Рос Макдоналд
Да намериш жертва (28)

Двадесет и осма глава

Уестмор се беше облегнал на стената до вратата на спешното отделение. Лицето му изглеждаше по-слабо и по-сиво зад изцапаните му очила. Когато ме видя се отдръпна от стената и поизправи тесните си рамене.

— Добро утро — каза той с агресивна педантичност. — Къде бяхте, ако мога да попитам?

— Поспах няколко часа.

— Това е повече, отколкото аз успях. Разбрах, че след себе си сте оставили доста разрушения… вие и вашият старец от планината.

— Май, че се налагаше. Не може срещу шайка въоръжени бандити да действаш с кадифени ръкавици. — Но угризението, което изпитвах, беше по-голямо от онова, което признавах — в сутрешните ми сънища пламтеше и се извиваше червен огън.

— Неприятно ми е да го кажа — заяви той, — но вашият старец Макгауън изглежда в края на краищата е лъжец.

— Макгауън е направил неволна грешка. Той никога не е твърдял, че жената със сигурност е била тя. Онова, което не разбирам, е, как токчето е попаднало там. То е паднало от обувката на Ан Майер, нали?

— Това е извън съмнение. Но очевидно е поставено там нарочно.

— Макгауън е видял как тя го е изгубила.

— Той така твърди. Има възможност сам да го е поставил там и после умишлено да ви е завел при него. Задържал съм го като особено важен свидетел.

— А момичето?

— Тя е арестувана. Ще я разпитам по-късно. А сега очаквам да разпитам Бози. С доказателствата, които имаме, той вероятно ще направи пълни самопризнания.

— И така случаят ще бъде приключен, опакован и вързан със синя панделка.

— Да, благодарение на вас.

— Не ми благодарете. Въобще не мога да приема този случай така, както изглежда в момента.

Той ме погледна изненадано през изцапаните стъкла на очилата си.

— Имам един въпрос към вас, господин прокурор. Хипотетичен въпрос.

Той ме възпря с ръце, почти с насмешка.

— Вече ги ненавиждам тези въпроси. През последните три-четири часа в съда все с тях се занимавам.

— Този въпрос е кратък и не така хипотетичен. Да речем, че един от вашите колеги от окръжната управа действа в полза на разни престъпници или дори по-лошо. Какво ще бъде вашето отношение?

— Отрицателно, разбира се. Ще го вкарам в затвора.

— А ако се измъкне от затвора?

— Да не говорим със заобикалки. Имате предвид Брандън Чърч.

— Него трябва да разпитате вместо Бози.

Бялата му ръка полегна тежко върху рамото ми.

— Добре ли сте, Арчър? Последните няколко дни бяха мъчителни за вас.

— Не разполагам с никакви препоръки. Но ако искате да проверите моите средни възможности, обадете се в канцеларията на прокурора на Лос Анджелис.

— Вече го направих — отговори той. — Казаха ми наред с другото, че понякога случаи сте голям кибритлия. Създавате си врагове. Всъщност това не ме учудва.

— Създавам си такива врагове, каквито трябва.

— Това е въпрос на гледна точка.

— Дейнлоу намери ли нещо в мазето на Майер?

— Няколко куршума, върху които сега работи. Чакам да ми докладва. Но каквото и да е, вие не можете да го използвате срещу Чърч. Той не е отговорен за нищо, което Майер прави или е правил. — Очите му бяха враждебни, а гласът му с метален тембър. — Имате ли въобще някакви доказателства срещу самия Чърч?

— Нищо, което да послужи за завеждане на дело. Аз не мога да проверя неговите действия или да го разпитвам. Вие можете.

— Да не би да очаквате да играя по свирката ви? Доста далече отидохте, както сам знаете. Ако някой ви отреже клона, дълго ще има да падате.

— Харесва ми тук. Това място ми дава възможност да видя от птичи поглед целия ви прогнил окръг.

Той настръхна.

— Този окръг е чист, както си му е редът. Двамата с Чърч от години работим заедно, за да го изчистим. Вие не го познавате, нито пък знаете какво е направил за своята община. — Гласът на Уестмор трепереше от искреност. — Брандън Чърч е един истински практичен идеалист. Ако има някой в тази долина, в който не се съмнявам, това е той.

— Хората се променят. Човешкият характер може да се изметне при едно пристрастно водено следствие. Наблюдавах как това се случи с Чърч.

Той ме гледаше неспокойно.

— Вие казахте ли му нещо?

— Вчера следобед му казах всичко. Той извади пистолета си и едва не ме застреля. Мисля, че щеше да ме убие, ако съпругата му не го беше спряла.

— Вие отправихте тези обвинения в лицето му?

Кимнах.

— Трудно мога да го обвинявам за това, че е искал да ви убие. Къде е той сега, знаете ли?

— В залата за аутопсии, при балдъза си.

Уестмор се завъртя на пети и тръгна към другия край на коридора. Металната врата в дъното се изпречи на пътя му. Той се спря пред нея, погледна я и почука с юмрук.

Вратата рязко се отвори. Чърч излезе навън. Уестмор му каза нещо, което аз не чух. Шерифът го отблъсна настрани с широк замах и тръгна по коридора към мен. Очите му бяха приковани в нещо отвъд стените и той се хилеше с ожесточение. Излезе от изхода. Ревът на неговия двигател раздра утринната тишина и постепенно заглъхна.

Уестмор тръгна бавно по стъпките му с наведена глава, сякаш по пътя си срещаше невидими препятствия. Устата му беше разкривена от някакво вътрешно напрежение.

— Ако бихте могъл да разпитате Чърч, какви въпроси бихте му задал?

— Кой е застрелял Аквиста, Кериган и Ан Майер.

— Да не би да допускате, че той го е направил?

— Аз твърдя, че е прикрил тези убийства. Миналата нощ той остави Бози да се измъкне с камиона на Майер.

— Това Бози ли го казва?

— На практика, да. Той се страхуваше да го каже веднага.

— Каквото и да е казал, вие не можете да използвате думите му, за да дискредитирате човек като Чърч.

— Видях Чърч на магистралата около един часа през нощта. Той е разпуснал блокадата и сам е поел поста, което е изключително странно…

Уестмор вдигна сковано ръка с маниера на адвокат.

— Вие сам си противоречите. Чърч не би могъл да бъде на две места едновременно. Ако е бил на магистралата в един, следователно не той е застрелял Кериган. А вие със сигурност ли знаете, че Бози е поел по този път?

— Нищо не знам със сигурност.

— Подозирах това. Очевидно Бози се опитва да си изработи някакво фалшиво алиби.

Аз казах:

— Вие сте се вкопчил в един млад професионален престъпник и по този начин натъпквате всичко в тежък чувал и го окачвате на врата му. Знам, че това е обичайната процедура, но тя не ми допада. Онова, което разследвате не е просто професионално престъпление. Това е сложен случай, в който са замесени голям брой хора, както професионалисти, така и аматьори.

— Не е толкова сложен, колкото се опитвате да го изкарате.

— Може би няма да бъде, когато узнаем отговорите. Но ние все още не ги знаем.

— Мислех, че според вас Чърч е отговорът.

— Чърч ме озадачава — казах аз. — Предполагам, че и вас ви озадачава, ако си го признаете. Вие не бихте го защитавал ако нямате причина.

— Аз не го защитавам. Той не се нуждае от защита.

— Вие самият не го ли подозирате малко? Видяхте неговата реакция при смъртта на Ан Майер.

— В края на краищата, тя му е балдъза. А той е емоционален човек.

— Страстен човек, не мислите ли?

— Накъде биете?

— Тя му е била повече от снаха. Те са били любовници, нали?

Той уморено прокара пръсти през челото си.

— Чух, че между тях е имало някаква любовна история. Но това не доказва нищо. Всъщност, така дори се намалява вероятността той да има нещо общо с нейната смърт.

— Това не изключва престъпление предизвикано от страст. Той може да я е застрелял от ревност.

— Видяхте скръбта по лицето му.

— Да, видях. Убийците изпитват скръб, както и всички останали.

— От кого би могъл да я ревнува?

— Сещам се за няколко души. Аквиста е един от тях. Той е бил неин стар ухажор и освен това е бил на езерото в събота през нощта. Това би могло да обясни случилото се с Аквиста. И това, че Кериган е държал Чърч в ръцете си, и самата смърт на Кериган.

— Чърч не е убил Кериган, знаете това.

— Може да е заповядал на някого да го стори вместо него. Той има на разположение не един въоръжен човек.

— Не — каза Уестмор, а гласът му беше силен и пронизителен като при вик от болка. — Не мога да повярвам, че Бранд би наранил някого.

— Попитайте го. Ако е честен полицай, ако му е останало поне капка честност, той ще ви каже истината. Дори можете да му направите услуга с това. Сега той се чувства ужасно. Дайте му възможност да излее онова, което е в него, преди то да го изпепели.

— Вие сте напълно убеден в неговата вина — тихо каза Уестмор. — А аз не съм.

Но вътрешно той изглеждаше дълбоко раздвоен. Изкуствената светлина, която се отразяваше от светлозелените болнични стени, придаваше на лицето му призрачна бледнина.

Внезапно осветлението в коридора се промени. Обърнах се и видях лицето на доктора, който не беше успял да спаси Аквиста. Той бе отворил безшумно вратата на спешното отделение.

— Сега можете да го вземете, мистър Уестмор. Пробойните са запушени. Тук ли искате да го разпитате?

— Не. Изпратете го навън. — Уестмор говореше сякаш беше разгневен срещу целия свят.

Бози мина през вратата. Единственото му око, което се виждаше между превръзките на главата му, се завъртя диво към изхода. Човекът от охраната, който стоеше зад него, сложи ръка върху кобура си. Бози долови движението и примирено се отпусна.

Уестмор поведе шествието към моргата, а аз вървях последен.