Рос Макдоналд
Да намериш жертва (11)

Единадесета глава

Къщата на Кериган се издигаше на един хълм в североизточната част на града. Направих обратен завой на пресечката над нея и паркирах колата на наклонената улица. Това беше улица със стари къщи, с просторни морави, засенчени от дървета и добре подкастрени храсти. Гледани отгоре, покритите с керемиди покриви се носеха в тъмнозелена каскада от листа. Времето напредваше и повечето от къщите бяха тъмни. Но тази на Кериган светеше. Червеният форд с подвижен покрив стоеше пред нея.

Тръгнах по росната трева към страничната част на съседната къща и след като се прехвърлих през ниската ограда от овални камъни, се озовах в двора на Кериган. По терасовидната поляна се разливаше светлина от прозорците. От къщата се дочуваха гласове. Прозорците бяха твърде високи, за да мога да надзърна. Тръгнах покрай стената към фасадата на къщата. Гласовете бяха два, мъжки и женски. Този на мъжа беше почти толкова висок, колкото и на жената.

Предната веранда представляваше дълбока платформа с парапет, частично заслонена с навес от нацепен бамбук. Голяма араукария, растяща пред нея, допълнително я криеше от улицата. Скочих към парапета, хванах се за него, изтеглих се и се прехвърлих.

От ъгъла на верандата не можех да надникна в къщата. Преминах през светлината, идваща от прозореца и достигнах до прикритието на зеления плъзгащ се транспарант. Отдръпвайки платното зад люлеещия се стол, можех да наблюдавам незабелязано.

Това беше красива стая, застлана с бял килим и с изискани и деликатни мебели от осемнадесети век. Просторният и ефирен бял таван се поддържаше от йонийски капители, които можеха да се видят и при мраморната камина с пиластри. Помещението издаваше европейски дух който се беше опитал да улови една мечта на цивилизацията и почти беше успял. Настоящите обитатели, които стояха пред камината си казваха, че мечтата е съвършено мъртва.

Напрегнатият и изправен гръб на жената беше обърнат към мен. На врата й имаше перлена огърлица, която проблясваше студено изпод русата й коса.

— Вече нямам нищо — каза тя — и сега бягаш. Винаги съм знаела, че ще го направиш.

— Винаги си знаела, а? — Кериган я гледаше, небрежно подпрян върху полицата на камината. Едната му ръка беше пъхната в джоба, а с другата държеше къса лула от шипково дърво. Позата беше артистична.

— Да, от много време знам. Поне от четири-пет години, откакто се захвана с дъщерята на Майер.

— Това беше много отдавна.

— И сега ме караш да ти вярвам. Но ти никога не си бил честен с мен.

— Опитах се. Искаш да бъда честен с теб? Искаш да чуеш цялата истина?

— Ти не си способен да я изречеш, Дон. Ти си един безпомощен лъжец. Преди да се оженим ме лъжеше за твоите средства и перспективи. Твърдеше, че ме обичаш. — Гласът й стана презрителен. — Целият ти живот с мен беше една лъжа. Ти дори не ми беше верен.

— Докажи го.

— Не е необходимо. Аз зная. Да не мислиш, че съм вярвала на детинските ти извинения, когато се прибираше в къщата ми с раз дърпан и дрехи и начервена уста…

— Чакай малко. — Той насочи дръжката на лулата си към главата и, сякаш тя бе пистолет. — Чу ли се, Кейт? Знаеш какво каза току-що. Ти я нарече твоята къща. Не нашата къща. Твоята. И се чудиш защо се чувствам като натрапник.

— Така е, защото си такъв — каза тя. — Ти си натрапник. Дядо ми построи тази къща за моята баба. Оставиха я на баща ми. Баща ми я остави на мен. Тя е моя. Тази къща е нещо, което никога няма да имаш.

— Че кой я иска?

— Ти, Дон. Та нали онзи ден се опитваше да ме убедиш да я продам и да ти дам парите.

— Така беше. — Той сви рамене, усмихвайки се накриво. — Е, добре, сега е твърде късно. Можеш да си задържиш къщата и да си живееш в нея сама. Всъщност аз никога не съм живял в тази къща. Аз живеех отзад в кучешката къщичка и ти ме пропъди там. Задръж и нея. Ще ти е необходима за следващия ти съпруг.

— Нима е възможно да се омъжа отново, след опита, който натрупах с теб?

— Хайде, Кейт, не беше чак толкова лошо. Ти не си героиня от трагедия, не си въобразявай. Признавам си, че не бях влюбен в теб, когато се оженихме. Чу ли моето признание? Ожених се за теб заради парите ти. Нима това е толкова ужасно престъпление? Твоите чудесни приятели от Санта Барбара го правят ежедневно. По дяволите, аз си мислех, че ти правя добра услуга.

— Благодаря ти за твоята снизходителна доброта…

— Спри и чуй какво ще ти кажа. — Гласът му стана дълбок и той забрави позата си. — Ти беше напълно сама. Родителите ти бяха мъртви. Твоят любовник беше убит във войната.

— Толи не ми беше любовник.

— Това го вярвам. Изслушай ме. Ти се нуждаеше от мъж повече отколкото от пари. Окей. Реших, че аз съм най-подходящият, който отговаря на всички изисквания. Не се справих, но ти никога не ще узнаеш колко много се стараех. Захванах се с тази работа при изгледи петдесет на петдесет. Но не можах да се справя. Нямах никакъв шанс. Ти никога не ми вярваше. Ти дори никога не си ме харесвала.

— И все пак аз те обичах. — Тя се обърна с гръб към него. Ръцете й се спряха на гърдите, сякаш там усещаше болка.

— Мислела си, че ме обичаш, това мога да ти кажа. Може би си ме обичала само в съзнанието си, но каква полза от такава обич. Това са само думи. Ти си още девствена, що се отнася до мен. Знаеш ли това, Кейт? Доста мразовито беше, докато се опитвах да ти бъда съпруг. Никога не съм се чувствал мъж с теб. Нито веднъж.

Лицето над острите й скули беше рязко издължено. Тя докосна перлената огърлица, опасваща шията й.

— Не съм магьосница — каза тя.

Той погледна към пустия патрициански таван.

— Има ли някакъв смисъл?

— Никакъв. Всичко е свършено, ако е имало някога нещо. Бях убедена, когато те намерих да опаковаш куфарите си. Дори не се изненадах. Разбрах какво ще стане още преди месец.

— Последният път беше преди пет години.

— Да, но аз продължих да се надявам. Когато скъса с Ан Майер или поне твърдеше, че си скъсал, аз си помислих, че нашият брак може би има някакъв шанс. Трябва да съм била много глупава, за да си позволя да се надявам, нали? Миналия месец разбрах колко съм глупава — деня, в който те срещнах в градината на „Ин“ с онова момиче, хванато за ръката ти. И ти се престори, че не ме познаваш, Дон. Ти не пожела да погледнеш към мен. Ти продължи да гледаш към нея.

— Не разбирам за какво говориш — неуверено каза той. — Никога не съм бил в „Ин“ с никакво момиче.

— Разбира се, че не си. — Тя се обърна внезапно към него със стиснати в юмруци ръце. — Тя кара ли те да се чувстваш мъж, това малко създание със смолиста коса? Обсипва ли те с ласкателства, дарява ли те със самозаблуди за твоето великолепие, възвръща ли младостта ти?

— Не я забърквай в това.

— А защо не? Толкова ли е свята? Не заминаваш ли с нея? Не е ли това големият проект за тази вечер.

— Ти си луда.

— Наистина ли? Ти заминаваш, нали? Ти не си този тип мъже, които ще заминат сами. Ти се нуждаеш от жена, която да пази твоето его увито в памук. Не знам каква е тази жена, не ме е грижа. Доколкото разбирам, хванал си се отново с Ан Майер. Или може би си я държал вързана за конец през цялото това време.

— Сега наистина откачаш.

— Наистина ли! Миналия петък й даде ключовете от вилата. Чух как ти благодари за тях. Няма да се изненадам, ако сега е горе при езерото в очакване да отидеш при нея.

— Не ставай смешна. Казах ти, че е свършено. Не знам повече от теб къде е тя.

— Тя прекара уикенда на езерото Пердида, нали?

— Добре. Казах й, че през уикенда може да отиде на лятната ни вила. Ние не я ползвахме. Стоеше празна. Дадох й ключовете. Това прави ли ме престъпник?

— Сега ти отиваш там, нали? — каза тя с укор.

— Не. Във всеки случай, Ан не е там. В понеделник отидох до езерото да я търся, беше си отишла.

— Къде?

— Не знам. Можеш ли да проумееш това? Не знам. Сигурно си мислиш, че поддържам харем.

— Не бих се изненадала. Ти дори не осъзнаваш, че не съществуваш, ако някоя жена не шепне в ухото ти. Която и да е тя.

— Не която и да е. Не и ти. — Гласът му беше мек и изпълнен със злоба.

— Не — каза тя. — Не и аз. Не знам коя е този път.

Но едно нещо мога да ти кажа, това няма да трае дълго. Няма да продължи повече от седем месеца.

— Ти така мислиш.

— Аз знам. Ти се отнасяш към секса и към парите по един и същ начин. За теб те са едно и също нещо, което успокоява сърбежа ти и те кара да забравиш какъв окаян и празен човек си.

— Всичко знаеш, а? Всичко, което знаеш, е от твоите проклети книги, дето ги четеш. Ще ти дам малко информация, Кейт. Това не би се случило, ако ми беше дала шанс, когато ти го поисках.

— Аз ти дадох много шансове, както ти ги наричаш. — Но за първи път гласът й прозвуча малко отбранително. Линиите на гърба и раменете й се смекчиха й тя сякаш се облягаше на него. — Дон? Ти си наистина затруднен, нали? Наистина ли е сериозно този път?

— Човек никога не знае.

— Не можем ли да бъдем честни един към друг поне този път? Ще направя каквото мога, за да ти помогна.

— Ще направиш, а?

— Да. Дори ако това означава да се откажа от къщата. Ако наистина това искаш.

— Не искам нищо твое — каза той.

Тя се отдръпна, като че ли я бяха ударили. След малко повтори името му.

— Дон, защо Бранд Чърч дойде тук тази вечер?

— Обикновено разследване.

— На мен не ми прозвуча така.

— Ти подслушвала ли си? — той тръгна към нея.

— Разбира се, че не. Не можех да не дочувам гласовете ви. Между вас имаше ужасна сцена.

— Забрави за това.

— Дон, за убийството ли ставаше дума?

— Казах, забрави за това. — Пръстите му обвиха лулата, свиха се в юмрук и кехлибарената дръжка се счупи. Гласът му се повиши: — Забрави изцяло за мен. Аз съм окаян и празен човек, както ти каза. Но грешката не е само моя. И с този град нещо не е наред. Поне за мен не беше наред. А и късметът ми беше лош. Ако правителството беше възстановило военноморската база, тогава монетният двор трябваше да сече пари. Щях да се заривам с тях.

Тя му отвърна грубо, като че ли го беше отписала.

— Щеше да намериш начин да ги загубиш. Но обвинявай правителството, ако това те кара да се чувстваш по-добре. Обвинявай мен, града, правителството…

Той размаха счупената си лула към нея.

— Достатъчно. Писна ми вече. Аз се махам.

Кериган прекоси стаята и тръгна към вратата.

Жена му се обади зад него:

— Не ме прави на глупачка. Планирал си това от седмици. Просто нямаш мъжеството да си го признаеш.

Той се спря.

— А ти откога се интересуваш от мъжеството? Това е последното нещо, което би привлякло вниманието ти.

— Никога не съм имала възможност да проверя.

— Тогава ме погледни, хубаво ме погледни. Това ще ти бъде за последно.

Той пъхна лицето си към нея, дишайки тежко през разширените си ноздри. Тя се изсмя. Смехът й прозвуча така, сякаш вътре в нея се чупеше нещо крехко и деликатно.

— Така ли изглежда мъжеството? Така ли говори мъжественият мъж? Така ли говори съпруг на съпругата си?

— Каква съпруга? — каза той. — Не виждам никаква съпруга. — Кериган засенчи очите си с ръка и огледа чезнещия хоризонт на стаята. След това се обърна, при което токът му изскърца в белия килим и рязко дръпна вратата. Чух гневните му стъпки нагоре по стълбите.

Кейт Кериган тръгна вяло към камината и облегна ръката си по дължината на полицата й. Косите по лицето й, приличаха на неприбрани снопи. Отместих поглед от нея.

На фона на червеното небе над града араукарията изглеждаше подчертано шаблонно. Долу под нея Лас Крусис лежеше впримчен в светлините си. Най-дебелата и най-ярката нишка от тази светлинна мрежа беше озареният в жълто главен път, който извеждаше на магистралата. От мястото, от което ги наблюдавах, колите и камионите бяха като мехурчета от уиски със сода и напомняха на детски играчки, които някой безцелно бута върху лицето на нощта.

На другия край на верандата се отвори врата. Дръпнах краката си, за да не се виждат. Кериган излезе навън приведен от тежестта на два големи кожени куфара.

— Дали ще бъде за добро? — попита тя зад него.

— Със сигурност. Между другото, взимам моята собствена кола. И нищо друго освен дрехите си.

— Но, естествено, ми оставяш дълговете си.

— Търговските обекти трябва да ги покрият. Ако това не стане, ще бъде наистина много лошо.

Тя се появи на осветената входна врата, бледа фигура с колебливо протегната ръка.

— Къде отиваш, Дон?

Той й отговори, без да се обръща:

— Това никога няма да узнаеш.

— Странно е, че можеш да си тръгнеш по този начин. Дори за тебе е странно.

— По-добре е, отколкото да те изхвърлят на боклука — каза той през рамо. — Сбогом, Кейт. Не ми създавай неприятности. Ако го направиш, ще ти го върна двойно. Обещавам ти.

Тя го наблюдаваше, докато той слизаше по стълбите и после по пътеката към улицата, където беше паркирана колата му. Пръстите й се вкопчиха в гърлото й. Те скъсаха перлената огърлица. Мънистата затракаха по плочките като град.