Рос Макдоналд
Да намериш жертва (23)

Двадесет и трета глава

Макгауън си беше обръснал брадата. Под невъзмутимата сива шапка лицето му беше като блестяща кафява хартия. Той беше с износен костюм от син серж и черна вратовръзка. Отрязаната брада, на неделните дрехи и спускането в долината го бяха състарили.

— В края на краищата Джоузифин дойде — каза той.

Излязох навън и затворих вратата след себе си.

— Тя при езерото ли е сега?

— Не, отново тръгна нанякъде. Броди из онази пустош по цял ден да търси Бози. Беше много изморена. Опитах се да я накарам да остане при мен, но тя не пожела. Всичко, което искаше от мен, беше да я упътя как да стигне до Травърс.

— Травърс?

— Явно Бози е там. Джоузифин отиде да го намери.

Той се облегна на касата на вратата, беше изтощен от усилието да говори. Сложих ръка около раменете му, за да го подкрепя. Костите му бяха тънки като на бостанско плашило.

— Тя ли ти каза това?

— Тя не каза, че той е там. Това беше мое предположение. Когато бяха при мен през септември, Бози прояви голям интерес към мястото… трябваше да се сетя за това по-рано, когато разговарях с теб. Той ме разпитва много за него.

— Какво те пита?

— Къде се намира и как да стигне дотам.

— И ти му каза?

— Тогава не видях нищо лошо в това. Травърс е на другия край на Бейкър, отвъд Невада. Завиваш вдясно от магистралата при едно селце, което се казва Йелоу Форд и оттам до Травърс разстоянието е около петнадесет километра, като се минава през планината. Това е много запустял район.

— Пътищата проходими ли са?

— Точно това искаше да знае и Бози. Той каза, че би искал да отиде там някой ден на излет. Пътят е наред… поне беше последния път, когато ходих там. По-голямата част от него е направена от твърд камък.

— Той би ли могъл да закара там камион?

— Не виждам защо да не може. Пътят беше построен, за да се прекарва тежко оборудване.

— И сега Джоу е тръгнала за там?

— Сигурно. Тя ме накара да начертая една малка карта, която показва как се стига до мястото.

— Ще я начертаеш ли и на мен?

— Не. — Неговата мрачна усмивка откри жълтите му зъби. — Идвам с теб, синко. Не съм толкова бърз в краката, колкото бях едно време, но все още мога да стрелям, когато се наложи.

Не се опитах да го разубеждавам.

Когато си взех довиждане с Кейт и тръгнах надолу към улицата, той беше извадил една пушка от багажника на своя форд модел А. Тя беше ловна, среден калибър и с телескопичен мерник. Той я остави внимателно на задната седалка на колата ми и се качи отпред.

Натиснах стартера.

— Какво те накара да дойдеш при мен?

— Мисля, че си честен човек. Говориш като такъв. Рискувам с надежда, че ще се държиш почтено.

— Ще направя каквото мога.

Когато стигнах булеварда, завих надясно и се насочих към покрайнините на града. Беше се здрачило и светлините в къщите започваха да припламват. На фона на осветения в зелено източен хоризонт планините бяха като огромни забулени жени. Няколко случайни звезди започнаха да приковават краищата на вечерта.

Гласът на Макгауън дойде от сгъстяващия се мрак:

— Джоузифин е попаднала между крадци. Не бих могъл да стоя и да гледам, без да направя нещо. Трябваше да я видите днес, цялата почти е раздърпана, с изцапано лице и онзи уплашен поглед. Едва я познах.

Спряхме в Барстоу за сандвичи и кафе, а в Бейкър — да проверим гумите на колата. С настъпването на нощта времето се застуди. След около час, на излизане от Бейкър, на хоризонта се появиха други планини. Звездите над тях сега бяха скупчени на бели гроздове. В подножието на възвишението проблясваха няколко светлинки, напомнящи блестящи капки, паднали от небето.

Те се плъзгаха по равнината към нас. Изведнъж планините се оказаха почти над главите ни, заличавайки част от небето.

Макгауън наруши дългата тишина:

— Това тук е Йелоу Форд.

Селището се състоеше от общ склад, бензиностанция, няколко паянтови къщи, колиби, покрити с насмолена хартия, и един павилион със заковани врати и прозорци, с претенции за недвижим имот, обграден от километри пустеещи площи. Брезентов флаг окачен върху бензиностанцията съобщаваше: Изложба на истински гърмящи змии и други влечуги. Спрете и вижте чудовищата на пустинята.

Когато спрях до колонките, от къщичката излезе човек облечен в кафява карирана риза.

— Етил.

Той започна да налива. Лицето му приличаше на износено седло, станало жертва на обстоятелствата.

— Искате ли да видите моите змии, докато чакате. Имам една гърмяща змия с ромбове по гърба, дълга почти метър и половина.

— Търся друг вид животно.

— Отровен гущер? Моят гущер умря.

— Един мъж. — Описах му Бози.

Настъпи продължителна пустинна пауза.

— Не съм го виждал тази седмица — каза той най-накрая.

— Но иначе си го виждал?

— Ако това е същият млад червенокос човек. Миналия месец се отби тук няколко пъти за бензин и се повъртя безцелно наоколо.

— С каква кола беше?

— Закрит буик.

Макгауън ме сбута с лакът.

— Той е.

— Къде отсядаше?

— Не каза. Някъде сред хълмовете. — Той махна с ръка към планината. — Когато за първи път дойде тук, си купи спален чувал и малка лагерна печка от склада отсреща. Твърдеше, че търси уран, но не беше така. Не би могъл да различи желязна руда от мед.

Той изключи помпата и се облегна на отворения прозорец. Избледнелите му от слънцето очи гледаха косо от покритите с бръчици отвори върху лицето му, напомнящо щавена кожа.

— След известно време започна да ме изнервя. Последния път, когато беше тук, имах странното усещане, че е решил да ме ограби. Но все пак не го направи.

— Кога беше това?

— Някъде към средата на миналата седмица. После веднага офейка. Какво все пак правеше той тук?

— Криел се е.

— От военните?

— Възможно. Чух, че рано тази сутрин е минал оттук с голям камион с алуминиево полуремарке. Случайно да си го видял?

— Не съм. Не отварям преди осем часа.

— А да си видял тази вечер едно момиче? Красива малка брюнетка със спортен модел Ем Джи?

— Да, тя мина оттук преди няколко часа. Не спря на бензиностанцията.

Макгауън се наведе през мен.

— Пътят към Травърс отворен ли е?

— Доколкото знам. Там все още не е валял сняг. Мисля, че трябва да е отворен. Днес един камион замина натам.

— Камион боядисан с алуминиева боя? — попитах аз.

— Син камион, голяма синя товарна машина, приличаше на тези, с които пренасят мебели. Беше около четири часа следобед, когато отмина нагоре. През деня оттук се вижда част от пътя. — Като му плащах бензина, той добави: — Ако мислите да пътувате към Травърс през нощта, по-добре се пазете от участъците с падащи камъни. Не са чистени от няколко години.

Благодарих му и продължих.

Макгауън се наведе напред, като че ли с това можеше да накара колата да се движи по-бързо.

— Джоузифин е там и това е добре.

— Не само тя е там.