Рос Макдоналд
Да намериш жертва (16)

Шестнадесета глава

„Ин“ беше безформена двуетажна постройка, а лицевата й страна беше покрита с потъмнели кафяви шиндели. Затворените й с капаци прозорци сякаш бяха задрямали под слънцето. Планинският склон и още по-далеч на изток голите и побелели куполи на високите Сиери бяха навлезнали в стратосферата.

Паркирах пред веранда, направена от неодялани трупи и тръгнах по една чакълеста пътека, която заобикаляше къщата и минаваше отзад. Сива катеричка побягна от хрущенето на стъпките ми, като на няколко пъти се обърна назад, за да се увери, че не са я забелязали. От клона на един смърч ми се присмя синя сойка. Казах й да се постарае да говори учтиво.

От другата страна на смърча изникна белобрад човек, облечен в работен комбинезон. Походката му се спъваше от накуцване и олюляване. Той опря ръка върху ствола на едно дърво и погледна косо към птицата с усмивка, която откриваше зъбите му.

— Не й обръщайте внимание. Тя счита, че е собственик на мястото.

Сойката заподскача нагоре-надолу малка синя фурия. Тя връхлетя посивялата глава на човека, изстрелвайки отривисти стакатови трели. Старецът я отпъди със смях, който беше почти толкова висок и немощен, колкото и на птицата. Тя полетя към върха на дървото и там горе увисна като яркосиньо украшение на коледно дърво.

— Тя е кралицата на замъка — каза или по-скоро пропя старецът, — а ние сме мръсните негодници. — Черните му очи блестяха под сиви рунтави вежди.

— Мистър Макгауън?

Той се удари по врата с дланта на ръката си.

— Това е името ми. Но вие имате предимство пред мен.

— Арчър. Лу Арчър. Аз съм частен детектив и работя с полицията по изчезването на един човек.

— Изчезване? — Той произнесе думата с лек шотландски акцент, запазен от много отдавна.

— Оказа се, че в Лас Крусис е изчезнала една жена.

— Каква жена? Да не е Джоузифин?

— Коя е тя?

Подозрителният му поглед, който вървеше заедно с акцента, образува около очите му бръчици.

— Не мога да твърдя, че това ви влиза в работата, мистър.

— Забравете го.

— Добре.

Временно изоставих въпроса за Джоузифин.

— Името на жената, която е изчезнала, е Ан Майер. Тя е била видяна миналата седмица тук на бензиностанцията от мисис Девъри. Мисис Девъри смяташе, че може би ще ми помогнете.

— Мисис Девъри си мисли много неща. Но два пъти повече говори. Какво общо има това с мен?

— Тя е видяла жената в една кола заедно с Кериган в понеделник следобед. Идвали са насам. Познавате ли Доналд Кериган?

— Би следвало да го познавам — каза той мрачно. — Да, видях ги в понеделник. Тръгнаха нагоре по пътя към загражденията за добитък.

— Можете ли да опишете жената?

Той поклати побелялата си глава.

— Нито веднъж не бях достатъчно близо, че да я огледам. Мисля, че беше млада жена. Облечена в тъмнокафяв костюм и носеше някаква смешна шапка. Струва ми се, че косата й беше тъмна.

— Вие видяхте всичко това, когато минаха покрай вас с колата?

— Не, не съм казвал такова нещо. Вие ми вменявате думи. — Той облегна приведените си рамене на дървото и погледна нагоре към клоните. Неравната му брада се насочи към мен обвинително.

— Простете. Не ви разбрах.

— Добре, добре. Видях го този Кериган да минава, но не разбрах коя е жената с него… — Той спря да говори и се изкашля в ръката си. — Искам да кажа, че всъщност имам да уреждам сметки с Кериган. Личен въпрос. Помислих си: ето случай да си поприказвам с него. Не би могъл да отиде далеч в тази посока — пътят свършва над конюшните. И тъй, тръгнах след него пешком. Доста време ми отне, докато стигна там. Откакто си счупих бедрената кост, вече не вървя толкова добре. Беше време, когато можех да тичам нагоре по хълма, просто ей така, без дори да се задъхам. Някога като момък с лекота се изкачвах по скалите от другата страна на океана.

Очите му отразяваха пространства, разделящи материци, а умореното му съзнание се движеше по спирала през тях. Показах му снимката на Ан Майер, за да го върна на въпроса.

— Тази жена ли беше с Кериган?

— Може би е тя — отвърна той бавно. — А може и да не е била тя. Казах ви, нито веднъж не я видях отблизо. Когато стигнах върха на хълма зад конюшните, ги видях между дърветата. Те бяха долу в падината под резервоара, копаеха дупка.

— Какво правеха?

— Няма нужда да крещите, чувам съвършено добре. Копаеха дупка.

— Каква дупка?

— Просто една обикновена и нормална дупка в земята. Мина ми през ума, че може би са убили незаконно сърна и сега я погребват. Извиках им да спрат и че се намират на земя, която е частна собственост. Мисля, че трябваше да изчакам и да се промъкна до тях. Но през последните няколко години аз самият откачам ужасно лесно.

— Особено като видите Кериган?

— Вие го познавате, а? Трябваше да го видите как подскочи като му извиках. Той се затича към колата, а жената го следваше по петите. Автомобилът им беше паркиран от другата страна на водния резервоар, където пътят се извива подобно на примка и затова нямаше никакъв шанс да ги хвана. Все пак, покрай тази работа се сдобих с една хубава лопата. — Лицето му се сбръчка от пакостна усмивка и заприлича на посърнало дете с фалшива брада. — Искате ли да я видите?

— По-скоро бих искал да видя дупката. Можем ли да отидем дотам с колата?

— Мисля, че да. Само ви предупреждавам, че няма много за гледане. Просто дупка. Разбира се, ако не сте виждали дупка… — От устата му излезе високото хихикане на сойка.

— По дяволите — казах аз, — та аз самият съм в дупка.

На няколкостотин метра след „Ин“ пътят започваше да лъкатуши нагоре по хълма и накрая се превърна в черен път с коловози. Минахме покрай обляното от слънчева светлина сечище, където бяха разположени конюшните и загражденията за добитък. Зад тях хълмът се издигаше стръмно, като повишаването на височината се подчертаваше от нестройните редици на високи дървета, който растяха по него. Зърнах дървения резервоар за вода горе високо върху скеля издигната на върха. Пълзяхме натам по виещата се пътека на ниска предавка.

Спрях колата в един зелен тунел, който се образуваше от надвесените клони на дърветата.

— Там долу — каза Макгауън.

Той ме поведе по един гранитен хребет, който се подаваше от земята подобно на счупено ребро и по него се спуснахме към падината. Дупката беше дълга около два метра и широка към шестдесет сантиметра. Донякъде приличаше на гроб, но по-плитък, не повече от тридесет сантиметра. До нея имаше купчина песъчлива пръст смесена с борови иглички. Застанах на колене и докоснах дъното с пръсти. Земята беше твърда. По-дълбоко не беше копана, нито пък личеше да е било запълвано.

— Предупредих ви съвсем почтено, че няма много за гледане — обади се старецът зад гърба ми. — Чудя се какво ли са смятали, че правят тези проклети глупаци. Заровени съкровища ли са търсели?

Изправих се и се обърнах към Макгауън.

— Кой копаеше?

— Жената.

— Беше ли насочил оръжие към нея или нещо такова?

— Аз не съм видял. Може би го е държал в джоба си. Стоеше точно тук, където съм аз, с ръце в джобовете. Тъкмо той е човекът, който би направил това — да остави една жена да върши мръсната работа.

— Вие май казахте, че когато побягнали, той хукнал пръв?

— Точно така. Обзалагам се, че от години не е бягал така. Тя го следваше с усилие. Всъщност, преди да стигне до пътя, тя падна.

— Къде падна?

— Ще ви покажа.

Изкачихме се до другия край на падината, където пътят завиваше и тръгваше обратно надолу по хълма. Той посочи една плитка яма до пътеката. Беше обрасла с храсти манзанита, чиито клонки бяха червени и лъскави, сякаш скоро бяха топнати в кръв.

— Ето тук — каза той. — Кериган беше вече в колата, когато тя падна. Освен това не слезе да й помогне, тлъст мърляч — това е той.

— Не го обичате много Кериган, нали?

— Не, сър, не го обичам. Няма и за какво.

— Какви сметки имахте да уреждате с него?

— Не обичам много да говоря за това. Семейни работи, свързано е с внучката ми. Тя е само едно младо момиче…

Видя, че не го слушам и спря да говори. Погледът ми беше привлечен от нещо, което проблясваше сред храстите манзанита. Беше токче от дамска обувка, забито като клин в цепнатината между два гранитни камъка. От него се подаваха няколко блестящи извити пирончета. Измъкнах го с пръсти — токче със средна височина, гумиран връх и олющена кафява кожа.

— Изглежда, че си е загубила токчето — каза той. — Забелязах, че когато се изправи, ходеше особено. Помислих си, че може да си е наранила крака.

— Накъде тръгнаха?

— Пътят е само един. — Той посочи надолу по хълма.

От мястото, където седях, можех да видя живачните отблясъци на езерото, които се процеждаха между дърветата. Слънцето беше надвиснало над него като огромна и тиха горелка. Електрическата станция и постройките на електрокомпанията бяха скрити под бялата стена на язовира. Още по-нататък пурпурните стени на каньона се спускаха надолу и се стопяваха в нагорещената до бяло далечина. Лас Крусис лежеше невидим под бялата мараня над долината. Трудно беше да си го представиш от високата и хладна планина, но аз знаех, че той е там със своите петдесет хиляди жители, които изнемогват от горещина по улиците му. Погледнах към кожения предмет в ръката си и се запитах коя ли от тях беше Пепеляшка.