Рос Макдоналд
Да намериш жертва (15)

Петнадесета глава

Езерото Пердида се намираше на около две хиляди метра от бетонната язовирна стена, издигната на мястото, където се срещаха два гористи хълма. Беше около осем часа сутринта, когато дадох отдих на загрелия двигател и от върха на възвишението, зърнах езерото сред дърветата. Студеният вятър от върховете на Сиера разби гладката му повърхност и зави сред вечнозелените гиганти.

Черният път следваше контурите на брега. Минах покрай туристическа хижа, крайпътен ресторант и няколко бунгала. Всичко беше затворено, включително и капаците на прозорците, готови за зимата. Бях някъде към средата на езерото, дълго осем-девет километра, когато стигнах бензиностанция, която като че ли работеше. Спрях пред колонката, заслонена под навес, направен от неодялани трупи и натиснах клаксона.

Не последва нищо. Излязох и се разходих около колата. Към една от подпорите на заслона беше забодено съобщение, написано на ръка:

Аз съм оттатък хълма. Вода и въздух ползвай колкото ти е необходимо, добре дошъл си. За бензин ще трябва да почакаш. Ще се върна в десет преди обяд.

Напълних с вода димящия радиатор и потеглих. На около осемстотин метра след бензиностанцията видях поочукана дървена табела, прикрепена към един бор откъм горната страна на пътя: ЗЕЛЕНА МИСЪЛ — КРЕЙГ, ЛАС КРУСИС. Отдолу беше закована една по-малка метална табела: ДЖ. ДОНАЛД КЕРИГАН, ЕСК. Завих по каменистата алея.

Вилата беше на хълма, а дървета я скриваха от пътя. Постройката беше голяма, едноетажна и с просторна веранда. Правоъгълните й червеникави трупи от секвоя бяха посивели от годините. Сянката на древните дървета беше надвиснала над нея като предчувствие за зима.

Стъпките ми затропаха по дъските на верандата. Масивните дървени капаци на прозорците бяха отворени. Надникнах през двойното стъкло до вратата и погледът ми проникна в мъждива голяма стая с дъбова ламперия и полегати носещи греди. В далечния край пред каменната камина беше просната меча кожа от района на Кодиак, напомняща нещо прегазено от валяк.

Отключих вратата и влязох. Вътре въздухът беше мразовит и напоен със застоялата миризма на отминало увеселение. Следи от увеселение имаше и в голямата стая. Върху масичка за кафе от червеникаво дърво имаше пиринчен пепелник наполовина пълен с фасове, повечето изцапани с червило. Имаше и две мръсни чаши, белязани с издайническия червен сърповиден знак. Подуших чашите без да ги докосвам и предположих, че в тях някога е имало нелош бърбън.

Отидох до камината и докоснах светлата дървесна пепел по решетката. Беше студена. Докато се изправях, забелязах нещо в козината на мечката, служеща за килим. Това беше кафява емайлирана фиба за коса. Стъклените очи на мечката изглеждаха преситени. Зъбите й се откриваха в грозна и злобна похотлива усмивка.

Минах през спалните. Имаше едно голямо помещение, разделено на половин дузина по-малки отделения с по две легла, прикрепени към стените. Прахът по пода не беше докосван от седмици или месеци. Една от двете спални също не беше използвана. В другата някой беше живял сравнително скоро. Беше спал в кленовото легло и го беше оставил неоправено. Опънах разбърканите чаршафи. Сред тях имаше една мека пластмасова тубичка.

В стаята нямаше никакви дрехи или багаж, но върху направеното от неодялани дъски бюро имаше няколко предмета. Дамска пиличка, отворено стъклено бурканче с крем за лице, който започваше да изсъхва, слънчеви очила с рамки от черупка на костенурка и няколко фиби за коса като онази, която бях открил в мечата кожа. В съседната стая намерих тубичка с паста за зъби, четка за зъби, червило и шишенце с естрогеново масло. Тези неща съответстваха на предметите, липсващи от апартамента на Ан Майер в Лас Крусис.

Кухнята беше с ламперия от светло чворесто чамово дърво с шарки като върху басма. Върху газовата печка имаше тенджера с остатъци от спагети по дъното, гъмжаща от мухи. Масата за хранене, приготвена за двама, стоеше непочистена, а съдовете бяха мръсни. В средата имаше празна бутилка от вино.

Оставих кухнята на апатичните есенни мухи и излязох през задната врата. Няколко кубика дърва за огрев, покрити с брезент, бяха наредени до задната стена. Повдигнах брезента — отдолу имаше черни бръмбари. Тухлената пещ в двора беше празна. В дървена барака бяха наблъскани останки от минали лета: платнени столове, малка лодка, такъми за риболов. Започнах да ровя вътре и из боровите иглички на двора. Нищо.

Отново влязох във вилата, като минах през кухненската врата. Въздухът в пустите стаи сякаш се беше сгъстил и смрачил. Докато бях във всекидневната, за секунда бях обхванат от паника. Стори ми се, че едно от гигантските дървета ще се сгромоляса върху къщата. Абсурдният страх отмина, но остана усещането за бедствие. Стъклооката мечка пред угасналия огън и кървавочервените фасове в мътно блещукащия пепелник изглеждаха ужасно печални. Излязох навън.

Заключих вратата зад себе си, не толкова заради неканените гости, колкото заради бедствието, което исках да остане вътре. То се промъкна през стените и ме последва надолу по пътеката, нашепвайки за кошмарите от задните редове на моя ум, където сексът и смъртта бяха вкопчени в прегръдка.

Бележката на бензиностанцията я нямаше. Вратата на постройката от дребен камък беше отворена. Отвътре излезе жена с посивели коси. Носеше сини джинси и смачкана мъжка филцова шапка, в лентата на която подобно на кокарда беше втъкната изкуствена муха за ловене на щука.

— Здрасти. Бензин ли искаш?

— Ще взема около четиридесет и пет литра.

Подадох й ключовете и докато пълнеше застанах до нея. Лицето й беше квадратно и загрубяло, а очите й бяха като на човек, който се опитва да гледа през стена.

— От Лос Анджелис ли си?

— Да.

— Ти си първият ми клиент днес.

— Идвам доста късно за сезона, нали?

— За мен сезонът е свършил. Тази седмица затварям и ще отида долу в равнината, преди да завали. Старият Мак в „Ин“ е единственото човешко същество, което остава тук през зимата. Той може да си го позволи. — Изваждайки струйника на маркуча, тя погледна към апарата за отчитане. — Ще струва три долара и двадесет и пет цента.

Дадох й десетдоларова банкнота (бях осребрил един чек в мотела, в който пренощувах), а тя извади рестото от джоба на джинсите си.

— През лятото имаме много туристи от Ел Ей^[1]. Какво те води тук толкова късно?

— Просто се разхождам. Предполагам, че доста хора идват тук от градовете в долината.

— Разбира се, идват да се спасят от жегата. Има вили отвсякъде — Фресно, Бейкърсфийлд, Лас Крусис. Аз самата през зимата живея във Фресно. Синът ми е трета година студент в колежа.

— Това е добре за него.

— Ралф е чудесно момче — каза тя, сякаш за да отхвърли всякакъв противен аргумент. — Той ме цени високо, макар и някои хора да не го правят. Ралф знае какво нещо е добрата майка. Не го е страх и от работа. Цялото лято ми помагаше на бензиностанцията, а есента идваше за уикендите. Ралф е истинско мъжко момче, а не като някои други, които познавам.

— Ще ми е приятно да ми разкажете нещо за тях. — Предразполагах я към разговор, но в същото време бях и искрен. — Срещал съм ги много такива по време на работа.

— Каква ти е работата?

— Детектив съм.

— О, това сигурно е интересна работа. Бащата на Ралф… мистър Девъри, беше полицай, преди да се хване… с други неща. — Тя ми хвърли настойчив и проницателен поглед над колонката. — Търсиш ли някого мистър?

— Позна.

— Тук не остана никой, освен стария Мак и горските. „Ин“ е затворен до края на зимата. — Проследих погледа й и видях островърхите покриви на „Ин“ в горния край на езерото. Тя се обърна към мен с очи на изплашено момиче. — Не е Ралф, нали? Той не е сторил нищо лошо, нали?

— Става дума за една млада жена на име Ан Майер. Имам нейна снимка.

Тя хвърли кос поглед към смеещото се на брега момиче.

— Да — каза тя. — Така си и мислех. Аз си знаех, че не е на добър път.

— Виждала ли си я?

— Много пъти. Тя идваше тук с онзи фукльо, дето се ожени за Кати Крейг.

— Кериган?

— Същият. Истински фукльо и женкар. — Устата й беше застинала в напрегната и мрачна гримаса. — Реши ли Кати най-накрая да се разведе с него?

— Много си проницателна. Не чак толкова, но доста.

— Най-сетне. Познавам Кати Крейг от времето, когато стигаше до коленете ми. Тя беше страшно умно и сладко хлапе, но някак си не се научи да се пази. С това не искам да критикувам стария съдия. Той беше прекрасен човек и грешката не беше негова. Струва ми се, че никой не беше виновен. Беше сгодена за Толи Реймънд от Сан Франциско, но го убиха през войната и може да се каже, че това почти довърши Кати. Тя се ожени за неподходящ човек, можеш да ми вярваш. Аз самата знам какво е да се ожениш за неподходящ човек. — Масивният й врат стана на червени ивици. — Прималява ми като си помисля как едно момиче се попилява, женейки се за мъж като Кериган. И после тоя трябваше да дойде тук и да превърне лятната резиденция на съдията в… в гнездо на наложници, ето това е то. — Загарът не можа да скрие червенината, която бавно се изкачи към лицето й. — Прекалено много говоря. — Тя се загледа съсредоточено в снимката в ръката си, като че ли искаше да фокусира чувствата си върху нея.

— Кога за последен път видя тази жена?

— Мисля, че беше в понеделник. Тя прекара уикенда тук за първи път от много време. Май че й беше единственият път през това лято. Изненадах се, че я виждам.

— Защо?

— Мистър Кериган си имаше ново момиче, ето защо. — Тя хвърли един припрян поглед към „Ин“. — Миналото лято беше различно. Пиленцето идваше с него тук почти всяка седмица, без никакъв срам. Често съм се питала дали Кати знае за това. Изкушавах се да й напиша анонимно писмо, но не го направих.

— Интересува ме този последен уикенд — казах аз.

— Ами, тя дойде тук в събота следобед, поиска ми вода. Радиаторът й беше заврял. Като я видях и моят завря. Колебаех се дали да не й кажа, че в езерото има много вода и че може да се метне в него. Но Ралф нямаше да одобри това. Той винаги ми казва, че трябва да поддържам добри отношения с хората. Ралф така си говори.

— Каква кола караше тя?

— Черен крайслер с подвижен покрив. Господ знае откъде е взела пари да го купи. Дяволът във всеки случай знае.

— Сам ли беше?

— Този път беше сама. Но пък беше така натруфена и издокарана, че си помислих: „Дошла си да се срещнеш с мъж, няма нужда да ми се правиш на невинна“. Така си и беше.

— Появи ли се Кериган по-късно?

— Тя не беше дошла тук да плете през уикенда. Видях ги заедно в понеделник. Доколкото разбирам, той е бил с нея във вилата и през двата почивни дни. Имах си друга работа и не ми беше до това да шпионирам него и пачаврата му. Но в понеделник следобед, когато се връщах от риболов, ги срещнах на пътя. Отиваха към „Ин“.

— И двамата ли бяха? Кериган и Ан Майер?

— Щом така се казва. До него имаше жена, това знам. Не видях лицето й… Носеше шапка… но трябва да е била тя.

— Можеш ли да се закълнеш?

За секунда се обърка.

— Разбира се, ако Кати се нуждае от това за развода.

— Сигурна ли си, че това не е била самата мис Кериган?

— Ама разбира се. Бих познала Кати дори и да има чувал с картофи върху главата си. Не беше тя. Другата беше. — Жената размаха снимката.

Дръпнах я от ръката й.

— Тя ли караше?

— Не. Тя се беше облегнала на седалката, а лицето й някак си беше обърнато към ъгъла. Затова и не можах да я видя добре. Не че съм изпуснала много.

Аз казах:

— Мисис Девъри… Това е името ти, нали?

— Да.

— Тази жена, дето си я видяла с Кериган. Сигурна ли си, че тя беше жива?

Изненадата изкриви лицето й. Приличаше на объркан булдог.

— Ето това е въпрос, мистър.

— Можеш ли да отговориш на него?

— Не, няма да мога. Не я видях да се движи или говори, но със сигурност не изглеждаше мъртва. Предполага се, че е мъртва ли?

— Днес е петък. За последен път са я видели в понеделник, освен ако не си я виждала след това.

— Не, не съм. Какво става тук все пак?

— Убийство. Бушува като епидемия в Лас Крусис.

— Свети Боже! — Челюстта й се издаде напред, а долните й зъби се докоснаха до няколкото черни косъмчета по горната й устна. — Може би Ралф беше прав за това.

— За кое?

— За този човек, който дойде тук в събота вечерта. Той почука на вратата към десет часа, искаше да ползва телефона. Казах му, че нямаме — тук единствено горската служба има телефон. Това малко и нищожно човече не ми повярва. Започна да се държи като луд и реши да го приеме като лична обида: той бял мексиканец и затова не съм искала да го пусна вътре. Казах му, че говори глупости и че нямам нищо против мексиканците. И на това не повярва.

— Как изглеждаше?

— Ами, на мен ми приличаше на мексиканец, макар и да не говореше като такъв. Доста добре говореше английски, точно като мен. Но беше с тъмна кожа и смолисточерна леко къдрава коса. И онези големи черни очи, каквито имат те. Никога не съм виждала такива очи. Въртеше ги като смахнат. И Ралф си помисли същото. Добре, че беше при мен. Той на практика се принуди да го хване за ухото и да го изхвърли.

— Каза, че бил дребен човек, нали?

— Да, в сравнение с теб или Ралф. Среден на ръст. Беше доста якичък, но когато реши да се бие с Ралф, едва не се разсмях.

— Какво каза той?

— Нещо за някакъв важен телефонен разговор и дали може да използва нашия телефон. Казах му, че няма проблем, стига да имаме, но просто нямаме. Тогава той стана нахален и започна да ме обижда. Тука се намеси Ралф. Той го хвана за яката на якето и го изпроводи до неговата кола. Оня другият крещеше на Ралф на испански. После Ралф ми каза, че било добре дето не знам испански.

Ралф обаче не мислеше, че това е много забавно. Наистина, той можа да се справи с този човек, но се безпокоеше, че има и други. Каза, че по негово мнение, човекът бил опасен, бил на границата на психопатията, така май каза, нещо от този род. Ралф е истински и задълбочен студент по психология. Каза, че често можеш да ги познаеш по очите им — били с онзи празен поглед, сякаш в главата им нямало нищо. Този изглеждаше точно така. Може би това е човекът, когото търсиш? — Лицето й се беше преобразило и грейнало от любопитство.

— Намерих го вчера, ако става дума за същия човек.

— И той е извършил убийство?

— Бил е замесен в едно.

— Кой е той?

— Името му е Тони Аквиста — казах аз. — Ти спомена, че като си се прибирала в понеделник следобед, Кериган е карал колата на жената към „Ин“?

— Да, сър.

— А какво ще кажеш за стареца в „Ин“?

— Имаш предвид Макгауън? Той е пазачът на заведението.

— Той видял ли ги е според теб?

— Не знам. През последния месец не съм разговаряла с него. — Тя отново стисна уста. — Откакто старият безделник позволи на внучката си да се хване с Кериган.

Той е безотговорен стар глупак, ето това е той.

— Тя ли е новото момиче, за което спомена? Момичето на Кериган?

— Миналия месец тя отиде с него в Лас Крусис и не се върна повече. За какво мислиш?

— Мисля си, че нейното име е Джоу Съмър. Прав ли съм?

— Джоузифин. Джоузифин Макгауън. Той наистина й вика Джоу, но за другото й име нещо бъркаш.

— Някой ме е подвел. Там ли е Макгауън сега?

— Ако не е променил навиците си. Той никога не ходи никъде. Мисля, че не слиза долу повече от един път в годината.

Благодарих й за информацията и тръгнах към колата си.

— Слушай, мистър, какво става в Лас Крусис? Наред ли е всичко с Кати Крейг?

— До преди два часа беше. Но нейният съпруг не е добре. Мъртъв е.

— Него ли са го убили?

— Той е един от убитите.

— Кати няма нищо общо с това, нали?

— Не — казах аз. — Няма.

— И слава богу. Кати винаги ми е била скъпа, макар и да не съм я виждала от няколко години. Учих я да връзва хвърчила още, когато беше малко русокосо и палаво момиче. — Очите й се изпълниха със светлината на стари спомени. — Ужасно е да виждаш как годините минават и носят страдания на хората. Аз знам колко изстрада Кати.

Аз също знаех.