Метаданни
Данни
- Серия
- Лу Арчър (5)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Find a Victim, 1954 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Станимир Йотов, 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
- Еми (2017)
- Допълнителна корекция
- meilanxold (2018)
Издание:
Автор: Рос Макдоналд
Заглавие: Да намериш жертва
Преводач: Станимир Йотов
Година на превод: 1992
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Петриков“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1992
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: ДФ „Абагар“, В. Търново
Художник: Красимир Трифонов
Коректор: Росица Николова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4372
История
- — Добавяне
Седма глава
Минах обратно покрай извадената от движение, ръждясваща кавалкада в празния парцел и завих на изток към центъра на града. Хилда въздъхна така, сякаш от доста време беше сдържала въздишката си.
— Наистина е много лошо. Идвам при него с най-добри намерения и винаги успяваме да се скараме. Тази вечер беше Ан. Изглежда, че винаги изниква по нещо.
— Той е доста труден човек, нали?
— Да, особено с нас. Ан въобще не може да се погажда с него. Всъщност не я обвинявам. Има си основателна причина… — Тя не се доизказа и промени темата. — Живеем в другия край на града, мистър Арчър, в полите на планината. Страхувам се, че разстоянието е голямо.
— Няма значение. Исках да разговарям с вас насаме.
— Относно сестра ми?
— Да. Изчезвала ли е друг път за цяла седмица?
— Един-два пъти. Но не и без да ми каже.
— Вие сте доста близки, нали?
— Открай време. Ние не сме като други сестри, които постоянно воюват. Въпреки че тя изглежда по-добре от мен…
— Не бих казал.
— Не е необходимо да бъдете галантен. Аз знам — Ани е красавица, а аз не съм. Но това никога не е имало значение. Всъщност тя е толкова по-млада, че изобщо не ми се е налагало да се състезавам с нея. Докато растеше, за нея аз бях повече леля, отколкото сестра. Майка ми умря, когато тя се роди, нали разбирате. Аз трябваше да се грижа за нея.
— Беше ли трудна като характер?
— Разбира се, че не. Не слушайте баща ми. Той винаги е бил предубеден и склонен да повярва на всичко лошо за нея. В тези отвратителни клюки, които ви каза за Ан и мистър Кериган няма нищо вярно.
— Сигурна ли сте?
— Съвършено сигурна. Щях да зная, ако е вярно. Това не е истина — каза тя поривисто.
Спрях зад колона коли, чакащи светофара на кръстовището на главната улица. Самотни мъже, двойки и групи от по три и четири момчета се скитаха по осветените тротоари с лица, които изразяваха отегчение и глад за емоции. Не видях нито една жена без придружител.
— Продължете по тази улица — каза тя. — Ще ви кажа къде да завиете.
Светофарът замига в зелено и ние продължихме напред по осеяния с дупки асфалт.
— Къде живее сестра ви, когато е тук?
— Има собствен апартамент в „Бугенвилия Корт“ №3 недалеч оттук. На улица „Лос Баньос“.
— Може да се отбия там по-късно. Предполагам, че нямате ключ?
— Не, нямам. За какво ви е?
— Бих искал да разгледам вещите. Те могат да подскажат накъде е тръгнала и защо.
— Разбирам. Без съмнение портиерът ще ви пусне.
— Имам ли вашето позволение?
— Определено. — Тя помълча известно време, докато минавахме през оскъдно осветените улици към края на града. — Къде мислите, че е отишла Ан, мистър Арчър?
— Това щях да ви питам. Нямам никаква представа, ако не грешите за връзката й с Кериган.
— Не бих могла да греша — каза тя грубо. — Защо продължавате да опявате за това?
— Когато една жена изчезва, човек започва да търси мъжете в живота й. Кои са мъжете в нейния живот?
— Ан излиза с десетки мъже. Не им водя сметка.
Гласът й прозвуча рязко и аз се замислих дали в края на краищата не ревнуваше.
— Възможно ли е да е избягала с някой от тях?
— Съмнявам се. Ан няма никакво доверие на мъжете. Това е напълно естествено, ако познавахте баща ми. Тя твърдо е решила да не се обвързва с никой и е твърде независима.
— Баща ви каза, че е напуснала дома, когато е била на петнадесет. Това означава, че живее сама от около десет години.
— Не точно. Напусна го, когато беше на петнадесет години, след… имаха си някакви проблеми. Аз и Бранд я подслонихме, докато завърши гимназията. След това си намери работа и заживя сама. Опитахме се да я задържим при нас, но както ви казах, тя е много независима.
— Какви проблеми е имала тя с баща ви? Споменахте, че той я е покварявал.
— Така ли? Направила съм го неволно. Той й стори нещо ужасно. Не ме питайте какво. — Вълнението се надигна в гърлото, задуши гласа й и почти я задави, подобно на струя от вътрешен кръвоизлив. — Повечето от мъжете в този град са варвари по отношение на жените. Това е едно окаяно място за момиче, което иска да пробие и да израсне. Все едно че живее сред диваци.
— Чак толкова ли е лошо?
— Да. Толкова. — Внезапно тя изплака. — Мразя този град. Знам, че е ужасно да го кажа, но понякога ми се иска да бъде целият сринат от земетресение.
— Затова, че баща ви е причинил неприятности на сестра ви?
— Не за нея си мисля — отвърна тя, — нито за него.
Погледнах я. Седеше сковано на седалката, на фона на бледото мъждукане на лицето й, очите й изглеждаха почти черни. Сепна се и се наведе, за да докосне ръката ми:
— Завийте тук наляво. Извинете ме. Боя се, че баща ми ме е разстроил повече, отколкото предполагах.
Пътят се виеше между ниски хълмове, чиито склонове бяха осеяни с постройки. Това беше изискано жилищно предградие, където хората обръщаха гръб на малките детайли от миналото и отправяха поглед към по-значителните перспективи на бъдещето. Повечето от къщите бяха нови, толкова нови, че все още не бяха се слели с пейзажа, и много модерни. Покривите им бяха плоски и издадени, стените бетонни, а от светлината прозорците изглеждаха като ребра на скелет.
Завих по стръмна алея, водеща към дома й, и спрях колата. Къщата приличаше на останалите, но зад прозорците нямаше никаква светлина. Жената стоеше неподвижно и гледаше към тъмната ниска постройка, сякаш тя беше някакъв опасен лабиринт, през който й предстоеше да мине.
— Тук ли живеете?
— Да, тук. — Нейният глас придаде на думите й трагичен оттенък. — Простете. Продължавам да повтарям все това, нали? Но аз се страхувам да вляза вътре.
— От какво се страхувате?
— От какво се страхуват хората? От смъртта. Други от мрака. Мракът ме ужасява. Докторът би използвал термина никтофобия, но от това, че знаеш думата, не ти става по-леко.
— Да ви придружа, ако искате.
— Да, искам. Много.
Аз й подадох ръка и тръгнахме по застланата с плочки пътека. Тя се хвана за мен несръчно и се дърпаше настрани, сякаш смутена от това, че се обляга на мъж. Но когато стигнахме вратата, усетих удара на нейните гърди и бедра. Тя взе ръцете ми в своите и ме дръпна в тъмния хол.
— Не ме оставяйте сега.
— Налага се.
— Моля ви, не ме оставяйте сама. Ужасно се страхувам. Вижте как бие сърцето ми.
Тя толкова силно притисна ръката ми към себе си, че върховете на пръстите ми потънаха в меката плът и тогава усетих тежките удари в сърдечната област, породени от страх или нещо по-безумно. Гласът й шептеше близо до ухото ми, така близо, че усещах дъха й:
— Виждате ли? Аз се страхувам. Толкова много самотни нощи прекарах.
Целунах я леко и се отдръпнах.
— Винаги можете да запалите осветлението.
Започнах да търся ключа пипнешком.
— Не. — Тя отмести ръката ми надолу. — Не искам да видите лицето ми. По него има сълзи и не съм красива.
— Вие сте достатъчно красива във всяко отношение.
— Не е вярно. Ан е красавицата.
— Не мога да знам за Ан. Никога не съм я срещал. Лека нощ, мисис Чърч.
След малко тя отвърна:
— Лека нощ. Няма да ви се извинявам отново, просто за минута не бях на себе си. Толкова често на Брандън му се налага да работи до късно. Когато се прибере, ще се оправя. Благодаря ви, че ме докарахте.
— Няма нищо.
— Ако видите Ан, ще ми съобщите веднага, нали?
Обещах й, че ще го направя и потеглих обратно към града.