Анри Перюшо
Животът на Сезан (22)

І.
Амброаз Волар

Господине,

Във Вашата литературна хроника („Excelsior“ от 6 февруари 1938 г.) чета:

„Ако господин Майол можа да живее дълги години, това се дължи преди всичко на великодушието и на интелигентността на господин Амброаз Волар.“

Естествено аз бях твърде поласкан, като прочетох под Вашето перо думата „интелигентност“, употребена по отношение на мен. Смутен съм обаче от понятието „великодушие“ като определение на отношението на търговец към художник. Това е все едно да кажеш, струва ми се, че когато някой купува място, в което знае, че има заровено злато, купувачът проявява великодушие към продавача на мястото…

Амброаз Волар,

Писмо до Едмон Жалу

Преди две години, през 1893-а, Амброаз Волар е наел малък магазин на улица Лафит 39. По това време улица Лафит е център на търговията с художествени произведения в Париж. Там са всички големи търговци на картини — Дюран-Рюел, Бернхайм младши, Тамплер и много други. В тясното си помещение Волар вече е уредил изложба на скици от Мане и една изложба на Форен, но той иска да постигне нещо повече, нещо много повече.

Волар не е от хората — пък и той сам го знае — с или без култура, които притежават природната дарба да преценят от пръв поглед и безпогрешно, по непосредствена интуиция, дадено произведение на изкуството. Той съвсем не изпитва трепета и вълнението, които мигновено обземат тези хора, щом застанат пред картина, която им харесва. За него картината представлява преди всичко по-голяма или по-малка търговска стойност, добър или не много добър предмет на спекулация.

На кого да заложи? На Роабе, на Зием или пък направо и безрезервно на тоя прословут Сезан, от когото има вече няколко картини в магазина си? Важното е да не се излъже, да съумее да предвиди бъдещето. „Кажете ми…“ — тихо пита Волар. Неуморно разпитва за разните художници хората, с които се среща, особено тези, чието мнение му се струва най-меродавно. И слуша, удивително знае да слуша.

Голям хитрец, Волар се преструва на наивник; неуморим, той си дава вид на мързелив, на недоспал, на човек, когото са разбудили от чуден сън и който само жадува да се обърне на другата страна. Натъртва креолския си акцент сигурно за да напомни на хората колко дълбоко е вродено у него безгрижието, колко присъща му е сънливостта. Но тихият Волар, въпреки вдъхващото доверие добродушие, прилича много на „дебнещ ягуар“^[1] — от време на време изпод клепачите очите му светват с потаен блясък.

„Кажете ми…“ От дълго време насам Писаро споделя с Волар съжаленията си, че досега не е имало изложба на Сезан, и настоятелно подканя търговеца да организира такава самостоятелна изложба, която да представи на публиката творчеството на художника. Реноар също съжалява, че още никой не се е решил да измъкне от сянката стария му другар. Дега споделя тяхното мнение. На времето, докато е бил още жив, и Сьора^[2] е изказвал подобни мисли.

Волар слуша, размишлява. Шумът около завещанието на Кайбот вече затихва. След близо едногодишни пазарлъци през месец май двете страни са стигнали до съгласие: с болка на душата служебните лица най-после са приели тридесет и осем от шестдесет и петте картини в завещанието. Не се знае точно от какви съображения са изхождали, когато са направили избора си измежду всички тия омразни творби. Не без ирония Реноар разказва за някои сцени, на които е присъствувал като изпълнител на завещанието. Разправя, че собствените му картини били за директора на изобразителните изкуства Ружон „източник на безпокойство“:

— Единствената ми картина, която прие на доверие — разказва Реноар, — беше „Мулен дьо ла Галет“, защото в нея фигурира академичният художник Жерве. Неговото присъствие сред останалите модели беше за Ружон нещо като морална гаранция. От друга страна, беше доста разположен към Моне, Сисле и Писаро, но без да прекалява… Но когато стигна до картините на Сезан! Тези пейзажи, хармонични като у Пусен, платната с къпещи се, чиито багри сякаш са задигнати от старите майстори на фаянса, цялото това изкуство, изпълнено с най-висша мъдрост… Още чувам Ружон: „Този пък, ако въобще някога е знаел какво е живопис!“

Така или иначе Сезан ще влезе в музея Люксембург. Служебните лица отхвърлят само Букет от рози и Къпещи се на почивка и въпреки всичко приемат две от платната му — Естак и Селски двор в Овер-сюр-Оаз.^[3]

Скандалът в Люксембург — нали Жером и неколцина професори от Художествената академия заплашват, че ще подадат оставка, тъй като „не могат повече да преподават едно изкуство, чиито закони биха били потъпкани от приетите в музея картини“^[4], — скандалът в Люксембург кара Волар да се вслушва още по-внимателно в настойчивите препоръки да открие изложба на Сезан. Дали не е вече дошъл часът на решителния удар?

Без да бърза, с ленивата си походка, търговецът започва да търси художника от Екс. Той не знае къде се намира сега Сезан. И Писаро, който е предложил да даде няколко платна за изложбата, не знае къде е той. Работата започва да интригува Волар. Той обича занимателното в съдбите на художниците, колоритните анекдоти. Научава, че Сезан неотдавна е рисувал в гората Фонтенбло, и отива там, намира следите му в Авон, после в самия Фонтенбло. Там обаче му казват, че Сезан се е прибрал в Париж, но са пропуснали да вземат адреса му. Спомнят си само, че името на улицата се състои от „име на животно и име на светец“.

Да не би да е улица Лион Сен Пол? Волар решава да потърси една по една всички къщи на улицата и още на номер 2 попада на жилището на художника. Сезан обаче е заминал за Екс още през юни. Сега на улица Лион Сен Пол 2 живее синът му заедно с майка си; той обещава да пише веднага на баща си за намеренията на търговеца. Няколко дни по-късно той донася на улица Лафит съгласието на баща си. Скоро след това в магазина постъпва пратка от около сто и петдесет платна, навити безразборно без рамки…^[5]

* * *

Сезан никак не се е развълнувал от предложението на Волар. Той продължава да живее в Екс в уединение, нарушавано само от редките срещи със стари приятели като Амперер и Солари.

Подобно на Амперер, и Солари не е успял да осъществи амбициите си. Непоправим бохем, той е работил къде ли не — в Лион, Блоа, Реймс, Тараскон. Разни проекти, от грандиозни по-грандиозни, са разпалвали въображението му, но най-често се е задоволявал само с мечти. Няколко скици, няколко макета — после се захваща с нещо друго. „Аз съм работил като Роден преди него“ — казва той. Може би! Но той е ваял най-вече облаци, на които е давал образа на мечтите си. У него няма нищо от онези труженици на изкуството, които ден след ден, неспирно и упорито притурят камък върху камък към катедралите, които са решили да сътворят. Солари е затворил в Екс и живее в нещо като плевня на улица Лувър^[6], стара пристройка към дома Любиер, която е приспособил криво-ляво за ателие.

И Амперер, и Солари водят твърде мизерно съществуване. От време на време Сезан им доставя радост с хубаво угощение. Един ноемврийски ден, придружени от сина на Солари — Емил, тримата предприемат излет по възвишенията около язовира на инженер Зола. Младият Солари, сега на двадесет години и кръщелник на Зола, желае да се отдаде на литературата и с известно любопитство наблюдава странната двойка Сезан — Амперер. „Сякаш някакво джудже Мефистофел водеше стария Фауст“ — отбелязва той.

Сезан и приятелите му се изкачват над „Черния замък“ до каменоломната Бибемюс, после се спускат към Сен Марк и там под едно смокиново дърво обядват с продуктите, които са купили от лавката на работниците по шосето. Следобед прекосяват каменистата пустош на хълмовете и стигат до Толоне, където вечерят. Бедният Амперер, който никак не е свикнал да пие вино, се понапива. На връщане пада и се наранява зле.

Насърчени от първия излет, Сезан и двамата Солари решават след няколко дни да се изкачат на самия връх на Сент Виктоар, висок около хиляда метра. Този път екскурзията е доста трудна, за да може да участвува и Амперер. Колкото до Сезан, въпреки диабета си той и сега ходи не по-зле от преди. Още в зори тримата започват изкачването, след като са пренощували във Вовнарг, за да бъдат в ранните часове в подножието на върха. Сезан е в отлично настроение. Двамата със Солари говорят за младежките си години.

Синът на скулптора посочва някакви растения край пътеката и забелязва, че изглеждат сини, макар да са зелени.

— Разбойник такъв! — учудва се Сезан. — На двадесет години открива от пръв поглед нещо, което аз трябваше да гледам тридесет години, за да видя!

Обядват на открито, близо до върха, недалеч от пропастта на „garagai“, после поемат обратно към долината. Оживен и възбуден от спомените, Сезан се опитва да се покатери на един бор, но е вече уморен, пък и, разбира се, е загубил много от някогашната си пъргавина. Скача на земята запъхтян: „И все пак, Филипе, нали помниш колко лесно се катерехме!“

* * *

Докато в Екс Сезан се занимава с тези гимнастически упражнения, в Париж в галерията на Волар се открива неговата изложба.

По това време търговецът не разполага още с много средства и се е задоволил да представи платната в тънки бели рамки, за които е платил по десет сантима на метър. На вид по-сънен от всякога, той очаква реакцията на публиката, на колекционерите, на критиката. На видно място във витрината си е поставил Къпещи се на почивка от наследството на Кайбот, която е отхвърлена от служебните органи. Това ако не е предизвикателство! Хората се спират, подсмиват се или негодуват.

Прислужницата на Волар е силно разтревожена.

— Страх ме е да не би господинът да си навреди пред господа колекционерите с тия съвсем голи господа на витрината!

Затова пък един случаен минувач казва на търговеца:

— Ще видите, че ще доживеем да се купуват картини, макар и грозни, докато дойде ден, когато ще ги търсят заради тази им грозота със скритата мисъл, че именно тя гарантира високи цени в бъдеще.

Волар дреме.

Още от първия ден приятелите на Сезан са в магазина. Изложените платна принадлежат към всички творчески периоди на художника и дават наистина пълна и убедителна представа за неговото развитие.^[7] Изложбата е голяма изненада дори за тези, които познават най-добре Сезан и са имали възможност да следят усилията му с течение на годините.

Какво прекрасно творчество, прекрасно със своята последователност, със своята внушителност и убедителна сила, се разкрива днес в мрачното магазинче на Волар! „Моят възторг е нищо в сравнение с възторга на Реноар — пише Писаро на сина си Люсиен. — Дори Дега изпитва очарованието на тази изтънчена стихия, Моне, всички… Грешим ли? Не мисля. Не изпитват това очарование само живописци и колекционери, които с грешките си показват, че им липсва едно от сетивата.“

В желанието си да почете стария си другар, преживял толкова огорчения, Моне купува веднага три платна. Дега също купува една-две картини. Писаро предлага размяна. Той ликува:

— Не бях ли прав в 1861 година, когато отидохме с Олер да видим този странен провансалец при Сюис: там Сезан рисуваше голи тела за присмех на всички некадърници от школата, между които и прословутият Жаке, отдавна потънал в забвение, макар че тогава картините му се заплащаха скъпо и прескъпо!

Изложбата скоро раздвижва артистичните среди в Париж. Волар е рискувал, но щастието му се усмихва. Изложбата се открива по време, когато има всички изгледи да се превърне в блестящ успех. Културната публика е свикнала с живописта на импресионистите и сега вече е в състояние да разбере или поне да съзерцава спокойно едно изкуство, което надхвърля рамките на импресионизма. Сезан може да изненадва, може още да смущава, но да не се държи сметка за него, да се отрича той, е вече невъзможно.

Ревностната преданост на стария Танги, възторгът на младите живописци, които смятаха Сезан за свой учител, защото също чувствуваха потребност да надхвърлят импресионизма и търсеха в неговите платна поука и пример, бавното и невидимо дело, което се вършеше от улица Клозел, всичко това е подготвило внезапното откровение от 1895 година. Кристализират мненията, които досега са били разпръснати и неясни. На 16 ноември Жефроа обобщава в „Le Journal“ резултатите от изложбата: „Сезан е голям със своята правда, той е пламенен и простосърдечен, тръпчив и нюансиран. Той ще влезе в Лувър, той може да предложи не едно платно на музеите на бъдещето.“

Въздействието на изложбата е толкова очевидно, изглежда толкова категорично, че не може да не предизвика и гневни изблици. До вчера съвсем неизвестен, Сезан изведнъж става прицелна точка на най-язвителна враждебност, възбужда завист и омраза. В засегнатите въображения успехът му се рисува още по-голям. Картините на Сезан се продават, задигат се, просто се бият за тях! „А защо не купуват моите?“ Един ден художникът Квост влиза разярен в магазина на Волар и като посочва една от изложените картини, запитва търговеца „какво представлява ей това там“. Излизайки от дрямката си, с полупритворени очи, със свойствения си хумор и невъзмутима ирония Волар отговаря кротко на Квост, че „тъй като не е нито художник, нито художествен критик, нито колекционер“, не може да му „даде по този въпрос меродавно мнение“ и всичко, което може да стори, е да му каже, че „в каталога фигурира названието Цветя“.

— Цветя ли? — крещи Квост. — Та виждал ли е вашият художник поне веднъж цвете! Аз ви казвам това, господине, аз, който толкова години съм живял сред цветя! Знаете ли как са ме нарекли моите колеги? Корона на цветята, господине! — И като устремява поглед към тавана: — О, коронки, тичинки, чашки, стъбълца, плодници и ти, прашец, колко пъти съм ви рисувал! Повече от три хиляди етюда на детайли, господине, преди да дръзна да се заема и с най-малкото полско цветче! А нищо не продавам!

Докъде стигат озлоблението и завистта, може да се види от статията на някой си Жорж Деноанвил, озаглавена „Чашата прелива“ и публикувана в „Journal des Artistes“ на 1 декември. Още в началото авторът отбелязва, че картините на Сезан не са подписани.

Картини без подпис! Невероятно, нали, в тези времена на разюздана реклама… Ето защо допущаме, че в последния момент художникът е изпитал чувство на скромност и свян, освен ако не се е задушавал от гордост!

Да му снемем маската! Сезан (sic), отвори се! Хубаво е това музикално име: то вече ви пленява, уважаеми госпожи, но уви, три пъти уви! Картините му никак не са като името.

Затова съм напълно уверен, че вашите прекрасни очи ще откажат да се спрат върху подобни безумия и вече виждам изписан по лицата ви свещен ужас, виждам как пурпурните ви устни се свиват в презрителна гримаса, пфу! И как бягате, бягате, за да избягате по-скоро от кошмарната гледка на тези маслени ужаси, които днес надхвърлят мярката на законно допустимата измама. Човек може да се надсмива на хората, но до такава степен — не!…

Най-поразителното е — продължава журналистът, — че се намират известни художествени критици, чиито имена ще премълча от уважение към човека изобщо, които превъзнасят подобни ужаси. Може понякога другарството да стане съучастник в дребни подлости, но непростимо е, когато искат да наложат на публиката имена и жестоко да я измамят…

С долна задача са се наели някои наши събратя, защото лековерието има граници и доверието не е безкрайно!

Подобни памфлети, които напомнят езика на пресата от времето на първите импресионистични изложби и поради това звучат някак анахронично, са в същност изключения. Отзивите в голямото си мнозинство са умерени, някои твърде благоприятни, други формулирани с известни уговорки. В „La Revue Blanche“ от 1 декември 1895 година Таде Натансон констатира колко очевидно и дълбоко е понастоящем влиянието на Сезан. „Освен чистотата на неговото изкуство, което не съдържа никаква долнопробна съблазън, едно друго, съществено качество на предтеча характеризира майсторството му: той се осмелява да бъде суров и сякаш необуздан и като пренебрегва всичко останало, отива докрай, движен единствено от стремежа на големите основоположници да създадат няколко нови знака.“

В една бележка, публикувана в „Le Figaro“ от 9 декември 1895 г. под многозначителното заглавие „Клод Лантие“, Арсен Александър напомня за „Творбата“ на Зола, за мита, създаден около името на Сезан.

Имахме случая да установим, че той наистина съществува и че дори съществуването му не е било безполезно за някои… — пише Александър. — Сега хората неочаквано ще открият, че приятелят на Зола, тайнственият провансалец, едновременно несъвършен и изобретателен, лукав и свиреп художник, е велик човек.

Велик човек ли? Не съвсем, ако не се поддаваме на възторзите, които са на мода сега. Но човек, надарен с най-необикновен темперамент, от когото волно или неволно са заимствували много живописци от младата школа.

Мимоходом Арсен Александър жегва и Зола. Обвинява го, че в „Творбата“, „тази романтична поема за живописта, е пресилил образите на героите, преиначил е произволно фактите и е вмъкнал лирика в съвсем обикновени неща“. Отговорът от Медан не закъснява. Един приятел на Зола, критикът на „Le Temps“ Тиебо-Сисон, се произнася за Сезан с почти същите изрази, с които преди десет години Зола е описал Клод Лантие:

Какъвто беше към 1857 година (sic), когато от Екс-ан-Прованс дойде в Париж да търси някаква формула в живописта, както интимният му приятел Зола търсеше формула в литературата, такъв го виждаме и днес, затворен в себе си, странящ от хората, избягващ не само да се показва, но и да показва произведенията си, защото и днес, както тогава не може да се прецени сам, защото е безсилен да извлече от едно ново виждане цялата изгода, която получават други по-практични от него, с една дума, твърде несъвършен, за да постигне онова, което пръв е прозрял, и да предаде в завършени творби всичко, което може да даде…^[8]

Не ще и дума, че публиката невинаги разбира намеренията на Сезан. Пред картините му много любители стоят като „сащисани“, както пише Писаро. Волар наблюдава с крайчеца на окото посетителите в магазина и хората, които просто се спират пред витрината му, и става свидетел на немалко комични сцени. Дребен пощенски чиновник заявява на сладкарски чирак:

— Знаеш ли, художниците вече няма защо да се трепят, щом взеха да се продават такива работи.

— Да, но ако я карат така, скоро ще си потрошат ръцете!

Друг път Волар чува на тротоара пред магазина препирня между мъж и жена:

— И ме караш да гледам такива работи, мене, която съм получила награда по рисуване в пансиона!

— Миличка — отвръща мъжът, — така ще се научиш в бъдеще да се отнасяш с по-голямо уважение към мен.

Така или иначе, явяват се купувачи като Огюст Перлен, кралят на маргарина и голям колекционер, и бившия сръбски крал Милан Обренович IV, който изказва следното сърдечно пожелание:

— Защо не посъветвате вашия художник да рисува хубави малки женички?

Един от купувачите е сляпороден човек, който кара придружаващото го лице да му обяснява картините. С негова помощ движи пръстите си по платната, за да схване подробностите. Най-сетне се спира на една картина в широк формат:

— Тук водата като че ли се разлива по-добре — казва той.

Волар е възхитен, че изложбата му привлича такава клиентела. Тя му е дала — уверява той с креолския си акцент — „най-типичното насърчение“.^[9]

* * *

В последния ден на изложбата един сериозен, умислен човек прекрачва прага на магазина.

С голямо внимание и подробно разглежда всички картини, една подир друга. Когато тръгва да си излиза, се обръща към Волар, посочва окачените табла и казва натъртено:

— Изглежда, нещастникът не знае какво е казал Лукреций: „Ех nihilo nihil, in nihilum nil posse reverti!“^[10]

Подусетил, че има работа с човек раздразнителен и засегнат от зараждащата се слава на Сезан, Волар се осмелява да го запита дали познава художника. Посетителят поглежда отвисоко и отронва пренебрежително:

— Ние, професорите в Екс, дружим само помежду си!