептяща чувствителност. Най-дребното нещо го затрогва. Застава неподвижен и съзерцава някакъв облак. Понякога взема шепа пръст и нежно я разтрива в ръката си.

— За първи път виждам пролетта — възкликва той.

Той ще нарисува портрета на Гаске, на жена му, на баща му. Той е щастлив. Свръхвъзбуден, говори за себе си, излива душата си. Една вечер на връщане от дълъг излет се отпуска и казва на младия поет нещо, което никога не е казвал, нито дори е смеел да помисли:

— Има само един художник между живите и това съм аз!

Какво откровение! В същия миг Сезан вече е стиснал юмруци. Млъква, свива се, „сякаш някакво бедствие се бе стоварило върху него“.^[8] Набързо се сбогува с Гаске и си отива. На следния ден не излиза от „Жа дьо Буфан“, отказва да приеме поета. На 15 април, след като няколко дни е обикалял напразно около решетката на „Жа“, Гаске намира сред писмата си бележка от Сезан.

Драги господине,

Утре заминавам за Париж. Моля Ви да приемете израза на най-добрите ми чувства и най-искрените ми поздрави.

Две седмици по-късно за голяма своя изненада Гаске съзира в долния край на авеню Мирабо Сезан, който се връща от рисуване. Младият човек вече се готви да се спусне към него, но се спира смаян от вида на художника.

Сезан пристъпва „угнетен, разсипан, като ударен от гръм“. Развълнуван до болка, Гаске само поздравява художника, който отминава, сякаш не го е видял.

На другия ден обаче Гаске получава следното писмо:

Драги господин Гаске,

Тази вечер Ви срещнах в долния край на Авенюто. Бяхте с госпожа Гаске. Ако не се лъжа, Вие като че ли сте ми много сърдит.

Ако можехте да видите какво става в мен, да видите човека у мен, нямаше да ми се сърдите. Нима не виждате в какво жалко състояние съм изпаднал? Вече не се владея, вече не съществувам, а Вие искате да бъдете философ, искате да ме довършите. Но аз проклинам тия знайни и незнайни чудаци, които, за да напишат статия за петдесет франка, привлякоха вниманието върху мен. През целия си живот съм работил, за да мога някак да изкарвам прехраната си, но вярвах, че човек може да рисува добре, без да привлича внимание върху частния си живот. Несъмнено художникът желае да се издигне духовно колкото може по-високо, но човекът трябва да остане в сянка. Радостта трябва да бъде в труда. Ако ми бе съдено да постигна целта си, сам щях да остана настрана с няколкото другари от ателието, с които ходехме да пием по чашка. От онези времена още имам един добър приятел, а какво стана с него? И той не успя, макар да беше далеч по-голям художник от всички негодници с медали и декорации. Не е ли за отчайване! И Вие искате сега на моята възраст все още да вярвам в нещо! Впрочем аз съм като мъртъв. Вие сте млад и аз разбирам, че искате да преуспеете. Но на мен какво друго ми остава в положението, в което се намирам, освен да си кротувам, и ако не обичах толкова много пейзажа на моя край, нямаше да бъда тук.

Но достатъчно съм Ви отегчавал и сега, след като Ви обясних състоянието си, надявам се, че няма вече да гледате на мен така, като че ли съм извършил покушение срещу Вашата сигурност.

Бъдете тъй добър, господине, имайки пред вид напредналата ми възраст, да приемете уверението в най-добрите ми чувства и пожелания, които бих могъл да изразя.

Развълнуван от писмото, Гаске тича в „Жа дьо Буфан“. Сезан го посреща с отворени обятия:

— Да не говорим — казва той, — аз съм старо говедо. Седнете там! Ще рисувам портрета ви.

* * *

След толкова много години, откакто работи там, не е останало кътче в „Жа дьо Буфан“ и околностите, което Сезан да не е рисувал. Сега го привличат все повече хълмовете около Толоне.

Не му стига стаята, която е наел в „Черния замък“, а наема още една къщурка, сгушена до каменоломната Бибемюс. Сега, където и да отиде по този хълм, може да прибере нещата си, да си почине за миг, да хапне парче хляб и сирене (рядко се връща за обяд в „Жа дьо Буфан“) и да прочете някой откъс от Лукреций или Вергилий.

Гора от стари борове, запазена и до днес, покрива хълма. Тези достолепни дървета и разкъсаните блокове на кариерата са за Сезан мотивите, които най-добре подхранват въображението в късната възраст. Усещайки, макар да е още на петдесет и седем години, че наближава залезът на живота му, смъртта, художникът от ден на ден се сраства все повече с тази земя, с която скоро ще се смеси прахът му. Той я обича, както никога досега не я е обичал. Плът е от нейната плът. Чрез нея прониква в същността на нещата. Някога в своята живопис се е стремял към праволинейността, към хоризонтали, пирамиди и всякакви геометрични фигури. Вселената е била ред и мярка, мъдрост и воля. Днес с поривистата си четка Сезан се стреми да изрази богатството на вечно бликащия от земята живот, изразявайки себе си. С всичките си фибри се слива с вселената. Долавя вътрешния устрем, който неспирно, отново и отново възражда оплодяващите сили. Върху платното му каменоломната Бибемюс и боровата горичка при „Черния замък“ — скали, преплетени с растителност — сякаш изплуват из някакъв апокалиптичен хаос. Сезан изпълва заобикалящата го действителност с неспокойния си дух, оживява всеки пейзаж с трагичен трепет. Все по-стремителен става ритъмът, който придава на своите творби; багрите блестят, достигат невероятна наситеност. Сега картините на Сезан са само песен и патос.

Един ден художникът работи на открито, когато научава, че Зола е дошъл в Екс, у Нюма Кост. Зола! Зола, с когото толкова пъти е съзерцавал тези пейзажи около Толоне! Приятелят му Зола! Сезан забравя всичко. Забравя „Творбата“. Забравя присмеха, с който го посрещаха в Медан. Забравя пренебрежението на писателя, неговото неразбиране, съжалението му „и още много други и неща, като например онази проклета слугиня, която ме гледаше накриво, когато си изтривах краката на бърсалката, преди ди вляза в салона“. Зола сигурно не смее да отиде при него. Тогава той, Сезан, ще отиде при Зола, ще му протегне братски ръка. Набързо прибира нещата си и се втурва към Екс. Но по пътя някой го спира, пита го накъде се е забързал. При Зола! Очевидно Сезан не знае какво е говорил вчера Зола. Когато го запитали дали няма да отиде да хапне една супа у Сезан, отговорил — нима е истина или само измислица на злобата? — и тъй Зола отговорил: „За какво да се срещам с този неудачник?“

Смразен от тези думи, Сезан тутакси се обръща и тръгва обратно за Толоне.

Ако творбите му радват с багрите си, то е защото са родени в горест. Един път, когато говори на Гаске за някаква картина на Тинторето, той казва:

— Вижте, за да изпише тази роза на вихрена радост, трябва много да е страдал… много трябва да е страдал, можете да ми вярвате.^[9]

* * *

Амброаз Волар е много доволен от резултатите на изложбата през зимата. Той е почти сигурен вече, освен ако не си е направил погрешно сметката, че ще свърши добра работа с провансалския художник, както и с едно друго свое „откритие“ — испанския живописец Итурино.^[10] Трябва му обаче стока. Волар поддържа тесни връзки със сина на Сезан, който е доста обигран в сделките — това търговецът веднага е разбрал, — и решава лично да отиде в Екс.

Разправяли са му, че Сезан подарява картините си на когото срещне, че ги захвърля навсякъде — нали веднъж самият Реноар е намерил един акварел Къпещи се жени по хълмовете около Екс, — и сега той предполага, че трябва „само да се наведе в Екс, за да събира Сезанови картини“, и така да попълни наличността си. Заминава. Няколко дни преди това жената и синът на художника са пристигнали в Прованс.

Волар се забавлява много по време на краткия си престой в Екс. Остава до немай-къде доволен от срещата си с художника. Влизайки в ателието в „Жа дьо Буфан“, той вижда — значи, не е било легенда! — картини, надупчени с нож. На клона на черешата под ателието се люлее един натюрморт, запратен от художника през прозореца в пристъп на обезсърчение. Самият Сезан е очарован и сърдечно приема търговеца, който проявява интерес към картините му, с нищо не разочарова очакванията му. Майсторът наистина е такъв особняк, несдържан в реакциите си, какъвто са му го описвали.

Волар се забавлява, като слуша любимите му изрази: „Извинете малко“, „Ужасно нещо е животът!“, „Никой няма да ми стъпи на врата“, недоумява пред неговата скромност.

— Опитайте се да ме разберете, господин Волар — обяснява художникът. — У мен има едно мъничко усещане, но не съумявам да го изразя; аз съм като човек, който притежава златна монета, а не може да си послужи с нея.

Разбира се, Волар е бил своевременно предупреден за крайната раздразнителност на художника. Затова той се пази да не предизвика гнева му с някоя неуместна приказка и много внимателно подбира думите си, старае се да разговаря само за най-обикновени неща. Въпреки това не успява да избегне избухването. По време на един обяд става случайно дума за Гюстав Моро и Волар, не виждайки нищо лошо в това, казва на Сезан, че, както се говори, този художник бил „отличен професор“.

Беда! В този момент Сезан тъкмо пие.

— Професорите! — крясва той във внезапния си гняв и така рязко поставя чашата на масата, че тя се пръсва на парчета. — Професорите всички са мръсници, скопци, продажници, празни кратуни!

Волар е като попарен. Пред разлялото се на масата вино и пред смаяната физиономия на търговеца Сезан сам се стъписва от яростната си тирада. Започва нервно да се смее:

— Разберете, господин Волар, най-важното е да се освободи човек от тази академия и от всички школи.

По всичко изглежда, че посещението на търговеца действува успокоително на Сезан. Веднъж, когато се разхожда с Волар и сина си в парка на „Жа дьо Буфан“, той вижда платното, което виси на клона на черешата, и казва на Пол:

— Сине, трябва да откачим Ябълките. Ще се опитам да поработя още над този етюд.

Волар се е надявал, че в Екс лесно ще намери произведения на Сезан, но в града всички гледат търговеца накриво и с недоверие. Какъв е пък този, подиграва ли се с нас или е луд? Тъй като в Екс, с изключение на Гаске и останалите му приятели, никой не гледа сериозно на творчеството на Сезан, кой би могъл да се отнесе другояче към Волар? Много от притежателите на Сезанови платна не искат да му ги продадат — нито дори да му ги покажат. Една графиня, захвърлила на тавана своите картини, категорично отказва да се раздели с тях.

— Но нали ви казвам, че това не е изкуство!

— Но те струват пари — настоява Волар. — Ами ако плъховете…

— Е, та какво! Те са мои плъхове — нека си гризат моите Сезан!…

В града скоро се разчува, че е пристигнал парижки търговец на картини; всички художници, професионалисти и любители, са възбудени. Наистина ли този Волар е дошъл да купува картини? Тогава ще му покажем, и то „хубави“, а не цапаници като на тоя смахнат Сезан! Волар се опитва колкото може да охлади запалените продавачи.

— Вашите картини са премного изпипани — говори им той, — за да намерят купувачи в Париж. Там вече не се търси добрата живопис!

Наивниците настояват. Лесно биха могли да рисуват и с главата надолу — уверяват те, — но в такъв случай би трябвало „да работят по поръчка, защото ако в Париж модата се промени, какво ще правят с такива картини в Екс, където хората харесват изпипаната работа?“

Един от тези художници е получил на времето от Сезан две-три картини и Волар го моли да му ги покаже.

— Сезан е мой приятел — отговаря събеседникът му. — А пък виждате ли, не мога да търпя да се подиграват с приятелите ми. За да не се присмиват пред мен на картините му, а и тъй като би било твърде жалко да се похаби такова хубаво платно, взех, че нарисувах върху него друго нещо.

Не навсякъде обаче Волар търпи такива неуспехи. Един ден при него се явява човек, чиято физиономия говори, че е взел твърдо решение.

— Аз имам една — започва той без заобикалки. — Щом парижаните търсят такива картини и щом може да стане работа, дадено!

И като разтваря един пакет, изважда една Сезанова картина:

— Сто и петдесет франка, нито сантим по-малко? — заявява категорично той.

Волар побързва да сключи сделката. Тутакси, цял сияещ, че е направил добър пазарлък, човекът казва на Волар: „Елате!“ Повлича го по някакви улички и го вмъква в една къща. Там, на площадката на стълбището, Волар вижда няколко Сезанови платна, захвърлени сред куп вехтории, ощърбено нощно гърне, стари обувки, кафез за птици, ръждясали спринцовки…

Посредникът преговаря със собствениците. На Волар му се струва, че преговорите не вървят гладко. Отправят към него подозрителни погледи. Най-сетне се решават: за всички тези Сезанови платна, които събират мухъл на стълбището, искат хиляда франка. Без да се пазари, Волар подава една банкнота. Вземат я, разглеждат я от двете страни. Всичко добре, но най-напред ще проверят в банката да не е фалшива. Стане ли това, Волар ще може свободно да си вдигне картините. Но едва прекрачил прага на къщата, той чува, че го викат. Какво има пак?

— Ей, художника! Забравили сте една! — и му хвърлят от прозореца един пейзаж от Сезан.

* * *

Въпреки приятните вести, които Волар е побързал да му съобщи, Сезан скоро изпада в обичайното си обезсърчение. Твърде много е бивал нараняван през живота си, за да може сега да го зарадват малкото прояви на интерес. През всички тези години той толкова се е откъснал от художествения живот в Париж, че вече е загубил представа за реалното му значение, той просто се губи в някаква мъгла пред погледа му. В същност художникът е станал много по-чувствителен към мнението на съседите си, отколкото към отзивите на критиците и колекционерите в Париж.

Измъчван от диабета, той решава през юни да отиде във Виши колкото за лечение, толкова и от желание да промени мястото, да се раздвижи. След баните се връща в Екс, но и там не се задържа. Почти веднага потегля отново на път: този път за района на Анеси. От Талоар, където се е настанил на брега на езерото, пише на Солари: „Докато бях в Екс, ми се струваше, че ще бъда по-добре другаде; сега, когато съм тук, съжалявам за Екс. Животът започва да става за мен гробно еднообразие.“

Сезан работи почти два месеца в Талоар. Там рисува един изглед от езерото, който с ведрия си покой и строго красноречие е една от най-„завършените“ му работи. Към края на август заминава за Париж. Нервничи, че не може да намери ателие по свой вкус. Квартирата на улица Дам в Батиньол никак не му харесва и през последните дни на декември се премества в друго жилище на улица Сен Лазар 73. Но сега пък тежък грип го поваля на легло за три-четири седмици.

Пролетта на 1897 г. му донася едно малко удовлетворение: в Люксембург откриват залата, отредена за картините от наследството на Кайбот. Задоволството е помрачено обаче от известно огорчение: отново се сипят без мярка хули по адрес на художниците, представени в завещанието — „купчина смет, чието поставяне в един национален музей публично опозорява френското изкуство“.^[11] Осемнадесет члена на Института, предвождани от Жером, отправят протестно писмо до министъра на народната просвета, а в Сената е подадена дори интерпелация. Все едно, Сезан е доволен, че две негови картини са вече в музей.

— Въпреки всичко слагат рамки на платната ми! — казва той.^[12]

Животът в Париж твърде скоро му дотяга. През май отива да търси спокойствие във Фонтенбло, отбива се в Марлот, после се придвижва до Менеси, но към края на месеца се прибира в Екс. „Вече нямам сили — пише по това време той на Гаске. — Би трябвало да бъда разумен и да разбера, че илюзиите на моята възраст не са вече позволени и че те ще ме погубят… Не искам да кажа, че Ви завиждам за младостта, това е невъзможно, но Ви завиждам за младежката сила, за неизчерпаемата жизненост“.

С каква радост Сезан се среща отново със семейство Гаске! Той обича да ходи у тях. Домът им на улица Арз-е-Метие е за него тихо убежище. Навсякъде другаде в града го смятат за маниак. От изложбата му при Волар насам е станал предмет на злословия и завист. Не могат да му простят успеха в Париж, докато толкова много „добри“ художници от Екс вегетират, а при това са бивали приети в Салона и работят според правилата. Не му прощават и това, че е син на баща си.

Старата ненавист срещу Луи-Огюст се е прехвърлила върху него. Той има чувството, че отвсякъде го дебнат. Минава крадешком по пустите улички, като се промъква край стените. Не е ли чул един ден някой да вика подир него:

— На стената! Куршум за такива художници!

Само у семейство Гаске се чувствува на сигурно място и там се успокоява. Възторженото им отношение го стопля. Приятелите на Гаске го слушат с почтително внимание, когато говори. „Аз съм обикновен човек. Не бива да ми се правят комплименти и да ме лъжат от учтивост.“ Толкова дълго са го осмивали, че сега взема едва ли не всяка похвала за ласкателство, зад което се крие кой знае какво, сигурно „користна игра“.^[13] Но тези млади писатели и поети, Жан Ройер, Ксавие дьо Магалон, Едмон Жалу, Хосе д’Арбо, са искрени. „Казвам каквото мисля; жалко, ако се изказвам зле.“

Разчувствуван, Сезан навежда глава и започва да плаче. Миг след това избухва в смях или пък „бавно и внимателно, с особена грижовна ласкавост в гласа“^[14], казва нещо за своето изкуство:

— Погледнете с каква нежна любов светлината обгръща зарзалите, как прониква в тях, в самата им сърцевина, как ги осветява от всички страни! Но спрямо прасковите тя е скъперница, осветява ги само наполовина.

Живописта го поглъща всецяло. Тъй като знае, че Мария Гаске обича много музиката, понякога я моли от чувство на признателност да седне на пианото и да му изсвири нещо от Вебер, някой откъс от „Оберон“ или „Вълшебният стрелец“. Но обикновено скоро задремва. Тогава тактичната Мария Гаске му отвръща със същата любезност и изсвирва „фортисимо“ финала, за да го събуди навреме и така да му спести признанието, че е заспал. Тутакси Сезан се връща към единственото нещо, което го занимава, започва да говори, възпламенява се:

— Виждате ли, художникът трябва да създава творбата си, както бадемовото дърво ражда цветовете и охлювът — слузта…

После изведнъж се замисля, следи върху стиснатия си юмрук „преходите между светлини и сенки“.^[15]

В дома на Гаске художникът сякаш се възражда. Плахо говори за бъдещето.

— Може би съм дошъл твърде рано — мълви той. — Аз бях по-скоро художник на вашето поколение, а не на моето.

Тези думи изговаря без тщеславие, простичко, като селянин, който е преживял лоши реколти и сега вярва в милосърдието на новата година. Неговата младост е мъртва, мъртви са и свързаните с нея приятелства. О, Зола! Но идва нова пролет…

От няколко години Сезан работи упорито над голямо платно Къпещи се жени, което би желал да направи своя шедьовър.

— Това ще бъде моята картина — казва той. — Искам както в „Царството на Флора“^[16] да съчетая извивките на женското тяло с очертанията на хълмовете. Но центърът! Не мога да намеря центъра… Кажете около какво да ги групирам всички? О, арабеската на Пусен! Той я е познавал във всяка гънка…

Сезан постоянно се връща към проекта си, трупа скица след скица. Мечтаната творба напредва много трудно, защото той рисува без модели. За да разположи фигурите на къпещите се жени, си служи само със скици, които е рисувал на младини при Сюис. Сега още по-малко от преди би се осмелил да накара жена да му позира. За да оправдае свенливостта си, разправя, че е минал възрастта, когато „разсъбличаш една жена, за да я рисуваш“. За жените говори, че са „глупачки и сметкаджийки“, които само гледат да му „стъпят на врата“. Какъв скандал би се вдигнал в Екс, ако се затвореше в ателието си с някой модел! Разбира се, Сезан често изпада в затруднение, когато трябва да продължи картината си. „Слушайте, вие имате работа с жени, донесете ми фотографии“ — пошепва един ден той на Хосе д’Арбо.

Тази молба, която Сезан не смята за нужно да обяснява по-надълго, слисва д’Арбо. Има още много неща, които изненадват младите приятели на художника, изпълват ги едновременно с възхищение и изумление. На каква страхотна взискателност са плод тези картини, някои от които са истински съкровища в техните очи!

Понякога Сезан, напрегнал цялото си същество, стои пред пейзажа с неподвижна четка, втренчил упорито поглед в мотива, обмисля, преценява, пресмята по четвърт час, преди да се реши да положи някоя мазка.

„Очите ми така се залепват в точката, която гледам — признава той на Гаске — че ми се струва, че ще започнат да кървят… Кажете, не съм ли малко луд… Понякога, знаете, сам се питам това.“

Един следобед Гаске и Ксавие дьо Магалон отиват да навестят художника някъде по хълмовете около Толоне. Когато наближават кариерата Бибемюс, го виждат, стиснал юмруци, че тъпче гневно с крака и плаче пред току-що съдраното платно. Мистралът отнася разкъсаната творба. Гаске и Магалон се спускат да я вдигнат.

— Оставете, оставете… — крещи Сезан. — Още малко, и този път щях да изразя каквото исках… Още малко, още съвсем малко… Но не ми е съдено… Оставете!

И обзет внезапно от страшен гняв, Сезан се нахвърля върху платното и бясно го стъпква с крака. След това унищожение се отпуска на земята и ридае; вдига юмрук към двамата младежи и им изкрещява през сълзи:

— Махнете, се оттук, оставете ме сам!…

* * *

25 октомври. Майката на Сезан лежи на смъртния си одър.

Старата жена, навършила осемдесет и три години, е гаснела от дълго време. Станала почти съвсем безпомощна и загубила малко от разума си. Краят й се очаквал. Доколкото е можел, Сезан е облекчавал последните й дни. Бедната му майка, която толкова много бе вярвала в него и толкова го бе обичала! Той често наемал файтон и я извеждал на разходка, говорейки й за „хиляди мили неща“.^[17]

Скръбта разкъсва Сезан. Може би никога не е страдал така, както в този ден. С майка му си отива част от неговия живот. Също и тя, тя повече от всеки друг на тоя свят, е била за него „морална опора“.

Сезан гледа майка си на смъртното й легло, дребна, „слабичка като дете“.^[18] Иска му се да запази спомена за тоя сетен образ, да го нарисува. Спуска се да търси моливите си… Но се спира. Не! Не! Тази работа не е за него; за нея трябва един „добър“ художник, уважаван живописец, който да не е неудачник като него. Сезан тича у Вилвией и го моли да нарисува покойната.