Анри Перюшо
Животът на Сезан (24)

ІІІ.
Старата жена с броеница

Картина ли?… За два франка платно и бои или за сто хиляди франка гений.

Балзак

Аферата Драйфус разтърсва цяла Франция. Развихрените страсти разделят страната на два враждебни лагера, рушат най-здрави приятелства, разединяват дори семейства. Привърженици и противници на Драйфус се изправят едни срещу други с небивало настървение. Враждите се раздухват и от тях се ражда всичко: най-долни лъжи и най-гнусни клевети, но и прояви на доблест и благородство. Зола, когото противниците му наричат вече „Зола Позорът“, се е хвърлил в борбата, за да поеме защитата на Драйфус. В началото на 1898 година, на 13 януари, той публикува в „L’Aurore“ отворено писмо до председателя на републиката, което Клемансо е озаглавил недвусмислено „Аз обвинявам“.

Останал равнодушен към войната от 1870 година, Сезан не се вълнува и от аферата Драйфус. Под влиянието на своята буржоазна, благонравна среда, която се обявява категорично против Драйфус, той се задоволява да каже със смях, когато му заговорят за Зола, че „са го подвели“. Понякога изрязва от вестниците карикатури на антидрайфусиста Форен: „Как само е нарисувано!“— възкликва той. С това се изчерпва реакцията, която „Аферата“ предизвиква у него.

Маслени бои — това е

доста трудно, то се знае,

но по-хубаво стои

то от водните бои.

Когато работата му спори, Сезан си тананика този припев пред статива, но често го прекъсва с низ ругатни.

— Тъй хубаво и тъй ужасно е да застанеш пред бялото платно — казва той на Гаске.

В началото на годината, на 8 януари, умира Амперер. Сезан преживява тежко и тази смърт. Амперер е бил почти на седемдесет години. Нито един светъл лъч не е озарил несретното му съществуване; гладувал и едва кретал в мизерната си мансарда, но не престанал да мечтае за слава, за красота — и непрекъснато правел упражнения на трапеца с безумната надежда, че ще порасне. В една гостилничка на пасаж Агар са окачени две-три картини на Амперер. Сезан се отбива от време на време там само за да погледа тези платна.

Живописта, семейство Гаске, Солари, сестра му Мария ще запълват отсега-нататък живота му в Екс. Загубата на майка му е оставила у него мъчително чувство на празнота. От деня на погребението не е намерил сили да се върне в „Жа дьо Буфан“, в това обширно имение, носещо вече печата на безвъзвратна загуба. Въпреки това не му се иска да го продадат, както настояват Мария и семейство Конил, за да се прекратяла неделимостта на наследството. Упорствува. Но как би могъл да устои докрай? Никога не е умеел да брани интересите си и много добре знае, че и сега ще му наложат своето. О, добре, че има изкуството си!

Веднъж работи над един натюрморт и казва на Гаске:

— Хората мислят, че захарницата няма свой образ, своя душа. Тя обаче се мени всеки ден. Тези приятели трябва да умееш да ги подхванеш, да ги ласкаеш… Чашите, чиниите си говорят една на друга, доверяват си безкрай…

Сезан слуша какво му говорят нещата.

Когато минава по улиците, децата викат подир него: „Vai pinta de gabi!“ (Върви рисувай кафези!).

* * *

През есента Сезан отива в Париж, където неотдавна, през май и юни, Волар е уредил нова изложба на негови картини. Настанява се при домашните си във вила де-з-Ар на тихата уличка Ежесип-Моро 15, която криволичи по Монмартърското възвишение. Във вилата се влиза през голяма врата от ковано желязо. Това тихо кътче обладава истински провинциален чар.

Отсега-нататък любовта към сина му ще бъде най-силното чувство в живота на Сезан. В това дете, толкова различно от него и толкова чуждо на проблемите му, бащата цени всичко, което липсва на самия него: свободното държане с хората, трезвия реализъм, способността да се справя с трудностите. „Малкият («малкият» е на двадесет и шест години) си го бива повече от мен — казва той. — Аз никак не съм практичен.“ Сезан смята сина си за „човек равнодушен“, но добавя: „Той ще направи по-лек пътя ми в живота.“ Като вижда, че картините на баща му започват да се търсят, младият Пол се заема заедно с Волар да търси купувачи. Бащата е очарован и му дава десет на сто комисиона върху продажбите. Благодарение на сина си и на Волар може би един ден ще почне да печели с четките си по шест хиляди франка годишно. Вярно е, че синът му настоява да рисува повече голи женски тела, уверява го, че „те се продават много по-добре“.

Волар пък проявява към Сезан неотслабващо внимание и интерес. Наистина търговецът не плаща кой знае колко щедро на своя художник, но затова пък не отхвърля нищо, което излиза изпод четката на Сезан. Задига с еднаква охота и най-малките скици, и раздраните платна. Тази преданост към творчеството му забавлява Сезан, ласкае нараненото му честолюбие. Друг път обаче не му е никак приятно, напротив:

— Какво ли се крие зад всичко това? — мърмори той, става подозрителен и мрачен. — Кроят ми нещо, нещо лошо.

Тогава започва да прочиства ателието си, изгаря започнатите скици и платната, които не смята вече да довърши или му се виждат недостатъчно „сполучени“. Така поне ще се намали броят на работите, с които могат да спекулират.

В такива моменти нищо, нито дори най-очебийните прояви на интерес не са в състояние да разсеят меланхолията му. Това, че са откупили две негови картини за Националната галерия в Берлин, изтръгва от устата му само горчивата забележка: „За такова нещо няма да ме приемат в Салона!“ Успехът идва много късно, а и е твърде своеобразен и далеч не такъв, какъвто го е желал, за да може да му се радва — да го приеме дори. Би бил по-уверен в себе си и в стойността на своите творби, ако го бяха приели в Салона, ако журито го беше наградило с медал или дори ако днес правителството решеше да го удостои с ордена на Почетния легион. Тогава нямаше да му се присмиват и да го сочат с пръст в родния му град. „Нима ви харесва Сезан? — казал там някой пред много хора. — Аз пък не мога да го търпя. Трябва да се предпазят поколенията от него!“ А новият директор на рисувалното училище и същевременно уредник на музея, Анри-Модест Понтие, дошъл през 1892 г. на мястото на Оноре Жибер, се е заклел на всеослушание, че докато е жив, няма да допусне нито една Сезанова картина да мърси музея и да стои редом с изложената в Салона през 1877 г. скулптура „Иксион, цар на лапитите, изтезаван заради любовта му към Юнона“, която правела чест на музея, а самия него прославила.^[1]

Сезан с тревога се пита дали наистина е възможно потомството да предпочете него, жалкия, осмян от всички старец пред официалните учреждения, Института, пред професорите от Художествената академия, пред цялата тази йерархия от прехвалени художници, отрупани с поръчки, портретисти на най-видни личности. Не е ли това някакъв лъжовен сън? Няма ли някой ден внезапно да се пробуди? Не се ли опитват чудовищно да го мамят?

Но вземе ли четките, той забравя тревогите и съмненията си. „На работа!“ — обича да казва той. И ще работи докрай, без отдих, за да се опита напук на всичко „да постигне нещо“.

— Заклел съм се да умра с четка в ръка, но да не изпадна в унизителното вдетиняване, което заплашва старците, щом се отдадат на страсти, затъмняващи разсъдъка им… Бог да ми е свидетел!

Тъй като по това време Гаске е в Париж, Сезан го води често в Лувър. Споделя с него чувствата си на възхищение или неодобрение. Рубенс, Пусен, венецианците, Дьолакроа, Курбе са майсторите, които обича. Енгър той е мразил през целия си живот.

— Вижте този „Извор“… чисто, нежно, приятно, но платонично. Това е изображение, не живее в пространството.

Чимабуе, Фра Анджелико не го вълнуват.

— Тези идеи нямат плът — провиква се той. — Обичам мускулите, хубавите тонове, кръвта… Ето, вижте това… „Победата“ от Самотраки. Това също е идея, цял един народ, героичен миг в живота на един народ, но вижте как дрехата прилепва към тялото, как крилете бият и гърдите се издуват. Не ми трябва главата, за да си представя погледа, защото кръвта, която кипи, тече и пее в бедрата, хълбоците, по цялото тяло, е преминала като порой и през мозъка и влязла в сърцето. Кръвта е в непрекъснато движение и придава движение на жената, на цялата статуя, на цяла Гърция. Когато главата се е откъснала, повярвайте ми, кръв е потекла от мрамора… А ей там горе можете да отрежете с меча на палача главите на всички тия жалки мъченици — слагате малко цинобър, няколко капки кръв и готово… Те са вече направо на оня свят, безкръвни… Какво да ви кажа, душа не се рисува. Рисува се тяло, а щом тялото е добре нарисувано, душата, дявол да го вземе, ако то въобще има душа, тя блести и прозира отвсякъде…

* * *

Волар отдавна желае да има портрета си, нарисуван от Сезан. Художникът се съгласява с възторг, защото рядко намира модели, склонни да се подчиняват на изискванията му.

Когато търговецът пристига на улица Ежесип-Моро за първия сеанс, доста се изненадва, като вижда сред ателието нещо като подиум, направен от художника специално за него: сандък на „четири тънки подпори“, а върху сандъка стол. Тъй като Волар изглежда смутен, Сезан бърза да го успокои:

— Няма никаква опасност да паднете, господин Волар, ако разбира се, стоите мирно и пазите равновесие. Впрочем, когато се позира, не се мърда.

Сеансът започва. Волар обаче още не знае, че всеки, който седне да позира, става за Сезан нещо „като ябълка“. Сега никак не е необходимо да се преструва, че му се спи. Мъчи се да стои съвсем неподвижен, твърде скоро наистина задремва и се прекатурва на пода заедно със стола, сандъка и четирите тънки крака.

— Нещастнико! — провиква се Сезан. — Развалихте позата!

Волар не чака да му се каже втори път; за следващите сеанси не забравя да се подкрепи с чашка силно кафе.

Сеансите се състоят всяка сутрин от осем до единадесет и половина. Следобед Сезан отива в Лувър или в Трокадеро, за да копира старите майстори. Ляга си рано, но става през нощта и наблюдава небето, което му създава постоянни грижи: иска да види дали сутринта времето ще бъде светлосиво. Времето трябва да е светлосиво, за да излезе сеансът в ателието добър.

В същност още много условия трябва да са налице за един сполучлив сеанс. Волар с най-голямо удоволствие съставя списъка на тези условия: Сезан трябва да е доволен от работата си в музея предния ден; не бива да се чува никакъв шум около ателието, и най-вече никакъв кучешки лай^[2]; нищо, абсолютно нищо не бива да смущава мислите на художника.

— Когато работя, искам да ме оставят на мира — заявява той.

През тези дни на 1899 г. Сезан е, общо взето, в по-добро разположение на духа. Неговите картини, които се изнасят на публични разпродажби, достигат все по-високи цени и тези успехи несъмнено оказват известно влияние върху него, постепенно разсейват мнителността му. През април по инициатива на Моне се организира разпродажба в полза на децата на Сисле, умрял на 29 януари в крайна бедност: една Сезанова творба се продава за 2300 франка. През май при посмъртната разпродажба на колекцията на граф Арман Дориа картината на Сезан Топящ се сняг в гората Фонтенбло достига — нещо почти невероятно — цена 6750 франка. Смаяни, присъствуващите в тръжната зала възбудено викат „Измама, измама!“, настояват да се съобщи името на купувача. Тогава един едър, брадат мъж се изправя и като застава с лице към развълнуваната тълпа, извиква:

— Аз съм купувачът, Клод Моне!

Маслени бои — това е

доста трудно, то се знае,

но по-хубаво стои

то от водните бои!

Скоро Сезан дава на Волар неоспоримо доказателство за доброто си настроение в момента. Сега работи едновременно над Къпещи се жени и над портрета на Волар, и съобщава на търговеца, че най-после е решил да си послужи с професионален модел. Волар не може да повярва на ушите си.

— Но, господин Сезан, как така гола жена!

— О, господин Волар, аз ще взема някоя много стара мърша… — бърза да се оправдае Сезан.

Впрочем той не се ползува дълго от услугите на тази „кранта“: днес не знаят вече да позират!

— При това плащам скъпо на сеанс: около четири франка, с цял франк повече, отколкото преди 1870 година.

Разочарован от несполучливия опит, Сезан се заема още по-усърдно с портрета на Волар. Търговецът поне проявява ангелско търпение.

— Вие вече се понаучихте да позирате — му казва художникът, уверен, че му прави комплимент.

Той не само използува търпеливия Волар, но направо злоупотребява с търпението му. „Вашият портрет е за мен етюд“ — му заявява той. Тъй като сам не се щади и не чувствува никога умора, когато рисува, той никак не може да си представи, че моделът може да се умори. Щом забележи, че Волар се понакланя и разваля позата, със строг поглед тутакси му напомня задълженията на модела и невъзмутимо продължава да рисува. „Този Доминик има дяволска четка…“ — процежда през зъби Сезан (става дума за Доминик Енгър). После цапва с четката, отдалечава се от статива, за да прецени ефекта и продължава: „…но ужасно дотяга“. Понякога синът му го връща към действителността: „Постоянно разкарваш Волар и накрая ще го умориш.“ Художникът обаче не може да разбере и младият Пол продължава: „А като го измориш, Волар ще позира зле.“ Най-сетне Сезан се съгласява:

— Прав си, сине, моделът трябва да се щади. Виж, ти имаш практически усет за живота.^[3]

Повече, отколкото в Екс, Волар сега избягва и най-малкия повод, който би раздразнил художника. Бои се за портрета си; за него заплаща с толкова търпение и усилия, че би искал най-сетне да го види завършен. Търговецът неведнъж е бил свидетел на гневните пристъпи на Сезан, които всеки път завършват с раздирането на платно или акварел, затова сега става толкова по-внимателен, колкото повече напредва портретът му. Говори колкото е възможно по-малко, а когато се осмели да каже нещо, внимава да не изтърве някоя приказка за живописта или литературата.

Скоро, в началото на юли, ще се разпродава колекцията на Шоке, чиято вдовица е починала неотдавна. Тази сбирка включва тридесет и две Сезанови творби. Сезан обаче се интересува най-вече от картините на Дьолакроа, пред които някога плачеше заедно с приятеля си Шоке. Страстно би желал да има големия акварел „Цветя“. Възхитен, че може да услужи на художника, Волар решава да купи акварела и да му го поднесе — разбира се, в замяна на някоя негова картина. След като издирва завещанието на Дьолакроа, той съобщава на Сезан, че в него се споменава за този акварел, в който цветята са „сякаш нахвърляни наслуки върху сив фон“. Сезан изведнъж скача и се провиква разярен:

— Нещастнико! Как смеете да твърдите, че Дьолакроа е рисувал наслуки!

Изтръпнал да не сполети зла участ портрета му, Волар бърза да успокои художника.

— Разберете! Обичам Дьолакроа — приключва Сезан.

За Сезан, колкото и старателно да е изписана една картина, тя никога не е завършена.^[4] След сто и петнадесет сеанса той изоставя портрета на Волар с надеждата да го продължи някой ден — „след като понапредне още малко“.

— Опитайте се да разберете, господин Волар, контурът ми убягва.

В същност изглежда доволен от работата си:

— Не мога да кажа, че не съм доволен от предницата на ризата — казва той на търговеца.

* * *

През лятото Сезан заминава за околностите на Понтоаз и се установява в Монжеру.

На няколко километра северно от Монжеру, в градеца Марин, живее младият художник Луи Льо Бай, приятел на Писаро. По съвета на Писаро той отива да се представи на Сезан.

Сезан е поласкан от вниманието на по-младия си колега и го посреща много сърдечно. В същност очевидният интерес, който проявяват към него, започва да разколебава недоверчивостта му. Не е вече така саможив и озлобен, става по-общителен, характерът му се омекотява. На разпродажбата Шоке, състояла се на 1, 3 и 4 юли в галерията на Жорж Пти, неговите картини, макар и много на брой, са достигнали високи цени. Няколко са надхвърлили 2000 франка. 4400 франка са дали за Карнавал, 6200 — за Къщата на обесения. Всичките тридесет и две Сезанови картини са откупени общо за над петдесет хиляди франка.^[5] Търговци и големи колекционери са си оспорвали разгорещено някои негови творби. Подтикван от Моне, Дюран-Рюел е взел петнадесет табла, а богатият банкер Исак дьо Камондо само след люта борба е можал да се добере до Къщата на обесения.^[6] Сигурно нямаше да се бият толкова за тези картини, ако нямаха известни качества — разсъждава Сезан. „Може би съм дошъл твърде рано на тоя свят“ — си повтаря той.

Сезан често излиза да работи заедно с Льо Бай; тогава е разговорлив и въодушевен.

— Това ми се отразява чудесно — казва той, — щастлив съм, че мога да се отпусна.

Отзивчиво отговаря на въпросите, които Льо Бай му задава за разбиранията му върху живописта. За него обаче теоретичните умозрения са празна работа: „Сега ще приложим на практика нашите абсурдни теории“ — казва иронично той, когато тръгват с Льо Бай да работят навън. Чувствувайки, че може да се довери, Сезан дава да се разбере какво мисли за себе си. Когато Льо Бай му задава въпроса, кои живописни творби предпочита, той признава със скромност, примесена с гордост, че пред всички други би предпочел собствените си картини, стига да постигне това, което търси в тях.

Но съмненията на провансалеца, както и чувствителността му са само приспани; най-малката дреболия е в състояние да ги пробуди отново. Един ден двамата художници работят заедно и някакво момиченце се спира пред тях, заглежда се ту в едното, ту в другото платно; накрая, като посочва работата на Льо Бай, възкликва, че тя е по-хубава. Сезан е потресен, макар това мнение да е изказано от наивно дете. На следния ден явно се опитва да избяга от другаря си. Минало е обаче времето, когато подобен случай е можел да има най-неприятни последици. Сезан обяснява лошото си настроение:

— Сигурно ме съжалявате — казва той, и разяждан от открито безпокойство, добавя: — Истината излиза от детската уста.

В същност, макар и не колкото преди, той си остава все още затворен и необщителен. Един ден двама ездачи се приближават до него и се опитват да го заговорят. Художникът промърморим нещо, четката затреперва в ръката му. Ездачите не упорствуват и се отдалечават. Но какво е сторил! Когато Льо Бай му казва, че двамата ездачи са били барон Дени Кошен и неговият син, Сезан остава като попарен. Барон Дени Кошен е известен и вещ колекционер, а при това смята за особена чест да притежава няколко Сезанови табла.^[7] Художникът се упреква горчиво за грубото си държане. Дни наред се измъчва. „Ужасно нещо е животът!“ Като не вижда друг изход, решава да пише на Льо Бай: „Много ми тежи неудобното положение, в което се поставих сам. Макар да нямам честта да Ви познавам от дълго време, позволявам си да Ви помоля да ми помогнете да поправя грешката си. Какво да сторя? Кажете ми и ще Ви бъда крайно признателен.“

Това писмо, което говори за трогателна обърканост, контрастира странно с друго, което Льо Бай получава малко по-късно. От Монжеру Сезан се е преместил в Марин. Помолил е Льо Бай да идва всеки ден към три часа да го събужда от следобедната му дрямка с почукване на вратата. Но ето че един следобед Сезан не се събужда при почукването и Льо Бай влиза направо в стаята му. Той не знае, че Сезан не може да търпи да го докосват, и вероятно леко го е поразтърсил. Сезан изпада в ярост и пише на Льо Бай следните жестоки редове:

Господине,

Твърде безцеремонният начин, по който си позволявате да се явявате в дома ми, не ми допада. В бъдеще благоволете да предизвестявате за посещенията си.

Моля, предайте на приносящия чашата и платното, които останаха във Вашето ателие.

Приемете, господине, отличните ми почитания.

* * *

Сезан се връща в Екс, където са продали „Жа дьо Буфан“.

Това причинява безкрайна мъка на художника. Една вечер той отива с посърнало лице у семейство Гаске. Не само че са продали имението, но са изгорили и разни мебели и предмети, които е пазил „като реликви“. Дори не са го предупредили за замисленото унищожение.

— Не са посмели да ги продадат. За тях тия жалки вещи събират само прах! И затова ги изгорили… Креслото, в което баща ми си подремваше следобед… Масата, онази старата, от младежките му години, на която правеше сметките си… И взели, че изгорили всичко, което ми бе останало от него…

Прокуден от местата, с които са го свързвали толкова много спомени, Сезан намисля по едно време да купи имението на „Черния замък“, но собствениците не приемат предложението му. Тогава решава да се установи в града на улица Булгон 23, в една сграда с доста представителен вид, в която някога се е помещавала банката на баща му. Сезан живее на втория етаж, а на тавана обзавежда ателието си. Сестра му Мария му е намерила една сериозна и приветлива жена, която да се грижи за домакинството му, близо четиридесетгодишната госпожа Бремон, отлична готвачка; тя ще се грижи за режима му, ще слага ред в скромния му дом, с една дума, ще замества Ортанз, когато я няма в Екс.

През януари Сезан ще навърши шестдесет и една години. На тази възраст някои мъже се чувствуват още млади, но той е вече грохнал. Копнее за почивка. Ще се върне ли някой ден в Париж? Понякога се съмнява в това. Силите му постепенно го напускат. Би искал „да е монах като Анджелико, за да може, след като е уредил веднъж завинаги живота си… без тревоги, без грижи, да рисува от изгрев до залез-слънце, да се отдава на размисъл в килията си, никога да не го безпокоят в съзерцанието му, нито да го отклоняват от работата му“.^[8] Става на разсъмване и отива на първата църковна служба („Литургията и душът, ето кое ме крепи“ — казва той), след това се качва в ателието си, рисува прилежно цял час по гипсови отливки, преди да се залови отново за картините си, като от време на време прекъсва работата си, за да прочете нещо от Апулей, Вергилий, Стендал, Бодлер…

След като се наобядва, Сезан излиза да живописва на открито в околностите на „Черния замък“. Тъй като не бива да се преуморява, се е уговорил с един файтонджия да го закарва всеки ден на избраното от него място. В два часа файтонът спира пред къщата и Сезан натоварва вещите си. По пътя за Толоне понякога споделя с файтонджията: „Светът не ме разбира, а и аз не разбирам света. Затова съм се оттеглил.“ Друг път, сякаш преобразен, застава изведнъж прав във файтона и сочи с ръка в някакви посока: „Погледнете ония сини тонове, там под боровете…“ За да покаже приятелското си разположение към файтонджията, му е предложил една картина:

— Вярно е, беше много доволен, дори ми благодари, но ми остави картината. Забрави да я вземе — разказва тъжно художникът на Гаске.

Цените, които се получават сега за картините му на публичните разпродажби, за съжаление не са накарали да млъкнат злите езици в Екс. „Всеки може да рисува като него!“ Уединеният живот на художника дава повод за какви ли не клюки. Какво ли не раждат за него злобата, зложелателството и тъпата завист! Но откъде идва това настървение срещу Сезан? От една картина, изложена някога си в Салона. А какво е представлявала тя? Един балон, а в балона мъж, който се облекчава сред небесата. „Да бъдем справедливи — коментират съгражданите му, — изпражнението беше много хубаво докарано, но това бе и всичко. Останалото не беше дори рисунка, а детска работа.“

Vai pinta de gabi! Уличните хлапета тичат подир Сезан и го замерват с камъни. Той бяга уплашен. Чувствителното му въображение рисува в още по-черни краски враждебността, на която е жертва. Прибира се в ателието си и там върху някакво платно излива яростта си; така си отмъщава за хорските оскърбления. След малко, със сълзи в очите, отново взема четките.

— Какво да сторя? По-добре да рисувам, щом такава е моята съдба.

Чрез сестра си Мария художникът се е запознал с една бивша монахиня, която загубила разсъдъка си в манастира, избягала оттам и сега, измършавяла, броди като зловеща сянка из града. За да й помогне, а и за да има модел, Сезан й предлага да му позира. Рисува портрета й. Прегърбена, отпуснала глава, старицата седи срещу него, стиснала едрозърнеста броеница, с блуждаещи, безумни, потайни очи…

Със сини и охровочервени бои Сезан рисува Старата жена с броеница, покъртителен и тъй правдив образ на отчаянието — образ на собствената му съдба.