Анри Перюшо
Животът на Сезан (3)

I.
Малката кутия с водни бои

Завчера видях, че щерката на един мой приятел си играе с кутии бои. Как може да се оставят в ръцете на дете такива инструменти!

Дега

Пред сградата, в която се помещава шапкарското предприятие „Мартен, Купен и Сезан“, играе дете — Пол, синът на Луи-Огюст.

Сградата е стара; по една от страничните й фасади минава фриз, изронен от времето. Стои като изолирана от другите здания на Авенюто: на запад гледа към улица Гран Карм, а на изток — към тесния пасаж Агар, който свързва за по-пряко Авенюто с площада на съдебната палата. Полумрак, полусветлина — това е царството на малкия Пол. В полусянката под сводестия вход на пасажа се намира вратата, която трябва само да бутне, за да се изкачи в дома, където шета майка му; пред магазина е оживеното Авеню, което слънцето, провирайки се през старите кичести брястове (говори се, че щели скоро да ги отсекат), прави още по-весело и по-шумно. От Авиньон, от Марсилия, от департамента Вар постоянно пристигат дилижанси и спират, разбира се, на северната страна на булеварда, страната на простолюдието, но и страната на слънцето, страната на живота.

Не тук обаче е родната къща на Пол. Когато усетила, че наближава да роди, майка му напуснала жилището над шапкарницата и се настанила временно в къщата на улица Опера 28, която е продължение на Авенюто. Навярно не е искала да даде повод за приказки по неин адрес и по адрес на бащата на детето й. Но когато двадесет и девет месеца по-късно родила сестрата на Пол, Мария, като че ли по-малко е искала да знае за хорските приказки, защото този път не си дала труд да търси друго жилище.

Пол играе весело, гони светлите петна, които слънцето по каприза на слабия ветрец ту рисува, ту заличава върху плочника пред шапкарницата. Каква чудна светлина! И какви багри по Авенюто! В пазарен ден от съседните села пристигат тежки дилижанси, боядисани в жълто, червено, зелено. Търговци на добитък, облечени в сини блузи, карат стада волове и овце. По терасите на кафенетата картоиграчи седят пред бутилка палетско вино, губят, печелят и пушат с лули от бяла глина; слънцето багри леко с виолетови сенки и изумрудени рефлекси светлокафявите им сетрета и небесносините ризи. Весела и засмяна, тук е цялата Прованс, тук е народът и селото на Прованс.

В такива дни майката — едра и стройна, мургава и още съвсем млада жена, защото няма и тридесет години — едва успява да задържи малкия Пол. Забележи ли, че не бдят над него, той се провира през тълпата от хора и животни и отива да души уханията на плодородната Прованс, аромата на чесън и маслини, чушки, домати и патладжани, който се смесва с тръпчивата миризма на овчите стада, слезнали от височините на Треварес. Майка му напразно го вика; Пол прави каквото си е наумил. Налага се да го прибират насила, понякога и да го плеснат. Тогава той се сърди и се муси.

Четиригодишният Пол Сезан наистина е чуден малчуган; невинаги е мило и послушно дете. На тази си възраст по нищо не прилича на онези вечно засмени деца, които са радостта и щастието на своите майки. Упорит и раздразнителен като баща си, той не отстъпва, когато иска нещо, а понякога тропа с крак, крещи и изпада в ужасни кризи, причината за които никой не може да разбере. Впрочем, тези кризи престават също тъй внезапно, както и избухват. Но пък и няма по-сърдечно, по-любвеобилно дете от него. Пол обожава сестра си Мария, обожава майка си; е да, разбира се, обожава и вече възрастния си баща (сега четиридесет и пет годишен човек), който му вдъхва уважение и страх; неговият властен глас, стига да понатърти думите малко повече от обикновено, го заставя веднага да млъкне и да сключи вежди. Но кой в тази къща би дръзнал да отвори уста, след като е казал думата си Луи-Огюст?

Пол скоро ще напусне къщата на Авенюто, където е прекарал толкова щастливи часове. Родителите му се готвят да се пренесат другаде. Работите на Луи-Огюст от ден на ден вървят по-добре и вече е редно семейството да се настани в по-удобно жилище; избират тихата, но тясна, криволичеща и мрачна улица Гласиер. Вярно е, от друга страна, че за Пол времето на сериозните занимания наближава. Скоро той ще тръгне на училище.

Родителите му са взели важно решение. На 29 януари 1844 г. — Пол е на пет години и десет дни — те узаконяват брачната си връзка в кметството. Стига са клюкарствали в града по техен адрес!

Пол е още малък, за да разбере значението на тази церемония, благодарение на която сестра му и той стават законно родени деца. Той продължава да играе. Напоследък дори е открил нова игра, която радва майка му, защото е тиха: с парче въглен драска по стените. Преди ден-два приятелят на Луи-Огюст, Перон, видял на стената негова рисунка и възкликнал: „Ами че това е мостът Мирабо!“ И действително Пол бил нарисувал моста Мирабо на река Дюранс.

Госпожа Сезан се гордее със сина си. На нея съвсем не й е безразлично, че на тая възраст той вече умее тъй добре да улавя приликата на нещата. Наистина, за разлика от Луи-Огюст, госпожа Сезан влага в живота си много приумици и своенравие. Към силната й женска интуиция се прибавя естествената схватливост на хората с богато въображение. Тя е романтична натура, обича да мечтае, да фантазира. Пък и има на кого да прилича. По линия на майка си (която се омъжила за столар) тя произлиза от марсилския род Жирар, съвсем скромни занаятчии, които, давайки воля на въображението си, са украсили доста много историята на своя произход. Твърдят например че един техен дядо бил генерал на Наполеон и заедно със съпруга на Полин Бонапарт взел дейно участие в похода на остров Хаити, където се оженил за някаква цветнокожа туземка. Така благодарение на този безгрижен веселяк сега в жилите им течала негърска кръв. Чиста измислица, разбира се, но Жирардовци обичат да я повтарят самодоволно.

В първоначалното училище на улица Епино Пол се проявява като послушен и мирен ученик. Учителите му са доволни от него. Месеците минават без премеждия. Пол се сприятелява с някои от своите съученици, особено със сина на каменоделеца Солари — Филип. Филип е образец на тихо, добро, отстъпчиво дете, с една дума, идеално другарче. Игрите на двамата нямат край, а понякога за ужас на майката, Пол тръгва да скита и се губи по старите улички на Екс. Той обича тия тесни, спокойни улички, наслаждава се на сянката и тишината, която сякаш ги унася в дрямка.

Истината е, че и синът като майката обича да мечтае. Вечер, когато баща му се прибере у дома с хиляди проекти в главата и се сопне малко грубо на майката или пък леко повиши тон, едничкото желание на Пол е да го забравят, да не се сещат за него. Властното присъствие на баща му го сковава, той търси да се усамоти, затваря се в себе си, става незабележим. Но и търси опора. И, странно нещо, намира тази опора у сестра си Мария; тя пък от нищо не се страхува и дори не би се побояла да възрази нещо на самия Луи-Огюст, стига само малко да я насърчат.

А и на нея Луи-Огюст навярно нищо не би могъл да отговори; просто би се засмял, защото от двете си деца безспорно предпочита дъщерята, а не непохватния Пол, който се обърква при най-малкото затруднение. Така или иначе необходимо е този нескопосник да се поотрака, ако иска един ден да стане достоен заместник на баща си.

Мария ходи в същото смесено училище на улица Епино. Двете деца излизат винаги заедно от къщи. Естествено, на Пол се пада грижата да бди над по-малката. Но Мария скоро се убеждава в безпомощността на брат си и не друг, а тя му помага да се измъква от дребните затруднения, в които често се заплита. От покровителство момичето лесно преминава към тиранична опека. Пол се възхищава от здравия й разум и от сръчността й, оставя се да го води, но понякога, когато сестра му започне твърде властно да проявява своите грижи, не се стърпява и снизходително я пресича: „Я да мълчиш! Каквато си малка, само да те пипна и ще те заболи!“

Революцията от 1848 година — Пол е деветгодишен — е помела Луи-Филип. Втората република започва в неспокойни времена. Бушува стопанска криза, а след лошите реколти през 1846 и 1847 г. е настъпил и глад. Париж е в брожение. Въпреки тревожната обстановка Луи-Огюст продължава своя възход. На 1 юни открива собствена банка на улица Корделие 24, по-късно я премества на улица Булгон 13. За него моментът е решаващ. Настървен от битката за пари, той забранява на жена си всякакъв лукс, отказва й дори най-дребните удобства вкъщи. Дали за да облекчи домакинските грижи на госпожа Сезан, той решава да запише Пол като полупансионер в училището „Сен Жозеф“ при църквата „Сент Мари-Мадлен“? Може би.

Каквито и да са били съображенията на бащата, през 1849 г. Пол постъпва в „Сен Жозеф“. За него сега започва нов живот, но той бързо се приспособява. В същност той се приспособява към всичко. За него всичко става по волята божия. И по волята на другите. С течение на времето чертите на характера му се очертават все по-ясно. Той не е борец или ако се бори, прави го посвоему: отстъпва и се затваря в някакво недостъпно царство. Поддава ли се в същност Пол на точна характеристика? Поведението му често изглежда необяснимо, най-малкото неочаквано. Той е твърде непостоянен, обладава неимоверно жива, почти болезнена чувствителност и за хората е трудно да го разберат — буен и стеснителен, безразличен и възторжен, груб и сърдечен според случая, според настроението, според различните впечатления, които получава от хората и от нещата. Външните влияния му действуват толкова силно, че учителите в „Сен Жозеф“ го упрекват в слабохарактерност, но понякога, твърде често дори, той става изведнъж непокорен, непримирим, обзема го необясним гняв. Необясним и неочакван, защото въпреки честите му избухвания няма по-прилежен ученик от него. Той дължи добрия си успех повече на търпелив и методичен труд, отколкото на блестящи дарби. В никакъв случай не е това, което се нарича дете-чудо.

След училище тръгва с Филип Солари или с някое друго другарче от интерната, например с първородния син на хлебаря на улица Ласепед, Анри Гаске, да обикаля улиците на Екс, носещи такива звучни имена като Рифл-Рафл или Ескишо-Куде^[1], които го привличат повече от всякога, надвесва се над водата на водоскоците, които клокочат по кръстовищата, и чак тогава се прибира вкъщи, при сестра си, която въпреки резкия си език става все по-крепка опора за него, прибира се при майка си, любящата и гальовна мечтателка, чието любимо дете е, разбира се, той (нима тя не вижда в него себе си, същата плаха свенливост, която не отстъпва на богатото въображение?), при строгия си и неумолим баща, кроящ все нови и нови сделки.

Учител по рисуване в училището „Сен Жозеф“ е един испански монах, попаднал там кой знае как. По този предмет Пол показва същото прилежание, както във всичко друго. Няма съмнение, че рисуването, тази игра, която е открил още като петгодишно дете, продължава да го увлича. Майка му, винаги склонна към химерични мечти, твърди, че един ден синът й щял да стане велик художник. През живота си тя не е влизала в музей, не е виждала картина от стар майстор, но какво значение има това? За да говори така, тя си има своите неоспорими основания: та нали любимият й син — заявява тя — се казва Пол като Рембранд (!), като Рубенс?

На Луи-Огюст не му се слушат такива глупости, а когато ги чуе, вероятно само повдига рамене. Интересуват го толкова, колкото и хаитянското родословно дърво на Жирардовци.

Той сега „прави“ пари, все повече пари. Не пропуска случай да печели пари. Погрешно би било да се мисли, че сега, като банкер, ще гледа с пренебрежение на дребните печалби. Понякога купува демодирани стоки или стари вещи и отделя от тях онова, което все още може да се продаде с печалба. Един ден в такава партида стари стоки той открива кутия с водни бои. Да търси купувач за нея, значи да си прави труд за нищо. По-добре да я занесе вкъщи и да я даде на сина си. Нека си играе да цапа!

Семейство Сезан е абонирано за твърде популярното по онова време списание „Magasin pittoresque“. Пол Сезан, очарован от подаръка на баща си, бърза да оцвети илюстрациите в списанието.