Анри Перюшо
Животът на Сезан (19)

ІІ.
Камбанарията на Гардан

Но за да ги обайвам, аз имам две всевластни

огледала, що правят нещата по-прекрасни:

очите ми — очите — с предвечни светлини.

Бодлер, „Красотата“.

Пролетта на 1885 г. В „Жа дьо Буфан“ работи една прислужничка на име Фани.

Здрава и напета, добре сложена мома с цъфтяща плът, която не се плаши и от най-тежката работа. „Ще видиш колко е хубава прислужничката в «Жа» — е казал на някого Сезан; — прилича на мъж!“^[1]

Художникът наблюдава с пламнали очи хубавата провансалка. Да потърси забрава в любовта на една жена! Да прегърне, преди да е станало късно, нещо осезаемо, да притисне женски гърди, тяло, да потъне в тази свежест и нега, да познае и той сладостния шемет на любовта, както толкова хора на тоя свят! Не е ли истинска лудост животът, който води? Утре ще стане на петдесет! Утре ще дойде смъртта! И животът ще му се е изплъзнал, а при това е толкова близо, съвсем близо до него! Гърлото му се свива от страх и желание. Фани! Какъв магнетичен зов в тази лъчезарна плът! Сезан пристъпва, сграбчва младото тяло, смазва под устните си засмяната уста…

Сезан вече не знае какво върши. В ателието си взема една рисунка и на гърба започва да пише черновата на писмо до Фани:

„Видях Ви и Вие ми позволихте да Ви целуна; от този момент ме обзе дълбок смут, който не ми дава покой. Простете на един и измъчван от тревога приятел^[2], задето си позволява да Ви пише. Не зная как ще окачествите тази волност, може би твърде голяма според Вас, но нима можех да остана с мъката си, която ме гнети? Не е ли по-добре да проявяваме чувствата си, отколкото да ги крием? Защо, казах си, да премълчаваш болката си? Не облекчаваме ли страданията, като ги оставяме свободно да се изразят? И ако нещастникът вика, за да успокои донякъде физическата болка, не е ли естествено душевните терзания да потърсят облекчение в изповедта пред обожаваното същество?

Добре зная, че това писмо може да Ви се стори прибързано и недискретно, но единственото, с което то би могло да ме препоръча пред Вас, е добрината…“^[3]

* * *

Сезан е твърде непохватен, за да може сърдечното му увлечение да остане дълго време тайна за близките му.^[4]

Ортанз, която разбира по-добре от всеки, че вече не съществува друга връзка между нея и Сезан, освен детето и жалките навици на шестнадесетгодишния съвместен живот, ожесточено брани застрашената си сигурност. Без да знае, тя намира съюзница в лицето на Мария, която при това я презира. Незаконно съжителство, незаконородено дете, живопис — достатъчно лудории е вършил брат й! Ето сега нов скандал с тая срамна слугинска любов. Не, стига толкова! Той ще се ожени за Ортанз, и колкото по-скоро, толкова по-добре!

Мария се заема да издействува съгласието на стария Луи-Огюст. Към края на юни банкерът ще навърши осемдесет и седем години. Разумът му започва да се замъглява. Виждат го често как се запътва с престорено безразличие, с потайна и лукава усмивка към някое скрито кътче в обширния парк на „Жа дьо Буфан“ и заравя там шепа жълтици. Сега в „Жа“ все повече и повече се слуша гласът на Мария. На Луи-Огюст тя оставя само илюзията за власт.

Сезан се опитва да се бори, да запази благото си, щастието, което внезапно е озарило дните му и му е върнало малко от младостта и вярата в живота с цената на толкова терзания. Не ще и дума, че първата работа на Мария е била да изгони хубавата прислужничка. Сезан, за когото и най-малкото препятствие се превръща в планина, се заплита в сложни комбинации. На 14 май моли за помощ Зола: „Пиша ти, за да имаш добрината да ми отговориш. Бих желал да ми направиш някои услуги, нищожни за теб, големи за мен — а именно да получаваш някои писма за мен и да ми ги препращаш на адрес, който ще ти съобщя допълнително. Или съм луд, или съм с всичкия си. Trahit sua quemque voluptas!^[5] Обръщам се към теб и те моля за опрощение; блажени са мъдрите! Не ми отказвай тази услуга, не знам към кого друг да се обърна.“ Сезан сигурно изпитва известно притеснение от това, че в трудни моменти е принуден винаги да досажда на Зола и писмото му завършва със следния странен послепис: „Аз съм нищожен и не мога да ти направя никаква услуга, но тъй като ще си отида преди теб, ще се помоля на Всевишния да ти запази хубаво място.“

Но художникът се лъже, ако смята, че може да се отърве от сестра си. Когато трябваше да воюва с баща си, в края на краищата той винаги побеждаваше. Отърваваше се с едно „Добре де, добре!…“, обещаваше, лъжеше и колкото повече отстъпваше на думи, толкова по-малко можеше баща му да надделее. Луи-Огюст разбиваше отворена врата и в крайна сметка мнимите му победи се превръщаха в поражения; липсата на съпротива го уморяваше и той изоставяше борбата.

Съвсем не такъв е случаят с Мария. Тя познава брат си по-добре, отколкото някога го е разбирал Луи-Огюст; пред нея маневрите на Сезан не минават. Върви по петите му, постоянно му натяква, не му дава да си поеме дъх. Скоро животът на Сезан става непоносим. Вкопчил се отчаяно в любовта си към Фани, от която не иска да се откаже, притиснат между Мария и Ортанз, той се бори до полуда, усеща, че го впримчват. Изпада в паника и решава да използува последното средство: зарязва всичко и побягва. Към средата на юни заминава за парижката област и потърсва убежище при Реноар в Рош-Гион.

От сестра си е успял да избяга, но не може да попречи на Ортанз да тръгне подир него с малкия Пол. Ортанз е твърде самостоятелна и обикновено не го спира да ходи където иска. Много добре е съумяла да се приспособи към дългите отсъствия на Сезан, към хлабавите съпружески връзки. Но сега не може да става и дума да се отдалечи дори на крачка от бащата на детето си. А това дете, което Сезан обожава, е най-сигурният й коз. Реноар и жена му са навярно много изненадани от това внезапно посещение, но оказват възможно най-добър прием на разединеното семейство.

Ортанз иска намесата на Реноарови, а Сезан разиграва комедия: опитва се да рисува, започва един изглед от Рош-Гион. Вътрешно обаче е толкова възбуден, че трудно може да се съсредоточи в работата си. Чака писма от Фани, които Зола трябва да му препраща „до поискване“, както го е помолил веднага след пристигането си в Рош-Гион. Нищо не идва! Вероятно Фани не иска да продължи тази неподходяща за нея връзка. Сезан нервничи, измъчва се, не го сдържа вече в Рош-Гион. Трябва да замине, да промени мястото. Всичко го дразни, дори тази нужда от промяна, която го кара да се скита като подгонен звяр. Зола е в Париж, но скоро ще замине за Медан. Сезан ще отиде при него: на 27 юни замолва приятеля си да го уведоми, щом пристигне в Медан.

Дните минават. На 3 юли няма още отговор от Зола. Сезан упорствува и му праща второ писмо. На четвърти и пети — все още нищо от Зола. Сезан беснее. На 6 юли се сеща, че е забравил да потърси писмата си от пощата. Къде му е бил умът, дявол да го вземе! Хиляди ругатни. Кратко писмо от Зола. Писателят се учудва на трескавото нетърпение на Сезан. „Какво става с теб?“ Зола е в Медан, но жена му е болна. „Не можеш ли да потърпиш още няколко дни?“ — пита той Сезан. Не, точно сега Сезан не може повече да търпи. Фани още не се е обадила. Той не може вечно да чака в Рош-Гион. Не издържа и на 11 юли заминава внезапно за Вилан, съвсем близо до Медан. Оттам ще може да прескочи при първия знак от Зола. Още с пристигането си обаче ще отиде в Медан да вземе лодката на Зола, за да рисува. Но сега, в навечерието на националния празник, цялото село е украсено със знамена. Сезан не може да намери стая никъде, нито в хотел „Софора“, нито в „Берсо“, нито в хотел дю Нор. Налага му се да слезе по Сена до Вернон, където най-после отсяда в хотел „Париж“. На 13 юли съобщава адреса си на Зола. Не минават обаче четиридесет и осем часа и всичките му планове се объркват наново. Изведнъж е решил да се прибере в Екс. Сезан капитулира. Мария е победила.

Преди да замине за Екс, Сезан все пак ще се отбие в Медан. Но колко дълъг му се струва наложеният от Зола срок! Сега, след като вече е взел решение, няма търпение да напусне Вернон. Да чака още, да започне да рисува? Щом е решил да се върне в Екс, колкото по-скоро, толкова по-добре. Най-после идва известие от приятеля му: Зола го кани на 22 юли.

* * *

Сезан и Зола не са се виждали от три години.

Три години! Серията „Ругон-Макарови“ наброява вече тринадесет тома. Романът „Женско щастие“ е излязъл през 1883 г., „Радостта от живота“ — през 1884 г., „Жерминал“ — през март тази година. Печатниците пускат книгите на Зола с ускорен темп. Дори първите му произведения, които на времето са минавали незабелязани, намират днес широка публика. През май Зола е получил тринадесет хиляди франка авторско право за романа „Тереза Ракен“, излязъл още през 1868 година. Зола е богат. Скоро ще бъде не по-малко богат от Луи-Огюст Сезан. Яде много и пълнее: деветдесет и пет килограма, метър и десет кръстна обиколка. Тези цифри също говорят за успехите му, както ежегодните разширявания и разкрасявания на къщата в Медан. При всеки нов успех се строи ново крило, изникват допълнителни пристройки, купуват се околни земи: градината се е превърнала в парк, в който са посадили липи по протежение на цяла алея; построени са парници, гълъбарници и образцов птичарник.

Зола гледа през пенснето си Сезан. Три години! Несполука след несполука, творческо безсилие, а сега и тази глупава женска история! Решително нещастният Сезан не съумя нито да сложи ред в живота си, нито да овладее гения си. „Аз съм целомъдрен — заявява понякога Зола. — Друга жена, освен моята? Та това би било загуба на време!“ Естествено и Ортанз носи отговорност. Зола никога не е одобрявал тази връзка на приятеля си с една нищо и никаква жена.

В своя роман, чийто главен герой ще бъде Сезан-Лантие, той ще опише не само „борбата на художника срещу природата“, а и „борбата на жената срещу творчеството“. Но, както казват в Прованс, chasque toupin trovo sa cabucello.^[6] Бог създава хората и ги събира. Бедният Пол! Кой би могъл да си представи такова нещо в колежа и по-късно в Париж, по времето на прословутия Салон на отхвърлените! Трагичен провал! А ето днес и тази гнусота, това омерзение, тази кал в душата заради една слугиня! За окайване е Сезан! Клетият пропаднал гений! „Непрекъсната борба, по десет часа работа на ден, пълно себеотрицание! А после, какво? След двадесет години такава страст да стигнеш дотук, до тази жалка история… Толкова надежди, толкова терзания, цял живот преминал в непосилните мъки на творчеството… За какво, боже мой!“ Три години! Въпреки приятелските си чувства към Сезан, Зола е трябвало да отстъпи пред настояванията на жена си: става вече неудобно да се показват пред посетителите картините на този пропаднал художник и затова ги качват на тавана.^[7] Зола е развълнуван, малко смутен. Върху огромното му бюро лежи ръкопис, който всеки ден набъбва с няколко страници — nulla dies sine linea! Това е ръкописът на новия му роман, на четиринадесетия том от серията „Ругон-Макарови“, романът за Клод Лантие, романът за Сезан, който писателят е започнал преди два месеца и половина. През пенснето си Зола наблюдава своя герой.

Сезан не остава дълго. В това състояние на трескава възбуда и отпадналост той не може да понася блясъка на Медан. Изведнъж си спомня какво му бе писал Зола в края на войната от 1870 година:

„…Малко ми е жал, като виждам, че не всички глупаци са избити, но се утешавам, като си помисля, че нито един от нас не е загинал. Сега можем отново да подемем борбата.“ Тъй като Зола парадира с връзките си и му разправя, че напоследък бил на вечеря „у голям човек“, Сезан не може да се сдържи и му припомня писмото.

— Все пак, ако всички глупаци бяха измрели — му казва той, — ти щеше да бъдеш принуден да ядеш вкъщи притопленото говеждо насаме с твоята еснафка.

Уязвен, Зола се намръщва.

Двамата приятели се разделят. Зола, вечно неспокоен, изпитва сега ужас при мисълта, че може би е заболял от диабет. След няколко дни смята да замине с жена си за Мон-Дор на лечение, а после ще мине през Екс, за да види Сезан.

* * *

В „Жа дьо Буфан“, където царува Мария, вратите се затварят зад художника. Недоволен, сърдит, Сезан се е предал. „Ако семейството ми не се интересуваше от мен, всичко щеше да бъде наред.“ Макар и все още разтърсен от преживяното, той е започнал да работи.

Тъй като не му е никак приятно да стои в „Жа“, ходи всеки ден в Гардан, малко селище с четири хиляди жители на десетина километра от Екс, където се е настанила Ортанз. Всичко е свършено! С наранена до смърт душа Сезан приема съдбата си. За него всичко вече е пепел. „В публичния дом или някъде другаде, но нищо друго… Плащам, думата е гнусна, но ми трябва спокойствие и на тази цена го получавам“ — пише той в едно доста загадъчно писмо до Зола, скърцайки със зъби. Зола няма да се отбие в Екс. В Марсилия е избухнала епидемия от холера, той се е уплашил да не се зарази и се е отказал от намерението си да посети Сезан.

Сезан рисува. Избрал е за сюжет стария Гардан. Къщите на градеца се трупат по тесни, стръмни улички около ската на едно възвишение, над което стърчи висока четириъгълна камбанария. Сезан анализира структурите, съчетава обемите. За него живописта е само изтезание. Той е неспокоен и възбуден, душата му е погнусена, но нито един пейзаж досега не е обмислял с такава остра проницателност. Няма досега картина, която да е изграждал с такава строга чистота на формите. Върху неговите платна ефирната пирамида на стария Гардан се извисява в най-ведра светлина като отвлечено видение — нещо като самостойна пластическа реалност!