Анри Перюшо
Животът на Сезан (21)

ІV.
Големият бор

Отлита една минута от света. Трябва тя да се предаде в нейната реалност и всичко друго да се забрави!

Сезан

Луи-Огюст е оставил на всяко от трите си деца по четиристотин хиляди златни франка, вложени при изгодни условия в движими и недвижими имоти. Сега Сезан разполага с двадесет и пет хиляди златни франка годишна рента. Това богатство не променя с нищо начина му на живот. Осигурено ли е съществуването му и покрити ли са разходите му по живописта, парите не играят вече никаква роля за него. Той не обича разкоша, а развлеченията смята за пълна безсмислица, ако въобще някога помисля за развлечение.

Колкото до Ортанз, тя има малко по-друго мнение по въпроса! Досега е била принудена да живее на твърде скромна нога, а непрекъснатите странствувания на Сезан са утежнявали още повече живота й. В същност тя обича промените, обича да пътува, да живее в хотел, така че не й е чак толкова неприятно, когато напущат внезапно някоя временна квартира, за да отидат в друга. Затова пък да продължава да живее в лишения, като че ли семейството й не разполага с повече от досегашните сто и петдесет франка на месец, й се вижда връх на глупостта. Когато човек има пари, трябва да ги използува. Сезан удовлетворява желанията на жена си въпреки укорите на Мария, която упреква Ортанз в разточителство. Ортанз, която, за разлика от Сезан смята, че човек не бива да се лишава от дребните удоволствия, намира доста нерадостен живота си в Прованс. Би желала да се поразведри, да се пораздвижи, с една дума, да се върне в Париж. В Прованс й е скучно. Оправдава се с това, че от тукашния климат получавала емфизем.

По този въпрос обаче Сезан се прави, че не чува. Засега поне Париж не може да му предложи нищо по-добро от Прованс. Сент Виктоар го е завладяла изцяло. Той я рисува от различни страни. Често поставя статива си в имението „Монбриан“, което зет му Конил е купил преди две години близо до „Жа дьо Буфан“.

По тия места Сезан е открил идеален „мотив“. Пред него се простира чак до планинския масив долината на Арк, прорязана вдясно от хоризонталната линия на стар виадукт. На преден план висок бор, чиито клони галят далечните очертания на конуса на Сент Виктоар; с него Сезан огражда пейзажа като в рамка — съвършена картина, изпълнена с вергилиевска хармония. Освен това Сезан често се изкачва на възвишенията, които стърчат над пътя за Толоне.^[1] Дори е наел стая в „Черния замък“, недалеч от каменоломната Бибемюс, където някога, преди тридесет години, преди цял век, Зола, Бай и той обичаха да бродят из близката борова гора и възторжено рецитираха на глас любимите поети.

Чудна загадка е живописта! След дълги наблюдения Сезан установява, че симетрията, която внасяме в изображението на предметите, не е нищо друго, освен измама. И наистина при внимателно и подробно изучаване на формите откриваме, че осветената страна набъбва, разширява се и се обогатява с хиляди нюанси, а от сянката тъмната страна се свива, полинява и става еднообразна. Същото се отнася и за вертикалността, устойчивостта на предметите, които за погледа ни не са отвесни и устойчиви, а само нашият разум ги прави такива. Симетрията, отвесът са само условности, навици на разума. Сезан довежда верността към зрителното си възприятие до логичната й крайност; тласкан от безпощадна взискателност, която не му дава покой, той иска да рисува само това, което вижда, да предава точно „малкото си усещане“, пита се дали не трябва да отхвърли тези условности, които имат само тази стойност за него, че са общоприети като истина.

Пита се с четка в ръка, с други думи, под четката му външните очертания на вазата — Синята ваза — стават несъразмерни, стените на къщата се наклоняват, вселената сякаш започва да се олюлява. Накъде отива Сезан? До какви чудатости ще стигне? Няма ли да се заплете в някакъв абсурд, увлечен от неутолимата си страст към истината? Eppur, si muove!^[2] Има обаче условности, с които човекът е толкова здраво свързан, че не може безнаказано да наруши реда, който му налагат те.^[3]

В живописта Сезан отдавна е престанал да принадлежи на своето време. Той държи курс към бъдещето. Оставен сам на себе си, неуверен, съмняващ се във всичко, той се измъчва с безкрайни въпроси. Накъде върви? Не се ли заблуждава? Не е ли наистина като Френхофер от „Неизвестният шедьовър“? „Ужасно нещо е животът!“ Отпаднал физически, угнетен, той чувствува някаква заплаха над себе си. Животът го смазва. Страх го е. Страхува се от всичко — от всекидневието, от хората и техните посегателства, от потайните сили, които му е разкрил Марион и чиято страхотна стихия може да види по раните върху земята. Страхува се от смъртта и от задгробния живот. „Ужасно нещо е животът!“

Обзет от този страх, той все повече и повече се оставя на грижите на майка си и на сестра си. О, да можеше да избяга от себе си, да се забрави, да не е вече човекът, изоставен на прищевките на една необикновена съдба! Отстъпвайки пред настояванията на Мария, той дори започва да ходи на църква. Църквата е убежище. „Чувствувам, че съм на земята за още четири дни. А после? Надявам се, че ще оцелея, и не искам да рискувам да се пържа in aeternum.“ Сезан ругае като безбожник, гледа с недоверие свещениците, към религията се отнася с уважение, примесено със съмнения и ирония, но се изповядва и се причестява, в богослужението намира успокоение, отмора.

Охулен художник, който не знае дали дръзновенията му са величие или бълнуване, той трябва да се бори срещу собствените си съмнения, за да може да продължава, да напредне още малко. Целият му живот е бил непрекъснат низ от несполуки. Това желание да живее и той като хората, да води най-обикновен живот, не е ли в същност само героична маска?

* * *

От другата страна на Сена, по Ке де-з-Орм^[4], се очертавате начупената линия на покривите на малки сиви къщи, нашарени в долната си част от дървените фасади на дюкянчетата, а хоризонтът… просветваше наляво чак до сините плочи на покрива на Градския съвет, надясно до оловения купол на църквата „Сен Пол“… Реката гъмжеше от всевъзможни чудновати съдове — задрямала флотилия от малки и големи лодки, един кораб-пералня и една драга, привързани към кея; по-нататък, на другия бряг — шлепове, пълни с въглища, плоскодънни лодки, натоварени с воденични камъни, над които се издигаше исполинската ръка на подемен кран.

Така Зола описва в „Творбата“ градския пейзаж, откриващ се от северния бряг на остров Сен Луи, където е ателието на героя му Клод Лантие. Точно там, на Ке д’Анжу, се настанява Сезан през 1888 година, когато най-после отстъпва пред настояванията на Ортанз да се преместят в Париж. Гийомен, който живее в съседната къща на номер 13, навярно му е посочил това свободно жилище.

Сградата на Ке д’Анжу 15 е стар частен дом от 17. век, построен, както се предполага, от Луи Льо Во към 1645 г. за председателя на Сметната палата Никола̀ Ламбер дьо Торини. В съседство с нея, на номер 17, е прочутата къща Лозьон, където на младини е живял известно време Бодлер. Апартаментът на Сезан на втория етаж гледа към Сена и кейовете. Спокоен квартал, който художниците винаги са обичали.^[5]

Но в душата на Сезан не е спокойно. Влошаващото му се здраве го прави още по-неспособен да се задържа дълго време на едно място. Сега има пари и никакви материални съображения не могат да попречат на потребността му от промяна. Работи ту на Ке д’Анжу, ту в другото ателие, което е наел на улица Вал дьо Грас, или пък бяга от Париж и се озовава на бреговете на Марна. Шоке го е помолил да украси със стенописи дома му на улица Монсини; Сезан скицира две сцени, но скоро се отказва от работата.

Затова пък в ателието си на улица Вал дьо Грас усилено работи над една жанрова картина с две фигури, сцена от Карнавал, за която му позират неговият син, облечен като Арлекино, и синът на обущаря Гийом в одеянията на Пиеро. Двете момчета са принудени да стоят с часове, без да мръднат. Сезан не търпи никакво отпускане по време на сеанса. По този въпрос е толкова непреклонен, че един ден синът на Гийом, когото е заковал в особено мъчителна поза, не издържа повече и пада в безсъзнание.

Единственото място, където Сезан ходи редовно, е Лувър. Почти всеки следобед отива там, да размишлява върху изкуството си пред картините на Пусен, Рубенс, Веронезе. „Лувър е книгата, от която се учим да четем“ — казва той.

Скоро обаче художникът заминава за Шантий и отсяда в хотел „Дьолакур“. В продължение на пет месеца рисува картини, за които би могла да го вдъхнови и Прованс: предава нежно замъглената зеленина на Ил дьо Франс почти по същия начин, почти със същата стилизирана чистота, както рисува и суровия провансалски пейзаж. Отсега-нататък, където и да рисува, на север или на юг, картините му ще бъдат само картини на Сезан. Впрочем неговото изкуство непрекъснато се развива. Той успява да съчетае в картините си противоположните данни на разума и на сетивата и така смекчава своя класицизъм в най-строгите и най-абстрактните му форми. Зряло обмислена и строго изградена, всяка негова творба се превръща в песен, която една трепетна чувствителност насища с най-вълнуваща поезия. Без да отстъпва пред обезсърчението, Сезан продължава търсенията си със същия пламенен устрем и със същата страст, с които би работил, ако творбите му бяха разбирани, харесвани, очаквани.

Но такова нещо няма — особено в неговите очи. И наистина, откъснат напълно от външния свят, Сезан едва ли знае, че в магазина на Танги прииждат все повече и повече художници, колекционери, критици, които картините му озадачават или привличат с необичайния си характер. За едни магазинът на Танги е „музей на ужасите“, за други — „музей на бъдещето“.^[6]

Тези, които се отбиват в дюкянчето на улица Клозел, се удивяват на предаността и усърдието на Танги, толкова трогателен, когато „най-напред свежда гальовно очи над някое платно, а после поглежда над очилата (посетителя си) и като любяща майка го моли да се полюбува на скъпите й чеда“.^[7] Ужаси? Или платна, които ще оцени бъдещето? Би трябвало все пак да се определи какво точно представлява явлението Сезан или поне да се направи опит за това. „La Cravache“ от 4 август публикува статия на Юисман, в която авторът се опитва със странно усукания си стил да анализира изкуството на Сезан, както и на посредствения Тисон и на един художник-любител — клоуна Вагнер^[8]:

На ярка светлина, в порцеланови фруктиери или върху бели покривки — груби, прости ябълки и круши, излепени с мистрия и загладени с палец — яростна смесица от цинобър и жълто, зелено и синьо; отдалеч, от нужното разстояние — плодове за витрините на Шьове, плодове пълнокръвни, сочни и привлекателни.

И тогава човек забелязва отминавани досега истини, странни и правдиви тонове, които поразяват с правдивостта си, нюанси, породени от сенките, които се разливат от закръглените форми на плодовете и се разпръскват във възможни и очарователни синеви и правят от тези платна новаторски творби, ако се сравнят с обичайните натюрморти, изписани с асфалтов контур върху неясни фонове.

Сетне ескизи на пленерни пейзажи, експерименти, останали в пелените си, опити със свежи багри, но похабени от повторения, недодялани детски упражнения, с една дума, такава липса на равновесие, че ви се завива свят: къщи, наклонени на една страна като пияни, разкривени плодове в съдове, които сякаш ще се катурнат, голи къпещи се жени, очертани с безумни линии, но, за наслада на очите, обвити в пламенната страст на един Дьолакроа, нахвърляни от груба ръка и със сурово око сред дива смесица от крещящи, наслоени бои, под чиято тежест платното се огъва.

Накратко казано, колорист-откривател, който допринесе повече от покойния Мане за импресионистичното движение, художник с болни зеници, който в свръхвъзбудата на зрителните си възприятия откри зародишите на едно ново изкуство. Така може да се определи с няколко думи този твърде забравен художник — г. Сезан.

Юисман е постоянен гост в Медан и сигурно знае, че Сезан е послужил като прототип на Зола. Като отъждествява художника с героя на „Творбата“, той му приписва онзи порок на зрението, от който страда Клод Лантие в резултат на наследствена обремененост. За критика Юисман живописта на Сезан е толкова непонятна и смущаваща, че той наистина трябва да я обясни с някаква патологична особеност и така да обоснове упоритото презрение, с което се отнасят към нея.

Има ли случай Сезан да се запознае с тази статия, първата, която един критик е решил да му посвети от изложбата на импресионистите насам? Не знаем. Следите му се губят през тия месеци, когато той е неспокоен, напрегнат, още по-податлив на безразсъдните си импулси, които го тласкат безспирно от едно място на друго. През зимата, когато Реноар минава през Прованс, Сезан е в „Жа дьо Буфан“.

Реноар стои в захлас пред картините на Сезан. Каква изненада! Никога не е можел да си представи, че Сезан е натрупал толкова много шедьоври, че е достигнал до такава сила на израза. „Как постига всичко това? — се пита Реноар. — Не може да положи две мазки върху платното, без да е нещо много хубаво!“ Каква „незабравима гледка“ представлява Сезан пред статива, отправил остър поглед към полето, „пламенен, съсредоточен, внимателен, изпълнен с почит“.^[9] Светът около него не съществува. Съществува само избраният мотив. И всеки ден на същото място той се връща неизменно към платното, прибавя мазка след мазка с безкрайно внимание, след дълги пресмятания, с невероятно търпение.

Няма никакво съмнение, един от най-големите художници в света работи там загубен — не е ли ужасно? — потънал в забрава. Но и колко озадачаващ човек! По неразбираеми причини изпада ненадейно в отчаяние, задето не постига желаното „изпълнение“, и тогава, обзет от ярост, раздира творбата си с налудничави жестове. Или пък, сякаш покосен от безсилие, смазан, покрусен, потегля обратно към „Жа дьо Буфан“, след като е зарязал платното си някъде по хълмовете на произвола на вятъра, на дъжда, на слънцето, след като го е върнал на земята, която бавно ще го погълне. Колко малко е нужно наистина, за да го изкара от търпение! Достатъчно е някоя старица с плетиво в ръка да се насочи по навик към мястото, където той рисува, и Сезан, разярен — „старата крава пак иде!“ — прибира веднага нещата си и въпреки настойчивите увещания на Реноар, който се опитва да го задържи, побягва през глава, сякаш го гони дяволът.

Непонятно поведение! Впрочем и самият Реноар скоро ще пострада от настроенията на своя приятел. В „Жа дьо Буфан“ се отнасят много любезно към него. Поднасят му „вкусни супи с копър“^[10], сготвени от майката на Сезан, която със самодоволството на добрите домакини му обяснява подробно как се приготовляват: „Взема се стръкче копър, чаена лъжичка зехтин…“ Но един ден, без никакъв умисъл, Реноар пуска някаква шега по адрес на банкерите и Сезан, както впрочем и майка му — „Как, Пол! В къщата на баща ти?“ — променя рязко отношението си към него.

Объркан, озадачен, Реноар напуска „Жа дьо Буфан“.^[11]

Сезан се връща на Ке д’Анжу.

През 1889 г. — годината на Айфеловата кула — в Париж ще се състои Световно изложение, което ще включва и голяма художествена изложба. Помолили са по този случай Шоке да представи на публиката някои от ценните си мебели. Шоке е приел, но в неуморната си преданост към Сезан е поискал в замяна да представи и една картина на своето протеже. Организаторите се съгласяват с това условие и Къщата на обесения, която Шоке е получил от граф Дориа срещу Топящ се сняг в гората Фонтенбло, ще бъде показана на Световното изложение.

Нека Сезан не бърза да се радва на този неочакван успех! Ако организаторите са приели да изложат Къщата на обесения, те все пак не са уточнили как и къде ще окачат картината. Поставят я на една стена под тавана, така че никой не може да види какво точно представлява тя. Какво могат да сторят Шоке и Сезан, освен да признаят, че наложеното на организаторите условие е било надлежно изпълнено.

Сезан въздиша. Вечно ще бъде прокълнат. Какво значение има наистина, че в магазина на Танги спорят за неговите творби! Какво значение има, че Реноар, Писаро, Моне хранят малко уважение към него! Ако страшният Луи-Огюст не беше негов баща — е, да, Сезан често мисли за това, — той щеше да бъде днес нещастен скитник като Амперер, който вече не знае как да се препитава и обикаля около факултетите в Екс, като се опитва да продава на студентите порнографни гравюри.

И все пак една щастлива изненада няколко месеца по-късно! През есента Сезан получава едно интересно, просто изумително писмо от Октав Мос, секретар на брюкселското дружество на художници, наречено групата на „Двадесетте“. Поканен е да участвува в предстоящата изложба на дружеството заедно с Ван Гог и Сисле.

Сезан бърза да се отзове на „ласкателната“ покана. Изпраща в Брюксел два пейзажа и една композиция Къпещи се. Изложбата се открива на 18 януари в Кралския музей за модерно изкуство. Уви! Още един неуспех и ново разочарование! Никой не забелязва картините на Сезан. „Не им правят дори честта да поспорят за тях!“^[12] И все пак! Някакъв журналист се сеща за съществуването на тези платна и след бегъл поглед издава следната пренебрежителна присъда: „Изкуство, скарано с искреността.“^[13]

Френхофер! Френхофер! Повечето от художниците-импресионисти вече са се наложили. Влизат в колекциите. За картините на Писаро колекционерите плащат по две хиляди франка. Миналата година Тео ван Гог, братът на Винсент, е продал на един американец картина на Моне за девет хиляди франка. Само него, Сезан, не признават и го смятат за нула. Днес той е вече на петдесет и една години. Повяхнал, с малкото си кепе на главата, прилича на старец. Побелели са брадата, мустаците и венецът от коса, който се спуща по тила. Здравето му се руши.

Сега Сезан знае името на болестта, която скрито го разяжда: той страда от диабет и трябва да си наложи режим, който ту спазва, ту не спазва. Понякога физически болки го принуждават да прекъсва работата си. Веднъж изпада в крайна възбуда, друг път се чувствува уморен, угнетен. За околните става още по-трудно да се справят с мъчния му характер. Болестта го прави по-раздразнителен. Става деспотичен, не търпи чуждо мнение, лесно избухва. Ако някой се осмели да изкаже пред него що-годе благоприятно мнение за член на Института или за професор от Художествената академия, изпада в ярост. Не понася вече нищо. Ненавижда тълпата. Най-малкият шум е за него изтезание. Скрибуцането на каручка или виковете на амбулантен търговец го хвърлят в конвулсивни пристъпи на гняв и са достатъчна причина да го накарат да събере нещата си и да се махне от тези места. Дори тихият остров Сен Луи не е могъл да го задържи: сега живее на авеню Орлеан.

Като че ли всичко е тръгнало на лошо за Сезан. Умира Шоке. Сезан преживява смъртта му като лична загуба: в лицето на Шоке той губи не само приятел, но и единствения сериозен ценител на своето изкуство. Ортанз пък не желае да се върне в Екс. Напоследък е починал баща й и тя трябва да отиде в родната си Юра, за да уреди някои работи. Би искала по този случай да прескочи до Швейцария и да поживее в хотели. Сезан няма сили да воюва и отстъпва пред желанията й. Съжалява, че Мария не е в Париж да вразуми тази жена, а и да посъветва брат си как да сложи ред в семейния бюджет.

За да избегне всякакви разправии от този род, Сезан е възприел едно много просто решение: разпределя годишната си рента на дванадесет части, разделя всяка част на три равни дяла — един за жена му, един за сина му (навършил през януари осемнадесет години) и един за самия него. Само че се случва доста често Ортанз да наруши това хармонично равновесие. Нейният дял не й стига и тя подяжда при всеки удобен случай частта на Сезан. Младият Пол умее много по-добре да се брани. Напълно равнодушен към заниманията на своя баща, той е твърде уравновесена натура и надарен с подчертан практичен усет; Сезан се възхищава от сина си: „Каквато и глупост да направиш, няма никога да забравя, че съм ти баща“ — казва му с нежна обич той.

През лятото Ортанз повежда малкото семейство към Безансон, където прекарват известно време. Сезан рисува няколко пейзажа по бреговете на Оньон, приток на Сона, а след като Ортанз урежда работите си, минават границата и отиват в Нюшател, където се настаняват в хотел „Солей“.

На Ортанз приятният град много й допада; тя особено цени безгрижния си живот тук и никак не бърза да се прибере. Не е така обаче със Сезан. В Швейцария той се чувствува като на чужда земя. В столовата на хотела, сред непознати лица, с които не намира тема за разговор, скучае и мълчи навъсен. Не общува с никого, освен с един прусак, който проявява „известна симпатия“ към него.^[14] Естествено, опитва се да рисува по малко. Живописта е голямата му опора. Поставя статива си на брега на Нюшателското езеро или в долината на Арьоз. Но пред швейцарските пейзажи, тъй различни от провансалските, се чувствува съвсем объркан.

Тази природа му е толкова чужда, че той не може да долови характера й. Тя го обезсърчава в опитите му и когато най-сетне, след няколко седмици, Ортанз решава да заминат, художникът оставя в хотела двете картини, които е започнал, но не е довършил.^[15]

Турист по неволя, Сезан мърмори и придружава Ортанз до Берн и Фрайбург. Веднъж семейството се разхожда по улиците на Фрайбург и случайно среща някаква антирелигиозна манифестация. Засегнат дълбоко в религиозните си чувства — „Само това е!“ казва понякога Сезан, сочейки към небето, — художникът изчезва в тълпата, потресен от видяното и чутото. Жена му и синът му, свикнали с тези приумици, не се разтревожват. Но вечерта, като виждат, че не се прибира в хотела, тръгват да го търсят. Напразен труд! Обикалят града, но от Сезан нито следа. Минават четири дни и едва тогава пристига писмо от Женева: Сезан се е озовал в този град, успокоил се е и ги моли да дойдат при него.

Този епизод говори ясно за болезнената впечатлителност на Сезан, когото многото преживени изпитания са разтърсили из основи. Но той показва и до каква степен злополучното пътешествие из Швейцария е дотегнало на художника. Ортанз не иска да знае, влачи мъжа си до Лозана и Вевей. Най-после търпението на Сезан се изчерпва. Изминали са пет месеца, откакто са напуснали Париж. Крайно време е да се прибират. Ортанз отказва да отиде в Екс — отново разправии! Тя иска да се върне в скъпия й Париж и не отстъпва. Взема сина си и заминава за столицата, а Сезан, вбесен, се прибира в „Жа дьо Буфан“.

Още от младини Сезан често се застоява в музея на Екс пред картината „Картоиграчи“, приписвана на Луи Льо Нен. Платното не е нещо особено, но Сезан го гледа със завист: „Ето как бих искал да рисувам!“ — възкликва той.

Веднага след завръщането си в „Жа“, доволен, че отново е в Екс, той се заема да осъществи старата си мечта — да изпише подобна жанрова картина. Знае с какви трудности има да се справя. Знае, че не може да става и дума да запази същото разположение на фигурите — боже мой! тъй банално и тъй неизразително, — което вижда в картината от музея. Ето защо пристъпва към тази работа крайно предпазливо. За модели ще вземе селяни. У селяните той обича потайността, сериозността, замислената мудност. Повече от всеки друг художник той чувствува близки тези наглед прости и все пак толкова сложни същества, в които градските хора долавят обикновено само външното.

За да се обиграе ръката му, Сезан започва с увлечение да рисува няколко портрета на бъдещите си картоиграчи. Не търси модели отдалеч: това са обикновени селяни от чифлика „Жа“, най-вече един от тях — градинарят Поле, когото наричат дядо Александър. Художникът е възхитен от търпението, с което те позират, без да мръднат или да проговорят. Той се ободрява. „Трепти“, сега е „излиятелен и жив“.^[16]

В това си повишено настроение Сезан изглежда изпълнен с устрем и решителност. Вероятно по съвета на сестра си, която не престава да критикува поведението на Ортанз, той е открил превъзходно средство, за да застави жена си да дойде в Прованс: намалява наполовина издръжката й и през февруари Ортанз пристига в Екс заедно с Пол. Сезан ги настанява на улица Моне^[17], но не напуска своя „Жа“; истинският му дом сега повече от всякога е при майка му и при сестра му,… „които направо предпочита пред жена си, да!“ Така се изразява Пол Алекси в едно писмо до Зола. Алекси сега живее в Екс и много се забавлява със семейните разправии на Сезан. Нарича Ортанз „Кратуната“ (този непочтителен прякор е навярно в текущо обръщение в Медан), а що се отнася до „жабчето“ — то е Кратунката. „Така че — продължава Алекси, — ако Кратуната и хлапето, както се надява Сезан, пуснат корен тук, нищо няма да му пречи да отива от време на време по за половин година в Париж. «Да живее хубавото слънце и свободата!» — крещи той.“

Тези оптимистични настроения, на които Алекси дължи крайно любезния прием у Сезан (художникът дори му подарява четири картини), са в пълен разрез с доста обтегнатите отношения между различните членове на семейство Сезан. Никой не се разбира с никого. Мария и майка й се карат постоянно. Мария е почти скарана и с Роза, която тя упреква, че проявява мекушавост към мъжа си: Максим играе на комар, ходи по жени, накъсо казано, ако продължава така, ще се опропастят. Ортанз пък не ходи вече нито при майката, нито при сестрата на Сезан,… „които — забелязва Алекси — мразят своенравната“. Тя не дружи и с Роза.

Сезан, който сякаш не забелязва нищо, продължава да работи над своите Картоиграчи. Дълбоко в себе си той е доволен, че си е отмъстил за странствуванията из Швейцария, които миналото лято му бе наложила Ортанз. „Жена ми — шегува се той — обича само Швейцария и лимонадата!“ Сега Ортанз трябва да се задоволи с това, което й се полага от семейните доходи. Подкрепян от майка си и сестра си, Сезан чувствува „достатъчно сили да се брани“ срещу финансовите попълзновения на жена си.^[18]

За Картоиграчи художникът избира огромно, два метра дълго платно. Рисува пет фигури: трима играят на карти, двама ги гледат. Монументална композиция, раздвижена от мощен ритъм. Може ли обаче тя да задоволи художника? Не се ли чувствува известна тромавост в разположението на фигурите? Не е ли претрупана с второстепенни аксесоари? Не са ли много сурови и недостатъчно нюансирани цветовите контрасти и съзвучия? С една дума, не липсва ли на картината онази чудна простота, изтъкана от скрити съкровища, която придава на великите творби неоспоримия отпечатък на майсторството?

Сезан започва отново. Взема по-малки платна. Намалява броя на фигурите, минава на четири, после на две. Премахва всичко, което не е съществено. В линията и колорита, в композиционния строеж той се стреми към сдържаност и тънко прозрение, които, веднъж постигнати, изглеждат божествено лесни, но се извоюват само с цената на търпелив, упорит труд, на все нови и нови опити.

И Сезан започва отново. Започва отново и отново, в неумолимата си жажда за съвършенство иска да върви все по-напред и да се изкачва все по-високо…^[19]

В магазина на стария Танги — търговецът на бои се е преместил от улица Клозел 14 на номер 9 — картините на Сезан са предмет на все по-оживени спорове и обсъждания.

Бивши ученици от академията Жулиан, които преди две-три години — през 1889-а — са образували така наречената група на набистите със символистични тежнения, посещават сега малкия магазин. Тук идват Морис Дени, Едуар Вюйар, Пол Серюзие, родоначалник и доайен на групата (той е на тридесет години). Набистите са последователи на Гоген и чрез него родословните им връзки стигат до Сезан. Вярно е, че не всички набисти са изпитали пред Сезановите картини спонтанния възторг на Гоген (преди да напусне в 1891 г. Европа и да замине за остров Таити, той казвал, когато излизал да рисува: „Да вървим да направим една Сезан!“^[20]) или на Емил Бернар.

Пример? Един ден през 1890 г. Серюзие посъветвал Морис Дени да спомене името на Сезан в една от критичните си статии. Дотогава Морис Дени не бил виждал Сезанова картина и му било малко неудобно да пише за художник, когото въобще не познава. Но този ден срещнал случайно Синяк, който го завел да му покаже своите платна от Сезан.

Какво разочарование! Особено един натюрморт направил на Морис Дени толкова ужасно впечатление, че той благоразумно решил да не споменава нищо в статията си за неговия автор. Едва по-късно Морис Дени променил мнението си. Постепенно разбрал „благородството и величието“ на Сезан и сега е един от неговите ревностни защитници.

В същност кой е този Сезан? Мълчанието или оскъдните приказки на Танги обвиват с известна тайнственост и без това странната живопис на провансалеца, дават поводи за всевъзможни догадки. Защото наистина досега никой не го е виждал. Разправят, че живеел в Екс. Но кой може да потвърди това? Гоген уверявал, че се е срещал с него, но сега Гоген е на другия край на света. Самият Емил Бернар, който води у Танги колкото може повече хора, е принуден да признае, че никога не е виждал господин Сезан.

Тогава? Едни предполагат, че Сезан е живял някога си, но отдавна е умрял, и сега откриват посмъртно творчеството на един непризнат гений. Други са склонни да мислят, че в случая става дума просто за „мит“.^[21] Сезан трябва да е нещо като Омир или Шекспир в живописта; под този псевдоним вероятно се крие художник, известен с други, по-малко чудати постижения, който не иска да излага доброто си име с такива приключения. Има наистина и хора, които в желанието си да минат за добре осведомени твърдят, че Сезан бил Клод Лантие на Зола. Тогаво какво?

Така или иначе през 1892 г. за творчеството на Сезан излизат една подир друга две студии. В книгата си „Изкуството на импресионизма“ Жорж Льоконт пише за „много здравото и цялостно изкуство, до което често се е издигал — защо в минало време? — този чуден интуитивен художник“. Емил Бернар пък посвещава на Сезан триста осемдесет и седмия брой на списанието „Hommes d’Aujourd’hui“, издавано от Вание. Сезан — заявява Бернар в една твърде ефектна формула — „отваря за изкуството чудна врата: живописта за самата себе си“. Като анализира картината на Сезан Изкушението на св. Антоний, авторът открива в нея „онази сила на оригиналното виждане и техниката, която винаги се търси, но толкова рядко се среща в произведенията на известното сега поколение. И това ме подсеща — продължава Бернар — за мнението, което изказа веднъж пред мен Пол Гоген за Пол Сезан: «Нищо не прилича повече на лоша картина от един шедьовър.» Мнение, което, що се отнася до мен, аз намирам в случая за жестока истина.“

Нищо на прилича повече на лоша картина от един шедьовър. Добре измислено, няма що! Ако един млад човек на около тридесет години, който се отбива понякога в магазина на Танги, е прочел тези редове, те сигурно са му направили силно впечатление. Флегматичен, с котешки очи, той гледа картините на Сезан.

От две години насам младият човек с мудни и сякаш сънни движения (той е от креолски произход и се казва Амброаз Волар) е отворил дюкянче за търговия с предмети на изкуството. Няма много пари, но се надява скоро да почне да печели. Засега се задоволява да купува и продава дребни вещи, нищо особено. Просто начало в антикварната търговия. За лошите дни се е запасил с каца моряшки сухар и така се е приготвил за дълго пътешествие, дълго, а навярно и рисковано. Амброаз Волар разглежда с равнодушно изражение картините на Сезан при Танги. Омагьосаният от красноречивите слова на Емил Бернар търговец на бои е решил да не продава вече нито една картина на своя художник. Утре те ще струват много повече от петстотин франка; отсега нататък той ще ги пази като „безценно съкровище“. С полупритворени очи и безразличен вид Амброаз Волар се рови в магазина, наблюдава „добряка“ Танги, интересната му клиентела, слуша внимателно какво се говори. И размишлява: от всички вчерашни импресионисти само Сезан, този митичен художник, е останал до днес без търговец.

Без търговец, какъвто подобава, разбира се…

* * *

Доброто разположение на Сезан не е продължило дълго. Картоиграчи е завършена. Завършена ли? Нищо не е завършено на тоя свят: съвършенството не е присъщо на човека — художникът отново е започнал да се скита от едно място на друго. Парижката област и Прованс по ред го привличат и отблъскват. И тук, и там напразно търси покой. Когато е в Екс, рисува пейзажи и тези пейзажи издават възбудата, терзанията на неспокойната му душа.

След Картоиграчи Сезан сякаш е престанал да си налага онази аскетична обективност, на която години наред е подчинявал изкуството си, за да извиси сега една по-съкровена песен, една патетична изповед. През целия си живот е сдържал лиричния устрем, който напираше неловко в първите му творби. Днес отприщва тази сила и тя избухва в ярки багри, във форми, които затрептяват с внезапна и необичайна енергия.

В началото на 1894 г. художникът е в Париж и живее недалеч от площада на Бастилията, на улица Лион Сен Пол, близо до улица Ботрейи, където бе живял преди тридесетина години, по времето, когато посещаваше академията на Сюис. Често излиза из околностите на столицата. Но кого познава сега той в Париж? Няма го вече и Танги. Нещастният е умрял неотдавна в адски мъки — от рак в стомаха.

През последните седмици на живота си Танги е страдал ужасно. Отнесли го в болница, но като усетил близкия си край поискал да го върнат на улица Клозел. „Искам да умра у дома си, при жена си, сред моите картини.“ Една вечер дал на жена си последните си наставления: „Когато си отида, животът няма да е лек за теб. Нямаме нищо друго, освен картините. Ще трябва да ги продадеш…“ Това било неговото сбогом. На другия ден, 6 февруари сутринта, добрият Танги издъхнал.

Сезан се лута насам-натам, чужд на всичко около него. И все пак като че ли тъкмо по това време стават немалко събития, които би трябвало да привлекат вниманието му. Две седмици след смъртта на Танги, на 21 февруари, умира Кайбот. Въпреки мрачните си предчувствия той е живял осемнадесет години след като бе съставил завещанието си в навечерието на третата изложба на импресионистите. Оттеглил се отдавна в Женвилие, той настинал, като подрязвал розите в градината си, и няколко дни по-късно починал от белодробно възпаление.

Какво ще сторят служебните лица, като научат, че със завещанието си от 1876 г. Кайбот е подарил на държавата своята колекция, която освен две картини на Миле включва и три платна от Мане, шестнадесет от Моне, осем от Реноар, осемнадесет от Писаро, седем от Дега, девет от Сисле и четири от Сезан? Като се изключи Сезан, положението на импресионистите вече не е както в началото. Картините им се купуват, често на доста високи цени. Това обаче не попречва старите вражди да пламнат отново. Само мисълта, че толкова много кощунствени картини биха могли един ден да влязат в Люксембургския музей — това може да се предвиди, — ще изкара от кожата им художниците-традиционалисти. В началото на март въпросът е поставен за разглеждане пред Управлението за изобразителни изкуства; новината за дарението веднага се разнася из Париж…

По същото време Теодор Дюре решава по лични съображения да продаде своята сбирка. „Прекрасна колекция имате! — казал Дюре веднъж на някакъв голям парижки колекционер. — Прекрасна! Зная само една по-хубава от нея: моята. Съставена е само от импресионисти.“ На 19 март колекцията на Дюре е обявена на търг в галерията на Жорж Пти на улица Сез. Трите картини от Сезан се продават за 650, 660 и 800 франка.^[22]

Въпреки че не може да става никакво сравнение с оценките, които достигат картините на вече наложилите се художници, като Моне например — за неговата „Бели пуяци“ дават 12 000 франка, — цените, получени за картините на Сезан съвсем объркват „познавачите“, които приятелски са посъветвали Дюре да оттегли тези платна, за да не се компрометира разпродажбата.

Тези цени предизвикват такава изненада, че дори признатият авторитет по въпросите на изкуството, критикът Гюстав Жефроа, благоволява да заговори за Сезан. Седмица по-късно, на 25 март, Жефроа посвещава на Сезан една от хрониките си в „Le Journal“:

Сезан — заявява критикът — е станал нещо като предтеча, за чиито последователи се обявяват символистите, и ако се придържаме към фактите, сигурно е, че има пряка връзка и ясно изразена приемственост между живописта на Сезан и живописта на Гоген, Емил Бернар и други. Същото се отнася и за изкуството на Винсент ван Гог.

Само тези съображения са достатъчни името на Пол Сезан да бъде поставено на мястото, което му се полага.

Друго нещо е да се каже, че между Сезан и неговите последователи има строго очертана духовна връзка и че едни и същи теоретични и синтетични проблеми занимават Сезан и художниците-символисти. Днес вече лесно можем да добием ясна представа за усилията и за творчеството на Сезан в неговата цялост… Основното впечатление, което ни се налага с нарастваща сила и измества всичко останало, е, че Сезан не подхожда към природата с някаква естетическа програма, с деспотичното намерение да окове тази природа и измислен от него закон, да я подчини на своя художествена формула. Това обаче не означава, че той няма своя програма, свой закон, свой идеал, но те не се пораждат у него от изкуството, а от страстното му любопитство, от желанието му да обладава нещата, които вижда и от които се възхищава.

Това е човек, който гледа около себе си, близо до себе си, изпада в опиянение от разгърналата се пред него гледка и би желал да предаде това опиянение върху ограниченото пространство на платното. Залавя се за работа и търси начин да претвори видяното колкото е възможно по-правдиво.

Сезан е в Алфор, когато прочита тази статия. Тя безспорно е голяма изненада за него. В сърдечно писмо художникът бърза да изкаже на критика своята „признателност“ за „симпатията“, която е благоволил да прояви към него. Истина е — навярно си мисли Сезан, — че Жефроа е приятел на Моне, и вероятно Моне, винаги тъй услужлив, е казал някоя дума на критика.

През това време дарението на Кайбот вълнува сериозно общественото мнение. Представителите на държавата, тоест директорът на Изобразителните изкуства Анри Ружон и директорът на Люксембургския музей Леонс Бенедит, са приели вече по принцип дарението или, по-точно казано, търсят с брата на дарителя, Марсиал Кайбот, и с изпълнителя на завещанието Реноар компромисно разрешение. Защото въпреки всичко не могат току-тъй да отхвърлят завещанието.

Те са съгласни да се възприеме някакво средно решение, но заявяват, че не могат да приемат дарението в неговата цялост, както ги задължава текстът на завещанието. Увъртат, привеждат различни възражения. От своя страна Марсиал Кайбот и Реноар са разбрали още от самото начало, че няма да успеят да наложат цялостно желанието на покойния Кайбот и че ако искат да постигнат частично споразумение, ще трябва да се примирят с възможното. И докато двете страни спорят и се опитват да стигнат до спогодба, страстите се развихрят.

През април „Le Journal des Artistes“ открива анкета по повод на дарението. На поставените въпроси Жером отговаря със следните подстрекателски изказвания: „Живеем във век на упадък и оскотяване… Културното равнище на обществото видимо спада… В това дарение има картини от г. Мане, нали? От г. Писаро и други такива, нали? Повтарям, за да приеме държавата подобна смет, необходимо е наистина голямо духовно падение… Анархисти! Умопобъркани люде! Тези хора рисуват при доктор Бланш^[23], рисуват със задника си, ви казвам!… Хората вземат работата на шега и дори казват: «Какво пък, не е толкова опасно…» Не, не! Нацията пропада, пропада Франция!“ Художникът на исторически картини Бенжамен Констан набляга на същата струна: „Протестирайте, протестирайте енергично! — провиква се той. — Тези хора са нещо повече от шарлатани! Светът не е виждал такова нещо! Това е анархия!“ „Да се поставят картините за които говорите — приглася Льоконт дю Нуи — в Люксембургския музей, би означавало да се даде опасен пример, защото той би могъл да отклони младежта от сериозните занимания… Това е чисто безумие!“

Портретистът Габриел Ферие пък без колебание заявява: „Не искам да ви говоря надълго за тези хора, защото нито ги познавам, нито искам да ги познавам. Видя ли нещо от тях, гледам да избягам колкото мога по-бързо… Мнението ми е категорично: да се изхвърлят с ритник в задника…“

Не всички отговори обаче са от този род. Така например Тони Робер-Фльори изказва следната по-нюансирана преценка: „Да бъдем благоразумни и да не изричаме окончателни мнения. Нека изчакаме! Това, което днес изненадва, е може би живописта на бъдещето… Нека уважаваме интересното във всеки нов опит! Импресионизмът — добавя той и тук сякаш четем Зола — прави още първите си опити, но в деня, когато него го наложи човек с могъщ темперамент и солидна подготовка, в този ден ще имаме може би ново изкуство.“

Авторката на „Парцалива сватба“, романистката-бунтарка Жип, от която също са поискали мнение, се радва искрено: „Значи, ще поставят тези картини в Люксембург! Това е много добре според мен. Аз ги обожавам. Аз съм малко нещо от тази школа и съм по душа революционерка. Обичам живописта, в която чувствувам, че живея, в която дишам чист слънчев въздух, и мразя картините, рисувани в изба.“

Невъздържаността обаче надделява. Но тя не идва само от лагера на художниците-традиционалисти. В „Le Moniteur“ от 24 март 1894 г. Гастон Лезо излиза не по-малко разгорещено в защита на импресионистите: „Поставени на полагаемото им се място, пред тези пълни с изкуство и мисъл картини ще изпъкнат още повече някои празни рамки, пищната баналност на Бугро, Детай и компания. Липсата на място поради липса на вкус у организаторите ще принуди тези художници да се прехвърлят в Карпантра или Ландерно…“

Докато продължава тази размяна на любезности, която очевидно не е от естество да улесни преговорите, в събота, на 2 юни, в „Отел Друо“ се извършва разпродажбата на колекцията Танги. Вдовицата на Танги, следвайки указанията на покойния си съпруг, е решила да продаде картините, оставени й от него. Уви! Макар и организирана от писателя Октав Мирбо, разпродажбата не дава очакваните резултати.

Добра цена получава само една картина на Моне — 3000 франка. От шест Сезанови платна постъпват общо едва 902 франка, като цените им се движат от 95 до 215 франка. Много други картини не достигат дори тези цени. Вярно е, че картините на Писаро надхвърлят 400 франка, затова пък шестте на Гоген се продават по 100 франка едната. Картините на Гийомен се движат между 80 и 160 франка, за една от Сьора дават 50 франка и едва 30 франка за едно платно на Ван Гог. Общо от разпродажбата постъпват 14 621 франка, сума сама по себе си прилична^[24] за такива бедни хора, каквито са били през целия си живот Танги.

Въпреки ниските суми, достигнати при наддаването, оценителят поздравява един от купувачите за проявената от него „смелост“. Този купувач е Амброаз Волар, който е купил пет от шестте Сезанови картини. Впрочем комплиментите на оценителя смущават донякъде Волар, защото той няма достатъчно пари да заплати откупките и му се налага да помоли с креолския си акцент за малка отсрочка.

Оценителят с готовност удовлетворява молбата му.

* * *

Преди осем години Моне се е установил в село Живерни близо до Вермон, там, където река Епт се влива в Сена. През есента Сезан отива при него. Добротата на Моне, неговата толкова дружелюбна отзивчивост го трогват, но той високо цени и художника Моне.

— Небето е синьо, нали? Моне откри това… Моне е само око, но какво око, боже мой! — казва Сезан.

Провансалецът се настанява в странноприемницата и често посещава приятеля си. У Моне той намира нещо, което му е по необходимо от всякога — „морална опора“. Тя наистина му е необходима повече от всякога. Каква свръхчувствителна натура! Сезан минава изумително лесно от въодушевление към отчаяние, от смях към сълзи. Непрекъснато е в движение, в постоянно нервно напрежение и възбуда. Хората, които не го познават, се смущават и плашат от често тъй свирепия му израз, от необикновено подвижните му, пронизващи очи, от възбудения му говор. Американската художничка Мери Касат, приятелка на Моне, когато го видяла за пръв път, направо го взела за убиец, „гърлорез“ (a cut throat^[25]), но скоро впечатленията й се променили. Разбрала, че този разбойник е стеснителен, плах и благодушен като дете. „Аз съм като дете“ — казва за себе си Сезан.

Към края на ноември Моне поканва Жефроа, Мирбо, Роден и Клемансо в Живерни. „Надявам се, че Сезан ще бъде още тук и ще дойде между нас — пише той на Жефроа, — но той е такъв особняк и толкова се бои от нови лица, че се страхувам да не ни се изплъзне въпреки голямото му желание да се запознае с Вас. Каква беда, че този човек не е имал през живота си малко повечко подкрепа! Той е истински художник, но прекалено много се съмнява в себе си. Има нужда от поощрение, затова и бе много трогнат от Вашата статия.“

Поканените пристигат на 28 ноември. Противно на опасенията на Моне Сезан не избягва от срещата. Напротив, този ден проявява необикновена общителност. По всичко личи, че е крайно доволен от случая да се запознае с тези знаменитости: Жефроа, към когото храни очевидна признателност, Мирбо, когото смята „за първия писател на нашето време“^[26], Роден, „чуден ваятел на камъни“, истински „човек на Средновековието“^[27], Клемансо, страшния политик.

Сезан е в състояние на такава свръхвъзбуда, че това прави впечатление на приятелите на Моне. Шегите на Клемансо го карат да избухва в смях. Взема настрана Мирбо и Жефроа и с просълзени очи им подшушва следните думи, които ги слисват:

— Господин Роден никак не е горделив. Стисна ми ръка! Човек с орден!

По време на обяда Сезан става още по-весел, отпуска се. Отрича художниците, които го сочат за свой учител, и ги обвинява, че са го ограбили. Сред въздишки и охкания разказва на Мирбо:

— Слушайте какво ще ви кажа… Този господин Гоген… Ох, този господин Гоген… Имах аз едно мъничко чувство, едно съвсем, съвсем мъничко чувство, нищо особено… Нищо не беше… Но си беше мое. И какво стана! Един ден господин Гоген ми го взе и замина с него. Разкарва го по параходите, горкото… из Америка…, из Бретан…, из Океания, по разните там захарни и грейпфрутови плантации… при негрите… знам ли къде? Знам ли какво е сторил с него? А сега какво да правя аз? О, бедното ми малко чувство!

След трапезата групата излиза да се поразходи из градината и ето изведнъж на една алея Сезан пада на колене пред Роден, „за да му благодари още веднъж, че му е подал ръка“.^[28]

Малко по-късно, навярно доволен, че е могъл да достави такова удоволствие на Сезан, Моне намисля нова среща: поканва Реноар, Сисле и някои други близки на приятелски обяд в чест на Сезан. Когато той пристига, гостите вече са заели местата си около масата. Сяда и той. Предвкусвайки радостта, която ще причини на стария си приятел, Моне става и го уверява в обичта на всички присъствуващи към него, в почитта, в искреното и дълбоко възхищение, което всички изпитват към неговото изкуство. Катастрофа! Този път всичко е черно пред очите на Сезан. Още при първите думи на Моне той навежда глава, започва да плаче. Когато Моне свършва, той го поглежда с опечалени очи, пълни с укор.

— И вие ли, Моне — възкликва той със задавен глас, — и вие ли се подигравате с мен!

Става от масата и без да слуша уверенията на приятелите си, слисани от тази неочаквана реакция, си отива с покрусено лице.

Няколко дни Сезан не се вестява и Моне започва да се безпокои. Оказва се, че е напуснал Живерни, и то вероятно съвсем набързо: не само че не се е сбогувал с Моне, но е оставил в странноприемницата няколкото платна, над които е работил.

* * *

Пролетта на 1895 година. Сезан мисли за Гюстав Жефроа. Дали да нарисува портрета му? Жефроа заема видно място в художествената критика. Само да нарисува сполучливо този портрет — няма ли най-после тогава съдниците от „Салона на Бугро“ да го приемат? Не, това е глупава мисъл. А и как да се осмели да безпокои един Жефроа! Не, решително не! Не бива да мисли повече за това. Но пък стига портретът да е що-годе сполучен и членовете на журито, от уважение към личността на модела, ще бъдат принудени да отстъпят. Може би дори ще наградят портрета с медал. Медал!… Една сутрин в началото на април Сезан се решава да пише на критика:

Скъпи господин Жефроа,

Дните нарастват, времето сега е по-меко, свободен съм всяка сутрин до часа, когато цивилизованият човек сяда на масата. Имам намерение да дойда в Белвил, за да Ви стисна ръка и да представя на вниманието Ви един проект, който ту лелея, ту изоставям, а понякога подхващам наново… Сърдечно Ваш

Пол Сезан, художник по наклонност

Жефроа, който сигурно е доста любопитен да види как работи Сезан, приема веднага предложението му. Художникът започва работа с въодушевление. Знае, че тя ще продължи дълго. Ще представи Жефроа седнал на кресло пред работната си маса, с гръб към библиотеката. На масата — няколко листа, отворена книга, статуетка от Роден, ваза с цвете в нея. Докато Сезан не завърши картината, не бива да се мести никой от тези предмети. За да може Жефроа лесно да заема установената поза, художникът отбелязва с тебешир на пода мястото за краката на креслото. Розата е изкуствена; Сезан работи бавно и затова не може да рисува естествени цветя — „пущините“ увяхват много бързо.

Художникът ходи в Белвил почти всеки ден. Сега е в отлично разположение на духа, рисува с жар и увереност, които удивяват критика. Зараждащата се творба, изграждана с изумителен замах и чувство, е в очите на Жефроа „от най-висок порядък“.^[29] Лицето е само скицирано: „Него ще оставим за най-после“ — казва Сезан. Рисува и размишлява на глас, прави изповеди.

Когато Жефроа му заговорва за Моне, Сезан отговаря:

— Той е най-добър от всички ни. Слагам го в Лувър.

Заговорят ли за новите школи, за дивизионизма, Сезан прихва да се смее:

— Обичам барон Гро; как искате да гледам сериозно на такива глупости!

Има все пак теми, които не бива да се засягат. Сезан ръмжи, когато Жефроа се опитва да обясни импресионистичната живопис, по-специално тази на Моне, като я свързва с „Ренан, с последните атомистични хипотези, с биологичния поток, с всеобщото движение“.^[30] Какви ги „дрънка“ там „старият Жефроа“?

Радикалните възгледи на критика, политическите му връзки с Клемансо също дразнят художника. Клемансо има „теммперраммент“, това Сезан не отрича, но да се включи в партията му… невъзможно!

— Много съм слаб! — обяснява той. — Пък и Клемансо не може да ме закриля. Само църквата може да ме закриля! — отсича той.

Безспорно е, че пред Жефроа Сезан се чувствува самоуверен. Често обядва с критика, с майка му и със сестра му. Понякога дори скланя да отиде с модела си до някоя кръчмичка около езерото Сен Фарго. Става излиятелен, забравя неосъществените си стремежи. Един ден от устата му се изплъзва следното признание:

— С една ябълка искам да смая Париж!

Докато работи над портрета на Жефроа, Сезан открива стария си другар от академията на Сюис, Франсиско Олер, завърнал се във Франция след дълъг престой в чужбина. Той пристига от Порто Рико, работил е и в Испания, където дори бил удостоен с кралска поръчка: портретувал е Алфонсо XII на кон. Олер е много променен; на шестдесет и две години е „съвсем остарял, съвсем съсухрен“.^[31] Изненадан е от живописта, която сега е на мода във Франция; светлите тонове на импресионизма го замайват.

Тъй като е в добро настроение, Сезан приема възторжено някогашния си другар, който никак не се е обогатил от странствуванията си; изминал е много път, а малко е постигнал. Поставя на негово разположение ателието, което е наел на улица Бонапарт. Нещо повече, отличното му разположение в момента го предразполага към необичайна щедрост и той урежда някои дългове на Олер, заема му пари. Олер, разбира се, поддържа най-добри отношения със Сезан.

Сеансите при Жефроа продължават. До юни критикът е позирал вече близо осемдесет пъти. Но настроението на Сезан се помрачава. Никога няма да завърши този портрет. Не, никога няма да го „изпълни“ както би желал. Зола беше прав: той е само един жалък, пропаднал цапач.

Салон! Медал! Трябва наистина да е бил прекалено самонадеян, за да се осмели да безпокои Жефроа! О, тази живопис, тази „мръсница“! Сезан изпада в ужасно настроение. Една сутрин вече не издържа и праща в Белвил да му приберат нещата и статива. В бележка до критика се извинява, признава, че много е сгрешил, като се е наел с тази работа. Моли Жефроа да му прости; задачата се е оказала свръх силите му и той се отказва от нея.

Този необясним обрат у Сезан крайно озадачава Жефроа, още повече че портретът е почти готов. Критикът настоява художникът да дойде отново в Белвил; уверява го, че е започнал „прекрасна творба“ и че е негов дълг да я завърши. Наглед поуспокоен и поободрен, Сезан се връща при Жефроа и сеансите продължават. Но сега той работи без желание. Край на излиянията, край на щастливата увереност, няма вече: „Седна ябълка искам да смая Париж!“ Сезан е отново мрачен, изтерзан, в плен на съмненията си.

Една сутрин се разминава с Моне на улица Амстердам и щом го вижда, се извръща, „навежда глава и се изгубва в тълпата“.^[32] Друг път Гийомен и Синяк го виждат по кейовете на Сена и се отправят към него, но той размахва ръце и ги моли да не се спират, да се отдалечат. Да го оставят на мира, боже мой! Да не се занимават повече с него! Работи още една седмица при Жефроа, после идва неизбежното: Сезан изчезва, този път без да се обади, и напуска Париж.

Олер, който се е вкопчил здраво о Сезан, е подразбрал, че приятелят му се готви да замине за Екс. Ще замине и той с него. Раздразнен, Сезан му определя среща за някакъв час на Лионската гара — „в третокласните купета“. За да се избави от натрапника, е намислил да пътува в първа класа.

Ала Олер не се отчайва толкова лесно. След като го е търсил напразно на Лионската гара, той се усъмнява, че Сезан вече се носи към Прованс. Решава да замине и той и взема първия влак за юг. Слиза обаче в Лион, откъдето с телеграма запитва сина на Сезан в Париж къде се намира баща му. Отговорът му потвърждава, че не се е излъгал в предположенията си: Сезан е в „Жа дьо Буфан“. За беда в хотела открадват на Олер петстотинте франка, които е имал у себе си, и той бърза колкото се може по-скоро да се добере до Екс. Още с пристигането си там уведомява Сезан. „Щом е така, ела веднага. Чакам те!“ — отговаря художникът.

От умора, от гняв, от погнуса Сезан сега просто не е на себе си. Пред слисания Олер той изпада в невероятна възбуда, избухва в злорада гордост: „Само аз — крещи той, — само аз имам темперамент! Само аз умея да рисувам червено…“ Писаро ли? „Стар глупак!“ Моне? „Хитрец!“ „Всички са празни глави.“ Осмелява ли се Олер да възрази нещо на Сезан? Не е известно. Във всеки случай на 5 юли той получава от Сезан следните унищожителни редове:

Господине (с яростно перо Сезан е задраскал думата „скъпи“, написана пред „господине“), наставническият тон, който от известно време сте възприели към мен, и твърде своеволният начин, по който си послужихте с него при Вашето заминаване, не са от естество да ми допаднат.

Решил съм вече да не Ви приемам в бащиния си дом.

Така че уроците, които си позволихте да ми дадете, донесоха своите плодове. Сбогом!

Олер крещи, нарича Сезан „негодник“, „луд“. Връща се в Париж и разправя наляво и надясно какво е говорил Сезан за приятелите си. Писаро се натъжава; той смята, че поведението на Сезан говори за „очевидно психическо разстройство“. За доктор Агнар, негов близък, провансалецът е направо невменяем. Писаро пише на сина си Люсиен: „Не е ли жалко и тъжно един човек, надарен с такъв прекрасен темперамент, да е толкова неуравновесен?“

Сега Сезан живее в „Жа дьо Буфан“ сам с майка си, вече осемдесет и една годишна немощна старица; Мария е взела квартира в града, тъй като съжителството на двете жени е станало невъзможно. И ето че изведнъж художникът си спомня за любезния прием, оказан му в Живерни, и той праща на Моне сърдечно и крайно любезно писмо, в което изказва съжаленията си, задето е заминал, без да се обади. „Наложи ми се — пише Сезан — да изоставя набързо етюда, който бях започнал у Жефроа. Той толкова любезно се постави на мое разположение, че съм малко смутен заради постигнатия слаб резултат, особено след толкова много сеанси и последователни възторзи и съмнения. Така че ето ме пак в Юга — приключва той писмото си, — който може би никога не би трябвало да напускам, за да се впускам в това химерично търсене на изкуството.“

Напразно говори Сезан за „химерично търсене на изкуството“; той знае много добре, че трябва да рисува — че ще рисува до последния си дъх. От пет часа сутринта застава пред статива и работи без отдих до вечерта, без да мисли за друго, нито за болестта си, нито за Ортанз, нито за загубените си петдесет и шест години. „Отлита една минута от света. Трябва тя да се предаде в нейната реалност и всичко друго да се забрави…“ — възкликва той. Сезан рисува. Лиричната страст избуява, лумва с космически пламък. „Искам да потъна в природата, да израсна ведно с нея, като нея.“ В природата се разиграва вечна драма. Всичко умира, всичко е обречено на гибел. Всяка победа носи със себе си кълна на бъдещо поражение. Светът не е неизменност, устойчив покой, а неспирен кипеж, отприщване на тъмни сили, тайнство и трагедия, постоянно възраждащ се живот, постоянно тържествуваща смърт, лудешки, шеметен полет в глъбините на безкрая.

Под четката на Сезан къщите се пропукват, дърветата оживяват и се преплитат сред буйна, пищна растителност, скалите се надигат, на хоризонта се извисява Сент Виктоар, смазваща с огромната си маса — вулканичен конус, разтърсван от глух тътен. Седмици наред, ден след ден Сезан ходи в имението „Монбриан“ да рисува един голям бор. Прави от него почти човешко създание, което се гърчи под небето, сякаш е мислещата и страдаща душа на вселената.

Сезан рисува без отдих.

Пейзажи, натюрморти, портрети.

В една от картините си поставя череп на масата пред облакътил се млад човек. Тези гладки и голи мъртвешки глави не му дават покой. Непрекъснато съзерцава тия сфери на небитието, „в чиито очни кухини се чете синкава мисъл“, и полугласно мълви стиховете на Верлен:

Че в света ни летаргичен,

в който угризения тежат,

смях единствено логичен

е на черепа зловещ смехът.