Анри Перюшо
Животът на Сезан (20)

IІІ.
Клод Лантие

Който идва последен, е винаги чудовището, келявата овца на стадото. Историята на изкуството през последните години доказва истинността на този факт и простата логика е достатъчна, за да се предвиди, че това ще се повтаря неизбежно, докато тълпата не пожелае да застане на единственото становище, което позволява да се прецени трезво дадено произведение на изкуството.

Емил Зола, „Едуар Мане“ (1867)

Всекидневните пътувания между Екс и Гардан започват да дотягат на Сезан и той решава да се установи в Гардан при Ортанз, която скоро ще стане негова законна съпруга: през пролетта двамата ще узаконят връзката си.

Сезан живее на булевард Форбен, хубава улица в подножието на стария град с четири редици красиви платани. Душевният смут се е отразил на здравето му. Чувствува постоянна умора, физическа отпадналост. „Бих искал да имам умственото равновесие, което е присъщо на Вас — пише той на Шоке. — Но съдбата не ме е дарила с подобна устойчивост и това е единственото, за което съжалявам на тоя свят.“ Най-добре ще направи да се задоволи с дребното си съществуване, да се сгуши в ъгъла си, да живее посредствено и благоразумно, да чака залеза и смъртта. Понякога вечер той влиза в кафенето и подхваща празен разговор с някой от посетителите, с местния лекар или с чиновника Жул Перон, който от време на време се съгласява да му позира. За да не трябва да носи сам принадлежностите си, когато ходи да рисува навън, си купува магаре, но и с него не може да се оправи. Чуе ли дългоухият звънците на някоя каруца, ускорява крачката и препуска в тръс, а когато го хване инатът, отказва да се помръдне. Отначало художникът се опитва било с думи, било с пръчка да вразуми упоритото добиче, но скоро се убеждава, че всичко е напразно и се примирява с прищевките му.

Когато тръгне да обикаля околностите, Сезан понякога не се прибира с дни вкъщи. Храни се по селските къщи заедно със селяните, нощува тук и там, а когато не могат да му предложат легло, се задоволява с чаршаф върху сеното в някоя плевня. Рисува Гардан и неговата камбанария, старите му мелници, но и Сент Виктоар, която се очертава в далечината, прорязана в основата си от възвишението Сангъл.

Отсега-нататък мисълта му все повече ще кръжи около тези голи канари, величествени в своето мълчание. Неуморно Сезан се опитва да пресъздаде върху платната си строгата и съсредоточена красота на тази планина от светлина, на този възторжен полет на земята и скалите. „Цели съкровища може да се отнесат от този край, който още не е намерил тълкувател, достоен за богатствата, които разкрива“ — пише художникът на Шоке. За него Сент Виктоар е отмора, наслада, увереност; в нея има твърдостта на камъка, теглото и трайността на минерала, тя е устойчивост и неизменност, блян по вечността и абсолютното. Вчера в Естак, следвайки своя път, Сезан трябваше да приковава морето, да предава повърхността му гладка, да спира вечното му движение, да го изтръгва от неспокойната му стихия. Оковаваше го в планинската му рамка като скъпоценен камък, придаваше му плътност и метален блясък. Днес му стига да се вслуша в урока на тези отвесни скали, да се проникне от тяхната правда, да стане дух и плът от тази планина, за да осъществи най-после великата мечта за класицизъм и чистота, която се е вселила в него и изгаря душата му.

Понякога в неделен ден Марион, с когото Сезан отново се е срещнал, идва да го навести. Марион е направил светкавична кариера в университета и вече шест години е директор на Музея за естествена история в Марсилия. През последните години е издал заедно с Гастон дьо Сапорта „Еволюция на растителното царство“ в деветнадесет тома, но трудовете, многобройните му задължения и наближаващите четиридесет години не са угасили възторжения му интерес към изкуството; той все още рисува като любител. Както някога, Сезан и Марион поставят стативите си един до друг. Рисуват, говорят за изкуство, говорят и за наука.

Сочейки пейзажа, Марион разказва за историята на тази земя през различните геологически епохи, обяснява произхода на земните пластове, бавните изменения и стихийните катаклизми, които са променили коренно структурата им. Сезан слуша, вглежда се в следите, които му посочва Марион и в които е записано това далечно минало. Какъв съкровен живот одухотворява изведнъж и равнината, и хълмовете, и скалистите вериги, и пирамидата на Сент Виктоар! О, тайна на света, как да те обхвана, как да те разкрия до край? Трябва да се предадат именно тези непоклатими геологически устои, това първично равновесие, тази плътност и мощ, в тях е спокойното и ефирно величие на този свят. Всичко това трябва да се предаде с малко боя — и с много простота.

На 23 февруари сутринта Зола пише последните страници на „Творбата“.

Отчаян от творческото си безсилие, Клод Лантие се самоубива. Погребват го в гробището „Сент Уан“. Неговият приятел, писателят Сандос (тоест Зола), стои пред отворения гроб със стария художник Бонгран.

Облакътен на голямото си бюро, Зола пише:

… И сега му се струваше, че погребват младостта му; гробарите повдигаха, за да спуснат в дъното на ямата, част от самия него, най-хубавата, частта на илюзиите и възторзите… Разчистиха гроба, спуснаха ковчега, поръсиха с босилек. Всичко свърши…

Перото на Зола се плъзга по хартията.

… Всички се разотидоха. Одеждите на свещеника и на момчето се изгубиха между зелените дървета, съседите на покойния се пръснаха, четяха надписите по гробовете.

Сандос най-после се реши да напусне полузаринатата яма и продължи:

— Ние единствени го познавахме… Нищо, дори име не остави!

— Щастлив е той — рече Бонгран, — сега вече няма недовършена картина в земята, където почива… По-добре е да си отиде, отколкото да упорствува като нас да прави сакати деца, на които все нещо липсва, било крак, или глава, деца без живот…

— Да, наистина, по-добре е на човек да му липсва гордост, да се примирява с посредственото, да хитрува с живота… Ето аз изпипвам книгите си и все пак се отвращавам от себе си, като виждам колко са несъвършени и лъжливи въпреки всичките ми усилия.

С посърнали лица двамата тръгнаха бавно един до друг покрай белите детски гробове, писателят в разцвета на силите и на славата си, увенчаният с лаври художник в залеза на живота си.

— Поне един, който бе последователен и смел — продължи Сандос. — Призна безсилието си и се самоуби…

И последната страница:

— Дявол да го вземе! Единадесет часа! — рече Бонгран, поглеждайки часовника си. — Трябва да вървя!

Сандос възкликна изненадан:

— Нима стана единадесет!

С още замъглени от сълзите очи той плъзна дълъг, безнадежден поглед върху ниските гробове, върху това широко, студено и подредено поле, осеяно с бели като бисери камъни, и добави:

— Да вървим да работим!

Зола въздъхва с облекчение и задоволство. Трябваше да бърза. От края на декември „Le Gil Blas“ печата новия му роман в подлистник. Издателят чака. „Много съм щастлив. Особено от края съм много доволен“ — пише удовлетворен Зола на Анри Сеар, един от „господата Зола“.

Още първите подлистници са привлекли вниманието на художниците. Зола пише роман със зашифровани герои. Това се говори, това се знае. В лагера на импресионистите откриват с огорчение, че сега Зола е надминал статиите си отпреди пет години в „Le Voltaire“ и се е отрекъл напълно от старите си приятели. „Те всички стигат само до първата скица, задоволяват се с бегли впечатления и като че ли никой от тях не намира сили в себе си да стане дългоочакваният майстор.“

В този роман Зола доказва за лишен път (едва ли има повече нужда от това), че не разбира нищо от живопис: представя импресионисти, а когато трябва да опише техни картини, си служи с изрази много по-подходящи за най-пошлите академични композиции. Но ще разбере ли това публиката или, напротив, ще се възползува от книгата му, за да охули още веднъж импресионистите?

За тях, импресионистите, романът на Зола е едва ли не проява на зла воля. Така или иначе „Творбата“ бележи един разрив; Зола се нарежда на страната на противниците им. Тъкмо сега, когато започват да печелят известна публика, Зола хвърля този камък срещу тях, като ги представя за бездарни и пропаднали художници. Без заобикалки Моне пише на писателя: „Дълги години се боря и се страхувам, че сега, когато най-после постигнахме нещо, враговете ще се възползуват от книгата Ви, за да ни сразят.“

Но кой е Клод Лантие? Наистина ли е Мане, както твърдят мнозина? В Париж, разбира се, никой не се сеща за Сезан. Та на кого говори нещо това име днес? Всички се питат кой може да бъде Клод Лантие и кои са неговите приятели? Веднъж един млад студент се осмелява да запита Зола кои са истинските герои на романа му. Писателят отговаря уклончиво: „Каква полза да ви посочвам имена! Това са хора, загубили битката, които вие сигурно не познавате.“^[1]

В Гардан Сезан е получил „Творбата“. Ако за публиката самоличността на героите е загадка, ако някои от „източниците“ на писателя остават забулени в мъгла за приближените на Зола, за Сезан тук няма никаква тайна. Той е прочел с вълнение страниците, в които приятелят му разказва за прекараните заедно младежки години, за спомените от колежа „Бурбон“, за излетите из околностите на Екс, за къпанията в Арк, за мечтите за слава.

В „Творбата“ Сезан открива всички стари приятели; при едни приликата е по-голяма, при други — по-малка, някои са представени в по-ласкава светлина, други — в по-тъмни краски, но всички — повече или по-малко видоизменени — са там. Бай е станал в романа архитект Дюбюш, Солари под името Маудо си остава скулпторът, който е в действителност, Алекси е взел името Жори, Гийме е Фажрол, Шайан — Шен и т. н. Там са и четвъртъците на Зола-Сандос, срещите в кафене „Гербоа“ (станало кафене „Бодкен“), историята със статуята на Солари, която се бе размекнала в затопленото ателие, ваканцията в Бенкур през 1866 г. и колко още случки от някогашния живот, послужили на Зола при написването на романа. Под перото на писателя Сезан открива собственото си държане, своите привички и жестове, своите думи, вижда себе си. Та това е той, този Лантие, който се провиква, че ще дойде време, „когато един само оригинален морков ще предизвика революция“. Той е художникът, „който се бори без отдих“, „побъркал се от работа“, разяждан от съмнения и тревоги, посмешище на тълпата, който се окайва, че не може да се изяви, раздира платната си, крачи нагоре-надолу разярен, когато работата не върви по волята му, и „изкарва яда си на мебелите“. Да, разбира се, това е той!

Тръпки полазват Сезан. Колкото повече навлиза в книгата, толкова болката, която стяга гърдите му, става по-нетърпима. Той е, вече е съвсем ясно, той е художникът, който кара автора да изпада в съчувствено умиление, защото вижда в негово лице несретника, човека, негоден за нищо в изкуството, пропадналия живописец, жалкия маниак. Със замъглени от сълзи очи, дълбоко наранен, Сезан чете тази присъда от петстотин страници над своя живот. Ето, значи, какво мисли за него приятелят му Зола: в неговите очи той е олицетворение на безсилието и провала.

Вярно е, че в последно време Сезан не е могъл вече да очаква особено разбиране от страна на Зола. Но че мнението на Зола за него е било тъй категорично и безусловно, тъй жестоко в своята бруталност, че Зола е могъл да го отъждестви с този малодушен, бълнуващ, кажи-речи истеричен човек — всичко това го хвърля в безкрайно изумление. О, той много добре знае как приятелят му е написал „Творбата“! Както си му е обичаят, натрупал е купища бележки и спомени; събрал е сведения за това и онова, за търговците на картини, за колекционерите (дори Шоке е вмъкнал в романа си под името „господин Хю“), разпитал е за разните инструменти и пособия на художниците, осведомил се е по въпроса за моделите, за интригите в Салона… Обезопасил се е с всички предохранителни мерки, после е разбъркал всичко и без лоша мисъл, чистосърдечно, без злоба е написал книгата си. Не е искал никого да уязви. Не е допускал, че може да уязви някого. Просто е искал да напише литературно произведение.

Неговият Клод Лантие не е Сезан, това е сборен образ, преди всичко един от неговите Ругон-Макарови, личност, обременена с тежка наследственост. Сезан знае, разбира, че това е така. Но именно това е жестокото за него в книгата. Защото, давайки полет на писателското си въображение, Зола не е можал да се сдържи и въпреки всичко е казал какво мисли за усилията на Сезан. Няма никакво съмнение! За него, за Сезан, а не за някакъв фиктивен герой е мислил Зола, когато е писал пасажите, в които се долавя болезнено съжаление. Съжаление ли! Значи, Сезан буди у Зола само съжаление! Съжаление, по-оскърбително от хулите и подигравките! Щом е така, на Сезан не му трябва милостта и състраданието на велможата от Медан! О, къде остана някогашното им приятелство, тяхното тъй хубаво, сърдечно и топло приятелство? Сега с трагична сила блясват онези недоразумения, които от година на година са подяждали дружбата им. Тя е могла да оцелее само благодарение на взаимните отстъпки, на мълчаливото съгласие да не говорят за нещата, които съставляват смисъла на Сезановия живот. Сезан е приемал това мълчание, живеел е с илюзията, че то почива на някакъв свян пред съкровеното. А то е било само условност, лъжа! Да, Зола не изпитва към него нищо друго, освен отвратително съжаление! Гордостта на Сезан се бунтува, тази безмълвна гордост, без която не би могъл да следва, мимо всяка надежда, попрището си на художник. Острата болка възкресява стари огорчения, които бликат и нахлуват в съзнанието му. „Емил искаше да поставям жени в пейзажите си, сигурно нимфи, като стария Коро в лесовете на Вил д’Авре… Какъв кретен!“ И на всичко отгоре накарал Клод Лантие да се самоубие!

Какво! Значи, него, Сезан, е погребвал този „фразеолог“! Теглил е черта и край! Убил го е и сега може да го хвърли на кучетата. „Requiescat in pace“^[2] — каза свещеникът; „Amen“ — отговори хористът. Заслепен от гняв, Сезан стиска юмруци и крачи нагоре-надолу из стаята. Внезапно започва да удря по масата и да крещи: „Не може да се иска от човек, който не разбира, да говори смислено за живописта, но, дявол да го вземе, как е дръзнал да пише, че художникът се самоубива, защото е нарисувал лоша картина? Когато картината не е сполучлива, хвърля се в огъня и се започва друга!“ И като съглежда някакво свое платно, Сезан, загубил самообладание, го грабва и с треперещи пръсти се опитва да го разкъса, но то устоява. Тогава го навива, смачква го на коляното си и го захвърля в ъгъла на стаята.^[3]

Зола! Зола! Сезан се поуспокоява. Всичко това е прекалено нелепо! Като се позамисли човек, ще види, че макар да го е изписал такъв, какъвто го вижда, Зола може би е вложил в портрета на Клод Лантие повече свои черти, отколкото Сезанови. Може би и Зола като Лантие би се самоубил, ако трябваше да изтърпи презрителното безразличие на публиката.

Всичко в тази книга се свежда до амбициите за преуспяване и обществото: успех сред масите, материален успех, човекът на изкуството трябва да бъде признат за майстор от тълпата, да се утвърди в очите на публиката сред шум на овации и дрънкане на злато. Но всичко това е Зола; той именно се нуждае от успех, за да се убеди, че е наистина това, за което го смятат; него именно разяжда съмнението, което се мъчи да заглуши с каторжен труд.

От Сезан той в същност е взел само външното, участта на неразбрания художник, и е направил от него пропаднал художник. А дълбоко в съзнанието му навярно се таи страхът да не би именно той, Зола, да се е провалил. Мислел е, че изобразява Сезан, а е изобразил себе си. Човек винаги изобразява само себе си.

Но има ли смисъл да продължава този диалог? Да продължават да играят на приятелство, на взаимно разбиране — не, не е достойно след всичко, което толкова години наред са били един за друг. Помиряване, неискрени излияния — всичко ще бъде пародия, лицемерие! Не, не! Разочарованието на Сезан е дълбоко, безвъзвратно. Между него и Зола всичко е свършено. Това охладняло приятелство, в което намираше отмора, му се струва изведнъж по-студено от гроб. То е било само привидно, някакъв призрак. Въпреки това обаче Сезан ще отговори на Зола. За нищо на света не би искал да признае, че е покрусен, смъртно наранен. Всичко трябва да изглежда така, сякаш нищо не се е променило, сякаш „Творбата“ не му е причинила никаква болка, сякаш Клод Лантие не е Сезан. Като прави усилие да се покаже равнодушен, той потвърждава на Зола получаването на книгата с няколко реда:

Гардан, 4 април 1886 г.

Скъпи Емил,

Току-що получих „Творбата“, която си бил така добър да ми изпратиш. Благодаря на автора на „Ругон-Макарови“ за това хубаво доказателство, че си спомня за мен, и го моля да ми позволи да му стисна ръка, мислейки за някогашните години.

Искрено твой с мисълта за отминалите времена

Пол Сезан

Писмото му е несръчно, безлично, но повече той не може. Поне не се издал; не е издал дълбокото си вълнение при мисълта, че това е последното писмо, което изпраща на приятеля си Зола.

Три седмици по-късно, на 28 април, Сезан сключва граждански брак с Ортанз в кметството на Екс. Церемонията е само една формалност. Сезан се задоволява да даде обяд на свидетелите, между които са зет му Конил и приятелят му от Гардан, доброволният модел Жул Перон, а Ортанз заминава за „Жа дьо Буфан“ с вече четиринадесетгодишния Пол, придружена от свекъра и свекървата си. На следния ден се извършва и църковното бракосъчетание в църквата „Сен Жан Батист“ на авеню Секстиюс в присъствието само на Конил и Мария.

И животът продължава досущ както досега.

През време на краткия си престой в „Жа дьо Буфан“ Ортанз е могла да се убеди, че за родителите на Сезан и най-вече за Мария тя никога няма да бъде нещо друго, освен натрапница или по-точно, нещо като необходимо зло. Не я приемат, търпят я. Възползувала се е от едно благоприятно за нея стечение на обстоятелствата и толкова. Не може да заеме и най-малкото място в семейство Сезан.

А в семейство Сезан — тъй като Луи-Огюст се превръща все повече в някаква сянка — господствува самовластно Мария. Тя управлява, заповядва, мъмри и е решила да сложи ред навсякъде — своя ред, — в семейството на Роза, в семейството на Сезан, както е сложила ред в „Жа дьо Буфан“. Мария е рязка, дребнава, придирчива, има мъчен характер и сигурно плаши Ортанз, която не смее да мръдне от Гардан. За Мария това доброволно уединение е добре дошло. За майката на Сезан — също. Синът й си е останал скъпото дете, което тя най-много обича и би искала задържи при себе си колкото може повече (това впрочем не се отнася за Мария, тази властна Мария).

Естествено, по отношение на Ортанз тя изпитва и майчина ревност. Нежната синовна обич, която Сезан храни към майка си, я насърчава в това й чувство. Художникът никак не тъгува, когато идва сам в „Жа“. „Жа“ си остава за него истинският дом и той не се лишава от удоволствието да поживее там, като оставя Ортанз в Гардан. Сега, когато приятелството му със Зола е вече мъртво, само в майчината любов може да намери утеха срещу самотата. Тя е за него убежище, при нея, заобиколен от нежност, той може да забрави човешката злоба, разочарованията си от изкуството, от любовта и от приятелството. Тук отново става онова дете, което някога, за да се спаси от гнева на Луи-Огюст, се гушеше уплашено в полите на майка си или търсеше закрила при по-малката от него Мария. Мария също е запазила в неговите очи стария си авторитет. „Тя е по-голямата“ — казва често Сезан. Той се учудва, че тя винаги и безпогрешно знае какво иска, и се удивява на енергията и умението й да урежда семейните работи, напълно неразрешими за него. С тях Сезан не иска да се занимава за нищо на света.

* * *

Сезан няма да ходи вече в Марсилия, за да се опитва да открие тайната на своя приятел Монтичели — Монтичели е умрял на 29 юни. Още миналия ноември получил удар и едната половина на тялото му се парализирала. Слаб, бледен, треперещ от студ, той продължавал да рисува в леглото си. С несигурна ръка пресъздавал багрения си блян и в полусъзнание устройвал последните си празненства. „Нима рисуваме за пари?“ Монтичели рисувал до последния си дъх. Единствена смъртта е могла да изтръгне четката от ръката му, на която, уви, той не бил вече господар, но със замъгленото си съзнание не забелязвал това. Смятал се все още за великия Монтичели и смъртта го приспала с илюзията му, с усмивка на щастливец, с усмивка на мъдрец…

Приблизително по същото време Сезан напуска за известно време Прованс и заминава за Париж. Отбива се в магазина на Танги, единственото място в столицата, където сега могат да се видят негови картини.

Старият Танги не е забогатял от търговията с произведения на изкуството. Картините, които му оставят художниците като залог срещу някоя и друга туба боя, рядко привличат купувачи. В тесния и претъпкан магазин до платната на Сезан се трупат картини на Гоген, Гийомен, Писаро и на някакъв холандски живописец, дошъл неотдавна в Париж, с когото Танги се е сприятелил: Винсент ван Гог.

При това цените на Танги не са никак високи. Картините на любимия си художник, господин Сезан, търговецът е разделил на две категории: големи и малки. Малките продава по четиридесет франка парчето, големите — по сто.^[4] Танги винаги се разделя с болка на душата от картина, която обича, затова понякога, когато иска да запази такава картина, разколебава колекционерската страст на евентуалния купувач, като повишава цената до баснословни размери и иска четиристотин, петстотин, дори шестстотин франка. Разбира се, при такава сума купувачът не упорствува повече. Истина е също, че Танги не е от онези търговци, които с много приказки и увещания продават какво да е. От огорченията си като участник в Парижката комуна той е запазил голяма ненавист, а и голямо недоверие към официалната власт. Не би рискувал никога да сподели с непознати хора чувствата си към Сезан или към който и да било от своите художници.

Ами ако тези непознати са доносчици? И ако под предлог, че били революционери, властта реши да хвърли в затвора художниците от Школата, както ги нарича Танги? Когато му искат техни картини, той се запътва мълчалив и непроницаем, с безшумна стъпка, към вътрешното помещение на магазина, донася оттам един вързоп и започва бавно и тайнствено да го развързва, после изважда платната едно по едно и с овлажнели от вълнение очи ги нарежда по столовете, чака и продължава да мълчи. Става малко по-разговорлив само с редовните посетители, повечето от които са начеващи художници. Тогава търговецът прави кръгчета с дебелия си показалец и говори: „Я вижте това небе! Ами това дърво! Как го е докарал, а! Ами това! А онова там!“ Но начеващите не купуват и макар Танги лека-полека да ги заразява със своя възторг от творчеството на Сезан, той си остава все така беден. Това обаче не му пречи да дели малкото, което има: да откаже човек да седне на скромната му трапеза е равносилно на обида. Танги не може да се избави от затрудненията, в които постоянно затъва. Преди година едва не му описали стоката по изпълнителен лист на хазяина, та трябвало да се обърне с настойчива молба към Сезан, чиито дългове с течение на времето били стигнали до твърде прилична сума — над 4000 франка.

В провинциалното си усамотение Сезан, разбира се, и не подозира, че картините му при Танги привличат все повече вниманието на посетителите на магазинчето и че там ходят като в музей да изучават произведенията му и да ги обсъждат. Не може да се отрече: интересът към Сезан расте. Непрекъснато расте и възхищението на Писаро и когато може, той купува негови картини. Не казва ли Писаро на синовете си: „Ако искате да се научите да рисувате, гледайте Сезан“? Преди три години, през 1883-а, той упрекнал Юисман, задето в току-що излязлата си книга „Модерното изкуство“ само споменал бегло за Сезан. „Ще си позволя да Ви кажа, скъпи Юисман, че сте се оставили да Ви увлекат литературни теории, приложими само към школата Жером… и то модернизирана.“^[5]

Гоген пък, който е скъсал с охолния живот, от три години е напуснал банката и борсата и се е хвърлил смело в несигурното поприще на изкуството, вярва все по-твърдо, че творчеството на Сезан рано или късно ще придобие огромно значение.

Въпреки безпаричието си той се противопоставя на намерението на жена си да продаде някои Сезанови картини от сбирката му. През миналия ноември й е писал по повод на две от тях: „Държа на двете си платна от Сезан, които са нещо рядко от този жанр, защото малко като тях е изкарвал докрай и един ден ще имат много голяма стойност“ — пророкува Гоген.^[6] Писаро и той са завели в магазина на Танги младия художник Пол Синяк, ревностен привърженик на дивизионизма, който харесва живописта на Сезан и дори е купил един негов пейзаж от долината на Оаза. Много други начеващи художници отиват при Танги да видят платната на Сезан, между тях и двамата приятели Луи-Анкетен и осемнадесетгодишният Емил Бернар, който с особен възторг възхвалява достойнствата им.

Твърде вероятно е Танги да е уведомил господин Сезан за тези прояви на интерес, които са добра гаранция за бъдещето. Очите трябва да се отворят! И ще се отворят! „Школата“ ще победи! Жалко, че Зола е намерил за уместно да напише книга като „Творбата“. „Това не е хубаво! Не е хубаво! — вайка се Танги. — Никога не бих допуснал такова нещо от господин Зола, толкова свестен човек и приятел на тези господа! Не ги е разбрал! А това е голяма беда!“

Може би новините, които получава от Танги, радват малко Сезан. Кой знае, може би вече не гледат с такова пренебрежение на картините му, както си е мислил. Тази оценка наистина го ласкае, но като се погледне по-трезво, тя не тежи кой знае колко много. Обстоятелството, че неколцина живописци, повече или по-малко неизвестни и отречени като него, проявяват известна симпатия към картините му, не променя никак същността на въпроса. Твърде тежко му е на душата, за да се вълнува много от всичко това. От друга страна, Сезан не одобрява много търсенията и проявите на някои от тези художници. Той се е затворил в собствения си мир, омагьосан от собствените си търсения и недостъпен за стремежи, несъвместими с неговите, както често се случва с творци, хипнотизирани от някакъв блян, който носи могъщия белег на тяхната индивидуалност.

Един ден през лятото Танги поканва Сезан и Ван Гог на обяд. Буйният холандец, еднакво екзалтиран в думите и делата, свикнал да излива в живописта стихийните си чувства, съвсем естествено предизвиква у Сезан голямо изумление. А при това и двамата имат общи страсти и преди всичко еднакво благоговеят пред Дьолакроа. Но са и твърде различни един от друг. За необузданата природа на Ван Гог обмислените усилия на Сезан са нещо до немай-къде чуждо, за Сезан пък е трудно да разбере холандеца и той се дразни от неговото държане, от изкуството му, от невъздържания патос, който влага във всичко. Пред стихийно експресивните творби на Ван Гог провансалецът не може да се сдържи да не изрази неодобрението си: „Откровено казано, рисувате като луд!“

* * *

Преди да се завърне в Прованс, Сезан отива за няколко дни при Шоке в Нормандия, в Атанвил.

Едно неочаквано наследство е донесло на Шоке значително състояние, но не го е ощастливило. Смъртта на единствената му дъщеря помрачава старостта му. Радостите бледнеят. Той скучае, изпада в меланхолия. Напуснал е жилището си на улица Риволи и се е настанил в една къща от 18. век на улица Монсини. Смятал е, че от смяната ще извлече някаква изгода, но се е излъгал. Къщата е по-мрачна от старото му жилище и макар да предлага повече място за картините му, няма достатъчно осветление.

Впрочем Шоке се чувствува като загубен в трите етажа на сградата. Съжалява и за прекрасния изглед към градината на Тюйлери, който толкова години е очаровал погледа му, а освен това многото пари сега — странно наистина! — го лишават донякъде от предишното удоволствие да се рови по антикварите, да открива, да купува. Разбира се, възхищението му от Сезан, Моне, Реноар никак не е намаляло. Когато отива в родния си град Лил и някой тамошен приятел му заговори за голямата слава на Лил — художника Каролюс-Дюран, Шоке възкликва: „Каролюс-Дюран ли? Каролюс-Дюран! Бога ми, никога не съм чувал това име в Париж. Да не би да грешите? Сезан, Реноар, Моне — това са художниците, за които днес говори цял Париж! Но този Каролюс… — понатъртва Шоке, — трябва да грешите нещо!“

В Атанвил Сезан рисува нов портрет на приятеля си Шоке — портрет от рода на онези, каквито рисува сега: моделът има значение дотолкова, доколкото служи като повод за анализ на формите, сведени до същественото, до почти геометрична простота и изградени в най-строг порядък. Сезан не остава дълго при Шоке. Трябва да се върне в Екс, да се прибере при Ортанз, Мария и майка си, сред усамотението на своите хълмове, сред спокойното и умиротворяващо величие на своята земя, на Прованс. Той не храни вече никакви илюзии. Човек трябва да е много самонадеян и много наивен, за да може на четиридесет и седем години и на негово място все още да вярва в бъдеща отплата.

Ако продължава да рисува, то е просто от влечение, от съдбовна страст към играта на багрите. Вече не се надява на нищо. Картините му са обречени на забрава, на трагичната участ на незавършените творби, на постепенното унищожаване на нещата, към които хората са останали безразлични. Какво друго може да очаква от бъдещето? Не са приказките на добрия Танги и на Писаро, нито на този нещастник Гоген и на лудия Ван Гог, нито пък на прекрасния Шоке, които могат да променят нещо в неговата съдба. С няколко изречения Зола разкри в „Творбата“ суетата на такива възторзи, като се надсмя на ентусиазма на Шоке, на благоговението, с което Шоке отнася у дома си една Сезанова картина — „картина на умопобъркан, която окачи до другите си табла от големи майстори“.

Сезан не храни вече никакви илюзии. В сърцето му се е вселило разочарованието.

Разочарование и примирение.

* * *

На 23 октомври в Екс умира на осемдесет и осем години Луи-Огюст.

Пред тленните останки на своя баща, когото никога не е обичал силно, дълбоко вълнение обзема внезапно Сезан. Той забравя хилядите малки мъки, които Луи-Огюст непрекъснато му е причинявал, забравя неразбирането, огорченията, забравя липсата на духовна връзка между тях, забравя всичко. Смъртта възправя баща му в неговия истински ръст. „Татко!“ — мълви Сезан. Без този баща, който цял живот не го бе допускал до себе си, винаги се бе противопоставял на желанията му и не бе го смятал за нищо, какво щеше да бъде днес Сезан? В дъното на каква бездна щеше да пропадне без този баща, който с таланта си на опитен банкер го избави завинаги от нуждата, него, негодния за никакъв занаят, за никаква работа, негоден дори да стане един дребен уважаван художник, един от хилядите живописци в „Салона на Бугро“? Луи-Огюст не се провали в своето поприще. Той спечели своята игра. Не беше като сина си — постигна своята цел.

„Татко, татко!“ — мълви Сезан.