Рос Макдоналд
Да намериш жертва (32)

Тридесет и втора глава

Чаках Чърч с изваден пистолет. Той влезе през вратата с блестящи очи и измъчено под стетсъна лице. Ръката му тръгна към страничния джоб на сакото, под който изпъкваха очертанията на пистолет.

— Предполагах, че ще бъдеш ти — каза той.

— Трябваше да ме застреляш, когато имаше възможност. Но сега на твое място не бих се опитвал. Жена ти е правела по сто точки на мишена. Аз правех по деветдесет и девет при бърза стрелба.

— Няма да се състезаваме, Арчър. Аз не искам твоята кръв по ръцете си.

— Я да ги видя.

Чърч вдигна ръцете си напред с дланите нагоре, бяха празни. Когато извадих пистолета от джоба му, той премига. Това беше 9,3-милиметров револвер от синкава стомана. Дръжката беше изгладена от употреба. Завъртях добре смазания барабан. Беше пълен.

— Вземи го — каза той. — Това е, което търсиш.

Погледът му се отмести от револвера и се насочи към жената. Тя се беше подпряла на стъклената врата, водеща към вътрешния двор. Върху спокойното й лице очите й бяха като две ужасяващи пукнатини. Бяха пълни със сълзи и аз се зачудих за кого беше нейната скръб. За самата нея?

— Каза ли му, Хилда?

Тя кимна безмълвно.

Той се обърна към мен:

— Тогава ти знаеш.

— Да. А ти къде беше?

— На магистралата. Бях завладян от детинската идея, че мога да замина, да оставя всичко зад гърба си и да започна някъде на друго място.

— И ето те тук.

— Ето ме тук. Осъзнах, че не бих могъл да обърна гръб на самия себе си, че трябва да се върна и да продължа да живея със себе си, независимо от това къде се намирам. Чудесна перспектива. — Той се опитваше да бъде язвителен и да поддържа стил, но в думите му се усещаше болка от откритата рана. — Разбира се, освен това има и друго. Аз не можех да замина и да оставя Хилда сама да посрещне тези неща.

Тя изохка. Лицето й беше като на статуя под проливен дъжд.

— Брандън, пусни ме да изляза навън. Моля те. Не мога да понеса да говориш така.

— Няма да избягаш, нали?

— Обещавам.

— И няма да се нараниш?

— Не, Брандън.

— Добре. Само за малко. — Когато стъклената врата се плъзна зад нея, той се обърна към мен. — Тя няма да излезе от вътрешния двор, не се безпокой. Обича да стои там, пък и не й остана много време.

— Ти все още се безпокоиш за нея.

— Тя е мое дете. Това е най-страшното, Арчър. Аз не мога да я виня, тя не е отговорна за постъпките си. Аз съм онзи, който трябва да отговаря. Тя е действала по някаква вътрешна принуда, едва ли е осъзнавала какво прави. А аз дяволски добре знаех какво правя, още от самото начало. Но продължих, и тъй или иначе, не се спрях. Това е моето възмездие.

Той разтвори огромните си ръце и погледна надолу към тях.

— Това наистина се случи в четвъртък през нощта, когато Кериган ми каза какво е сторила тя. Докато бяхме в мотела, той направи няколко лицемерни подмятания. По-късно отидох в дома му и тогава ми каза цялата истина. Аз бях първият, който научи това. Аз бях първият, който узна, че Ан е мъртва.

Не се оправдавам за онова, което направих. Но въпреки това вярвам, че не бих постъпил така, ако бях разсъждавал трезво. Думите му ме разтърсиха много тежко. Не бях подготвен за това. Нали разбираш, за последен път се бях видял с Ан през една слънчева утрин горе на езерото и ние бяхме по-щастливи от всякога. — По челото му избиха светли капчици. Той ги избърса нетърпеливо. — По дяволите, изпадам в самосъжаление. Това е моят порок.

Но онази нощ в дома на Кериган беше за мен като земетресение. Целият ми живот се преобърна и се стовари върху мен. Моето момиче беше мъртво. Моята жена го беше убила и след това беше убила отново. Кериган не ми спести нищо, той ми каза всичко, което можа да измисли, за да сломи съпротивата ми. В действителност аз не му повярвах, преди да разпитам Хилда. Но тя си призна всичко… всичко, което си спомняше.

Тази нощ не виждах никакъв изход. И все още не виждам. Отидох на пътя и направих онова, което Кериган искаше от мен. Ти беше прав, Арчър. — Думите излязоха с болка от сурово стиснатата му уста. — Аз освободих хората си и оставих престъпника да се измъкне извън пределите на моя окръг. От всичко, за което трябва да се срамувам, от това се срамувам най-много.

— Той отново е в твоя окръг.

— Знам. Това не променя стореното от мен.

Двата пистолета в ръцете ми ме накараха да се почувствам неловко. Бутнах ги в джобовете на сакото си, така че да не се виждат. През последните няколко минути моята представа за Чърч се обърна с главата надолу. Той беше нарушил някои от правилата. Животът му беше объркан и изпълнен със страсти. Но според разбиранията си той беше честен човек.

— Бих направил същото — казах аз.

— Ти не си полагал клетва като полицай. Но всъщност не запя ли друга песен?

— Вчера не бях прав. Взимам си думите обратно. Забрави го.

— Не мога да забравя истината. През последните четиридесет часа аз обикалях околността и се правех, че прилагам закона. В действителност търсех Ан. Кериган не пожела да ми каже къде е тя, това беше още един начин да ме държи в ръцете си. Добре, сега всичко свърши. Предполагам, че Уестмор ще поиска срещу мен да бъде повдигнато официално обвинение.

— Не и ако зависи от мен. А аз съм неговият главен свидетел.

Той ме погледна изненадано.

— След онова, което направих?

— След онова, което направи.

— Ти си необикновен човек — каза той бавно.

— А ти двойно повече. Ти си от тези обхванати от угризения негодници, които биха получили удовлетворение от това да бъдат опозорени пред обществото и може би сам би си определил срока, който да прекараш в своя затвор. Естествено ти се чувстваш виновен. И си виновен. Ти направи много опасни грешки. Най-опасната беше, че остави Хилда без контрол, след като знаеше, че тя е извършила убийство. Никой не загуби нищо от смъртта на Кериган, но можеше да се случи с някой друг.

— Знам, че не трябваше да я оставям тази нощ. Кериган ме принуди — той ме накара да изляза на пътя. Трябваше да я закарам в психиатричното отделение. Но тогава не можах. Моят собствен ум беше помътен. Чувствах се толкова виновен.

Погледът му мина покрай мен и се насочи към стъклената врата. Хилда стоеше бездейно във вътрешния двор и гледаше втренчено към белоцветното лимоново дърво. Изглеждаше като загубена, сякаш се беше залутала в нечия чужда градина. Чърч издаде някакъв неясен звук. Той захвърли шапката си към стената и се отпусна на металния стол, обхващайки главата си с ръце. Седнах срещу него.

Когато откри лицето си, очите му вече не бяха така трескаво блестящи. Чертите на лицето му бяха станали по-дълбоки. Ръцете му трепереха. Той ги стисна в молитвена поза, за да ги спре. Въпреки измачкания си работен костюм, той приличаше на съкрушен от скръб светец върху платно на Ел Греко.

— Хилда ще прекара дълго време зад решетките — казах аз. — Мястото зависи от това дали е нормална. Тя нормална ли е?

— Не знам какво ще реши съдът. Тя има емоционални смущения и ти сам можеш да видиш това. Никога не е била напълно нормална, още откакто я познавам. Мисля, че това беше една от причините да се оженя за нея. Животът в дома на Майер буквално я влудяваше. На някои мъже им е необходимо да бъдат нужни. Аз съм един от тях.

Сега разбирам, че това е по-скоро слабост, отколкото сила и не е добро основание за брак. Но въпреки това, в продължение на близо десет години то вършеше работа. Ако можехме да имаме деца, вероятно щеше да продължи завинаги. Или ако не бях загубил волята си. — Очите му бяха насочени към мен, но не ме виждаха. Той се беше вглъбил в себе си и се опитваше да се добере до истината за своя живот. — Мисля, че волята е просто другото име на силното желание. В края на краищата човек не може да се принуди да иска онова, което не желае или да се откъсне от нещата, към които истински се стреми.

Аз исках син — каза той с дълбок глас. — Тя не можа да ми го даде. Синът, който не можех да имам и всички останали неща, които не срещнах в живота, постепенно ме изхабиха. Нашият съвместен живот беше празен. Ние се опитахме да го запълним с разни вещи — нова къща, мебели — той огледа пустата слънчева стая, — но това не доведе до нищо. Нямаше любов. Аз вече не обичах Хилда и не мисля, че тя някога ме е обичала. В сърцето й имаше твърде много страх, за да е способна на обич.

— От какво се страхуваше тя?

— Предполагам, че в началото от баща си, а след това е започнала да се бои и от други неща, включително и от мен. И от самата себе си. — Той дишаше дълбоко.

Понякога в нея сякаш се криеше някакво диво животно, което гледаше през очите й — животно, което аз трябваше да храня и укротявам. Докато можех да й давам любовта си и сигурността, от която се нуждаеше, тя беше в безопасност. В продължение на девет години аз й помагах да живее като напълно нормален човек. И след това провалих живота й. Аз бях този, който се провали. Надцених силите си и се нагърбих с прекалено много. И накрая се предадох.

Той удари дългото си бедро с острата част на ръката си. Сякаш разсичаше живота си на части.

— Мисля, че Ан ме привлече още първия път, когато я видях. Докато живееше с нас и дълго време след като си отиде, аз не си давах сметка за това. Беше толкова млада и не исках да повторя онова, което баща й беше направил. Беше ми като дъщеря… а когато порасна, стана блудната дъщеря. Бях твърде голям пуритан, за да одобря онова, което правеше. Но тя обичаше нещата, които ми липсваха: шеги, смях и любов без сълзи. Толкова много приличаше на Хилда и все пак беше толкова различна — бяха като ези и тура на една и съща монета.

Започнах да копнея по нея миналата година, миналата пролет, когато хълмовете се раззеленяваха. Сезонът за разгонване. — Той се иронизираше като старец, който си припомня пламенната си и угаснала младост. Но гласът му се повиши. — Започнах да кроя разни сложни планове как да я срещна на улицата или да залъгвам Хилда, за да бъдем отново заедно. И когато тя идваше, аз се страхувах да я доближа. Беше толкова красива.

Можех да сложа край на това. Аз самият можех да спра. Но бях увлечен… наречи го, както искаш — любов, разпасване или задоволяване на собствените страсти. Мислех си, че заслужавам повече, отколкото получавам. Е добре, получих повече. Всички получихме повече.

През юни тримата отидохме до океанското крайбрежие за уикенда. Не исках да взимаме Ан с нас — по онова време аз се борех с това и знаех, че губя, но Хилда настоя. Предполагам, че тя искаше да измъкне Ан от Кериган. Първата нощ, когато бяхме там, Хилда получи мигрена. Ан и аз я оставихме в мотела и отидохме да се разходим по брега. От години не бяхме оставали двамата на такова уединено място, откакто тя порасна. Сега се случи.

От вътрешния двор чух звук на късане. Станах и отидох до вратата. Хилда беше застанала на колене и скубеше плевелите, които бяха избуяли високо до ръба на тухлената саксия.

— Това беше моето престъпление — настойчиво каза Чърч зад гърба ми. — Аз отклоних любовта си от Хилда и я насочих към сестра й. — Ан също се влюби в мен. Стана така, че трябваше да бъдем заедно, където и да е, и на всяка цена. Отивах с Ан за една нощ на някое място и когато се прибирах, Хилда ме очакваше с погледа на ранено животно. Тя никога не продума нито дума за Ан, никога не ме попита. Отново се затваряше в себе си, както и когато се оженихме. И аз позволих това да се случи. Предполагам, че сигурно съм искал да се случи. Имаше време, когато желаех тя напълно да загуби ума си и по този начин да бъда свободен да живея с Ан, да се оженя за нея и да имам деца. — Гласът му секна. — Желанието ми се сбъдна в известен смисъл.

— Тя била ли е някога хоспитализирана?

— Веднъж, през първата година от нашия брак. Опита се да се самоубие. В продължение на десет дни беше под наблюдение в окръжната болница. Щеше да има бебе и докторите решиха, че причината е в нейната бременност. Тя ми каза, че не иска да ражда бебе в този свят. Същата нощ взе свръхдоза приспивателно. Успях да я закарам навреме, за да й направят промивка на стомаха. Тогава можех да я оставя на лечение в болницата. Лекарите ми дадоха възможност да реша. Предпочетох да остане при мен. Вярвах, че у дома бих могъл да й осигуря един по-добър живот. А пък и тя носеше моето дете.

— Какво се случи с него?

— Тя го загуби. След това психическото й състояние се подобри.

— Беше ли подлагана на психиатрично лечение?

— Да, от време на време. Поддържане на общото състояние.

— Добре, това е подходящо основание в съда да се пледира за оправдателна присъда поради невменяемост. Да знаеш да е планирала някога убийството на Ан?

— Сигурен съм, че не е имало умисъл. Станало е под натиска на момента. Мога да докажа това, ако са склонни да ми повярват. Когато е отишла там, пистолетът не е бил у нея.

— И на мен ми каза същото. Не знаех дали е вярно.

— Говорела е истината. Вероятно го е взела от Ан или го е намерила във вилата. В събота вечерта го видях на бюрото и направих забележка на Ан, че е оставила зареден пистолет да се мотае из къщата. Но тя не ми позволи да го изпразня. Искаше го за самозащита.

— Срещу Хилда?

— Съмнявам се. Тя не се страхуваше от Хилда.

— А е трябвало. Според Хилда, Ан й е дала оръжието. Можеш ли да си го обясниш?

— И на мен ми каза същото. Но Ан не би направила това.

— Чудна работа. Но тя е знаела, че Хилда е правила опит за самоубийство.

Отидох до вратата. Хилда беше на колене сред цветята, но вече не плевеше бурените. Тя късаше пълзящата лобелия и пълнеше шепите си с цвят, който хвърляше зад себе си. Саксията изглеждаше наполовина скалпирана.

Чърч мина бързо покрай мен и се спусна към вътрешния двор.

— Хилда! Какво правиш?

Тя се изправи на колене и погледна към нас през рамо. Лицето й бе зачервено и потно.

— Не ги харесвам. Те вече не са красиви. — Тя срещна шокирания му поглед и леко се отдръпна от него. — Всичко ли е наред, татко, искам да кажа Брандън?

След като си пое въздух, той отвърна:

— Всичко е наред, Хилда. Прави каквото искаш с цветята. Те са си твои.

— Бих искал да ви задам един въпрос — казах аз. — За Ан.

Тя се изправи на крака и отметна косите си назад с изцапаната си ръка.

— Но аз ви казах за Ан. Това беше нещастен случай. Държах пистолета в ръка, после той гръмна и тя ме погледна. Погледна ме и падна на пода.

— Как попадна пистолета в ръката ви?

— Ан ми го даде — рече тя. — Казах ви това.

— Защо ви го даде? Каза ли нещо? Спомняте ли си?

— Спомням си нещо. То не изглежда правдоподобно.

— Какво си говорихте, мисис Чърч? Опитайте се да си спомните?

— Тя ми се изсмя. Аз й казах, че ако не остави баща ми на мира, ще се убия.

— Да остави баща ви на мира?

— Не. — Очите й бяха озадачени. — Брандън. Да остави Брандън на мира. Тя се изсмя, отиде в спалнята, взе един револвер и ми го подаде. „Хайде, убий се“, каза тя. „Това е твоят шанс, пистолетът е зареден. Застреляй се“, каза тя. — Жената спря да говори и застана така, сякаш се ослушваше. — Но аз не го направих. Вместо това застрелях нея.

Чърч изстена зад мен. Обърнах се. Той изглеждаше като човек, който едва е прекарал дълго боледуване. Едно колибри изсвистя над главата му както дъгоцветен куршум. Очите му се взираха в сините дълбини на небето, докато то се изгуби от поглед.

Жена му беше отново сред цветята и изтръгваше последните стръкове от влажната пръст. Когато полицейската кола пристигна, саксията беше опустошена, и тя се беше заела с трънливото лимоново дръвче. Преди да я откарат, Чърч изми и превърза кървящите й ръце.