Рос Макдоналд
Да намериш жертва (5)

Пета глава

Пресякох с трясък някаква железопътна линия и след завоите между складове за дървен материал се гмурнах под надлеза към магистралата. Камионите с нощен курс преминаваха над мен като гръмотевици. Автопаркът на Майер беше почти в сянката на надлеза и представляваше тъмен квадрат с телена ограда и две складови постройки от двете страни. Един камион беше паркирал до колонката за зареждане, друг — под заслон с бетонни колони и още два — вътре до входа. Портата беше отворена. Влязох вътре и спрях колата до платформата.

Плешив мъж със зацапана от машинно масло блуза с къси ръкави, без копчета и без яка, седеше на един сандък зад платформата. Хилядаватовата крушка над вратата на склада го осветяваше безмилостно. Той бе целият в лунички и петънца — главата, врата, ръцете, сякаш създателят му го бе мацнал с четка. Мургавите му ръце с белези премятаха цигара „Бул Дърхам“. Когато излязох от колата, розовеещите му очи без мигли се насочиха към мен.

— Какво мога да направя за теб, друже?

— Бих искал да видя мистър Майер.

— Майер не е тук. Излезе със зет си.

— Зет си?

— Бранд Чърч. Шерифът. Може би ще го намериш в дома му. По работа ли го търсиш?

— Да речем. Чух, че сте изгубили един камион.

— Така е. — Той лизна края на жълто-кафявата цигара без филтър и я сложи в устата си. — И един шофьор.

— Какъв е камионът?

— Двадесеттонно полуремарке. — Той драсна клечка кибрит в нокътя на палеца си и я поднесе към цигарата си. — Старият даде за него четиридесет хилядарки миналата година.

— Какво имаше в него?

Човекът дойде към края на платформата, мигайки подозрително срещу мен.

— Не знам. Старият ми каза да не говоря за това.

— Защо?

— Много е напушен. Камионът и товарът бяха застраховани, но когато една фирма загуби камион, търговците стават подозрителни и хитри. — Той погледна към номера на колата ми. — От някой вестник ли си?

— Не.

— Застрахователната компания?

— Опитай пак. — Качих се по бетонните стъпала на платформата. — Какъв беше товарът?

Той се извърна бързо, качи се в отворената каросерия на камиона и се върна с едно дълго извито парче стомана, подобно на тъпа сабя. Размаха небрежно щангата. — Не те знам кой си. Кажи сега какво те интересува?

— По-кротко…

— По дяволите. Застреляха един мой приятел на пътя като куче, а ти ми викаш по-кротко. Кажи какво искаш?

Гласът му бе като джавкане на фокстериер, писклив лай, който се съчетаваше странно с тялото му, напомнящо одрана мечка. Размаха щангата още по-бързо, въртейки я отмерено в кръг, близо до крака си. Мускулите на ръката му станаха на възли и се издуха като гневни петнисти змии.

Пренесох тежестта си, така че да мога да отскоча.

— Виж какво тогава. Аз намерих твоя приятел на магистралата. И на мен не ми хареса тази работа.

— Намерил си Тони, след като са го убили?

— Когато го качих в колата, още не беше мъртъв. Умря малко по-късно в болницата.

— Той каза ли нещо, кой го е подредил така?

— Тони не можеше да говори. Беше в безсъзнание, в тежък шок. Искам да намеря хората, които са направили това.

— Ченге ли си? От държавната полиция? — Ръката му вече не размахваше щангата.

— Работил съм и за държавната полиция, а сега съм частен детектив.

— Старият Майер ли те нае?

— Все още не.

— Мислиш, че ще го направи?

— Ако е умен.

— Тъй мислиш, значи. Майер все още си го бива.

Устата му, направена сякаш от гума, се разтегли в усмивка, откривайки изпочупени зъби. Остави желязото на сандъка, така че да му бъде под ръка.

Посегнах за цигарите си, но ми хрумна нещо друго.

— Останал съм без цигари. Ще ми дадеш ли да си свия една?

— Разбира се.

Подаде ми тютюна и хартийките и започна да ме наблюдава критично, докато си приготвях цигарата. Пръстите ми бяха запазили необходимата ловкост. Той ми поднесе огънче.

— Значи си детектив, а?

— Точно така. Името ми е Арчър.

— Тарко. — Той посочи гърдите си с палец. — Викат ми Плешивия.

— Приятно ми е, Тарко. За къде пътуваше Тони?

— Различно. Най-често до Сан Франциско, но сега се връщаше от Лос Анжелис. Специална доставка.

— Какъв камион караше той?

— Едно от новите полуремаркета, машина Джи Ем Си. Двадесеттонен, същият, като оня там.

Той посочи с цигара в ръка през двора към един от камионите до портала. Машината беше със затворена конструкция и с размера на малка къща. Вълнистата ламарина беше боядисана със светла алуминиева боя, изключение правеше само надписът в черно и червено: ТРАНСПОРТНА КОМПАНИЯ МАЙЕР — КЪСИ И ДЪЛГИ КУРСОВЕ — ЛАС КРУСИС, КАЛИФОРНИЯ.

— А товара? — казах аз.

— Ще трябва да питаш Стария. Не съм човекът, който може да знае. Откакто катастрофирах съм само един пазач.

— Но ти знаеш?

В продължение на минута той не ми отговори. Погледна назад и после нагоре към дългата осветена дъга на надлеза, по който летяха големи нощни камиони, на юг към Лос Анджелис и Импириъл Вали и на север към Фресно, Сан Франциско и Портланд. Очите му блестяха от желание. Той копнееше да бъде в един от тези летящи камиони на север към Портланд, на юг, на изток или където и да е, стига само да усеща конските сили под краката си.

— Можеш ли да си мълчиш?

Казах си, че мога.

Той понижи глас.

— Чух стария да говори на шерифа. Каза, че това било бърбън под застраховка.

— Целият товар?

— Така трябва да е било. Само товарът е бил застрахован за шейсет и пет хиляди.

— Тони беше ли застрахован?

— Да, за сто хиляди. Той беше единственият застрахован шофьор. В началото помислих, че си от застрахователната компания. Първото нещо, което хрумва в малките им заострени глави, е да ни скочат на врата.

— Тони във всеки случай е на чисто.

— Да, но аз не мога да си обясня нещо. Той имаше нареждане да не спира за никого и за нищо. Старият винаги казва, че не бива да спираме, дори и самият губернатор да иска да го хвърлим донякъде. Ако някой се опита да ни спре — да продължим, дори ако трябва да го смажем. — Плесна десния си юмрук в дланта на другата ръка. — Явно Тони е забравил нарежданията и е спрял на магистралата за някого. Бедният кучи син. — Лявата му ръка се сви в юмрук, оставяйки следи от нокти.

— Ти си обичал Тони.

— Нещо такова. Живеем… живеехме в един пансион. Харесваше ми повече от другите. Бях му задължен. Когато спирачките ми отказаха по нанадолнището при Ноуджокуи, той беше човекът, който ми помогна. Карах цистерна пълна с високооктаново гориво. Налетях на канавката със сто километра. Тони се спусна надолу от върха на хълма като бесен и ме измъкна. Загубих само косата си.

— Кой може да го е спрял? — попитах аз. — Чух, че харесвал жените.

— Кой не ги харесва? — усмихна се той печално. — Мадамите побягват като сърни сега, когато си сваля шапката.

Върнах го към темата на разговора:

— А какво ще кажеш за жените на Тони? Шофьорите все си имат по една мадама.

— На мен ли го казваш? — Той замълча за секунда и се замисли. — Да, имаше една жена. Не ми се иска да говоря за това. Наистина не знам нищо лошо за нея.

— Не се ли казва тя Ан Майер?

— Ан Майер? По дяволите, не. Тя е дъщеря на Майер. Какво общо би могла да има с един от шофьорите на баща си.

— Разбрах, че Тони е бил влюбен в нея.

— Мисля, че имаше нещо такова. Той говореше много за нея. Със сигурност беше лапнал въдицата. Но тя не искаше да го знае. Ани си имаше други интереси. Това беше голямата му мъка в живота, но не се стигна до нищо сериозно. Сещаш се какво имам предвид. Другата жена беше нещо различно. Повече от седмица Тони говореше само за нея. Каза ми, че била луда по него. Не знам. На мен ми се струваше, че тя не е от неговата черга, също както и Ан Майер. Другата мадама е певица в нощен клуб, същинска кукла. Никога не съм я виждал, но той ми показа нейна снимка до входа на клуба.

— Тук в града?

— Да, „Пантофката“ на края на улица „Янонали“. Последните няколко дни той прекара доста време там. Но като си спомня как говореше, мисля, че би спрял камиона за нея. — Според него това беше възможно най-големият комплимент.

— Как й е името?

— Не помня последното й име. Тони я наричаше Джоу. — Той разтри скалпа си с ръка. — Онова, което ме прави подозрителен, е, че тя е хлътнала по него така здраво. Трябва да е имала някаква причина.

— Той е бил хубаво момче, ако й е допадал латиноамериканският тип.

— Да, наистина. И все пак ще ти кажа, че жените не си падаха много по Тони. Той ги плашеше, нещо като… беше прекалено страстен с тях, ако мога така да кажа. Ако тръгнеше след някоя кучка, не я оставяше на мира. Същото беше и с Ани Майер. — Тарко спря да говори и погледна зад себе си. Осветеният склад беше празен, като изключим купчините сандъци покрай стените.

— Какво знаеш за нея?

— Не много. Покрай нея си навлече малко неприятности. Мисля, че трябва да спра да плещя, ама ти заговори за това.

— Беше ли много страстен с нея?

— Двойно повече, ако щеш. Но какво ще кажеш да зарежем това. Момчето сега е мъртво. Няма да безпокои повече жените. Никога не им е мислил злото. В общи линии беше свястно момче за мексиканец, почтен като всеки един бял. — Той разрови ума си за някакво потвърждение и добави: — Дяволски добре познаваше пътя.

— А тези неприятности с Ани Майер — казах аз. — За какви неприятности става дума?

Тарко изглеждаше притеснен.

— Той беше малко смахнат, така да се каже. Само с жените имам предвид. И особено Ани. Миналата година тя му позволи да я разходи няколко пъти и след това започна да я преследва по цяла нощ, надзърташе през прозореца на апартамента й и разни такива работи. Бедното момче не искаше да й направи нищо лошо, ама си изпати.

— От кого?

— От шерифа. Чел му на Тони конско, казал му, че е смахнат и че трябва да ходи да си прегледа главата. Тони ми разказа всичко тогава.

Собственоръчно направената ми цигара беше изгоряла. Пуснах я на земята и я смачках с петата си.

— А за онова момиче… Джоу… даде ли на шерифа сведения за нея?

— Друг път. Нищо не бих му дал на тоя надут шериф.

— Май не го обичаш много?

— Познавам Бранд Чърч много добре. Едно лято, докато беше в колежа, караше камион за стария. Знам го и преди това, още когато баща му държеше бръснарница в търговската част. По онова време Бранд беше чудесно момче и дяволски добър футболист в гимназията. Но колежът го промени. Върна се в града с куп големи идеи.

— Какви идеи?

— Той му вика психология. Освен него всички били луди. Дори и с мен се захвана и ми каза, че съм склонен към злополуки или нещо такова. Разправяше, че трябвало да ходя да си прегледам главата. На мен ги разправяше.

— Отколешен гняв покри скалпа му с червеникави петна.

— Може да ги дрънка такива и за целия град. На мен не ми минават тия. Старият също не го харесва много, но нали му е зет.

— Колко дъщери има Майер?

— Само две. Чърч се ожени за по-голямата, Хилда. Онова същото лято тя помагаше в офиса и така тръгнаха. Никога не можах да си обясня защо. Старият беше като бесен.

— Къде живее старият?

Той ми каза адреса и посоката и ме бутна доверително с рамо.

— Няма да кажеш какво съм ти казал, нали? Харесвам момчетата, които си знаят работата и понякога ставам бъбрив.

Благодарих му за информацията и повторих, че мога да мълча.